Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

„Чумата“ не се е удала лесно на Камю. Той е написал романа в Оран, по време на Втората световна война, докато живеел в апартамент, нает от сватове, които не обичал, а след това във военновременна Франция, болен от туберкулоза и самотен, разделен от жена си, след като е изпуснал последния кораб обратно към Алжир. За разлика от по-кратките, по-сурови изречения на „Чужденецът“, над които Сартр с удоволствие се е глумил, твърдейки, че те биха могли да бъдат озаглавени „Преведено от мълчанието“, изреченията на „Чумата“ свидетелстват за напрежението и монотонността на болестта и карантината: те се простират протяжно-монотонно, за да отразяват засмукващата сила на тревожно очакване. По времето, когато книгата е публикувана през 1947 г., други писатели също са търсили начини да освидетелстват нацистката окупация на Франция, но „Чумата“ е възприета като романа на окупацията и Съпротивата. За Камю болестта е както отражение на личния му житейски опит, така и метафора за войната, за пълзящото разпространение на фашизма и ужаса от колаборационизма на [окупационния френски режим] Виши при масовите убийства.

Автор(и): Лора Марис

Аристотел твърди, че литературата е по-мъдра и по-философска от историята, защото, за разлика от нея, поетът разказва не за неща, които вече са се случили, а за такива, които биха могли да се случат. И как именно ще се случат.

Банално е да го цитираме непрестанно и да твърдим, че писателите са пророците на днешния свят. Както и на вчерашния, впрочем. Нужно ли да е чак толкова недвусмислено?

„Изглежда че да.“ – заковава Уелбек. И това са финалните му думи в романа „Серотонин“, който в първите дни на 2019 година взриви световната читателска публика, привлечена от финия и груб, точен до телеграфност и цинизъм, но едновременно и научен, и прецизен стил на мрачния французин. Връщам лентата назад – до 7 януари 2015 година, когато романът му „Подчинение“ излезе на френския книжен пазар с предизвикателна корица – Айфеловата кула, маскирана като автомат Калашников. Тогава бяхме в тоналността на ислямския тероризъм. В същия ден прозвучаха изстрелите в редакцията на „Шарли Ебдо“, вечерта Уелбек излезе по телевизията, разбит, потресен от смъртта на своя приятел-сатирик и от собствената си проницателност. В романа му западната цивилизация твърдо се подчинява на мекия ислямски диктат. А героят му професор по литература бяга в действителността на романите на Юисманс. Защото е чел Аристотел и знае как действителността се поражда в главите ни. Уелбек пък, ужасен от собствената си проницателност, задълго се скри от света. За да напише следващия си роман.

Автор(и): Евдокия Борисова

Първият роман на Гарт Грийнуел, Каквото ти принадлежи (2016), е изграден в хипнотични каданси. Наблюдаваният свят и вътрешният живот се забавят, ритмите в прозата добиват странна и мощна нервна енергия, всеки нюанс и зрителен ъгъл получава дължимото. Разказван от един поет в чужда страна, романът и неговите интонации подсказват, че самото изпитване на чувства е нещо почти чуждо и трудно за улавяне; че то трябва да се очертае с помощта на много подчинени изречения, отклонения и думи, произнесени встрани. Езикът се превръща в начин за задържане на преживяното, преди то да се е изронило в ръката ви. Някои от сцените в книгата, като например, когато разказвачът наблюдава едно момче във влака, имат аурата на красив и богат филм, нещо, заснето с педантично внимание към всяка промяна на светлината и атмосферата. Тези сцени са създадени с голяма, унила меланхолия; разказвачът разбира изцяло колко скоро те ще са приключили и как трябва да бъдат запазени преди да са се разпаднали.

До голяма степен по начина, по който други американски писатели-мъже, като Хемингуей, Болдуин и Едмънд Уайт, са избрали Париж за мястото, на което самотният им главен герой ще може да бъде тестван и променян, Грийнуел използва София, столицата на България, като свой експериментален котел. Той отново се завръща там в новата си книга Чистота – сборник с разкази, който преразглежда не само обстановката, но и много от темите и динамиката на дебютния му роман. Също като в Каквото ти принадлежи, разказвачът в Чистота е американски учител в София, който е научил някоя и друга дума български, гей-мъж, който се е примирил със сексуалността си, но е нащрек за опасностите на един нетолерантен свят. 

 

Автор(и): Колъм Тойбин

Редакторите на The Times Book Review избират най-добрите заглавия в областта на художествената литература и документалистиката за 2019 година.

Четенето на поезия не е задължително. Писането на поезия е най-егоцентричният начин да се изразиш в думи. То е претенция, че твоите емоции имат значение и за някои други, но ти по начало нехаеш за тях. Не пишеш, за да влезеш в синхрон. Пишеш, за да създадеш ритъм, който да е най-близък до или изцяло съвпадащ с ритъма на сърцето ти. Големината на сърцето, значи, и универсалността на каданса стават причина другите да поискат да те четат отново и отново, и отново …

Но това е логика, произтичаща от резултата – готовата поема. Тя не ми дава ключ да си обясня защо някои хора, всъщност много хора, пишат поезия. И от хилядите такива аспиранти да се изразят в мерената или свободно оформената като стих реч само нищожен брой наричаме поети. Само в стиховете на тези майстори или избраници или духовни гиганти и най-неподготвеният за литература, но иначе чувствителен човек, усеща някаква неназовима с думи аура.

Автор(и): Златко Ангелов

В сказката си „Германия и германците“, произнесена в САЩ през 1945 год., Томас Ман се удивлява на своята съдба, превела го през толкова събития, запратила го от далечния мъничък Любек в голямата Америка, превърнала го от син на провинциалното градче в гражданин на света. Така на два пъти – през 1967 и 1969 год. – и аз се удивлявах на едно щастливо стечение на обстоятелствата, което без всякакви усилия от моя страна изведнъж ме изправяше пред гиздавата ренесансова фасада на оная, станала благодарение на писателя известна в целия свят, къща, наречена „Буденброковата“. Бях я виждал само върху корицата на българското издание на романа, нарисувана от вещата ръка на Борис Ангелушев, който като художник бе познал Германия не по-зле от собствената си родина. И в усоя на северната зима, и в слънчевата яркост на една ранна есен, когато неувяхващата там поради влагата трева грееше с блясъка на смарагд, аз ходех като замаян из живописно тесните улички на стария Любек, влизах в църквите му, в старите му кръчми, минавах през оцелелите във времето крепостни порти и отново и отново се връщах пред Буденброковата къща, съхранила патрицианското си достолепие, невъзмутима под погледите на туристите, както е посрещнала невъзмутимо възхода и упадъка на старото ханзейско бюргерство.

Автор(и): Любен Дилов

Респектираща е задачата на Златко Ангелов да разкаже семейната сага на няколко поколения през спомените, сякаш отседнали в различните стаи на един и същи хотел. „Съдържатели“ в него са един несъстоял се баща и две от четирите му отчуждени деца от два приключени брака. Повествованието се разгръща през гледната точка на баща, син и дъщеря, проследявайки техния живот, като поставя особен фокус върху начина, по който те преработват взаимната си липса по пътя към приемането и възможността за прошка и обич.

Автор(и): Антония Апостолова

Предполага се, че в същността си „езикът свещен на моите деди“ има една изключителна функция – да сътворява свещени текстове. Но точно пък по повод подобни свещени текстове за дадена култура Умберто Еко написа, че с тях не можем да си позволим много голяма свобода, тъй като обикновено има някаква религиозна власт или традиция, която смята, че държи ключа за тяхната интерпретация. При разбирането на това съждение може да се получи така, че понятието „ключ“ и словосъчетанието „държа ключа“ да отпрати асоциациите ни към образа на подредената от някой друг стая, в която подобно на хотелската човек влиза за малко, задоволявайки естествени потребности. Също както в образователно подредените семпли и удобни литературни интерпретации-стаи, предлагани от учебни помагала и христоматии в стил „девойката, която ми постла легло“. Напълно разбираемо е тогава защо отклоненията от подобна анализационна рутина ще бъдат оценявани като „подозрителна свръхинтерпретация“, а към авторите им ще се подхожда с подозрителност като към хора, които четат „Аз съм българче!“ не като българчета… И ще бъде напълно нормално, защото факт е, че всяка национална литература изгражда своя текстови канон, за да го превърне в крепост, в която няма място за анализационни галски втурвания. Още повече, историята ни учи, че промъкващите се през нощта гали винаги са усетени с крясък от когото трябва!

Автор(и): Юрий Проданов

Защо живеете в Швейцария? И защо в хотел?

Защо швейцарски хотел? Швейцария е очарователна и хотелският живот опростява куп неща. Много ми липсва Америка и се надявам да се върна там за още двадесетгодишен престой. Тихият живот в американски университетски град не би представлявал съществена разлика в сравнение с Монтрьо, където освен това улиците са по-шумни, отколкото в провинциална Америка. От друга страна, тъй като не съм достатъчно богат – тъй като никой не е достатъчно богат – за да преиграя цялото си детство, не си струва труда да се установя някъде. Искам да кажа, че вече е невъзможно да открия вкуса на швейцарския млечен шоколад от 1910 г. Така че ще трябва да построя цяла фабрика. Съпругата ми и аз сме мислили за вила във Франция или Италия, но тогава се появи призракът на пощенските стачки, с целия си ужас. Хората от уредени професии, спокойни като стриди, здраво привързани към родния седеф, може би не осъзнават до каква степен една редовна и надеждна поща, както тази в Швейцария, гарантира живота на един автор, дори и ако обичайната сутрин се състои само от няколко неясни служебни писма и две или три молби за автограф (предупреждение към публиката). Това, както и гледката от балкона към езерото – това езеро, което си струва цялото течно сребро, което наподобява.

Автор(и): Владимир Набоков, Бернар Пивò

Ние жените трябва непрекъснато да преминаваме през мъжкия оценителен шлюз, а онези, сред нас, които искат да се утвърдят, го достигат не чрез някакви постижения, а като се хвърлят на пазара на телата. Преди много обичах да разказвам този виц: Няма значение дали сте Нобелова лауреатка или шестнадесетгодишна ученичка. Така или иначе мъжете или ще подсвиркват след вас, или ще подвикват „тлъста свиня“. Сега самата аз съм носителка на Нобелова награда. Но това не увеличава стойността ми в очите на мъжете, по-скоро напротив. За тях това ме прави още по-чудовищна.

Автор(и): Андре Мюлер, Елфриде Йелинек

Заглавието на тази книга е така замайващо неочаквано, че ми се иска да бъде изписано в изпъкващ шрифт, дори в цвят.

Съдържанието на тази книга е още по-неочаквано, сякаш някакъв позлатен съд е бил пълнен с амброзия. Амброзията на словото – не на живота!

Тази неочакваност – както и изумителната ерудиция на нейния автор – ме предизвика да напиша за нея, въпреки че не съм поет и през целия си живот съм се смятал за лаик в тълкуването на поетичното изкуство. И днес съм такъв. Още по-малко съм специалист в превода, да не говорим за превод на поезия. Продължавам да смятам, че поезията няма социална функция. Тя е – когато Е, а това е твърде рядко – изказ на душата, която се усеща в синхрон с ритъма на нещо неназовимо от света. В прозата винаги има история и тази история е предназначена да бъде прочетена. В поезията няма история и, парадоксално, задължителната самовлюбеност на поета, който се взира самотно в душата си, не е предизвикана от нарцистична потребност да покаже какво тя/той вижда там и то непременно да се хареса. Мелодиката и образността влизат в резонанс с някои читатели и не развълнуват изобщо други. Сякаш поезията е начин сродните души да се разпознаят и приютят една в друга.

Автор(и): Златко Ангелов

Токарчук се наслаждава на ролята си на човек, който оспорва утвърдени разбирания, и в едно интервю, след като книгата е спечелила наградата Nike, тя призовава сънародниците си да признаят по-тъмните елементи от миналото на нацията. „Измислили сме си тази история на Полша като отворена, толерантна страна“, казва тя. „И все пак сме извършили ужасни неща, като колонизатори, като национално мнозинство, което е потискало малцинството, като собственици на роби и убийци на евреи“. Пощенската ѝ кутия и страницата ѝ във Фейсбук незабавно били наводнени със съобщения, обвиняващи я в национална измяна. „Единственото правосъдие за тези лъжи е смъртта“, писал някакъв човек. Други призовали тя да бъде изгонена от Полша. Крофт се притеснила за безопасността на Токарчук и я помолила да напусне страната за известно време. Издателите на Токарчук временно ѝ предоставили телохранители. Но Токарчук си остана непоколебима. Според нея ереста разкрива границите на конвенцията, но освен това поставя предизвикателството да се преминат тези граници; това е „акт на свободния разум“.

Автор(и): Рут Франклин

Струва ми се, че писателите, които се гордеят особено много с точните си и непокътнати графици, ден след ден, са хора на определена възраст и с определени привилегии. Понякога пиша през деня, друг път през нощта, в зависимост от хода на ежедневието. Аз съм майка, имам много отговорности. Така че жонглирам с много неща, като всички жени. Не обичам мълчанието. Когато пиша, наоколо трябва да е шумно. Слушам на слушалки шумна и динамична музика. Слушам обикновено готически, индустриален, симфоничен метъл и метълкор. Колкото по-шумна е музиката, толкова по-спокойно е писането ми.

Автор(и): Елиф Шафак, Шрешта Саха

Още през 1979 г. в речта си по повод приемането на наградата „Кафка“, Вие заявихте: „Докато се опитвам да открия формите на истината, аз се намирам в търсене на красотата, на разтърсващата красота, на шока, идещ от красотата“.

Вижте, понякога в речите си казвам нещата програмно, тоест по начини, които повече не бих използвал. Други са си противоречили много повече, Брехт например. В сравнение с Брехт аз съм, както казват в Австрия, просто „будала“.

Описанието на красивото продължава да си остава програмно за Вас.

На проблемно-красивото, да. Трябва да боли, разбирате ли? Ако красивото не боли, можете да го купите. Човек трябва да почувства съществуването в онова, което пиша, животът и смъртта, преходността и безсмъртието. Колкото по-красиво, по-дълбоко и вярно е нещо, толкова по-болезнено е то. Боли ни да знаем, че трябва да умрем, че някой ден може и да не бъдем повече в състояние да четем или обичаме, или да търсим гъби.

Автор(и): Андре Мюлер, Петер Хандке

Като приемам наградата, с която вашата свободна Академия най-великодушно ме удостои, изпитвам чувство на огромна признателност и напълно съзнавам до каква степен това високо отличие превъзхожда моите скромни лични заслуги. Всеки човек, особено ако е творец, се стреми към признанието Това се отнася и за мен. Но узнавайки за вашето решение, неволно сравних неговата значимост с това, което всъщност представлявам.

Всеки, който е още достатъчно млад и богат единствено със своите съмнения и още не е усъвършенствал писателското си майсторство, би изпитал чувство на уплаха при известието за това решение, поставило го под ослепителния прожектор на славата. И как би приел тази висока чест, след като в Европа други наистина големи писатели са осъдени да останат неизвестни?

Автор(и): Албер Камю

Както онзи дивак, който изумен взел странния предмет, изхвърлен от вълните на океана в пясъка или паднал от небето; предмет, отразяващ ту мъгляво, ту ярко слънчевия лъч – и го върти в ръцете си, оглежда го от всички страни и се чуди как би могъл да му влезе в работа и търси да му намери някакво нисше предназначение, без да предполага, че неговата мисия е да обслужва Висшето; така и ние, държейки в ръцете си Изкуството, самоуверено се считаме за негови стопани, смело го насочваме, обновяваме, реформираме и прилагаме като манифест, продаваме го за пари, угаждаме на силните, използваме го ту за развлечение – под формата на естрадни песнички в нощен бар, ту за политически и ограничени социални нужди; а в същото време изкуството не се осквернява от нашите опити, не губи своя произход; всеки път, независимо за какво е било употребявано, то ни дарява част от своята тайнствена вътрешна светлина.

Автор(и): Александър Солженицин

Не съм сама на тази трибуна… Около мен звучат гласове, стотици гласове, те са винаги с мен. Още от детството ми. Живеех на село. Ние, децата, обичахме да играем навън, но вечер сякаш магнит ни привличаше към пейките, на които се събираха пред своите къщи или хати, както ги наричат у нас, уморените жени. Никоя от тях нямаше съпруг, баща, брат, аз не си спомням мъже след войната в нашето село – през Втората световна война в Беларус на фронта или в партизански отряд бе загинал всеки четвърти беларусин. Нашият детски свят след войната беше свят на жени. Най-добре съм запомнила, че жените говореха не за смърт, а за любов. Разказваха как се сбогували последния ден с любимите си, как ги чакали, как още ги чакат. Минаха години, а те ги чакаха: „да се върне, ако ще да е без ръце, без крака, ще го нося на ръце“. Без ръце… без крака… Струва ми се, че аз от дете знаех що е любов…

Автор(и) Светлана Алексиевич

Пайтим Статовци е роден в Косово през 1990 г.; семейството му е емигрирало във Финландия точно когато е започнало геноцидното нападение над Босна, а по-късно и над Косово. Финландски писател с косовско-албанско наследство, Статовци работи на терена на едно плодородно творческо смесване, което му позволява да постигне многостранната перспектива на външния-вътрешен човек.

Зловещият му дебютен роман от 2017 г., Моята котка Югославия, представя герои като питон-домашен любимец и говореща котка, с която ненавиждащият самия себе си главен герой, син на косовски имигранти, има двусмислена връзка. Освен това той включва и жива история-на-израстването на млад косовар, с разказ за клановите политики и бруталното сексуално пробуждане. Романът спечели награди във Финландия и беше сравнен с [култовия филм на ужасите] Покани ме да вляза, заради подривния си подход към интимността. Това е роман, който влиза под кожата ви.

Прекосяване успява да нанесе още по-опустошителни удари: това е работа на завършен писател. Книгата разширява и усложнява централната тема на Статовци за младежкия бунт – против конвенционалната принадлежност, предварително определените идентичности, националностите, семействата, произхода, против живота като предсказана тирания. Ключовият мизансцен е Албания (финландското заглавие е Tiranan Sydan, „Сърцето на Тирана“), а основният проблем на двусмисления главен герой, Буяр, има корените си в суровата съдба на родината му. Подобно на Моята котка Югославия, на едно от нивата си романът следва разказа за израстването, включващ Буяр и неговия блестящ приятел-трансвестит, Агим, които израстват някъде в края на 40-годишната диктатура на Енвер Ходжа.

Автор(и): Капка Касабова

Вено е нормалният българин – нищо, че е заклал двама души – който се връща към селото (Природата, демек) и там намира своите врагове. Чуждите, различните. Един Динко от Ямбол, на когото поп Васил, който цял живот си е падал „по тънката част“ и по „пукницата“, но е съхранил „светлата промисъл и Висшата духовност“, поверява атрибутите на религията. И той, Вено, спасява кожата си, като подмамва врага да разсече на две тялото на някогашната си любима, вместо неговото собствено.

Трудно ми е да приема морала, който стои зад тази идеология. Трудно ми е да приема, че един писател може да вижда своя народ като изостанал, архаичен, по мъжкарски самодоволен, самоизолирал се от света, който му се привижда като заплаха. Защото не го разбира. Идеологическата безпомощност се превръща в неморално идолизиране на ценности, които предстои и трябва да бъдат преодолени и забравени.

Камбаната на Славов не бие за пиафè – аристократична фигура, постигната от аристократи с аристократични коне. И вътре в грубата душа на Вено няма пиафè. Има нож. Въпреки намерението на поета, в двата му последни „романа“ камбаната бие на умряло.

Автор(и): Златко Ангелов

Съвсем отскоро държа в ръцете си ръкописа на новата поетична книга на Румен Леонидов „Покаяние Господне“, последно издание, „Факел“, 2020 г.

Състои се от няколко цикъла, Просъници, Бдения и Сънописи. Терминът Бдение е с църковния смисъл. Още Христос се е молел нощно време. Бдението е обичаен обряд в манастирите или в черквите особено в навечерието на празници. Целта е уединението и бодърстването на душата, будното (в смисъл на ускорено и активно възприемане) състояние на духа за посрещането на Второто пришествие и за среша с Бог. Другите цикли на книгата са описани като просъници – унес предшестващ истинския сън, в който все пак има някакви видения, и истинските сънища, чиито описания авторът нарича Сънописи.

Можем да се досетим за темата и защо точно тя е вдъхновила автора. Напоследък доста автори пишат поезия на религиозна тема. Повечето от тях са израснали в годините на тоталитаризма. Сега, почти трийсет години след това е интересно какво ги е развълнувало и вдъхновило. Трябва да поясня, че и в други бивши соц. страни има подем на тази тема. Обясненията са лесни, търсенето на идейни и нравствени опори, на философия даваща смисъл на битието и т.н. Не знам как е в Полша, където на времето католическата църква е била основен пилон на опозицията и дали поляците и сега намират във вярата теми за творчеството си.

Автор(и): Христос Хартомацидис

„Умираме бавно от глад и на никого не му пука“, споделя Набоков през 1937 с един братовчед от Париж, малко преди усилията им да се увенчаят с успех. И макар че Франция е недоволна от притока на чужденци – тя е по-малко приветлива към чужденците от Берлин – Набоков успява да си осигури работна виза. Вера пристига, посрещната от огромни свастики, веещи се пред павилиона на Алберт Шпеер по време на Международното изложение от същата година. Семейството се разделя и се установява на различни адреси, за да не затруднява щедрите домакини.

Автор(и): Стейси Шиф

Високо в Родопите на границата между България и Гърция има пещера, наречена Дяволското гърло, през която Орфей е слизал в подземния свят. Всички, които са опитали да го последват, са изчезнали. В този район планинските върхове служат като гробници на тракийски царе. Смели воини, но несвикнали на завоевания, траките са шокирали съседите си, гърците, като пиели неразредено вино. Не са ни оставили писания, от които да ги помним: само злато, но пък огромни купове от него, умело оформени в маски, ритони и пегаси. Днес хълмовете са пълни с ловци на съкровища, а обиците на тракийските царици си намират нови убежища в Берлин, като спечелените по този начин пари плащат за вилите на бивши гранични служители и комунистически полицейски шефове.

В някои от селата на този район хората живеят до невероятна възраст, толкова дълго, че смъртта на 90 години тук изглежда ранна. За известно време група японски изследователи ще идват и ще прекарват тук лятото, ще пият тукашната вода и ще правят кисело мляко по местния метод, за да се опитат да разберат дали тайната на дълголетието е в киселото мляко, в изворите или в нещо друго. Местните хора настояват, че тайната е човек да има три сърца: „Едно, да обичаш хората. Друго, да обичаш себе си. И третото – да обичаш планините.“

Автор(и): Якоб Микановски

Стигнах до „Калуня-каля“ по време на един панаир на книгата, където се спрях пред щанда на „Хермес“. Чудих се в продължение на десет минути дали да си купя романа. Така премина и целият ми опит да прочета това преиздадено произведение за по-малко от година. Всъщност го завърших на инат.

Дълго време не знаех какво мисля за книгата и не можех да разбера защо съм толкова объркана от прочита. През цялото време изпитвах противоречиви чувства към текста – на места езикът ми харесваше толкова много, – както се разглеждат правилните черти на красив човек, но от друга страна, не преставах да губя нишката на историята и се налагаше на няколко пъти да се връщам назад, за да се подсетя какво точно се беше случило.

Автор(и): Диана Петрова

Излезе от печат юбилейната стихосбирка „Дръвче“ на Румен Иванчев. Ще кажете, че това не е новина, и с право. Тя излезе още в началото на ноември, миналата година (2017) и заслужено бе ознаменувана с поне две представяния пред изкушената пловдивска и столична публика. Както винаги „Жанет-45“ са безупречни в оформлението и подредбата на книжното тяло, а от очарователната корица на художника Любомир Михайлов ни се усмихва прясно разлистено младо дръвче, прошумолява обнадеждаващо, защото сред клоните му ни поглежда любопитно и живо синьо око, широко отворено към света. Пролетно ми е някак и разтварям отново стихосбирката, която, признавам, в началото на зимата само прелистих. Юбилейна е за автора, но няма да спомена кръглия брой на годините, защото и без друго никой не ще ми повярва. Юбилейна е и защото точно преди петдесет години едно младо момче обикаля столичните вестникарски будки, за да види реакцията на своите читатели, открили първите му стихове по страниците на „Родна реч“, „Средношколско знаме“ и „Народна младеж“. Днес вече отдавна по будки и лавки не се продава поезия.

Автор(и): Евдокия Борисова

Пълно признание: Ако някой намери нещо субективно в това ревю (особено такова, което няма да се хареса на академичните естети), то се дължи на обстоятелството, че историята в романа „Хавра“ се случва в моя роден град, който напуснах на 36 години. Субективен момент е може би и това, че се зачетох в романа с големи очаквания, предизвикани от неудовлетвореността ми от първия роман на Захари Карабашлиев, „18% Сиво“, която бях изразил в рецензия, призоваваща автора да не хаби таланта си в лесни сюжети и двуизмерни характери. Отговорността на таланта, бе главната ми мисъл, е да се употреби според предназначението си. А то е не само да разказва истории по увлекателен начин, а, отстранен от историята, която разказва, да внушава чрез нея важните истини за човешкото състояние, до които много хора не могат да достигнат сами. Вярата, която изразих тогава, че Карабашлиев ще употреби таланта си според това предназначение, я виждам сбъдната в „Хавра“.

Автор(и): Златко Ангелов

Но колко силен акцент би трябвало да поставям върху турската история, трансформацията на Истанбул, или исляма и секуларизма, за да стане логиката на моите романи по-достъпна за студентите ми? След цял един живот, прекаран в борба срещу политическия натиск върху литературата, отдаването на учебно време за неща като социален контекст или политически иронии, вместо на литературните нюанси, ме кара да се чувствам като предател. Независимо дали преподавам собствените си романи или Ана Каренина, Госпожа Далауей и Червено и черно, понякога изпитвам усещането, че, каквото и да правя, в действителност аз предавам литературата – чувство, което си остава у мен като някаква сърдечна болка.

Автор: Орхан Памук

Алегориите правят нещата плоски. Освен това те ласкаят, което, мисля, е и ключът към тяхната привлекателност. Показвайки светове, населени с чудовища, карикатури на реални животни, тези [англоезични] произведения ни позволяват да надничаме през оградата към една преобърната версия на собствения ни свят, дори и когато ни подтикват да се потупваме по рамото заради многостранните удоволствия на живота в свободния Запад. Бохумил Храбал прави нещо друго и едва ли е случайно, че книгите му почти никога не са алегории. Или по-скоро: сцените и ситуациите в романите му, които понякога изглеждат като метафори, идват от неща, които той е преживял. Храбал открива алегориите си в [реалния] свят.

Автор: Джейкъб Микановски

Според мен прозата винаги се приближава до философията, когато няма друг изход – романът сам по себе си е един вид простонародна и пародийна философия. Погледнете например „Дон Кихот“, погледнете „Гаргантюа“, вижте Достоевски, Толстой, Ман. Всъщност, мисля, че се е променило единствено отношението към пародийния елемент – тъй като писателят все по-малко вярва във философемите, той предлага като реални и единствени свои собствени философеми, в които също не вярва или поне ги подлага на съмнение. По този начин това става все повече и повече елемент на прозата, и в двете ѝ значения – като житейска проза и прозата като жанр.

Автори: Данило Киш, Миливое Повлович

Българо-македонският прочит на „общата история“ все трябваше да започне някой ден. Което не се случи нито след падането на Берлинската стена, нито след разпада на Югославия. Как обаче ще заработи мултидисциплинарната експертна комисия на паритетен принцип, предвидена в клаузите на подписания договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между двете държави, предстои да видим. Историци вече изразиха съмнения тъкмо по „експертността“ и „обективността“ на прочитите, каквито едва ли са възможни. Още повече – ако си послужим с едни известни думи на литературоведа Цветан Стоянов от началото на „Геният и неговият наставник“ – че цялата „тази тема е тъмна и болезнена, и дори по особен начин криминална“.

Автор: Тони Николов

Въпросът какво трябва да бъде отношението на литературата към един тираничен режим е сложен. Тоталитарните режими са склонни да ласкаят литературата, за да могат толкова по-добре да я надзирават, паралелно с това да я заплашват със смърт и затвор. Парадоксално, но и при един жесток режим може да възникне първокласна литература – и такъв режим дори ще опита да извлече печалби от подобна литература. Диктаторските системи се отличават не толкова с произвол, колкото с лукавост. В течение на години се правят тайни досиета, за да могат да се цапат авторите. След падането на комунизма аз бях един от първите, който изиска досието му да бъде представено публично. Преди няколко години случайно попаднах на доклад на албанските тайни служби от 1982. В него става дума за потвърждение на факта, че писателят, с когото разговаряте тук и сега, е бил участник в заговор, който уж е целял държавен преврат. Тук става дума не за дреболии, а за сериозни неща – и то такива, които по онова време можеха да доведат директно до разстрел.

Автори: Исмаил Кадаре, Вьолка Хайдари

Едно име в литературната ни история, днес познато основно на ценители, продължава да свети, подобно на необикновено цвете под похлупак. Весела Василева, родена през 1919 г., е сред талантливите и харизматични представители на своето поетично поколение – поколението, започнало разгръщането на поетичния си талант преди Втората световна война. Весела израства в семейство, което е част от елита на демократичните среди на тогавашна България. Баща ѝ Григор Василев е бележит общественик – адвокат, журналист и политик, министър в кабинета на Андрей Ляпчев. Майката, Мара (Станишева) Василева, също е ярка фигура в тогавашния културен живот на София. Весела, едно от четирите им деца, отрано се откроява с личността и литературния си талант.

Автор: Невена Борисова

Неда Антонова е автор на стихосбирки, исторически романи, повести, театрални пиеси и новели. Актуалните ѝ творби са романите „Съвършената,“ „Царица Елеонора българска“ и „Неговата любима“, които излязоха през последните няколко години и се радват на сериозен успех. Част от творчеството ѝ е преведено на руски, френски, полски и чешки език. Тя е единствената жена носителка на наградата „Златния меч“ за най-добър разказ на списание „Български воин“. Настоящото интервю е дадено за сайта delo.bg навръх Деня на народните будители.

Автори: Неда Антонова, delo.bg

Защо, наистина? „Менят се времената“ е обяснението на Левчев, допълнено със задоволство от тази „плесница за академичния вкус“. Плесницата щеше да бъде страшна – също като легендарния дъжд, – но преди петдесет години. Боб Дилън отдавна вече е президент, император, пантократор на академията, на всички академии. Чудно ли е, че колегите му от Стокхолм решиха да го въздигнат? В действителност това решение издава безотговорност, инсценирана като дързък скок в бъдещето, след което човек се пита: а какво ли ще ни поднесат догодина?

Автор: Стоян Гяуров

В дома му в Ню Йорк, през декември 1994, на моя въпрос дали поезията не се превръща все повече в камерно изкуство, Алън Гинзбърг ми каза: „Писаната академична поезия е камерно изкуство, но има и друг вид поезия, която има огромна аудитория и която може да промени света, както направиха „Бийтълс“ и Дилън. Стиховете в рокендрола допринесоха повече за промяната на бюрократичния марксизъм, отколкото цялото оръжие по света. Камерно изкуство може да се нарече академичната поезия, както и определен вид от тази съвременна поезия, която е трудна за разбиране, но която в бъдеще ще бъде много по-популярна. В наши дни няма много интересна такава поезия, въпреки че Аполинер и Арто са постигнали огромно влияние чрез своите имитатори, сред които съм и аз. Не забравяй, че Сафо е пяла така, както Боб Дилън; и Омир е пял. Тяхната поезия не е била писана.“

 

Автор: Владимир Левчев

Общ недостатък на най-младите ни лирици, „модернисти“ е, че зле са разбрали своите учители, за които творчеството не е словесна игра, а вътрешна необходимост. Не се чувства интимната, непосредната връзка между онова, което пишат, и онова, което преживяват. Техните песни не са лирически изповеди; в тях липсва звеното, що свързва творението с вътрешния мир на твореца. Разбира се, всичко това се дължи на обстоятелството, че тия наши лирици са бедни и откъм вътрешни преживявания, и откъм идеи, и откъм художествени образи – най-вече откъм самокритика.

Автор: Боян Пенев (подбрал: Асен Валентинов)

Прочетете още...

Говорещи трупове

Тим Паркс 16 Ное, 2008 Hits: 19492
„Когато Лот живееше в Содом и Гомор“, писа…