Отдавна е известно, че истинската стойност и на учителя, и на ученика, може да се определи по това дали (и кога) ученикът ще надмине своя учител. Независимо дали предаваното майсторство е в адвокатската професия, във владеенето на някой музикален инструмент, в часовникарския занаят или в дърворезбата. Разбира се, това са все красиви, обичани дейности. Но ние неоправдано рядко се замисляме за предаването на „майсторлъка“ в нещата, към които закономерно и основателно изпитваме антипатия и погнуса – например клеветата и доносничеството. Сетих се за това, когато неотдавна забелязах в социалните мрежи рекламите на фирмата Shlio.bg-com, в които редом с каскетите и джобните часовници със сърпове, чукове, петолъчки и портрети на Тато, Сталин и Путин, толкова свидни на нашенските ком-носталгици, се появиха и значки на КГБ с надпис околовръст „Почетный сотрудник“. Очевидно се касае за подлеците, които в Русия наричат „сексот“, т.е., „секретный сотрудник“, а у нас – просто доносници на ДС със съответните агентурни псевдоними. Лошото е, че тези, които най-много заслужават тези значки, едва ли ще ги окачат на реверите си. А хубавото е, че ние вече знаем поименно повечето от тях, пък и животът ни научи да ги разпознаваме и без значки. Преди доста време, но не и чак толкова отдавна, се бяхме яко „захапали“ с един човек, с когото бяхме заедно депутати, и то не просто от едно и също Народно събрание, но и от една и съща парламентарна група. Отгоре на всичко той беше и министър на правосъдието в правителството на Филип Димитров. Но, тъй като темата за „почетните сътрудници“ винаги ме е вълнувала, колчем видя някого да лее сълзи и сополи за (уж!) бившите агенти (1), веднага му го връщам тъпкано (2), при ясното съзнание, че мога да бъда упрекнат в „приятелски огън“, в опасност от разцепление на групата и т.н.
Между най-долнопробните качества в сферата на политическия морал поставям „майсторството“ в политическата мерзост, която проявяват (и която си предават от учител на ученик) немалко наши „публицисти“, иже нарицаеми коментатори и наблюдатели. За двама такива ще говоря в настоящото есе. Не мога да зная със сигурност дали първият от тях е учител на втория в традиционния смисъл на думата. Но тъй като двамата се вихрят в един и същи вестник (седмичника „Уикенд“) и са изключително близки в идейно отношение, имам всичкото основание да смятам, че по-възрастният от тях е учител на по-младия. На първия от тях точно преди три години посветих доста обемисто есе (3), което на 22 август 2019 г. излезе в „Либерален преглед“, он-лайн списание, списвано от нашия сънародник Златко Енев в Берлин и оттам разпространявано по света. Тъй като достъпът до него е свободен, всеки, който желае да го прочете, следва само да впише в лентата за търсене заглавието на списанието и моето име, при което на екрана на монитора му ще излезе списък с всички мои опуси, публикувани там, откак нямаме свободна демократична преса на хартиен носител, т.е., през последните 10-15, ако не и 20, години. В този списък желаещият следва да намери заглавието „Мерзавецът и Нобелистката“; веднага щом кликне върху това заглавие, любезният читател ще може да прочете за кого точно става дума и какво съм искал да кажа на самия него, както и за него – на останалите читатели по широкия свят.
Наред с моя „герой“, другата героиня на въпросното есе е белоруската писателка и журналистка Светлана Алексиевич (р. 1948), Наградният ѝ списък би заел няколко страници, тук отбелязвам само Нобеловата ѝ награда за литература (2015). Когато чете книгите ѝ, и особено когато чете Нобеловата ѝ лекция (4) или виртуалното ѝ писмо до убитата Анна Политковская (5), човек има чувството, че някаква ръка го стиска за гърлото и усеща сълзи да напират в очите му. След като привеждам няколко разтърсващи цитата из творчеството ѝ, завършвам есето си със следните думи:
„Чел ли си някога тези редове, Мерзавецо? И все така ли ти „намирисва“ тази Нобелова награда на „антируска информационно-психологическа операция“? Ама защо ли го питам? Може и да ги е чел – и какво от това? Все едно да питам някой питекантроп дали някога му се е случвало да се просълзи при последните акорди на „Умиращият лебед“ от Камий Сен-Санс. Важното е, че докато се раждат хора като тази Нобелистка, лъжата няма никакъв шанс да победи Истината, нито мерзостта – да победи Честността и Свободата“.
Сред това малко проточило се встъпление, преминавам към главния герой на този материал, към „ученика“, с бързи стъпки настигащ своя „учител“, с очевидното намерение да го изпревари, както се казва в първото изречение, с което започнах. Това е лицето Георги Неделчев, също като учителя си – коментатор на в. „Уикенд“. Тук ще коментирам само забележителната му творба (6) за „залеза на резидента Зеленски“ (в броя от 13-19 август 2022). Разгеле, правя това точно 3 години след появата на есето, посветено на неговия учител.
В каренце над заглавието има кратко въведение, от което става ясно, че авторът прекрасно знае с кого българите (с изключение на постепенно намаляващите склерозаври и птеродактили от нашенския „Комунасик-парк“) асоциират думата „резидент“, дори и когато пред нея свенливо се спотайва едно малко „п“. Знае, знае, колко да знае, след като въпреки всичко говори за „резидента Зеленски“. Пореден нескопосан опит да се прехвърли тази титла, а с нея и съответните „криви дърва“, от болната глава върху здравата. Оттук следват и квалификациите, щедро сипещи се върху Зеленски – напр. „безгръбначен слуга на американските интереси“. Дали Зеленски може да бъде наречен „безгръбначен“, всеки човек, който не е олигофрен, вече е преценил въз основа на събитията от 24 февруари досега. А въпросният израз, кой знае защо, страшно ми напомня яростните филипики в българската преса от 50-те и 60-те години на миналия век срещу „англо-американския империализъм“. Също така, въпреки че няма нищо лошо нито в това да си актьор, нито в това да си комедиант, господин политическият коментатор нарича Володимир Зеленски „актьорът-комедиант“, с наивната надежда, че така му нанася едва ли не съкрушителен удар. Всъщност с тази квалификация той доказва единствено, че е прилежен ученик на своя учител. Защото именно този му учител и в същия този вестник нееднократно е назовавал великия Роналд Рейгън (цитирам по памет) „второкласен“ или „третокласен“ актьор. Удобно забравяйки, че сега светът тачи същия този актьор като един от най-великите американски президенти. Защото беше достатъчно гениален да прозре, че една нация, безнадеждно оскотяла от диктатури, невежество, мизерия и алкохолизъм, няма никакъв шанс „да дели мегдан“ с най-великата човешка цивилизация, изградена върху личната свобода и свободната пазарна икономика. Затова той успешно въвлече Империята на Злото в безмилостна космическа и термоядрена надпревара („Ние поддържахме мира чрез нашата сила. Слабостта предизвиква само агресия“), бидейки предварително сигурен какъв ще бъде нейният изход („Руснаците имат пушки. Много пушки. Аз ще ги накарам да ядат само пушки“.) Така той спечели Студената война, предизвика унизителния разпад на „Союз нерушимый республик свободных“ и откри на страните от Централна и Източна Европа пътя към свободата и демокрацията.
Разказва ни г-н Неделчев, задавяйки се от възторг, как основателят на легендарната група „Пинк Флойд“, Роджър Уотърс, нарекъл Президента на собствената си страна „военнопрестъпник“ (ей, нямат свършване „полезните идиоти“ – по Вл. Ил. Ленин). Макар че, ако се проведе едно представително световно допитване кого от сегашните световни лидери хората смятат за военнопрестъпник, един единствен човек има шанса да „спечели“ тази класация и той със сигурност не е нито Байдън, нито Зеленски. На въпроса не е ли все пак Путин агресорът, американският Бисер Киров отговаря с контравъпрос – ами как биха се държали САЩ, ако Русия или Китай решат да разположат свои военни бази по границите на Мексико или Канада. Малко, прекалено малко книжки са чели споменатите участници в дебата. Хайде, Георги Неделчев очевидно е закърмен с „Павлик Морозов“, „Героите на Белица“, „Митко Палаузов“ и „Овчарчето Калитко“, но поне американският певец със сигурност е имал на разположение други, по-умни книжки, а и родната си богата телевизионна палитра. И трябваше да знае, че неговият контра-въпрос не само е излишен, но и звучи страшно глупаво. Защото отговор му е даден, и то не толкова отдавна. Става реч за т.н. „Карибска криза“ към края на 1962 г., когато СССР беше довлякъл по вода до кубинските брегове, съвсем близо до САЩ, своите ракетни установки и някои от тях бяха вече монтирани в Куба. Разбира се, на американците това не се хареса особено. Заплахите, наричани с евфемизма „предупреждения“, валяха от двете страни, а светът беше изправен на нокти върху прага на ядрената война. Интересното е, че тогава бях на редовна военна служба, на прехода между първата и втората година от нея. И, въпреки че всяко поделение гъмжеше както от агенти на ВКР, така и от нискочели и гладкомозъчни ЗКПЧ-та, никой от тях не ни събра и не ни „разясни“ възникването и хода на тази криза. Очевидно са нямали нареждане да го сторят. А пък там, в родната казарма, по понятни причини не можехме да слушаме нито „Гласът на Америка“, нито „Свободна Европа“. Накрая Джон Кенеди, който познаваше отлично безграничната наглост и агресивност на Съветите, беше принуден да вземе здраво нещата в свои ръце. На 22 октомври 1962 г. той отправи по американската телевизия едно Обръщение към американския народ (7), което започна с думите: „Добър вечер, мои съграждани!“. След това обяви налагането на пълна военноморска блокада на Куба в радиус от 926 км. около нея. И, най-важното, декларира следното: „Ще бъде политика на тази нация всяка ракета, изстреляна от Куба срещу която и да е страна от Западното полукълбо, да се счита за атака на Съветския съюз срещу Съединените щати, изискваща незабавен и пълен ответен удар върху Съветския съюз“. Така Хрушчов проумя, че да се „гъбаркаш“ със САЩ е по-сложно и по-опасно от това да управляваш колхоз. И още на другия ден ракетите и техните установки потеглиха „по терлици“ към държавата-ктитор. С две думи, ако този певец познаваше по-добре новата история на великата си страна, щеше да знае, без да задава глупави въпроси, как тя отговаря в такива ситуации и в състояние ли е Раша да отговори по същия начин.
Следващият бисер от шедьовъра на г-н Георги Неделчев: „Зеленски очевидно ще бъде набеден като основен виновник за съдбата на Украйна, преди да му бъде наложен мир с цената на териториални отстъпки към Москва“. Ядец, господинчо! Никой нищо не може да наложи на един Зеленски – нито мир, нито „териториални отстъпки“. Какъв ти мир, когато светът е предупреден още от Ото фон Бисмарк, че „Нито един договор с Русия не струва дори хартията, на която е написан“? И още: „Никога не вярвайте на русите, защото дори те не вярват на себе си“ (1878 г., преди началото на Берлинския конгрес, на който Бисмарк е бил председател). И какви ти териториални отстъпки, когато всяка от тях, дори и най-малката, ще подхрани апетитите на нашественика за нови агресии и нови анексии?
И още един бисер (съжалявам, ама те сякаш край нямат!). Стотици украински коли се насочвали към подконтролната (т.е., окупираната) от руснаците Херсонска област, което показвало от кого се опасява украинското население и под чий контрол предпочита да живее (е, то бива-бива наглост, но чак пък толкова – направо е грехота!). Най-добрият отговор на този „бисер“ е даден във Фейсбук чрез един великолепен колаж, но когато го отворих, доста дълго не можех да разбера кое точно го прави колаж. Защото пред очите ми се разгърна чудесната картина на Репин „Запорожци съчиняват писмо до турския султан“. Наричат тази картина „енциклопедия на смеха“, защото всички изобразени персонажи умират от смях, и то всеки по свой, различен начин. А това е така, защото съчиняват отговор на някакъв ултиматум от страна на султана и всеки от участниците подава своя реплика към седналия в центъра „писар“, но тези реплики са малко „пиперлии“ – в смисъл, че половината от използваните в тях думи са цинизми. Като не намерих нищо променено в картината, най-накрая – Еврика! – разбрах защо тя е колаж – просто беше сменено заглавието ѝ – а новото заглавие гласеше: „Украинци пишат молба до Путин за предоставяне на руско гражданство“. Така всичко си дойде на мястото.
Твърди г-н Неделчев,, че „резидентът Зеленски“ постепенно губел както престижа си в обществото, така и възторга на медиите, че далеч не се радвал на същия комфорт в западните медии, както досега. В подзаглавие, подчертано с червения (защо ли?) свой фон, той твърди: „С приближаването на есента Западът все повече обръща гръб на Киев, а истината постепенно се прокрадва в ефира но Си Ен Ен“. Отново, подобно на останалите путинофили, той смесва „мокрите“ си сънища с действителността. А тя може да се види както в хиляди постове в социалните мрежи, така и в сериозната западна преса. Така например „The Harvard Gazette“ помества обширно интервю от 7 март т.г. с видната историчка Нанси Коен, авторка на книгата „Закалени в кризата“; в отговорите си тя сравнява военните лидери и посланията, които те изпращат на света. И сравнението между Путин и Зеленски далеч не е в полза на първия, и то далеч не само защото той е агресорът: „Зеленски ни помага да видим, че смелото лидерство е живо и здраво на световната сцена. Неговите работи в полза на страната му вдигнаха високо летвата, и то не само за другите национални лидери, но и за много обикновени хора, които виждат с нова яснота и фокусировка какво изглежда добро, и обратно – какво е лошо, от страна на тези, които са на власт… вдъхновяват безбройни млади мъже и жени по света да възприемат стойностни цели и лидери“.
Канадската певица Nina Michelle в един великолепен пост в социалните мрежи припомня, и то доста емоционално, някои от най-триумфалните моменти от изявите на Зеленски на световната политическа сцена. Например в английския Парламент:
„Помня какъв смут настъпи сред депутатите в залата, как председателят им се смахна, когато се включиха двата екрана, специално монтирани минути преди това – и срещу тях застана младок, облечен в достойните цветове на воюващ. Най-младият президент в Европа искаше да говори пред тях. Изправи ги два пъти на крака, а когато завърши речта си, часовниците в огромната зала отмериха историческите за нея 6-минутни аплодисменти! Над 600 британци, изпечени политици, го аплодираха прави. Беше се случило нещо, невиждано дотогава…Един президент на чужда държава нахлу виртуално в техния Парламент, изнесе една потресаваща пламенна реч – и с нея им взе сърцата! В края на неговото изказване преводачът едва сдържаше сълзите си, започна да се задъхва, а гласът му трепереше…В същия ден световната преса беше буквално взривена с репортажите от това събитие, които излязоха със заглавието „КОГАТО ПРЕВОДАЧИТЕ ПЛАЧАТ“. Нарекоха тази реч „историческа“, едни го сравняваха с Чърчил, други – с Рейгън… И така се започна!“.
Не зная дали в. „Уикенд“ повече печели или повече губи от услугите на коментатори като Георги Неделчев. Защото такава услуга, каквато той им направи с тази статия, народът с основание нарича „мечешка“.
И накрая, за да завърша. Товарищ Неделчев има пълното право на самоопределение – яростен путинофил, петоколонник, четирихилядник – какъвто и колкото си иска. Но той най-хуманно се е загрижил и за нас, които имаме украински знаменца на профилните си снимки. Щели сме да се озовем в глупава ситуация какви знаменца да си сложим после – тайвански, израелски или направо американски, но било сигурно, че няма да са български. Първо – за Израел. Тази страна вече няколко пъти убедително показа на арабските държавници и терористи, желаещи да я изтрият от лицето на Земята и „да си върнат“ земите ѝ, (превърнати от нейните граждани в градина, за разлика от пустинята, в която те все така живеят), колко напразни са близките им планове, и колко наивни – далечните им надежди. За Тайван – „wait and see“, на руски – „поживем-увидим“. И за българското знаме може да бъде спокоен авторът. Аз например нямам никаква нужда да го влача по площадите, защото има доволно много лумпени да го намятат на раменете и да го запасват върху шкембетата си. Моето е в сърцето ми. А пък украинското ще бъде на профила ми, докато и последният нашественик – изнасилвач, мародер и убиец – не освободи от вонящото си присъствие свещената украинска земя, независимо дали се е отправил: към „матушката“ или към Отвъдното.
Източници
1. Лучников, Св. Разравяне на масовия гроб. В. „Век21“, бр. 8 (342), 1-14 май, 1998.
2. Карев, Г. Не така, господин Лучников! В. „Век21“, бр.9 (343), 15-28 май, 1998.
3. Карев, Г. Мерзавецът и Нобелистката. „Либерален преглед“, 22 август, 2019.
4. Алексиевич, Св. Нобелова лекция: За изгубената битка. В. „Култура“, 17 дек. 2015.
5. Алексиевич, Св. Писмо до Анна Политковская.
6. Неделчев, Г. Залезът на резидента Зеленски. В. „Уикенд“, 13-19 август, 2022.
7. Кенеди, Дж.Ф. Обръщение по време на Карибската криза, 22 окт.1962.
