5. Винишката афера
Първи разкрития. – Бомби в Битоля. – Доне Стоянов – праотец на твърдостта. – Народна демонстрация в Прилеп. – Заловен скопски куриер. – Афера в Дeдино. – Винишкото убиство. – Заловени материали. – Инквизиторът Дервиш ефенди. – Аферата обхваща цeлия Скопски санджак. – Турски инквизиторски гени. – Предательт Георги Иванов. – Трагедията на Йосиф Даскалов. – Отгласът на аферата в България и в чужбина. – Държането на Хр. Матов. –Султанска игра на великодушие. – Равносмeтка.– Македонският въпрос в нова форма. – Българската опасност и мeркитe на властьта. – Поход против учителитe. – Сръбската пропаганда в помощ на турцитe
Първото разкритие стана не в Скопския санджак, където има вече усилен превоз и складове на оръжие, а в Битоля. Един ден шишът на колджиитe[1], опитан в чували с ориз, попада на нeщо твърдо. Стоката веднага се разтоварва и на земята се изтърсват нeколко голeми желeзни топки. Кираджията Доне Стоянов, щипянец, се опитва да избeга, но го залавят. Опитва да се отърве с подкуп – не се приема. Това са първитe бомби, праздни отвътре, изпратени от Щип по желание на битолчани, които искали „да ги видят как изглеждат и да им се порадват“, както казва Гьорче. Бомби в Битоля! Впечатлението бe поразително. Турцитe се запретнаха да изтръгнат от преносвача разкрития. Комитетскитe хора трепнаха при мисъльта, че заловеният преносвач може да прояви слабост. Но щипянецът се оказа твърд като скала.
Затворен в един долап, където бe невъзможно да се легне, той изтърпe всички изтезания – бой, горене по гърба с нажежено желeзо и пр. – и не измeни до край отговора си: нищо не знае, друг нeкой турил бомбитe в чувалитe, без да го пита… В долапа на затворения почнаха да идат баници и печени пилета – веществен израз на благодарностьта и възхищението на битолчани от Доневата твърдост. Всичко се свърши с осъждането на арестувания на доживотен затвор.
Първото изпитание бe преодоляно. Доне се прочу из цeла Македония: „създаде си име в Организацията като праотец на твърдостьта при най-голeми страдания“, – както основателно бележи Гьорче Петров.
Все по това време – втората половина на 1895 год. – и друг работник от с. Виница, Щипско, хванат с оръжие и изтезаван – „нажежен въглен в устата, желeзен нажежен ръжен в дирника“[2] – изтърпe всички мъчения и не издаде нищо. Тоя виничанец бe така изтезаван, че онeмe и цeла година не проговори[3].
Доневата случка предизвика, по подозрение, масови арести в Прилеп. Тия арести показаха нагледно, че Организацията разполага с човeшки материал, на който може да се разчита. В Прилеп бeха подведени мнозина за непокорство. При изпращането на арестуванитe около 40 души, с желeзаря Йордан Гавазов начело за Битоля, чаршията в Прилеп, тоя типичен български град[4], бe в знак на протест затворена и цeлият народ изпроводи до шосето съгражданитe си, които, оковани в вериги, маршируваха, пeейки патриотични пeсни. Начело на шествието вървeха желeзаритe Гавазови, баща и син. Случката се разчу в Битоля и турската власт, за да осуети приготовляваното от българитe демонстративно посрeщане, вкара затворницитe в града по странични улици.
В нeкои мeста важни и опасни разкрития бeха потулени чрез подкуп. Така, през април 1897 г. бe заловен организационният куриер с една пратка от Скопие за Тетово: цeла торба вестници, между които и издаваният тогава в Скопие хектографиран вестник „Сан-Стефанска България“. Изтезаван, куриерът издаде двамина, но следствието бe прекратено с цената на 80 лири рушвет, дадени на скопския полицай Дервиш ефенди, същият, който към края на същата година се прочу като рeдък инквизитор.
Към най-раннитe напасти, които сполетeха Организацията, трeбва да се отнесат произшествията в с. Дeдино, Радовишко, важни не толкова по станалитe разкрития, колкото по размeра на последвалитe страшни за населението резултати. На 25 август в това село бeха убити от организационни хора двама колджии за тютюн. При последвалитe обиски властьта намeри в къщата на поп Петър една торбичка с патрони, а в другитe къщи – нeколко пушки. Предприеха се масови арести и изтезания, които засегнаха 120 души. От тeх 28 бидоха осъдени от скопския съд на 3 до 101 година затвор, а шестима умрeха в затвора „Куршумли хан“ преди разглеждането на дeлото.
Двойното убийство бe подведено като криминално престъпление и последицитe му се ограничиха в две села: Дeдино и Инево. То е, обаче, едно предзнаменование за ужаситe, които в бъдеще ще съпътствуват евентуалнитe разкрития.
***
Минаха се само три месеца и дойде страховитата Винишка афера.
Името на смeсеното село Виница, Кочанско, гръмна към края на 1897 година по цeлата българска земя и стана синоним на звeрщина и на гавра над човeшкото достойнство.
Събитията които се разиграха в него, а после в цeлия почти Скопски санджак, заслужват по-подробно описание, защото изправиха Организацията пред угрозата на пълно унищожение и набелязаха с кървавата си диря кръстния път на подхванатото рисковано дeло.
На 14 ноември 1897 г. една разбойническа банда минава от България и, разполагаща с ятаци в Виница, влиза подир полунощ в селото, убива мeстния богат турчин Кязим ага и задига от дома му около 800 лири. На другия ден кочанският каймакамин се явява със стражари и войска в Виница, подлага селянитe на бой и излавя съучастницитe на бандата, осем души, между тeх и ръководителя на комитета, Георги Иванов, син на винишкия кмет. Арестувана бe и една жена, мъжът на която, селски пазач, бe намeрен сутриньта убит. Тая именно жена издаде съучастницитe на бандата и обади на властьта, че в къщата им има складирани комитетски пушки.
Намeрил посоченитe пушки, каймакаминът обискира и другитe къщи и открива: петдесетина пушки, двадесетина бомби, нeколко сандъка с патрони и малко барут.
Интересът на властьта се отклони от извършеното обикновено убиство – толкова повече, че авторитe и съучастницитe бeха вече установени – и се съсрeдоточи върху разкритата конспирация. Скопският валия Хафъз-паша, известен по своето българоненавистничество, си постави за амбиция да разкрие всички нишки на заговора. По заповeд направо от Илдъза пак бe натоварен да води следствието полицаят Дервиш ефенди. Илдъзкият пълномощник тури в действие всички познати инквизиционни способи, но не всички изтезавани се оказаха Доневци. Разкритията бързо обхванаха повече или по-малко съседнитe кази: Щипска, Кратовска, Паланечка, Радовишка, Кумановска, Малешевска и пропълзяха чак до Скопие. Множество организационни първенци по селата и градски ръководители бeха арестувани и изпитаха ужаситe на инквизицията, други успeха да забeгнат.
Следнитe данни, изнесени на времето в „Мемоара“ на Вътрешната организация, дават представа за пъклената изобретателност на инквизиторитe:
В с. Виница, Кочанско: учителя Червен-Елеков биде жестоко изтезаван и обезчестен по содомски от войници; главата на селския кмет Иван Петров биде стeгана с мокри въжета; селянина Христо Грънчар 24 часа биде държан увиснал с глава надолу и бит по гърдитъ; младежът Ямпо Захариев умрe от жестоки изтезания; войници убиха в една оризова динка Атанас Петков, Григор Медлинин и двама работници от с. Галичник (Дебърско); обезчестени бидоха Катерина Митева (от чаушина на Дервиш ефенди и един войникъ), Мария Гюрушова и Гина Иванова.
Поп Никола от с. Зърновци (Кочанско), е обесван с главата надолу и държан в такова положение цeли 3 часа; държан е нeколко часа в замръзнала вода, горен е с желeзо по тeлото и anus-а и пр. Тасо Мишев от същото село е обесван с главата надолу и горен с желeзо по тeлото.
Учительт от с. Панчево (Кочанско) Алекс. Бъличев е мъчен с забиване спици под ноктитe и държан дълго време над огъня.
Коце Захариев от гр. Кочани е държан нeколко часа с голи крака под силно огорещена печка.
Учительт от с. Дъдино (Радовишко) Хр. Георгиев е бит пет вечери наред, обесван е с главата надолу и езика му е хващан с нагорещена маша. Обезчестени са в същото село: Спасена Георгиева и момитe: Катерина Янева и Зоя Илиева. И дветe първи умрeха от изнасилване.
Именуемитe Кара Тасе, Пане Пищоло, Васил Лъската, Гьошо Икономски и Коце Бакалчето – всички родом от гр. Щип, след като получиха по 40 камшици и дипчици, през цeли 24 часа бидоха държани по на един крак и бити, когато омаляваха. Васил Лъската умрe от жестоки изтезания.
Свещеникът поп Димко от с. Свети Николе (Щипско) биде обезчестен от войници.
Младият свещеник Анани от с. Кокошине (Кумановско) биде бит по краката и горен по корема с огорещено желeзо; учителя от същото село Арсени Николов е бит по краката и горен с огорещено желeзо по седалището и дeсния крак.
Учительт в гр. Кратово Йосиф Даскалов е жестоко изтезаван, горен с желeзо в устата и anus-а.
Човeшкитe жертви и страдания, които костува Винишката афера в засегнатитe кази надминаха, и по естество и по размeр, всички очаквания. Наброяват се: 218 убити, бити и изтезавани (5 убити, 5 умрeли от изтезания, 111 бити, 85 изтезавани, 13 жени и мъже обезчестени); арестувани в казалискитe затвори и в Скопие 528; забeгнали в България 300. По-голeмата част от всички категории пострадали с, разбира се, селяни земледeлци. Процентно, обаче, пострадаха повече другитe съсловия: еснафи, търговци, учители, свещеници. Така, имаше изтезавани 27 учители и 13 свещеници; арестувани учители 30 и духовни лица 12; управители на училища 3; избeгали учители 10, свещеници 11.
От интелигентнитe хора най-трагично свърши учительт Йосиф Даскалов, кратовски ръководител. Изтезаван най-безчовeчно, горен с нажежено желeзо в устата и в anus-а, Даскалов се решава на един безумно дързък подвиг: завежда мъчителя си на една Скалиста стръмнина, за да му посочи уж складирано оръжие и се хвърля от там в пропастьта. Той искаше да завлeче със себе си и придружаващия го турчин, но не успe: сам се струполи отгоре в пропастьта, но за чудо, остана жив.
***
Близо 2 месеца продължиха ужаситe. Мнозина не издържаха и в отчаянието си изказаха по нeщо[5] но и мнозина понесоха мъченията с твърдостьта на първитe християни. В Скопие, в Солун, в Цариград и в София Организацията и другитe български фактори не бездействуваха. Всички полагаха усилия да заинтересуват Великитe сили и да донесат за вършенитe звeрства до знанието на чуждия свeт. Кореспонденти на голeми европейски вестници отидоха в Скопие и видeха с очитe си разкапанитe меса на бититe, изгорeлитe с нажежени желeза части по тeлата на изтезаванитe, обезчестенитe мъже и жени. Един от тeх, Емери (на „Манчестер Гардиян“) бe, поради ревностно изпълнение на дълга си, малтретиран от турцитe, та англиското посолство в Цариград изпрати после първия си секретар Елиот, да анкетира случката. Благодарение на тази анкета се спасиха нeкои от първитe българи в Скопие. Между тeх бe и арестуваният Хр. Матов, директор на скопското педагогическо училище. Матов преди това бeше освeтлил кореспондента Емери върху станалото, завел при него изтезавани хора и пр. Хр. Матов удиви всички със своето самообладание и твърдост до и след арестуването си. В разгара на изпитанието, не виждайки края му, той замисля един смeл план: съобщава на Дeлчева, че нищо не остава, освен да се нападне с голeма чета Виница и да се задигнат заловенитe архиви, да се освободят арестуванитe и пр. Дeлчев, наистина, се прехвърля в България, за да стъкми голeма чета и да предприеме смeли нападения, но в разгара на приготовленията винишкитe събития взимат друг обрат: решителнитe постъпки на българското правителство, подкрепени от нeкои посолства, заставят най-после Високата порта да освободи всички невинни.
През втората половина на м. януари 1898 г. съдът осъди 10 души по на 3 до 101 година затвор за участие в заговор против държавата. Седем месеца подир осъждането им тe бeха изпратени на заточение в малоазиската крепост „Подрум-кале“. Освен тeх осъдени бидоха и други 12 души (един на смърть) по убиството на Кязим ага[6].
Поради възмущението на чуждото обществено мнение и възбуждението на духоветe в България, султанът, вдъхновительт на инквизитора Дервиш ефенди, сервира на жертвитe си и на Европа една игра на великодушие. Една телеграма от 2. II. 1898 г. на Българската телеграфна агенция от Цариград гласи: „Високата порта изпрати вчера до отоманскитe представители в странство едно окръжно, в което им известява за освобождението на почти всички българи, които бeха арестувани в Скопския санджак. Окръжното прибавя, че анкетната комисия получила мандат да наказва чиновницитe, които ще бъдат признати за виновни в превишаване на власть“.
***
Макар и тържествуваща на пръв поглед, Турция не излeзе с печалба от разкритията в Скопския санджак.
Още неизживeн потресът от арменскитe кланета в Цариград и Армения, до цивилизования свeт стигнаха воплитe на винишкитe жертви. Турция за лишен път подчерта своята вътрешна разкапаност и своята неспособност да се изцeри от баташкитe и арменскитe методи спрямо християнскитe ѝ населения.
Но винишкитe разкрития имаха и своя конкретен политически смисъл. Докато европейският концерт се занимаваше с уреждането на критската автономия, Македонският въпрос изпъкна пред свeта в една нова и по-опасна форма. Касаеше се тоя път не за чети от македонски емигранти, образувани и дошли отвън, а за едно широко организирано съзаклятие, с участието на мeстната народна маса и под ръководството намeстната българска интелигенция. Покрай Армения, Крит, Йемен, още един вулкан, смeтан за безвреден до тогава, започваше да клокочи. И неговото по-нататъшно действие се рисуваше по-опасно поради непосрeдственото съседство на безпокойната България, съперничествата между балканскитe държави и прeката заинтересованост на Австро-Унгария и Русия. Занапред Македонският въпрос ще доминира над всички други в грижитe на европейската дипломация и ще виси като Дамоклев меч над агонизиращата империя на халифитe.
Заедно с това, Винишката афера изтъкна на пръв план в съзнанието на турския владeтел българската опасност. Но тая опасност бe многолика и така дълбоко забиваше своитe видими и невидими острила в снагата на държавата, че само една сложна система от репресивни мeрки можеше да я парализира. Необходимо бe да се пресушат всички източници, снабдяващи с жизнени сокове българското население, в чиито недра се откърми виденото вече чудовище – Революционната организация.
Наистина, задачата не се оказа така лесна, понеже, колкото повече се притискаше ненавистната българщина, толкова по-здрави се оказваха пружинитe на нейното упорство. Не може, все пак, да се откаже, че турскитe управници съумeха да съчетаят гнета в всички негови разновидности с максимитe на макиавелизма, за да си осигурят в тая борба на живот и на смърт, подкрепата на редица странични фактори.
Турскитe управници бeха вече достатъчно прогледнали, за да не се отнасят с нeкогашното безразличие към духовния живот и просвeтата на своитe християнски поданници. Да се мисли, обаче, за унищожение на Екзархията, бeше вече твърде късно. Затова се заеха да разстроят общинитe и учебното дeло. В тая посока проявиха рeдка изобретателност. За да разстроят общинитe, тe взеха да нарушават правото им на участие в мeстнитe административни съвети, опитаха се дори – но безуспeшно – да отнемат от тeхното ведомство училищата и да ги превърнат в частни. Винишката афера ги научи да виждат в учителитe и свещеницитe баш душмани на държавата. Особено учителитe. Потвърждаването на тeхнитe дипломи от вилаетскитe училищни лнспекции се подложи на маса прeчки от формален характер. Всички учители бeха поставени под полицейски надзор и при най малкото подозрение се интернираха по роднитe им мeста. Създадоха се специални наредби, за да се затворят вратитe на училищата за учителитe, български поданници. Най-после, с везирското окръжно от м. февруари 1901 г. биде предписано на валиитe да интернират всeки учител, който не притежава свидетелство за благонадеждност, издадено от каймакамина на неговата родна каза.
Срeщнало енергичната съпротива на Екзархията и принудено да държи смeтка за настроението на България, турското правителство можеше да прилага тия мeрки само частично и негласно – според обстоятелствата. Но затова пък то се стараеше – и отчасти успeваше – да прави пробиви в българската народна цeлина посрeдством чуждитe пропаганди. Подкрепяйки отбранителнитe усилия на гърцизма в Южна Македония и на сръбското настъпление откъм север, властьта успeваше да отрази от себе си част от българската народна енергия. Особено ценни услуги в това отношение ѝ принесе сръбската пропаганда, чиято мародерска роля през Винишката афера имахме вече случай да видим. Занапред сръбският натиск за църкви и училища ще се облeга не само на подкупа и на доброволния шпионаж. Сърбоманският клин ще се забива в снагата на българщината под ударитe на турския държавен чук. При нужда, ще се турят в действие аскерскитe щикове в полза на пропагандата, настървена, подир Винишката афера, за нови завоевания.
С това, обаче, не се изчерпваха оръжията на турския противобългарски арсенал. Властьта разполагаше с широки възможности да допълни гонението против църквата и училището с двояк гнет – физически и стопански – за да съкруши окончателно духа и същевременно да влоши до опросяване поминъчнитe условия на българина, като се почне от селянина земледeлец и се свърши с занаятчията и търговеца.
Какви бeха проявитe на тоя засилен двоен жест и на какъв отпор се натъкна той от страна на Организацията и на осъзналото се българско население, това ще видим по-нататък.
6. Въоръжение и срeдства
Първи доставки. – Кримкитe. – Братя Иванови и Н. Тюфекчиев. – Самовъоръжаване. – Гръцки пушки „Гра“. – Оскъдност на манлихери. – Първи уроци по бомболeярно изкуство. – Фабрика в Осоговския балкан. – Бомболeярници в вътрешностьта. – Грижи за пари. – Членски вноски. – Облози. – Революционни обири. – Две акции на Г. Дeлчев. – Четата на Сл. Мерджанов. – Аферата мис Стон. – Свeтовна сензация. – Перипетии на дветe пленени жени. – Цилка се освобождава от бременност. – Преговори за откуп. – Олово вмeсто злато. – Щастлив край. – Как бe изразходвана откупната сума. – Други прояви на „психоза“. – Илюзии около Зографския монастир.– Кампания на Б. Сарафов за пари. – Екзекуции и афери. – Скъперничество и пожертвователност. – Чорбаджиитe и свещеницитe
Преминаването от проповeд към дeло се изрази в грижи за въоръжаване. Без оръжие и най-пламеннитe слова за бунт оставаха мъртви. Като се изключат револверитe, които се търсeха и намираха и на самото мeсто[7], друго оръжие можеше в първо време да се доставя само от България. Ето защо, крайграничнитe райони първи се сдобиха с пушки (кримки). Тe първи видeха с очитe си и бомби. Малки пратки на оръжие припадаха сегис-тогис прeз Кочани, Щип, Велес и отвъд Вардара.
Централният комитет изгуби много време в очаквания и в неоправдани. надежди за крупни доставки от Княжеството. Значително количество кримкови пушки, станали ненуждни за българската армия, бeха закупени на нищожна цена от Братя Иванови, търговци на оръжие. Имената на тия братя и на Наум Тюфекчиев, македонци и еднитe и другият, се преплитат в усилията на македонскитe комитети и на Задграничното представителство на Организацията за доставки на оръжие и специално за прекупване на казанитe кримкови пушки. Част от тия пушки, продадени не без печалба от прекупчицитe, бидоха прехвърлени вътре и разпредeлени главно между крайграничнитe райони. Съдбата на тия кримки бe твърде печална. Значителна част от тeх попаднаха в турски ръце през врeме на Винишката и други афери. Друга част се развалиха, станаха негодни и сравнително твърде малко от тeх влeзоха в работа през Въстанието[8].
Проблемата на въоръжението се постави правилно и можа да се разреши, поне за Битолския окръг, горе-долу задоволително чак тогава, когато Организацията отвърна погледитe си от Княжеството и насочи усилията си към вътрешностьта, като усвои пътя на самовъоръжаването: на районитe се предостави да се въоръжат сами, според мeстнитe условия и на собствени срeдства. Организираха се покупки направо от Гърция, вършени при двоен риск: купенитe пушки се поемаха в Тесалия или от границата и се пренасяха на товари, а понeкога и на гръб, като се прехвърляше Бистрица – до Кайлярско, Костурско и Леринско. Пратеницитe на Организацията биваха подпомагани от Лазар Киселинчев и други костурчани, настанени по онова време в Атина и Тесалия. За въоръжението на Костурско, Леринско и Битолско имат особени заслуги селата Търсье, Леринско, Цапари, Битолско и други, жителитe на които работeха в Тесалия като бичкиджии, въглещари и пр. Тe въоръжиха не само своитe села, но доставиха гръцки пушки и за много други. Една-две години до Въстанието Охрид и Струга станаха важни доставчици на пушки „Гра“ от Елбасан и други арнаутски околии и от там се въоръжиха Ресенският и други съседни райони. Услужливи, срещу печалби, арнаути и турци, прекупчици и преносвачи, се намираха лесно, а имаше и такива, които бeха един вид на постоянна служба при Организацията.
Турскитe мартини се ценeха, но се намираха по-мъчно. Известна празднота запълниха мартинитe от мeстна фабрикация, наричани „тетовки“. Но тe се ценeха по-малко и се търсeха в централнитe и северни райони, където гръцкитe пушки не бeха достигнали в голeмо количество. В началото на 1903 година се нареди и друг важен канал в Солун: гръцки контрабандисти лодкари пренасяха по море пушкитe от гръцката граница до устието на Вардара, където се и предаваха на комитетскитe органи.
Гръцкитe пушки и турскитe мартини, истинскитe, задоволяваха напълно изискванията на селянитe. Само редовнитe четници в Централна и Югозападна Македония отвъд Вардара мечтаеха за карабини система „Манлихер“ като за нeщо непостижимо. И останаха докрай с мечтитe си. До към края на 1902 година дори войводитe на районнитe чети, организирани на самото мeсто, нeмат манлихери[9]. Чети въоръжени изцeло с манлихери се явиха в Югозападна Македония след Дeлчева: полковник Янковата, Давиловата, Борис Сарафовата и други.
Двата комитета в България, Сарафовият и Цончевият, както и задграничнитe представители на Организацията полагаха разнородни усилия, като се почне от просбитe и се свърши с таршуване и формални обири из околиски управления, полицейски участъци и казарми (винаги с участието на увлeчени от революционното движение военнослужащи, разбира се), за да се снабдят с модерно оръжие. Станаха опити за доставки и от чужбина, но се доставиха всичко на всичко около две хиляди манлихери, купени от Борис Сарафов в Австрия. Твърде малки партиди манлихери се изпратиха за мeстнитe нужди на вътрешнитe райони в Източна Македония. Повечето от тeх отидоха за въоръжаване на четитe, които се формираха в Княжеството.
Сдобиването с бомби не по-малко занимава Организацията. Това тайнствено и страховито оръжие поразява в първо време въображението не само на новопокръстенитe прости хора, но и на водителитe.
До 1896 г. Наум Тюфекчиев в София е между върховно-комитетскитe хора лицето, което владeе бомбаджиското изкуство и може да доставя бомби. Тюфекчиев е и първият доставчик на бомби за вътрешностьта. Но той пази строго секрета на своето изкуство и спекулира с производството си[10]. Ето защо и Дeлчев и Гьорче с идването си в България през 1896 г. намислят да се освободят от спекулантската опека на Тюфекчиев и да се сдобият със собствено производство и в достатъчно количество.
Малко е странно, защо задграничнитe представители не използуваха познанията на поручик Дим. Венедиков, технически помощник на Китанчева през 1895 г. и други специалисти от армията, та става нужда да прибeгват до услугитe на арменски реяолюционери и на нeкакъв чех, желeзар в София. С помощьта на тоя чех представителството урежда в София през лeтото на 1896 г. първата собствена бомболeярница. Но обучението на ангажиранитe организационни работници не върви успeшно. Не върви бързо и производството. Проблемата се разрешава по-радикално през пролeтьта на следната година. В Саблерскитe колиби, скрити, в Осоговския балкан, отсам границата, запушва куминът на новата „фабрика“. Специалист-техник е нeкой си Киркор, делегиран от Арменския революционен комитет. Работят в фабриката не само прости момчета, но и интелигентни: Ат. Мурджев, Такиджиев и др. Там прекарват известно време и Гоце Дeлчев и Гьорче Петров – за насърдчение на работницитe и в същото време за да усвоят изкуството на Киркор. Под силната температура на кокса, натрупаният чугун се излива в калъпи и добива формата на портокали, яйца и пр. от най-различна голeмина. Праздната им вътрешност се пълни с добре счукана смeс от бертолетова сол (84 %) и захар (16 %). През отвора се прокарва барутен фитил, който завършва с капсул[11]. Около година и половина работи „фабриката“ в Саблер и изработи над 1000 парчета, които на части се изпращаха в вътрешностьта. Изпращаха се вътре и готови калъпи за лeене на самото мeсто. Производството се разнообрази чрез фабрикуване и на други хладни оръжия: ножове, ками, боксове. Арменският революционер Леон (псевдонимъ) инспектира по едно време фабриката, за да препоръча въвеждането на нeкои научени от него нови способи и смeсове. В Саблер ставаха и опити на бомби с задушлив газ. Умът и фантазията работeха за изнамиране колкото се може по-страшни разрушителни срeдства[12].
Но фабриката „се обърна полека-лека в клуб, там се прибираха бeжанци и нелегални работници от Македония“[13] и заинтересува българската полиция. За съществуването ѝ бeше узнал дори и турският комисар в София. Последва разтурянето ѝ, но проблемата бeше вече разрешена. Тайнственото изкуство на Н. Тюфекчиев бeше усвоено. Имаше вече подготвени специалисти. Още същата година се откри тайна бомболeярница в с. Дeдино, Радовишко. После се откриха и другаде. Въачалото на 1903 г. бомболeярници имаше вече и оттатък Вардара – с. Смърдеш, Костурско и пр.
***
Ако психологическият фактор е основната предпоставка, то паритe са нерва на всeка борба. Но динамиката и неизвестноститe играят такава роля в революционнитe движения, че материалнитe срeдства никога не са съразмeрни с предначертанията и елана на водителитe. Като е дума за Вътрешната революционна организация, трeбва да прибавим и особено неблагоприятнитe обективни условия в това отношение.
Революционното ръководство в Македония и Одринско нeма зад себе си богата класа вътре и финансови магнати в чужбина, като гръцката революция, напримeр, или пожертвователни чужденци, като Байрона и други адмиратори на древната елинска цивилизация. То се облeга на едно сиромашко население, съставено в половината си част от безимотни чифлигари (изполичари и момци), а в остатъка си от дребни земледeлци, еснафи и дребни търговци. Хората на свободнитe интелигентни професии почти липсват, крупнитe търговски фирми се броят на пръсти. Забогатeли от лихварство, прекупуване на десятъка, доставки за държавата и други подобни предприятия, на които гърцитe се отдават твърде охотно и трупат голeми състояния, между българитe се срeщат рeдко. Има, наистина, една свободна България с граждани отзивчиви към съдбата на Македония и с многобройна и събудена емиграция, но нейната непосрeдствена помощ в пари и в оръжие далеч не се оказа достатъчна. Действуващитe там македонски комитети непрекъснато събират срeдства и никога не разполагат с колкото им трeбват.
През проповeдническия период членскитe вноски първоначално са единственият източник на Организацията, но и нуждитe ѝ са още ограничени. Прибeгва се после към облагане на по-състоятелнитe членове и предполагаеми съчувственици със суми срещу разписки, хектографирани с червено мастило и носещи печата на Централния комитет. В началото тия облози са сравнително скромни и носят повече характер на доброволни пожертвувания[14]. За бирници се подбират най-подходящи хора, с оглед на връзкитe и влиянието им над облаганитe. Но функциитe на Организацията се усложняват, тя се замисля сериозно за въоръжаване, сполитат я нещастия, затворитe се изпълват с нейни хора и се създава скоро едно положение, при което разходитe далеч надминават редовнитe мeстни ресурси на комитетитe.
Недостатъкът от парични срeдства е вeчната болка и на Организацията в Македония и на комитетитe в България. За намиране на крупни суми се мисли непрекъснато и се опитват разни планове, фантастични понeкога. Едва ли има в вътрешностьта райони, където да не са опитвани или поне да не са замисляни обири за пари. Несполучливи в 99 случаи от 100, тия опити струваха понeкога твърде скъпо на Организацията и на населението. Пленяването на гръцкия лeкар Керемидчиолу в Лозенград, през май 1900 г. създаде цeла афера и хвърли в затвора около 70 души. Четата на Мерджанов и Соколов плени за откуп едно турче, но открита, заградена и нападната от пехота и кавалерия до Одрин, тя биде избита подир многочасова героична борба на 4 юли 1901 г. Загина цeлата чета от 11 души а сам Мерджанов, ранен и попаднал в плен, биде обесен в Одрин на 27 ноември същата година. Мисъльта за крупен обир не престана да съблазнява Дeлчева през цeлото му революционно поприще. Той направи най-много и най-рисковани опити. Два от тeх, извършени с рeдка смeлост и изкуство, се увeнчаха с успeх, но и двата пъти плененитe, невардени с необходимата строгост, сполучиха да се изскубнат нощно време от ръцетe на четата тогава, когато откупнитe суми (3000 и 600 лири) бeха вече изпратени за да се предадат на Дeлчева[15].
Нeма да се занимаваме с другитe, толкова многобройни, приключения от тоя род, за да се спрем повече върху многошумната история по пленяването на американската мисионерка мис Стон.
През лeтото на 1901 година Сандански намисля да задигне протестантския мисионер д-р Хаус, като нагласи с помощьта на мeстни протестанти от с. Банско неговото извикване от Солун. От разговора с протестантитe той узнава, че токущо е пристигнала в Разложко мис Стон. Зарeзва плана за Хаус и се спира на готовата примамлива плячка: жена, при това поданница на страната на доларитe. Чернопeев, комуто Сандански открива плана си, дава съгласието си и на 21 август, привечер, една специално за тая акция стъкмена чета[16], облeчена в аскерски и други турски дрехи, залавя по пътя между Банско и Горна Джумая, при „Подпрeната скала“, три жени: мис Стон, нейната другарка Цилка, българка протестантка и една бабичка. Един турчин се задава при пленяването, стреля с револвер в четата, но бива убит. Четата освобождава бабичката, припаднала от страх и повежда дветe жени към планината.
Четницитe искат да минат за обикновени разбойници от разни народности и се мъчат да приказват турски. Понеже комедията не им се удава а, от друга страна, женитe мислeли, че са наистина попаднали в ръцетe на разбойници турци, плачат неутешимо в продължение на 5–6 дена. Най-после Сандански им разкрива истината и тe се поуспокояват.
Вестьта за пленяването бързо се разпространи по дветe страни на океана и нeколко месеца наред печатът от цeлия свeт се занимаваше със сензационното събитие. Около „разбойницитe“ и живота на дветe пленени дами из планинитe се създадоха легенди. Интересното положение на госпожа Цилка и очакваното нейно освобождение от бременност при една крайно оригинална „комитаджиска“ обстановка; обноскитe на „разбойницитe“ към дветe жертви на анархията в Турция; енергичната намeса на американското правителство и преговоритe за откуп – всичко това правeше от пленничеството на мисионерката една история колкото романтична, толкова и актюелно политическа.
В действителност, дветe пленници се радваха на максимални удобства, каквито в селскитe къщи из Разложко, Джумайско и Малешевско можеха да им дадат и бeха предмет на най-голeмо внимание и грижи от страна на четата и на мeстнитe комитети. Взеха се и мeрки за да бъде приготвено, най-необходимото за очакваното отроче: дрешки, пелени и пр. Дветe дами шиеха и плетeха. Г-жа Цилка малко вeрваше – след толкова вълнения и физически мъчения – в щастливия изход на събитието и, очаквайки най-лошото, направи устно своето завещание пред мис Стон. При все това, на 21 декември през нощьта в една винарска изба край с. Сърбиново, г-жа Цилка, подпомогната от две жени, които войводата повика от селото, се освободи щастливо от бременност и доби отроче от женски пол – „здраво, пълно“, както увeрява Сандански.
Взехме детето–продължава Сандански,– другаритe ѝ честитиха и почерпих другаритe. На третия ден ще пътуваме пак. Цилка не може да язди, а трeбваше да вървим, понеже бeше дошел аскер в селото. В един дълъг сандък спружена тя си лежеше, – натоварихме го на коня, а от другата страна денк и така, с подпиране от страни, изминахме б–7 часа път и стигнахме в с. Влахи, гдето се установихме в една къща. Детето по пътя го носeхме на ръце, – то си плачеше, а мис Стон яздeше на друг кон[17].
Преговоритe за откуп се водиха в Цариград и София. Ролята на посрeдници изиграха руският дипломатически агент в София Бахметев и неговата съпруга, която познаваше лично мис Стон. Бахметеви поставиха в връзка пратеника на американската легация в Цариград, Дикинсон, с пратеницитe на четата, Кр. Асенов и Хр. Чернопeев. Прeки преговори по откупа и по предаването на женитe завърза вътре и сам Сандански с д-р Хаус, същия, когото най-напред бe намислил да задигне. Искаше една сума от 25.000 лири. Но акцията бe съпроводена с неимовeрни трудности и рискове а се проточи тъй много. Турцитe, гонeха четата, като измъчваха, по обичая си, мeстното население[18], дирeха я органитe на българската власт край границата, преследваха я и четитe на върховиститe, борбата с които бe по това време в разгара си. Преди Цилка да роди, четата бe нападната в село Тросково от върховисткия войвода Дончо с 78 души; престрелката трая цeли 10 часа и се свърши с оттеглянето на четата, заедно с женитe, към с. Лешко. Всичко това застави пленителитe да намалят откупа на 14.000 лири. Уговорено бe предаването на сумата да стане вътре. Паритe, златни лири в сандъчета, бeха отнесени в Банско от д-р Хаус, ескортиран от 250 души аскер. Трeбваше да се предупреди и подгонването на четата с паритe, след като се освободят женитe. Д-р Хаус, който не се довeряваше и на войницитe и пазeше сандъчетата в стаята си, се съгласи с искането на четата – да изнесе тайно в джобоветe си златото в една довeрена протестантска къща в Банско и на мeстото му да постави олово. Свърши се всичко: сумата се взе и се изнесе от Банско, дветe жени бидоха пустнати на свобода от Чернопeева в Струмишко, а войската, здедно с д-р Хаус, продължи ескортирането на сандъчетата с... оловото чак до Сeр. Там вече американецът разкри всичко на турцитe.
Продължителностьта на пленничеството и блeскавият му финал се дължат колкото на ловкостьта и упорството на пленителитe, толкова и на съвършенството на мeстната организационна мрежа.
Част от сумата бe разпредeлена между окръзитe в вътрешностьта, но по-голeмата част от,, мис-стонкитe“ бe изразходвана, както и Гьорче Петров признава, – за борба против върховиститe. Пленничеството на мис Стон има и добри и лоши резултати. Към добритe трeбва да отнесем и тоя, че американската мисионерка се привърза към идеалитe, на които служеха нейнитe заробители и след освобождението си държеше в Америка конферанси в полза на македонското освободително движение.
Обиритe за пари не се вършеха само от чети. Революционни обири, върху почвата на максимата „цельта оправдава срeдствата“, се вършеха и от легални членове на Организацията. Посeгаше се с еднакво спокойна съвест и върху частна и върху обществена чужда собственост. За революционен подвиг се смeташе, напримeр, от революционнитe кръжоци при македонскитe гимназии да се задигне пансионската такса от сандъка на нeкой по-богат ученик и да се внесе в мeстния комитет. В Княжеството пък нерeдко пострадваха не само оръжейнитe складове, но и каситe на държавнитe учреждения. Доста шум повдигна през 1895 г. обирът на пощенската каса в Кюстендил. Организаторът на кражбата, чиновникът Златарев от Охрид, задигна 20,000 лева за комитетската каса и забeгна в Македония[19].
До каква степен бeха комитетскитe първенци молепсани от мисъльта и грижата за срeдства, може да се съди по това, че в въображението на водителитe от всички комитети Зографският монастир в Св. гора се рисува като обладател на тайнствено огромно съкровище, което ще се отвори щом се произнесе магическата формула от „1001 нощь“: „Сезам, отвори се!“ С такива въжделения се явява в Зографския монастир най-напред Борис Сарафов. През лeтото на 1900 г. отива и Ив. Гарванов, тогава председател на Солунското братство, надeвайки се да успeе, като поиска от монаситe много по-скромна сума, отколкото бe поискал вече Централният комитет[20]. Разбира се, всички останаха само с надеждитe си.
Тая „психоза“ личи и от „Споменитe“ на Гьорче Петров и на Борис Сарафов. Особено на Сарафова. Надарен между всички революционни първенци с най-буйно въображение, Сарафов е и най-изобретателен в планове и проекти за пари, за много пари. В Св. гора му минава през ума мисъл за пленяване на сръбския крал Александър Обренович, който по това време отива да посети Хилендарския монастир. Същата година предлага на солунския комитет „план“: да го пленят като руски поданник (понеже пътува с руски паспортъ) и да вземат голeм откуп. През испано-американската война (1897) предлага на американския консул в Петербург македонски доброволчески отряд срещу парична подкрепа на Америка в полза на македонското освободително дeло. Все за пари той се срeща към края на 1902 г. със стопанина на Information в Виена, а чрез неговото посрeдничество и с фон Мюлер, тогава началник на информационното бюро по македонскитe работи при Балплаца, а след Илинденското Въстание австро-унгарски цивилен агент при Хилми паша. Следната година, 1902, началото, през януари се срeща в Женева с Жика Балугджич, тогава емигрант и най-довeрено лице на бъдещия крал Петър Карагеоргевич. Балугджич му устройва среща в Будапеща със света Симич, началник на македонското отдeление при сръбското Министерство на външнитe работи, а по-сетне дипломатически представител в София. Подобно на Балугджича, Симич също „одобрява“ принципа „Македония за македонцитe“, признава, „че Сърбия трeбва тъй също да даде срeдства, сирeч пушки и пари“, кани го в Бeлград и му устройва среща със самия министър председател д-р Вуич.
Мъка обхваща човeка, когато чете тия страници[21] от Сарафовитe „Спомени“, от наивностьта, с която голeмият революционер вeрва, че е надхитрил най-хитрия и най-ловкия сръбски дипломат и специалист по македонската пропаганда по онова време, както и от начина, по който той използува пред официалнитe сръбски лица борбата против върховиститe. Смeтайки за полезно да ангажира в бeлградскитe си преговори за пушки и за пари и Вътрешната организация чрез нейното Задгранично представителство, Сарафов викаше в Бeлград Гьорче Петрова. Хитрият Гьорче обаче не отиде сам, а изпрати Тома Давидова, най-близкия Борисов приятел. За щастие, от тия опити не излeзе нищо. Фон Мюлер обещал срeдства „само за лична издръжка“ – което Сарафов, разбира се, отблъснал. Симич – Вуич също не посмeха да отворят държавнитe складове и каси под предлог, че „имали крал, който винаги се страхува ту от Виена, ту от Петербург“. Най-чудно да не кажем по-голeма дума – е, че дори и Върховният комитет на генерал Цончев, за да парира усилията на Сарафова, също изпратил свой човeк в Бeлград да преговаря за пушки и за пари. Зловещият морален смисъл на всички тия наддавания в сръбската столица ще се види по-късно, когато настъпи въоръженият курс на сръбската пропаганда в Македония.
По-щастлив се оказа Сарафов в агитациитe си за пари пред един оригинален и безспорно благороден англичанин, с когото случайно се запознава в пансиона на женевския хотел „Бел вю“. Спечелен за освободителното дeло, тоя богат англичанин даде на Сарафова първия път 6,000, а после 50,000 франка[22] (март, 1902).
Редовен и сигурен приход оставаха все пак членскитe вноски и налозитe. Но и събирането на налога не винаги вървeше гладко. Спрямо лица с познато скъперничество трeбваше нерeдко да се прилага натиск. Изпращаха им непознати лица, най-често терористи. Тоя метод, общо взето, бeще доста ефикасен. Имаше, обаче, и случаи на дръзко упорство, което понeкога се дължеше не толкова на скъперничество, колкото на инат или на наранено самолюбие. Когато пък упорството отиваше до провокация, Организацията, за да запази престижа си и за назидание на другитe, прибeгваше към екзекуции. Санкциитe обикновено оказваха отрезвително въздействие: състоятелнитe егоисти ставаха меки и не стискаха вече толкова кесиитe си.
Има, обаче, и случаи, когато една такава екзекуция влeчеше подире си тежки последици и дори цeли афери. Типичен е случаят със солунския търговец Мих. Пенушлиев (1900). Поискаха му 25 лири – той даваше 5. Една вечер двама терористи го нападнаха пред прага на къщата му с револвери и ками, но друг негов приятел, търговец, изкача от дома му и наранява тежко с револвер единия от нападателитe. Раненият се защищава, наранява трима минувачи и попада в ръцетe на полицията. Заведе се дeло. Голeма опасност застрашаваше комитета. Но забележително нeщо: същият упорит българин, който за 20 лири изложи живота си, даде 400 лири рушвет на турцитe, когато попадна в затвора. Той се подаде на добри влияния, не издаде изпращачитe на терориститe – Хр. Матова и другитe членове на Централния комитет. Следствието се подведе така, че двамата търговци минаха като нападатели, а терористът – като случайно наранен от тeх на отиване при любовницата си. В края на краищата пострадаха най-много валията и полицейският комисарь: около взетия крупен рушвет за прекратяване на следственото дeло се дигна голeм шум, който стигна до Цариград и поменатитe двама високи турски сановници бeха уволнени.
Да се правят от изложеното до тук крайни изводи и да се представя скъперничеството като монопол на известна социална класа само у българитe, би било според нас прекалено. При всички революционни движения активнитe борци се оплакват от недостатъчната пожертвователност, безчувственостьта и саможивството на ония съсловия, които само с паритe си биха могли да подкрепят борбата и които после използуват най-много плодоветe на революциитe. Арменскитe революционери също негодуваха против богатитe арменци и нерядко си служеха спрямо тeх с терор. И негодуванието им бe по-основателно, бихме казали ние, защото на никакво сравнение не се поддава богатството на зараждащето се българско търговско и банкерско съсловие в Македония с арменцитe, които имаха своитe истински финансови магнати в Европа, а в Цариград – една богата класа, която държеше в ръцетe си цeлото банково дeло.
В Македония богатата класа, доколкото я имаше, се увлeче, общо взето, от движението и го подкрепи. В организационнитe редове постъпват, с нeкои изключения, синоветe на най-богатитe семейства в Кукуш, Щип, Велес, Скопие, Прилеп, Битоля, Ресен, Охрид и пр. Ето защо, макар и да не липсват българи лихвари, които душат селенията (М. Търново, Ресен и др. градове) не би било справедливо да се подвежда по-богатата класа в Македония под отвлeченото понятие чорбаджия. Колкото пък за македонския свещеник, Ботевият критери за попа, който „граби с божа литургия народния залък“ е абсолютно неприложим. Свещеникът в Македония е активен борец – работник, ръководител, четник и войвода или мъченик: затварян, изтезаван, заточаван. Неговата срeда не е зарегистрирала повече падения и слабости, отколкото другитe съсловия. А има между свещеничеството толкова много образи на герои и на светци[23].
[1] Агенти на Режията, (претърсвачи за контрабанден тютюнъ).
[2] „Спомени на Гьорчо Петров“, стр. 22–24.
[3] Заслужава да се спомене за друг един типичен случай на твърдост, Кузо от Маняк, Костурско, воденичар, арестуван в 1901 г., по повод убиството на Нуредин, съмнявайки се дали ще изтърпи изтезанията, разпара с чекика корема си и започва да дърпа с ръце изтеклитe си черва, но пада в несвeст.
[4] По броя на българското си население Прилеп държи в онова време първо мeсто между всички македонски градове: над 15000.
[5] Между ония, които проявиха не само обикновена слабост, но отидоха до измeна и станаха после оръдия на турцитe, трeбва на първо мeсто да се спомене Георги Иванов. От предан и смeл работник (бивш ръководител в Виница) той, по силата на нeкакво пречупване, се превърна в гонител на Организацията и то твърде опасен, понеже познаваше първитe деятели от села и градове. Хр. Матов твърди, че от време на време предателят изпращал при него хора да моли да бъде простен. Стрелян на два пъти от изпратени екзекутори – веднаж в Щип, втори път в Виница – Г. Иванов загина в Щип от ръката на терориста Мите Блацалията.
[6] Членоветe на самата банда, която извърши обира и убиството в Виница, бидоха заловени в България и осъдени от военен съд в Кюстендил.
[7] Голeми „карадашки“ револвери с пет оловени патрона.
[8] В Малко-Търновско.
[9] Изключение правeше войводата Марко в Леринско: не зная как той се снабдил с карабина. Спомням си, с каква завист гледаха костурскитe и леринскитe момчета на четника Иван, който, въоръжен с дълга манлихерка, придружаваше Дeлчева отвъд Вардара към края на 1901 и началото на 1902 г. В въображението им Иван бeше истински щастливец, облагодетелствуван от Бога на революцията.
[10] Виж „Спомени на Гьорчо Петров“, стр. 55.
[11] Тоя вид бомби (с капсули) пълнени и с други взривни вещества се указаха най-удобни и добиха голeмо разпространение. Различна е само обвивката: чугунена, тенекиена, стъклена (шишета) и пр. Тюфекчиевитe бомби, както и употрeбенитe от четитeпрез 1895 г., бeха с азотна киселина и възпламеняването им ставаше чрез счупване на стъкълца. Първият вид представляваше по-голeма леснина и за фабрикация в вътрешностьта.
[12] Много силно действуваше върху въображението на младитe по това време мълвата, че български химици изобретили нeкаква адска течност, която се възпламенявала моментално и предизвиквала пожар, щом дойде в съприкосновение с въздуха. Едно шише с такава вода се счупва о стената на сградата (хукюмат, казарма, полицейски участък и пр.) и пожарът е готов. Опити с такава течност наистина станаха, но не дадоха очакванитe резултати.
[13] „Спомени на Гьорчо Петров“, стр. 67.
[14] Гьорче Петров („Спомени“, стр. 30–31) дава нeкои сведения за първитe облагания в Солун през 1895 год.. От най-състоятелнитe българи се искаха от 20 до 50 лири, от еснафитe 10 до 30, от двет фирми на братя хаджи Мишеви се взеха чрез д-р Хр. Татарчев 100 лири.
[15] Първият опит, задигането на богатия Назлъм бей при Струмица, стана през септември 1897, а вторият, пленяването на гърка лихвар Димитраки от с. Шилинос, през септември 1898 г. И дветe пленявания са живо и доста подробно описани от П. К. Яворов („Гоце Дeлчев“, биография).
[16] Главнитe дейци в това пленяване са Яне Сандански, Чернопeев и Кр. Асенов. В четата влизат Юруков от Карлово и Антон Кьосето (войводи) Алексо Илиев, Кара Васил, Стефан Мандалов, Дърводeлски от Враца и др. В разни моменти съставът ѝ се попълва с други четници и мeстни отбрани работници. От легалнитe най-голeма заслуга имат Сава Михайлов, тогава учител в с. Лешко (после войвода) и членоветe на околиския комитет в Банско.
[17] „Спомени на Яне Сандански“, стр. 22.
[18] В свързка с аферата мис Стон бидоха арестувани 43 българи от разни села в Разложко и Неврокопско. Двадесетина души от тeх бeха подложени и на изтезания.
[19] В Македония Златарев учителствува под чуждо име, служи примерно на Организацията и по-късно загина като четник.
[20] „Спомени на Ив. Гарванов“, стр. 120.
[21] 66–70.
[22] От втората сума Сарафов дал 10,000 фр. за да започне издаването на Mouvement macedonien. 10,000 фр. на Йордан поп Йорданов, организатор на солунския динамитен атентат и пр. („Спомени на Борис Сарафов“, стр. 71).
[23] Два такива образа дава в „Споменитe“ си (стр. 7–11) Лука Джеров: дякон Йосиф и игуменът Софрони от монастира Пречиста, при Кичево. „Тоя дякон бeше идеално момче, умно, честно, с цeла душа предадено на нашата идея. На дякончето Йосифа населението гледаше като на светец и много му вeрваше. Той агитираше от амвона, все въз основа на Евангелието. Игуменът Софрони и той е един светець– спомагаше с пари, допускаше всичко да се върши в монастира, помагаше със съвети, с молитви. С помощьта на дякончето и косвената помощ на игумена, дeлото успeваше.“ Дякончето не живe много: охтиката, спечелена в битолския затвор, го отнесе в гроба.
