Pin It

„Промените в областите на свободното време, музикалната продукция и музикалния бизнес са повече от очевидни. Защото за пръв път в историята потребителят на звукови продукти е сравнително независим от търговската стока. Презаписът още никога не е бил толкова лесен. Познавачите на бранша смятат, че само в Бундесрепубликата около 10.000 души правят черни копия професионално и подбиват пазара. Преди всичко обаче самите пирати, с техните евтини копия в милиони бройки лишават от печалби музикалните фирми. Само през последната година музикалният бранш в Германия е изгубил над един милиард евро от фалшиви касети и пиратство. (…) За музикалната сцена това има фатални последствия. Музикалната индустрия е изправена пред най-тежката си криза. (…) Музикалните фирми (…) уволняват квалифицирани сътрудници и са принудени да ограничават репертоара си драстично. (…) Няма изгледи за овладяване на кризата: лобито на музикалната индустрия се бори в момента за обновяване на закона за авторските права.“ 

Познати ли са ви тези оплаквания? Да, разбира се. Но все пак грешите. Това е цитат от Шпигел от 18 април 1977. Под заглавие Безплатният музикален супермаркет индустрията се оплакваше многословно от въвеждането на звукозаписната касета, която беше я довела до „екзистенциална криза“, срещу която пък можеше да я защити единствено въвеждането на едно по-ограничено авторско право.

Е, както всички вече знаем, музикалната индустрия успя не само да оцелее, въпреки музикалната касета и безплатните копия, но и да си осигури разкошни печалби. Добре е човек да има всичко това пред очи при днешните дебати около авторското право, защото музикалната индустрия отново предлага на обществеността всевъзможни приказки, за да осигури печелившия си бизнес. Струва си човек да се вгледа малко по-внимателно и да постави под въпрос най-любимите сред предлаганите истории:

„Култура на безплатното“

Най-старата приказка е следната: тук става дума за интересите на творците. И думите „авторско право“ представят нещата така, сякаш тук действително става дума за правата на „автора“, тоест на артиста, на „твореца“. Само че, за съжаление, това едва ли е така. Разбира се, че творците също печелят от авторските права. Но преди всичко от тях печели индустрията по разпространението. Както например при защитата на авторските права, която наскоро беше удължена до 70 години. Дори и ако се игнорира факта, че около осем процента от всички звукозаписи не могат да покрият дори производствените си разходи и творците не получават нищо преди тези разходи да се възвърнат, то техният дял при разпределението на авторските права дори и днес възлиза на средно 300 евро годишно (и това при едно безкрайно неравномерно разпределение сред самите творци).

Друга една приказка е онази за „културата на безплатното“ в Интернет, която се дължи или на идеологически наочници, или на пълно незнание. В Интернет се заплаща винаги, директно или индиректно – примерно с личните данни на потребителя, или веднага при Ким Дотком от Megaupload (а може би някой все пак вярва, че онези 180 милиона печалба от сайта kino.to са получени от рекламни банери?) Не, „те идват от онези 14,99 евро месечно, които потребителите трябваше да плащат, за да може видео-стрийма да пристига до тях във високо качество и без прекъсвания.“ (Тим Ренер) А специфичните системи примерно на интелигентни телефони и Айпадове предлагат една „Gated Community“[1], за която потребителите с удоволствие заплащат луксозни суми за облекчената ползваемост, тази химера на дигиталния свят.


Small Ad GF 1

Друга приказка е онази за пиратското копие – тази мощна метафора, която разпространителската индустрия използва с такова удоволствие, за да осъжда утвърждаваното нарушение на закона. Само че: този образ е лъжа. „Кражбата е по принцип насилствено отнемане на чужди неща. Може да се спори още за това дали при непозволеното копиране някому действително се отнема нещо. Съвсем сигурно е обаче, че при това не се извършва никакво насилие.“ (Щефан Ниггемайер).

„Пиратско копие“

Близо до бойното понятие за „пиратското копие“ се намира и терминът „незаконен даунлоуд“. Една от предпочитаните легенди на музикалната индустрия твърди, че тези даунлоуди причиняват на музикалните фирми и творците щети в милиардни размери, в резултат от загубата на продажби. Но подобни цифри, идещи от различни лобита, са само оценки и предположения, които не могат да бъдат потвърдени, докато едно изследване на най-голямата немска фирма за социологически проучвания, GfK, занимаващо се с потребителските навици на хората, участващи в т. нар. „даунлоад-борси“ в Интернет, изважда на бял свят един интересен факт. Казано просто: „Хората, които снемат филми, ходят по-често на кино“ (Франкфуртер Алгемайне Цайтунг) и купуват повече DVD-та.

Интересното е, че през 2011 печалбите на музикалната индустрия в Германия се стабилизираха, а в дигиталната област дори се наблюдава двуцифрен растеж. Не е за учудване тогава, че едно изследване на института Макс Планк, извършено по поръчка на Министерството на икономиката, стига до следното заключение: „Някакви намалявания на оборота, предизвикани от пиратство в съответните браншове, почти не могат да бъдат отбелязани, след наблюдения над целия бранш. (…) Нарушенията на закона за авторското право нямат почти никакво влияние върху икономиката.“

„Незаконни даунлоуди“

Така е в наши дни – „Музикантите се обединяват с концерните, които им плащат джобни пари от разпространението на техните собствени продукти“ (Дитмар Дат), и пеят пред обществеността химна на онези, които раздават подаянията. Музикалните фирми били инвестирали, за да „изградят“ творците. Но големите марки винаги са имали пред очи единствено собствената си печалба. Вярва ли наистина някой, че руският олигарх, на когото междувременно принадлежи Warner Music, или инвеститорската група, която изкупи EMI, или най-големият музикален концерн в света, Universal Music, са някакви филантропи, които подпомагат творците от любов към ближния или от някакъв културен интерес?

Тези дни групата The Temptations даде под съд Universal Music заради спорове около изплащането на дялове, защото вместо договорените 50 процента от приходите от даунлоуди, Universal им е плащал само между 10 и 20 процента. Преди това същото направиха множество други групи и соло-артисти. Sony Music вече изплати 7,95 милиона долара, за да сложи край на един подобен, започнат още преди пет години процес, срещу групи като Allman Brothers, Cheap Trick или Young­bloods. А междувременно творците вече могат да съществуват и без марки. Групи, публикували собствени дискове или плочи, правят предварително разпродадени турнета (и, да, измежду по-малките фирми действително има такива, които подкрепят и изграждат млади артисти с много страст и собствен ангажимент).

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Разпределението на Gema

Постановената от националсоциалистите през 1933/34 г. „изключителност на защитата на правата на музикалните разпространители“ (Ханс Г. Хелмс) си остава валидна и до днес: един бюрократичен октопод (120 милиона струва само годишното поддържане на Gema[2]), който чрез своите изкуствени процедури на финансови баланси и оценки прави така, че големите имена, които и без това получават високи доходи, получават големи предимства пред по-слабо известните творци и групи. Gema например не отдава директно на творците парите от някоя културна проява, а използва за това една напълно непрозрачна формула на разпределение.

Но защо описвам толкова подробно монополната институция „Gema“? Просто защото тя показва най-ясно какво може да се очаква от въвеждането на някаква „културна такса“, която в момента политиците и творческите индустрии проповядват навсякъде, като един вид Deus ex Machina, който ще реши проблемите им. Вече съществуват най-различни „културни такси“: вие плащате такса за поддържане на държавната телевизия, за магнитни и дигитални информационни носители като празни касети и компактни дискове за записи; вие плащате и около 36 евро при покупката на всеки интелигентен телефон. И какво, допринасят ли тези такси за някаква по-голяма справедливост на разпределението? Става ли ясно каква част от тях попадат в ръцете на творците и каква – в ръцете на разпределителите?

Остава си факт: нито съществуващите досега системи (Gema, авторско право, плащания нацяло), нито пък сега предлаганите (културна такса) правят нещо за това творците да могат да живеят от работата си. Докато Дитер Болен и Ханзи Хинтерзеер забогатяват все повече и повече, а председателят на Gema получава годишна заплата от 380.000 евро, средният годишен доход на музикантите в Германия възлиза на 11.521 евро, а на музикантите под 30 години – дори на 9.525 евро. Всичко си има две страни, културната индустрия също си има своето горе и долу, тук също има онези 99 процента и всички останали.

(…)

Некомерсиалният обмен на файлове

Остава значи само едно прагматично предложение, а именно поне да се модернизира и да се приспособи към реалностите на 21 век съществуващото авторско право. Основната мисъл в това направление трябва да бъде насърчаването на творците, на „авторите“, при същевременно съблюдаване на оправданите интереси на потребителите, на „юзърите“. Юристът-учен Карл-Николаус Пайфер посочва, че „погледнато от юридическа гледна точка, притежателите на авторски права, в това число и индустриалните посредници на защитените чрез авторски права творби, имат много права, а потребителите – много малко“. Тук най-после трябва да се предприеме някакво изравняване, защото в момента „онова, което се случва реално, се различава силно от онова, което е записано в закона“.

Една подобна модернизация на авторското право трябва да се погрижи за това да се отстранят и най-после да бъдат приспособени към реалностите на Интернет абсурдите на валидното законодателство. В ядрото си Интернет е една гигантска машина за копиране. „Интернет не може да се филтрира, аз не мога да видя какво точно съдържа даден конкретен бит, не мога да претърся за нарушения на авторските права всичките милиони видеоклипове в Ютюб“, обяснява юристът Томас Хьорен. Интернет може да се съгласува със съществуващото авторско право единствено на цената на някакъв огромен апарат за наблюдение и контрол – а това не може да бъде нещо, което някой си желае сериозно.

Необходимо е следователно най-после да се прокара някакво различите между частни лица и автори с комерсиални интереси. Злополучната система на писмени предупреждения трябва да бъде законово прекратена, а защитата на правата на потребителите – подобрена. Некомерсиалният обмен на файлове трябва да бъде легализиран, трябва да бъдат усилени правата на творците срещу онези на фирмите-разпредели. Юристите и практиците със сигурност ще имат много други идеи за подобрения.

Един план от пет точки

Едно съответстващо на времената ни авторско право трябва да отговаря на следните изисквания:

1. Сроковете за защита на авторското право и граничещите му права (правата на интелектуална собственост) са прекалено дълги. Продължителността на авторското право трябва да бъде драстично съкратена – реалистични ми се струват 15 години вместо валидните сега 70. Това е не само срокът, който считат за оптимален множество международни изследвания, това е и продължителността, валидна за защита на патентите (и то като цяло, а не от датата на смъртта на „автора“, на изобретателя). По каква логика културната индустрия изисква защита на правата в продължение на 70 години след смъртта на твореца? Не е ясно по каква причина ние смятаме едно техническо изобретение за толкова по-малоценно от едно творческо постижение.

2. Авторското право трябва да се промени от модела „Opt-out“ към модела „Opt-in“. Тук „Opt-in“ означава следното: „Ако желая произведението ми да бъде защитено, защото искам да печеля с него пари, трябва директно да взема съответното решение. За това трябва да го регистрирам при някаква централна инстанция. Чрез това се осигурява, че ще бъдат защищавани единствено произведения, свързани с директен комерсиален интерес. Всички останали произведения са свободни за ползване и следователно могат да бъдат ползвани от обществото по собствено усмотрение.“ (Марсел Вайс, neunetz.com). Авторски права няма да се получават, освен в случаите, когато те са директно пожелани.

Регистрирането на произведенията трябва да бъде платено. Вайс предлага те да бъдат регистрирани евтино за първите две години, за да се даде възможност на колкото се може повече хора да се възползват от правото на регистриране. Така или иначе това е отрязъкът от време, в който с едно ново произведение се печелят най-много пари. Онзи, който желае да защити произведението си отвъд този срок, трябва да заплати по-висока такса за още две допълнителни години (което има смисъл само тогава, когато с произведението все още може да се спечели нещо). Допълнително улеснение: творческите произведения са регистрирани централно, става много лесно да се провери кои произведения са защитени кои не.

3. Авторът, който по този начин е регистрирал произведението си, може да продаде правата на трети лица, например на звукозаписна фирма. Но: в края на всеки двегодишен срок правата автоматично се връщат обратно при него – ако пожелае, той може да ги продаде отново. Целта е да се усилят правата на автора срещу онези на разпределителя. За успешните творци не се променя почти нищо. Но по този начин се изключват нередките случаи на „Buy-out-договори“, при които всички авторски права се отдават на продавача.

4. Съществуващата система, според която работи цялата разпределителна и културна индустрия, се базира върху количеството. Колкото по-често се просвирва в радиото една песен, толкова по-високо е възнаграждението, което изплаща Gema. Но кой трябва да се цени и насърчава повече: авторите, създаващи танцова и развлекателна музика, или онези, които се осмеляват да създават изкуство, което ни дразни и променя?

Какво ще кажете тогава, ако съществуващата система за разплащане бъде променена по такъв начин, че новото да се насърчава многократно по-силно от масата? Например, ако първото излъчване на дадена песен от някоя нова група се оценява много по-високо от повторните излъчвания? Общата маса средства трябва да си остане същата, но артистите трябва да получават по-висока сума за премиерите на произведенията си, докато по-късните им ползвания се възнаграждават значително по-малко. Отново – големите творци от Gema едва ли ще почувстват някаква разлика, докато на младите и неизвестните ще се помогне много. Една такава система вече се изпитва в датското радио.

5. С авторското право не бива повече да се злоупотребява, за да се цензурира изкуството. Независимо дали това са звукозаписни фирми, които отказват на хип-хоп-артисти правата за използване на парчета от музиките на творци, представяни от тях, или наследниците на Брехт, които все още, шест десетилетия след смъртта на твореца, определят кой може да поставя пиесите му и кой не (което е особено пикантно, като се има пред вид брехтовата – по собствените му думи – „разпуснатост по въпросите на интелектуалната собственост“). Ние се нуждаем от авторско право, което да насърчава, а не да пречи на изкуството. „Семплирането“ например трябва да принадлежи към областта на т. нар. „Fair Use“ и да бъде по принцип неограничено.

Дискусиите около авторските права са конфликт около правата на притежание. Дигиталното авторско право се намира на ръба на пропастта – крайно време е най-после да формулираме наново целите на модернизацията на авторското право и на тази база да създадем една съответстваща на времето ни правова система, която подсилва правата на творците и служи на цялото общество.

Източник



[1] „Оградена“, тоест защитена, общност. Бел. пр.

[2] Институция, занимаваща се централно със защитата и отдаването на възнаграждения за авторски права в Германия. Бел. пр.

Бертолд Зелигер е притежател на концертно бюро и автор. Той живее в Берлин.

Pin It

Прочетете още...