В настоящето съчинение ще става дума за това как след дълги исторически перипетии и яростни дискусии българската литература най-накрая – приблизително около 50-те години на XX век – придобива вида на „наследство“: златен фонд, утвърден канон, тоталност от творби и автори. И как причините за това са само отчасти „обективни“, всъщност процесът донякъде е предизвикан еднолично. Но за да разберем въпросната личност – Тодор Павлов, философът-сталинист, литературният критик, диалектическият гръмовержец, регентът-културна институция – трябва да се върнем десетилетия назад.
През 20-те и 30-те години на 20 век сектантската политика на българските комунисти има и културни измерения. Казано най-общо, тя се състои в следене кой е с нас, и кой е против нас – т.е. в остракизъм спрямо „ренегатите“, сурови догматични критики спрямо неортодоксалното „левичарство“, „остри бележки“ към публикуващите в буржоазни издания[1], борба за чистота на правилния марксизъм-ленинизъм и изключване на буржоазни или заподозрени в буржоазност писатели от кръга на „своите“ Примерите са много. Такъв, например, е случаят с отдръпналите се от социализма в първите десетилетия на XX век, по-късно и с четворката на Цанев, Разцветников, Каралийчев и Фурнаджиев след участието им в четенето за Яворов през 1924 г; това сполетява и Антон Страшимиров, заклеймен от Георги Бакалов, че е „завил обратно в буржоазния лагер, който му подготви юбилей по случай шестдесетодишнината му“[2]; не по-различна е съдбата на „качествениците“, изключени от комунистическата партия след кормиловския спор.
Интересното е, че в хронологичен план въпросната лява културна политика съвпада със сериозните усилия на „другия лагер“ – буржоазния – за официализиране и институционална стабилизация на българския литературен канон. През 20-те и особено 30-те години това се случва през много канали: чрез държавната образователна политика, чрез активния литературнокритически живот, който има нужда да конструира свое стабилно и достойно литературно минало, чрез издателско популяризиране на българските писатели и не на последно място чрез академичното литературознание. Рязко се увеличава „квотата“ на българските писатели в училище, публикуват се препоръчани от Министерството на Просвещението „христоматии“ с извадки от най-важните български творби, провеждат се юбилеи и чествания, дават се награди и пенсии на писатели; публикуват се войнишки и юношески библиотеки с огромни тиражи и пр.[3]. Онова, което се случва в държавната политика има свой паралел и в културната сфера, в която действат частни лица – тенденцията към канонизация е подържана от политиката на важни литературни списания като „Златорог“, в подобна посока са множеството антологии: аналог на тези процеси може да се види дори в начина на писане на българските писатели и поети от този период, които започват все по-често да „интертекстуализират“ своите творби, вплитайки в текстовете им разнообразни реминисценции към българската литературна традиция (скрити и открити цитати, алюзии, стилизации, употреби на мотиви, метафори и пр.)[4] – интертекстуалните игри винаги предполагат корпус от споделени текстове между автор и читатели.
По същото време в Софийския университет, добил авторитет след 1907 г [5], отдавна функционират утвърдени филологически катедри със значими литературни историци в тях: наследниците на проф. Иван Шишманов и Александър Теодоров-Балан – Михаил Арнаудов, Боян Пенев, Борис Йоцов, Малчо Николов пишат вече своите многотомни литературни истории, утвърждавайки все по-ясен списък от основни български класици. Навлязло в зряла професионална фаза, българското литературознание създава още и цяла разгърната коментаторска литература в широк спектър от жанрове, почти изцяло посветени на „българските писатели“: биографични и портретни съчинения, сравнения между писатели, стилови студии, а дори и „общи поетики“, зад които все така прозира стабилна представа за споделено българско литературно наследство[6].
Решаващи за относителния успех на тази официална канонизация са донякъде все по-редките оспорвания[7], но в по-голяма степен многото канали, установяващият се консенсус и режимът на сътрудничество на разнообразните културни политики. Осъществявани както от държавни, така и от частни институции, те имат различни цели, но споделят общи предпоставки – че вече съществува общосподелено и достойно литературно наследство[8], сбор от велики български произведения[9]. Това дава на канона стабилно и многоизмерно съществуване: държавно и частно, педагогическо, но и публично; популярно, но и „високо“, литературоведско-професионално.
Лявата културна политика изпада от този процес и му се противопоставя, доколкото може – от времето на Димитър Благоев, Димитър Димитров и Георги Бакалов тя воюва с буржоазно-патриотичното утвърждаване на „национална класика“ и „цялостно наследство“. Силите й обаче не са особено големи, тъй като тя на практика е извън лостовете на културната власт – подържаната от държавата културна политика, образователните, библиотечните и академичните институции (възможностите й са главно в алтернативна публична, критическа и издателска дейност). Затова и нейната борба е насочена главно „навътре“, към „очистването“ на собствените редици и създаване на собствена ортодоксална „пролетарско-класова линия“. За тази линия „изключването на чуждите“ и „присвояването на големите“ обхваща не само съвременността, но и миналото. Това по необходимост означава политика срещу утвърждаващия се официален канон: според основните леви критици и историци литературното наследство „не може да бъде изобразявано с безпартийна обективност“[10], а типично буржоазни „класици“ като Вазов и Михайловски трябва да бъдат просто отхвърлени. Приемственост с буржоазни индивидуалисти и естетически формалисти не може да има, а българското Възраждане, Априлското въстание и историческото минало не са някакво общонационално наследство, „нещо цяло и неделимо“ – те са изначално разкъсани от непреодолими класови противоречия и интереси. За това схващане, което лесно преминава в остракиращи литературни и политически действия, литературата по принцип не е корпус от текстове, „въображаема тоталност“, която е общонационално наследство, а е разкъсаност, „класова борба“[11]. И в съвременността, и в миналото тя е била разделена на „лагери“, а следователно и нейното наследяване трябва да бъде класово, като съвременната лява литература е естествен продължител на най-важната линия в българската история и поезия – революционната. С тази логика критици като Георги Бакалов низвергват всеки официален и привидно неутрален (всъщност национално-обединителен и патриотично каноно-строителен) патос на буржоазното литературознание (Бакалов директно пише срещу Борис Йоцов, Павлов срещу Арнаудов и пр.)
Младият Тодор Павлов е активен партиен член, дисциплиниран участник, а в по-зрелия си период и основен проводник на тази лява литературна политика. Арестуван и съден, след атентата в църквата „Света Неделя“ той лежи в затвора (1925 – 26; 1927-29), а легалната му и конспиративна дейност го утвърждава още тогава като един от водачите на партията: още преди 1925 той достига до член на Централния комитет, става редактор на РЛФ, избран е за един от водачите на антиимпериалистическата лига; той е и член-основател на съюза на българските трудово-борчески писатели.
Кариерата му е не само апаратна, но и творческа, той пише марксистки философски и литературни съчинения още в затвора. В ранната му колекция от есета, „писма от затвора“, стихотворения и разкази „Лъчи в преизподнята“ (написана също в затвора през 1923, но публикувана едва 1947) има типични левичарски опити да се моделира алтернативна традиция, спореща с официалната. Във визионерски текстове, чрез патетични романтическите контрасти – между екстатичната, космическа панорама на комунистическото бъдеще и смърдящата преизподня на затвора – той бленува за „ярки звезди на небето на народната душа“; т.е. за един бъдещ, чисто комунистически пантеон от „наши“ „безсмъртни поети“ и „героични класици“: става дума за „христовците“ (Христо Ботев, Христо Смирненски, Христо Ясенов), но още и за Гео Милев, Сергей Румянцев, дори за земеделско-народнически писатели като Цанко Церковски[12]. Но най-вече – за тези, които ще дойдат след тях: краткият списък от „чисто революционни“ поети е визионерски протегнат в неясното, но величествено бъдеще. Между него и миналото приемствеността тече по линията Ботев, апостолите, българската революция и революционната поезия – една ляво-изобретена традиция още от прочутата сказка на Димитър Благоев „Нашите апостоли“, 1885, устойчиво подържана от лявата литературна критика и история[13]. Тук Павлов има свой оригинален принос: той не само обявява Ботев за органично начало на българската революционна поезия, първи в безкрайната, още слабо попълнена верига от бъдещи „героически класици“, но освен това заявява, че истинският живот на Ботевата поезия – разтърсващ „като електрически ток“! – е извън официалните учебници, извън мъртвите чествания, библиотеки, официални форуми и театри на буржоазна България – тя живее единствено в автентичния революционен опит на масите, в Ботевите стихове, писани с въглен по стените на затворите, в нелегалната борба, в песните по ботевски образец, която се измислят и пеят в килиите – тя е в „лъчата“ която блести от затворническата „преизподня“, Ботев не е начало на някакъв провинциален литературен канон, а най-ярка „звезда“ от бъдещия „нов млечен път, обещание за новата звезда система“ на раждащата се лява литература.
Малко по-сложна и противоречива позиция към проблема за класовата чистота на литературата изразява по-късната брошура на Тодор Павлов“„Трудово-спътническа“ литература“, РЛФ. 1930 г[14], воюваща на няколко фронта за комунистическа литературна ортодоксия. В нея Павлов отхвърля самостоятелния статус на т.нар „спътническата“ (по отношение на пролетарската) литература и твърди, че макар и „факт“, тя не може да бъде теоретически и издателски окуражавана (както прави Мешеков), защото е само временен и, общо взето не особено важен съюзник. Спътническите писания не могат да изпълнят ролята на истински художествената литература, защото им липсва правилно идейно съдържание: те са писани не според вкуса на масите, а според деформираните вкусове на заблудени индивидуалисти и естети, бъдещи ренегати. Затова и литературното минало на подобни писания и писатели не може да бъде предтеча на работническата, а търсенето на приемственост с кръстевци и славейковци, както предлага Мешеков, е огромна грешка: „Известни, чисто езикови влияния на Лилиевци, Яворовци и Димчо Дебеляновци и прочия върху Смирненски и други наши пролетарски поети, разбира се, не могат да се отрекат, но дава ли ни това право да говорим за „континюитет и приемственост“ между Пенчо Славейковия и Яворовия архи-индивидуализъм и естетизъм и пролетарската поезия?“[15]. Целият концептуален речник на тази брошура демонстрира, че по това време (1930) Павлов още мисли за литературата не в национало-обединителни термини (златен фонд, класика, наследство); а в традиционните леви конфронтационни категории: българската литература е разделена на „линии“, „позиции“, „лагери“, „фронтове“, „отряди“; писателите се делят на „наши“, „временни съюзници“, , „ренегати“ и „фашисти“ и пр.[16] Вместо да се занимаваме със „спътниците“, по-добре е директно да утвърждаваме „нашите“, сред които според Павлов има истински таланти (колкото и незначителни да изглеждат те на буржоазните естети). Т.е. задачата е да се прославят писатели като Кръстьо Белев, Никола Ланков, Христо Радевски и пр. Спътниците, минали и настоящи, макар и различни от „фашистите, аграр- и социал-фашистите“, все пак не заслужават повече от „непрекъсната и безпощадна приятелска критика“, подправено най-много с малко „защита срещу ударите на фашизма“, „улесняване и подпомагане в реакцията срещу него“, „включване в единния фронт“[17].
Можем да обобщим дотук: до втората половина на 30-те години лявата културна линия, към която Павлов принадлежи, има войнстващо-огледална структура спрямо официалното буржоазно канонизиране на българската литература – тя отхвърля идеята за единно наследство, присвоява първо-авторите, измисля алтернативни пролетарски класици и променя списъците на безсмъртните. Тя никога не е признавала целостта на официализиращия се национален литературен канон, обявявала е някои от най-важните му автори за „буржоазни“, оспорвала е наследствата му и идеята му за приемственост и е правила опит за алтернативен литературно-исторически разказ. Подобна агресивно-селективна и подривна политика заслужава да бъде наречена партио-центрична, в противовес на нацио-центричната културна политика на официалните институции, патриотични издателства и университета; т.е. тя по-скоро е полемична, а не каноно-образуваща. През 20-те и първата половина на 30-те години Павлов е верен неин адепт и продължител. Но действията на основните леви критици (Благоев, Бакалов, самият Павлов), имат характер по-скоро на поредица утопични визии и поредица от словесни диверсии срещу буржоазния канон, отколкото на реално канонизиране. Мненията им за българската литература са твърде агресивно-гневни, догматично-критични или възторжено-визионерски – т.е. липсва им спокойната очевидност и властна систематичност на утвърденото и очевидното. Затова в тези години в цялото ляво пространство само условно може да се говори за моделиране на опозиционна традиция със собствено-канонична логика. Причините са разнообразни[18].
Независимо от тази ситуативност, провокативност и отсъствие на културна власт, лявата литературна и критическа традиция успешно препятства окончателното стабилизиране на българския литературен канон. Тя е достатъчно публично видима, за да оспорва окончателния консенсус около него, има немалко и доста шумни привърженици. Това най-вече личи по сложните биографични траектории на много писатели, които ту се присъединяват към „работническия лагер“ и стават „селкори“ и „огняро-интелигенти“, ту се оказват „буржоазни ренегати“, очевидно колебаейки се към коя традиция принадлежат; то се изразява и в непрекъснатите млади попълнения на лявата поезия и проза: очевидно по това време героико-романтическата и утопическа метафорика доста успешно владее въображенията и сърцата на значително количество млади литератори[19], които далеч не винаги избират спокойната официална литературна кариера. Официалната българска литература дори в зрелия си институционален период на 30-те години винаги има своята лява, оспорваща алтернатива – и това няма да й позволи напълно и окончателно да утихне в канонична без-проблемност.
Какво се е случило? Немислими преди неща като тотален сталинизъм, Втората световна война и идването на социализма в България. А на самия Павлов се е случила и комунистическа кариера, която – по липса на други метафори – можем да назовем холивудска. През 1932 г по решение на ЦК, той е изпратен в Москва за попълване на политическото си образование. По чудодейно-сталинистки начин Павлов (тогава той е на 42 г.) се оказва година след това професор по философия в сталинския „институт за червена професура“; а само след още една година вече е почетен доктор по философия и декан на факултета по философия, история и литература и на Московския университет. Неизвестният българин обаче се старае това да не бъде просто парашутно назначаване и го е подкрепя с невероятна „научна“ продукция: очевидно непредвидимите извивки на сталинския волунтаризъм[20] са отключили чудовищната му продуктивност (дали пък зад него не е стоял цял, специално подготвен за целта, научен институт?). Във философско и научно отношение, авторът, който има малко издадени книги в България, избухва изведнъж в СССР – по начин космически и звезден. Той не пише някакви дребни статийки, а направо бълва фундаменталии: „Теория на отражението“ 1936, „Обща теория на изкуството“, 1938, „Обща теория на познанието“, 1938,сборник с критически атаки не срещу кого да е, а срещу папите на марксисткото изкуствознание: унгареца Дьорд Лукач, хърватина Звонимир Рихтман, руснаците Лифшиц, Усиевич, Тамарченко, Перверзев, Гарелов и пр.
Когато след няколко години се връща в България, около Павлов вече има легенда[21]: той не е просто политзатворник, а един от международното признатите червени капацитети в обществените науки, очевидно подкрепян лично от Сталин, влиянието му далеч надхвърля границите на скромната родина.
И в България Павлов продължава да извършва легендарни неща. Той не лежи на московската си слава, а публикува извънмерно количество съчинения (коректността изисква да ги наречем партийни брошури) по основополагащи въпроси, с очевидна амбиция да покрие основни теоретични въпроси на изкуствознанието, философията и социалната теория. Да споменем „Метафизика и диалектика“, 1938, „Нация и култура“, 1939, „Против объркването на понятията“, 1939; „Свободата на волята“, 1939, „Случайност и необходимост“, 1939, „Що е демокрация“, 1939, „Що е материя“ 1939, „Що е нация“, 1939, „Що е философия“, 1940, „Що е практика“, 1939, „Що е съзнание“, 1939, „Що е патриотизъм“, 1939, „Философията и науките“, 1940, „Философията и изкуствата“, 1940, „Що е изкуство“, 1940, „Съвременни философски учения“, 1940 (публикувани най-вече в издателство „Нов свят“). Този невероятен философски обхват не пречи ни най-малко на неговите чисто литературни занимания: по същото време той публикува и „Поезията на Венко Марковски“, 1939, „Литературният критик Георги Бакалов“, 1940, „Критика и ‚критика‘“, 1940, „Поезията на Маяковски и някои основни въпроси на литературната теория и критика“, 1940, „Христо Ботев – поет, критик, революционер“, 1940.
Промененият авторитет и голиатовската публикационна енергия са свързани и с други промени: в концептуалния му апарат, в стила на писането и реториката. В края на 30-те и началото на 40-те години червеният професор се чувства личен говорител на Сталин по въпросите на науката и изкуството, международно признат автор на самия марксистки гносеологически дискурс (многократно издаваната и превеждана „Теория на отражението“). Изчезнали са романтическите визии: вече пише „с метод“, властно и безапелационно, с кодифицирана, тежкотонажна марксистко-ленинска терминология; това е стил на философски патриарх и човек, чиито инструкции с е слушат и изпълняват. Това, а и новата съветска „правилна линия“ спрямо наследството, няма как да не окажат влияние и върху позицията му спрямо националния литературен канон. Наясно с новите тенденции към военен национализъм и антифашистки единен фронт по време на Великата отечествена война, Павлов отхвърля предишната селективност като „вулгарно-социологическа“, тихомълком отричайки и късия си списък от комунистически „звезди“; а визиите в бъдещето и неговите млечни литературни пътища се заменя от политика към миналото. Съчиненията му от този период започват да се управляват не от предишната опозиция „пролетарско-непролетарско“, а от категории като „традиция“, „народна любов“, „наше наследство“, „приемственост“ и „правилна оценка на времето“ – традиционните оператори на канон-образуването:“[22] Той вече не изключва „официалните имена“ и „представителите на буржоазния индивидуализъм. Чрез серия от сложни употреби[23] на прочутия ленински трик за „противоречието между мироглед и метод у великите писатели“,[24], главна задача за него става постигането на правилната (разбирай марксистката, обективната, диалектичната) оценка и усвояване на цялото литературно наследство. С което самото наследство се приема за дадено и цялостно (макар и пълно с противоречия, увлечения и „залитания“, които трябва да бъдат преодолявани и усвоявани диалектически).
Започва неговия период на диалектическото „включване“ и конструиране на новата „цялостност“ на литературната традиция, а с това и на нов, ако ми бъде позволен този оксиморон, ляво-национален канон. Това става с война на два фронта – срещу лявото сектантската критика и срещу буржоазната критика и литературознание.
Вляво действията са предпазливи. На Георги Бакалов предстоят само още няколко години живот и мястото на културен гуру на левия фронт е почти свободно: след смъртта му, с едно обобщаващо посмъртно съчинение[25] Тодор Павлов окончателно ще го измести от позицията на ляв литературен авторитет. Но това се прави мъдро и тактично – Бакалов едновременно е критикуван за своята слаба теоретична подготовка, за това, че е останал при Плеханов и не е усвоил добре най-новите постановки на марксизма (теорията на отражението[26]), че има вулгарно-социологизаторско отношение към „народни“ български писатели и с тази твърде „тясната“ мяра за литература заплашва цялостта на българската литературно наследство[27] – но заедно с това той все пак е канонизиран, сам превърнат в наследство, а Павлов – в наследник, който трябва да продължи неговия „неписан завет“[28]. Вероятно от тези години Павлов добива вкус към юбилейни, оцялостяващи, посмъртни и „честващи“ литературни съчинения за важни от негова гледна точка български писатели и явления. – след 1940 той ще напише подобни равносметки за юбилеи на Вазов, за Ботев, за Полянов, за Церковски и това ще продължи чак до късните години, когато ще чества годишната на „кирилометодиевци“ и ще се грижи да са ясни „Идейните съкровища в историята на България“[29] Като жанр подобни съчинения сякаш изпълняват задачата на самото „отсяващо“ време – те синтезират дългосрочни тенденции, обзират цели творчески биографии, дори вековни периоди. За тотализиращата им реторика са характерни изрази като „той беше и е“, „приживе и след смъртта му“, „логиката на историята“ и пр. – т.е. твърди се, че е премислено и е претеглено всичко, исторически моменти и детайли, предимства и дефекти, всяко pro еt contra. Накрая, от гледна точка на диалектическата цялост на историята той прониква със зрял поглед-равносметка в самата същност и обективен смисъл на съответния автор или явление: при подобна сумарно-диалектическа претенция гледните точки и дребнавите аргументи на другите критици трябва да изглеждат повърхностни – не-балансирани и фрагментарни, неразличаващи съществено от второстепенно. Това води със себе си и провеждане на тънки, „обективни“ йерархии в наследството –“като цяло“ Ботев е над Вазов, но Вазов е над Пенчо Славейков...; Благоев е над Бакалов, а Бакалов не е велик, но е над Георги Цанев и пр. Цялата българска литература бива описана като пирамида от намаляващи исторически, политически и литературни заслуги – най-високи по върховете, все по-малки, макар и достойни, със слизането към масовите литературни труженици.
Павлов отнася диалектическия метод не само към литературата, но и към самия себе си. Той мисли и пише цялостно, синтезирайки не само литературни, но и теоретични наследства[35]. Така, без той да казва пряко това, на читателя става ясно, че един бъдещ критически класик (Павлов) пише за миналите си литературни събратя.
Появяват се теоретични приноси (за отношението между нация и култура, за общочовешкия момент в класовото изкуство, за усвояването на наследството), и произтичащи от тях конкретни оценки на български творци. В тези години за пръв път четем ясната сталинска и тодор павловска формулировка: „способността за правилно използване на културното наследство и за включването му в новата култура, изградена върху качествено нова икономическа и социална основа, е пробен камък за силата, качеството и жизнеспособността на всяка нова култура и съответно за силата, качеството и жизнеността на оная обществено икономическа формация, класа или нация, която се явява главен носител и двигател на културната революция или движение“[36]. След въвеждането на подобни мощни теоретични инструменти, вече е възможна точната преценка на националните автори, не само писатели, но и художници.[37]
Павлов вече директно предупреждава за големите – не само литературни, но и политически – опасности, ако горната инструкция не бъде спазена: „при днешните конкретни задачи на нашата литературна и обща идеологическа борба въпросът за нашето национално културно наследство е и трябва да бъде на пръв план, все пак в никакъв случай не е позволено нихилистично отношение към този въпрос“[38]). Така „наследството“ се оказва политически защитено, а в процеса на свръхоценностяване самото понятие се раздува така, че вече всичко може да попадне в неговия обем – „от великото Ботево наследство“, през корпуса от писания на току що починалия Георги Бакалов, до предишни статии на самия Павлов, посветени на същия Бакалов – всички те са вече „наследство“. Така, по хегелианска необходимост, левият дискурс се е трансформирал от отричащ и подривен, в почитащ, каноно-образуващ – той все-включва и „повдигащ на нова степен“ наследеното.
[4] Това важи за Фурнаджиев /виж моята книга Стихосбирката „Пролетен вятър“ на Никола Фурнаджиев в художествения контекст на своето време“ София, Университетско издателство, 1989/, но се с не по-малка сила за Лилиев, Траянов, Дебелянов, Константин Петканов и още много други автори. При това става дума за вграждане на интертекстуални асоциации, които са различни от тези на Пенчо Славейков в „На острова на блажените“ – където интертекстуалните отпратки са свързани с утопично-сатирична перспектива към цялата налична българска литература. През 20-те и 30-те години интертекстуализмът е вече „почиташ“, той предполага наличието на един утвърден и достоен литературен корпус.
