Има нещо стъписващо в българския досег с паметните дати в историята. Това особено проличава на всеки 9 септември, а и не само тогава. Не знам как да го определя иначе, освен като исторически гърч, чийто травматичен ефект върху настоящето така и не отшумява. Дори 71 години по-късно. Дори когато историята отдавна е слегнала гробовете и на жертви, и на палачи, а физическата разправа е само памет. Дори когато секирата на жестокостта е косила не само „чужди“, но и „свои“. Дори в рамките на предизборна кампания за поредните местни избори, когато хора, причисляващи себе си към „европейското ляво“ и към една „лява България“, тръгват пак да бранят един „9 септември“ като „съкровената истина за поколенията“. Развявайки покрай тази „истина“ освен флаговете на България и Русия и знамето на самозваната Донецка република. И всичко това като „образец на борбеност за избори“ (Михаил Мирчев).
В историческата наука за подобни травматични реакции отдавна е изнамерен термин –симптомът на „Бала на жертвите“. Странен симптом, донякъде сходен със Стокхолмския синдром в социалната психология, когато заложникът се привързва към похитителя си дотам, че започва да изпитва непонятна близост с него.
Става дума за следното: веднага след Френската революция възниква традицията родственици и близки на екзекутираните веднъж в годината да си устройват „балове на жертвите“ (les Bals des victimes). Историкът Жюл Мишле описва тези „балове на паметта“ така: жените подстригвали или вдигали косите си по начин, както би го сторил палачът. Съответно и мъжете, и жените връзвали на врата си червена лента там, където евентуално би минал ножът на гилотината. Нещо повече: при поканата за танц, мъжете не кимали с глава, а сякаш с отсечен удар изобразявали момента на гилотинирането. Интересното е, че „баловете на жертвите“ били започнати от потомци на „бившия режим“, тоест от поколенията на аристокрацията, покосена първа от Френската революция, но скоро след това към тях се добавили и потомци на деятели на Терора, които на свой ред, подобно на Робеспиер, минали под ножа на гилотината.
За историците на Френската революция тези „балове на жертвите“ са ситуация-модел на болезнена и „непреработена памет“, бликваща в резултат от страданията, които едни французи са причинили на други французи, без да бъде поискана и съответно да бъде дадена прошка.
Ситуация, която белязва, макар и несъзнателно, живота на всяко следващо поколение, чак до ден днешен, и определя избори в настоящето. В случая „9 септември“ – от непотърсената отговорност, през накърнената справедливост, та чак до безмилостното ни отношение едни към други и към други хора, озовали се в беда.
Неразкаялият се палач и съответно непростилата жертва в лицето на своите потомци продължават да се въртят в призрачния хоровод на „мъртвешкия танц“, който често сменя фигурите си по най-гротесков начин. Защото някои от бившите палачи скоро стават жертви, а пък потомците на техните жертви на свой ред трупат мъст и така потенциално се формират следващите палачи на нови жертви (ето я лошата безкрайност). Без да забравяме и още една специфика на случая „9 септември“. За разлика от Френската революция той става възможен в условията на окупация от чужда армия, чиито танкове и палачи от „Лубянка“ скоро налагат своите „правила на играта“, за да рукнат потоци българска кръв. Този спомен допълнително утежнява хоровода на „мъртвешкия танц“, което го прави още по-гротесков под разветите чужди флагове.
А днешните стъпки са само част от „бала на жертвите“, които на този ден символно скланят глава. Или за да продължим метафората: по-точно е да се каже, че едни навеждат глава, за да понесат удара, а пък други, макар и символично, грабват брадвата.
Което обяснява защо паметта за „9 септември“ е толкова „изострена“ и съвсем не е „обезвредена“.
Има и една трета специфика на комунистическия терор, която значително го отличава от нацисткия. Културологът Александър Еткинд я формулира така: нацисткият терор е по-интензивен, но далеч по-ясно локализиран – расово (евреите, ромите и т.н.) или групово (душевно болните, недъгавите и т.н.). Комунистическият терор обаче е доста широко спектърен. Той засяга както цели класи (буржоазията, селяните-кулаци, интелигенцията в опозиция и т.н.), така и големи групи (евреи, кавказци, поляци, украинци и т.н.). А в определени периоди комунистическият терор започва безмилостно да коси и собствените си редици (1937 г. в СССР; процесът на Трайчо Костов през 1949 г. и сходни процеси в социалистическия лагер на „враговете с партиен билет“). Тоест, освен убийство на другите, комунистическият терор е и само-убийство, избиване на „своите“.
Интересното е, че тези авто-репресии изобщо не разколебават комунистите в правотата на собствения им идеал. Напротив, потомците на репресираните се явяват на „баловете на жертвите“ с гордо вдигната глава, заявявайки че с кръв са споени с Идеята. Вероятно с убеждението, че това обръща хоровода на „мъртвешкия танц“ в тяхна посока, без да си дават сметка, че то само му придава още по-зловещ вид.
Примерите са добре известни. Ала все не дочакваме да ги чуем от парламентарната трибуна на този ден (Янаки Стоилов пак нарече 9 септември „забележителна дата в нашата история, макар и пораждаща противоречиви оценки“). Как и защо, можем само да гадаем. На другата страна в „бала на жертвите“ е отредено да говори и за жертвите в ляво – за социалдемократите и анархистите, включително и за хората около Трайчо Костов.
Ето защо ще се опитам да проследя една от тези линии в „ляво“ при обръщанията на „жертви и палачи“, защото тя задава важни „маркери на различието“, открояващи истината.
И така, Трайчо Костов. Убеден комунист, минал през школите на Коминтерна. В годините на войната той е секретар на ЦК на нелегалната БРП (к). През 1942 г. е арестуван, по време на прочутия провал, когато са осъдени на смърт Антон Иванов, Атанас Романов, Петър Богданов, Никола Вапцаров и др. Получава доживотна присъда, след застъпничеството на своя някогашен съученик Станислав Балан (тогава личен секретар на цар Борис III), който съобщава на близките на Трайчо Костов, че животът му е пощаден, а войната скоро ще свърши и той ще излезе от затвора.
На 9 септември 1944 г. пощаденият Трайчо Костов на практика поема ръководството на БКП в отсъствието на Георги Димитров, който остава в Москва. Трайчо Костов подготвя наредбата за Народния съд и тази за създаването на първите концлагери (ТВО – Трудово възпитателните общежития). Трайчо Костов подготвя разправата с цялата опозиция – буржоазна, но и земеделска и социалдемократическа (бившите партньори в ОФ). Пощаденият Трайчо Костов е този, който безпощадно подготвя хилядите смъртни присъди на Народния съд, договаряйки целия този маскарад на правосъдие чрез шифровани телеграми с Москва. В тях той от София (под псевдонима Спиридонов) чертае заедно с Георги Димитров (Дед) от Москва колко да бъдат убитите и какви да са репресиите. Ето само една от тях, запазена в архивите:
19 декември 1944 г. Утре почва Народният съд. Тодор (Павлов) предлага министрите от Филовия и Божиловия кабинет да бъдат осъдени на смърт, Багрянов и компания – до живот, а от Муравиевия кабинет някои да бъдат евентуално даже оправдани. Ние още не сме решили окончателно, но сме склонни да бъдем по-строги. Багрянов, Драганов, Станишев, Сталийски и ген. Руси Русев – на смърт, останалите от тоя кабинет – на 15 години. Не ни се иска да освобождаваме когото и да било от Муравиевия кабинет, освен ако решим, че Гичев напр. би ни бил нужен за борба срещу Гемето… Ти как мислиш? Спиридонов.
Пет години по-късно хороводът на историята се обръща. Трайчо Костов изпада в немилост пред Сталин и сам попада в списъка на обречените. Свалят го от всички постове. Отправят му всевъзможни обвинения – от вредителство до шпионаж в полза на Тито и други чужди разузнавания. Арестуват го и го инквизират жестоко, заедно с цяла група от т.нар. „патриотични индустриалци“ и експерти, подготвили национализацията и новата социалистическа планова икономика.
Присъдата е категорична:
Нашата партия успя да разкрие агентите на врага, промъкнали се в нея. От борбата срещу трайчокостовщината нашата партия ще излезе по-опитна, по-закалена. Нашата партия ще се очисти до край от трайчокостовщината – абсолютно докрай.
(Вълко Червенков, Работническо дело, 30 ноември 1949 г.)
В спомените си Стефан Богданов – друг бивш убеден комунист и шеф на комунистическото контраразузнаване, който на свой ред се превръща в жертва – разказва как следователите Никола Дворянов и Бачи Зеев измислили нови мъчения и унижения, за да сломят Трайчо Костов. С часове го биели с тънка пръчица или молив по носа, връзвали го на какви ли не „колела“. На скалъпения процес той прави опит да се отрече от налудничавите си показания. Прокурорът прекъсва заседанието. Когато го подновява, присъстващите в залата забелязват, че Трайчо Костов сякаш отсъства, гледа с блуждаещ и невиждащ поглед. Когато чува присъдата „смърт“, той припада. Близки на един от осъдените в същия този процес, който е бил зад него в съдебната зала, са ми разказвали, че през цялото време един от милиционерите навивал белезниците му така, че да се впиват в костта, докато той не издържал и изгубил съзнание. Отново Стефан Богданов свидетелства, че във вече обесения Трайчо Костов не друг, а Мирчо Спасов изстрелял цял пълнител на автомата. След реабилитацията му през 1956 г. БКП нарича един булевард в София на името на Трайчо Костов, но отказва да издири неговите кости в безименната яма на Софийските гробища.
Така Трайчо Костов се влива в „бала на жертвите“ от Народния съд, които намират гибелта си по същия начин. Гибел, за която и той е спомогнал навремето.
В началото на 50-те години пък един от неговите мъчители от ДС – следователят-садист Бачи Зеев – на свой ред бива арестуван от доскорошните си другари и подложен на инквизиции (явно набелязан като „изкупителна жертва“ и инструмент за следващи обвинения във вътрешните редици). Ала през 1953 г. Сталин умира и сценариите се променят. Някъде там се случва и тази история, разказана ми от бивш затворник, с която искам да завърша обзора на целия този зловещ исторически хоровод.
За да се отърват от компрометирания Зеев, бившите му другари решават да си послужат с ръцете на някоя от бившите му жертви. Изборът им пада на земеделеца Петър Коев, бивш депутат и сподвижник на Никола Петков. Близо година Коев е зверски инквизиран от Зеев и било известно, че е дал клетва – оцелее ли, да отърве земята от този изверг.
И така, една вечер килията на нищо неподозиращия Петър Коев се отваря и вътре надзирателите хвърлят вързания бивш следовател, който като животно на заколение вперва поглед в човека, когото е подлагал на чудовищни мъчения.
Самият Коев впоследствие разказва пред затворниците, че цялата кръв се събрала в главата му; съзнанието му се замътило, виждал всичко около себе си в червено. Вдигнал юмруци и тръгнал да размаже изверга, отнел не един човешки живот, но в последния миг нещо го задържало. Спрял се и не на себе си започнал да крещи от болка онова, което се било насъбрало в душата му. После се свил в другия край на килията. Останал там часове. Гледал вързания бивш инквизитор, гледал го, но нищо не предприемал. А на сутринта счупил на две парчето сух хляб, което имал, и му подал половината. Тогава нервите на Зеев не издържали и той започнал да вие като ранен звяр, докато надзирателите не го изнесли и не го натикали в друга килия.
Не мога да се подпиша под истинността на тази история, може и да е затворническа легенда.
Ала съм убеден в едно: тя носи обрат в „бала на жертвите“. И дори като притча казва нещо, над коeто хората, продължаващи да честват „9 септември“, е време да се замислят.
Материал на портал „Култура“