Силен, граждански ангажиран текст в подкрепа на правата и свободите на хората с различна сексуална ориентация. И толкова по-важен за България, в която тези права и дори обсъждането им много често се посрещат с остро осъждане, ако ли не и на нож.
„Миналото“, казва Уилям Фокнър, „никога не си отива. То дори не е минало“.
Хората с различна сексуална ориентация в България се чувстват беззащитни, слаби и изоставени от държавата си. Те не се оплакват от посегателства и дори не могат да докажат, че насилието срещу тях е извършено от хомофобски подбуди. Никой не търси подобни доказателства, пък и кой ли ще им повярва, че безпричинният шамар от абсолютно непознат, е отнесен заради начина, по който изглеждат? Всъщност обаче става дума за тежко криминално престъпление, което е по-опасно за обществото от обичайното хулиганство.
Едно общество се състои от всички и всякакви хора и ако отричаш определени групи от обществото, ако не успееш да ги включиш в него, те изпитват силна дискриминация и животът им става изключително труден. Различни проучвания показват, че около 50% от българите не биха работили в едно и също помещение с човек с хомосексуална ориентация, а приблизително същият процент са заявили, че не биха наели на работа такива хора.
Аз лично имам приятели, които в личния си живот са сексуално другояче ориентирани в сравнение с мен. И да си призная честно, винаги се чувствам гузна, че изобщо мисля и помня тази тяхна различност. А я мисля и помня не защото особено ме интересува – просто българското общество все още демонстрира първобитна нетърпимост към гейовете и лесбийките. Това е и основната причина да се спра на тази тема и искам да започна с коментар по Истанбулската конвенция, като документ, който защитава правата на слабите и различните.
Ожесточеният обществен дебат от началото на 2018г. относно ратификацията на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие („Истанбулската конвенция“) завърши с Решение №13 от 27 юли 2018г. на Конституционния съд на Република България, съобразно което Истанбулската конвенция не съответства на Конституцията на Република България. С оглед неуспешната ратификация и продължаващата липса на адекватна правна защита за жертвите на домашно и полово базирано насилие, с „Държавен вестник“, бр. 16 от 2019г. бяха приети изменения и допълнения в Наказателния кодекс, предвиждащи нови състави на престъпления, извършени при условията на домашно насилие. Тези промени са адекватни и правно приемливи, но не това е предмет на настоящия текст. Тук искам да се спра конкретно на частта, в която се дефинира Полово базирано насилие.
Полово базирано насилие е термин, с който се означава насилието, осъществявано по признак „пол“ като форма на дискриминация. Термините „социален пол“, „социална роля на пола“, „нестереотипна роля на пола“ са и основната причина за обявяване на несъответствие на Конвенцията с Конституцията, като Съдът се позовава и на обяснителния доклад към Конвенцията, съобразно който „определени групи физически лица могат също да се сблъскат с дискриминация въз основа на тяхна полова идентичност, което с прости думи означава, че полът, с който те се идентифицират, не е в съответствие с пола, който им е отреден по рождение. Това включва някои категории лица, като например транссексуалните лица, травестити, травестити и други групи от хора, които не отговарят на това, което обществото е определило като принадлежащо към категорията на „мъжете“ или „жените“.
Искам да Ви запозная и с част от Становище №961 от 2019г. на Венецианската комисия, в която се посочва, че Истанбулската конвенция се позовава на това понятие в различни случаи. Първо, тя включва легална дефиниция за понятието „пол“ и „насилие“, основано на пола. Второ, приканва държавите да приемат подход на чувствителност по отношение на половете, когато става въпрос за насилие срещу жени и домашно насилие. Твърди се, че чрез въвеждането на концепцията пол, Истанбулската конвенция отрича съществуването на естествените биологични различия между мъжете и жените. В този смисъл, чл. 12, пар. 1 е „Троянският кон“ на т. нар. „джендър идеология“, чиято цел е напълно да промени културата на държавите и да ги принуди да отрекат биологичните разлики между мъжете и жените. Поради това се твърди, че Истанбулската конвенция противоречи на националните конституции, които признават съществуването на два пола (мъжки и женски). Подобно тълкуване, обаче, е необосновано.
Българското законодателство не дава отговор на въпроса дали съществува някаква регламентация на еднополовите отношения в България, което означава, че те не са нито официално забранени, нито официално разрешени.
Европейският съд по правата на човека последователно в практиката си отбелязва, че „правото на брак“ не е основно човешко право по смисъла на Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКЗПЧ) и затова държавите-страни по нея не са длъжни нито да признават, нито да разрешават еднополовите бракове на своя територия. В съответствие, обаче, с принципите за забрана за дискриминацията и за зачитане на правото на личен семеен живот страните са длъжни да осигурят равенство в правата на еднополовите спрямо тези на разнополовите двойки – задължение, което България все още не е изпълнила. В този смисъл, Съдът приема за нарушение, напр. отказът за осиновяване на дете от хомосексуален самотен родител, както и отказът за осиновяване от „втори родител“ в сключила брак еднополова двойка, когато това осиновяване е възможно за сключилите брак разнополови двойки. Нарушение на ЕКЗПЧ ще бъде и липсата на правна регламентация, която да осигурява възможност за регистрирано фактическо съжителство, автоматична общност на имуществото (както е при семейната имуществена общност) на еднополовите двойки, възможностите им за взаимно наследяване, за получаване на пенсия за смърт от преживелия еднополов партньор и много, много други. Така, именно няколко решения на ЕСПЧ, установяващи неизпълнение на задълженията на Италия и Гърция за забрана за дискриминацията и за зачитане на правото на личен и семеен живот, поради липса на изрична правна регламентация, уреждаща равните права на еднополовите двойки, доведе до приемането от тяхна страна на законодателство, даващо възможност за регистрация на фактическото съжителство между еднополовите двойки.
В последните години интерес буди и така наречената куиър теория („Теория на литературата. Новият век“, Е. Панчева, А. Личева, М. Янакиева, ИК „Колибри“ 2021). Целта на тази теория е да разруши непрекъснатото използване на категории и етикети, които стереотипират и вредят на тези, които са в маргинална позиция като лесбийките, гейовете, бисексуалните и транссексуалните (LGBT) хора. А също и да даде нова представа за пола и сексуалността, за да стимулира разбирането за човешкото многообразие. Джудит Бътлър оспорва отношенията между биологичен и родов пол, като отбелязва, че биологичният пол е телесната даденост, докато родовият пол идва със своите зависимости от културата и в този смисъл абсорбира биологичния. За нея родът е перформативен и това позволява да се говори за потенциалността на един разнообразен и променлив регистър от идентичности. Категориите на идентичността са инструменти на регулиращите режими и те създават нормите на потисническите структури или се групират, за да търсят освобождаващо оспорване на това потисничество. Може да се каже, че като цяло джендър теориите предлагат възможности за колективни действия сред хетеросексуални феминистки, лесбийки, гей мъже, транссексуални хора, бисексуални и множество различни, определени като „други“ от силите на традицията и консерватизма.
Терминът „куиър“ не се приема еднозначно. Според някои изследователи той е некоректен и носи в себе си идеята за посочване, етикетиране, част е от реда на властовите структури. Според други обаче, с избора му се наблюдава тъкмо подриване на идеята за посочване и желание за самоопределение, което при това не се страхува от видимост. Както обобщават привържениците на подобно мнение, с избора на този термин се казва: „Не се страхуваме да бъдем видени“, „Вие не можете да ни кажете кои сме ние – ние казваме кои сме ние!“, „Гордеем се, че сме различни!“. Или както популярният слоган на куиър гласи: „Ние сме тук, ние сме странни – свикнете!“. Още повече че привържениците на този тип теории добре знаят, че езикът налага форми на потисничество, но той е и гарант за промяната. Затова и куиър теориите се опитват да говорят с различни гласове – на гейовете, лесбийките, бисексуалните, транссексуалните, и да предложат някаква колективна травестизма и, по-специално, към травестизма при мъжете. От перспективата на куиър теорията травеститите много успешно илюстрират конструирания характер на пола и сексуалността. Според Ханс Бертенс, травестизмът подрива претенцията за естественост на стандартните хетеросексуални идентичности и поставя акцент върху театралното измерение на половата идентичност и сексуална ориентация – измерение, което различните езици обикновено искат да потиснат.
Малко по-общо, в духа на деконструктивистките нагласи привържениците на куиър теориите разглеждат сексуалността като фрагментирана, динамична, като набор от възможности. Гей сексуалността, лесбийската сексуалност, бисексуалността и хетеросексуалността са възможности. В този смисъл сексуалността не се контролира напълно от биологичния пол (мъжки или женски), нито от начина, по който културата превежда биологичния пол в родови отношения. Сексуалността надхвърля тези определения и има собствена воля, творчески импулси, изразителна потребност. Бертенс вижда приноса на куиър теориите в акцента, който поставят върху сексуалността като обект на анализ – наред с расата, пола и класата, както и настояването, че сексуалността и полът не могат да бъдат категорично разделени. Може би и затова куиър теориите заострят интереса, който имат към сексуалността представителите на лесбийската и гей критика. И запознават със значенията, които културата приписва на познатите сексуални идентичности и действия, а и на създадените от нея бинарни опозиции, които служат като проводници на властта и инструменти за потисничество.
Много представителни по отношение на вижданията за сексуалността са разбиранията на Сара Ахмед, която подчертава, че при хетеросексуалния модел действа принудата и той е този, който казва към кои обекти може и към кои не може да се ориентира дадено тяло.
Отвъд теориите, една от вдъхновителките на куиър движението е Мадона, която е икона на Културните изследвания. Вдъхновени от травеститите и игрите с пола и сексуалността, привържениците на движението се разграничават от идеята за колективните и установени идентичности и се обявяват за надскачането им и култивирането на трансджендър идентичности, които залагат на хибридността и обичат да смущават. Оттук и ролята на сценичността и представлението, за които говори още Бътлър и които се превръщат във водеща идея за привържениците на куиър действията. Особени рефлексии всичко това приема в музиката и киното, които са и предпочитаните жанрове за куиър анализи. Още повече че, както обобщават изследователите на куиър теориите, те залагат не толкова на идеята да се установят правата на хомосексуалните, а да се свикне с мисълта за пропускливата граница между хетеро – и хомосексуалност, или както би казала Джудит Бътлър, да се разбере, че полът е „объркан“ и „безброен“.
След като изложих законовото положение, което уж защитава ЛГБТ хората и се опитах да дам и теоретична обосновка, защитаваща правото на живот на различните, искам да се спра и на гей парада като начин за манифестиране на Другостта в рамките на всеобщо уважение и зачитане на правата на всички участници в обществото.
Гей парадите или (още ЛГБТ паради) или още паради на гордостта, прайд събития, прайд фестивали, прайд шествия, от англ. Pride – гордост) са събития на ЛГБТ културата, събиращи мъже, лесбийки, бисексуални, трансполови и хетеросексуални хора. Според региона могат да съчетават карнавални елементи, протестни шествия или и двете. Повечето такива събития се провеждат веднъж годишно, най-вече в края на юни, в памет на Стоунуолските бунтове и имат за цел да консолидират общността на ЛГБТ хората, да повишат видимостта им и да декларират подкрепа за недискриминацията им и социалните им, граждански и политически права. Първият гей парад в света се провежда под формата на протест на 28 юни 1969 в Ню Йорк. Първото публично събиране на нехетеросексуални хора в България е на 17 май 2005 г. по повод Международния ден за борба с хомофобията. Шествието е организирано в София от неправителствената организация БГО Джемини, участие вземат около 500 души и носи името „Поход ЗА равноправие“. Първото събитие в България, обявено като гей парад, е проведено на 28 юни 2008 г. в София.
След тази кратка информация поместена в Уикипедия, ми се ще да се спра по-подробно на негативното отношение на българите към по-различните в сексуално отношение хора и по-точно към гей парадите.
Кампанията срещу гей парада в България отрича правото на различните да се възползват от законните си свободи. По-големият проблем е, че нито един политик не посмява да се изправи срещу омразата към хомосексуалните. „Нямам нищо против хомосексуалните, но не искам да ми се натрапват“. Това е най-меката форма на противопоставяне срещу прайда. Събитието предизвиква винаги много шум още преди самото му провеждане. Предизвика и призиви да бъде забранено. „Такава една обществена манифестация демонстрира или насочва към порнографско съдържание и към други престъпления от Наказателния кодекс на РБ“, написаха до кмета на София преди прайда през 2015г. група популярни лица, чийто общ знаменател е последователното им антизападно говорене. Всички те поискаха от Йорданка Фандъкова да забрани парада. Сред подписалите е и тогавашният съпредседател на Патриотичния фронт Валери Симеонов. И докато той подписва открити писма, основният му конкурент за симпатиите на националистите – Волен Сидеров, внесе законопроект, който да криминализира участието в гей парад. Мотивите за противопоставяне срещу гей парада могат да бъдат резюмирани в няколко думи: не искам да ги гледам. Разбира се, това бива разпъвано до разнообразни аргументи. Някои виждат „агресивна пропаганда на хомосексуализма“, която подхранвала „негативните нагласи и хомофобските настроения“. Други твърдят, че този парад противоречи на „християнския морал и битностните му корени“. Може да чуете също, че провеждането на такива шествия „накърнява чувствата на хора с хетеросексуална ориентация“. Група граждани пък се организират да проведат успореден протест, „за да защитят децата си“. Мотивиращият плакат изобразява на заден план целуващи се момчета, а на преден план – мъж, който е прегърнал жена си и сина си и се опитва да ги предпази от гледката. Тази картина се повтаря всяка година. Провеждането на парада води след себе си и контрашествия, някои от които са агресивни към участниците в гей парада. Затова събитието винаги е строго охранявано. Различни думи, уж различни аргументи, а всъщност неприкритата причина е „не искам да ги гледам“. Нетърпимостта към различното е толкова откровена, че често изказваната „компромисна“ позиция звучи така: нека са си такива, но защо ми го показват… Първият проблем в тази ситуация е, че немалко хора държат да наложат виждането, че светът е противоборство между две агитки – нашата и тяхната. И както червената (примерно) агитка страшно се дразни на шествието на синята, така и достатъчно на брой хора отричат правото на изразяване на различните от тях. Не може всеки да има право на изразяване и спокойно да приемаме шествия на миньори, полицаи или млекари, които протестират, изливайки млякото си по улиците, но да не разрешаваме парад на хомосексуалните, защото „не искаме да ги виждаме“. По същата логика утре някой ще забрани на хората с увреждания да се показват, защото видът им не отговаря на нечии критерии.
Вторият проблем е отказът да се приеме факта, че човек не определя сам своята сексуална ориентация. И че няма как тя да бъде пропагандирана, защото целта на пропагандата е да те привлече към определена кауза и да те убеди в нещо. Още по-лицемерна е позата, че децата трябва да бъдат пазени от гледката на нормални човешки същества, които са решили в един ден от годината да се възползват от конституционното си право на изразяване.
Третият, вероятно най-сериозен проблем, е, че нито един от действащите български политици не събра до сега кураж да се изправи срещу омразата и да защити публично правото на всеки български гражданин да бъде какъвто е.
„Да си гей в България означава две неща – срам и страх. Хомосексуалните хора не смеят да се покажат, защото това означава да бъдат отхвърлени, често и от роднините си. Гей-общността в България едва сега съзрява за общи действия в защита на своите права, но още е на светлинни години от постигнатото в много развити държави. Дори не говоря за липсата на законодателство, което разрешава гей-браковете и произтичащите от тях права и задължения на партньорите. Макар че ние също сме хора и това за нас е също толкова важно, колкото и за останалите“, с огорчение обяснява 26-годишният Марко Марков. За него казват, че с интелигентност и откритост е заслужил уважението на своите колеги в една агенция за разпространение на филми. На улицата обаче Марко винаги си носи спрей срещу нападатели. Младият човек не крие сексуалната си ориентация, която в съчетание с крехкото му телосложение досега му е носела само неприятности. „Три пъти са ме разпознавали като лице от гей-парада и са ме заплашвали. Веднъж ме биха, само защото ходех за ръка с приятеля ми. Най-ужасното ми „приключение“ обаче беше в полицията, където с моя партньор давахме показания, след като ме обраха и ми взеха ценни вещи. Отношението на дежурната служителка беше несравнимо по-гадно от самото престъпление“, не премълчава униженията Марко Марков.
Въпреки че не е надарен с физическата сила на мнозина български мачовци, гей-активистът има куража да се изправи срещу предразсъдъците на тълпата и несправедливостта в държавата, която би трябвало да го защитава. Марков разказва: „Шест души от софийската организация „Действие“ отидохме в Пазарджик, за да протестираме срещу приетата по предложение на ВМРО наредба на местната общината. Тя постановяваше мерки, които публично унижаваха и дискриминираха гей-общността в града. Бързо ни обкръжиха стотина специално докарани привърженици на разни „националистически“ партии и движения, които виждат в нас „заплаха за нацията“. Отнесох няколко юмрука, но не се отказах да протестирам.“
Според Марков най-доброто средство за противодействие срещу хомофобията са информацията и единодействието на дискриминираните хора. „В България още в училище децата трябва да се образоват какво е да си хетеро или хомосексуален. Хората имат нужда от ограмотяване, за да се примирят с факта, че примерно техни роднини и дори собствените им деца могат да бъдат сексуално различни от тях. Според социологическите анкети половината от мразещите ни българи смятат, че хомосексуалността е болест, а другата половина – че е вид мода. Това е много жалко, защото още преди три десетилетия Световната здравна организация категорично отхвърли подозрението, че хомосексуалността е болестно състояние“, припомня Марко Марков. Според него в провинцията положението с правата на хомосексуалните е още по-лошо, отколкото в столицата. Там над 90 на сто от хомосексуалните живеят двойствен живот. Те си въртят един „филм“ за роднините, друг за съседите, трети за местоработата. Гей-парадът дава доказателства за изключително високото равнище на разпространение на хомофобията в България, която по думите на Марков е с мащаба на епидемия. Без ограмотяване на хората на тема хомосексуалност хомофобията трудно може да се преодолее. Вярно е, че по настояване на Омбудсмана и международните организации за правата на човека законодателството вече защитава по-добре малцинствата. Това се гарантира с промяната в Наказателния кодекс в частта „Престъпления поради омраза“. Но, както казва активистът: „Всичко, което дотук бе направено в България за спазването на човешките ни права, стана заради международния натиск. Вярвам в Брюксел, не на София“, казва Марков.
През 2012г. в публично интервю тогавашният премиер Бойко Борисов си „отдъхна“, че сред депутатите му нямало хомосексуални.
В заключение искам отново да се върна към Истанбулската конвенция, защото отричането на съответствието на този така важен документ с разпоредбите на Конституцията на Република България и с българската традиционна културна действителност, произтича повече от популизъм и от необходимостта за извличане на политически дивиденти от поляризацията на обществото, отколкото от правно аргументирани факти, с които да се доказва опасност от подмяна на адекватни традиции и ценности. От друга страна, изкуствено наложената „джендър идеология“, препятства развитието на демократичното общество в сферата на равнопоставеността между половете. Именно тази равнопоставеност е една от правните гаранции за превенция и борба с полово базираното и домашното насилие, които са единствен предмет на Истанбулската конвенция.
И още нещо – не е престъпление да си гей!