Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Изкуство – Литература

Детайли
Посещения: 17305

Стигнах до „Калуня-каля“ по време на един панаир на книгата, където се спрях пред щанда на „Хермес“. Чудих се в продължение на десет минути дали да си купя романа. Така премина и целият ми опит да прочета това преиздадено произведение за по-малко от година. Всъщност го завърших на инат.

Дълго време не знаех какво мисля за книгата и не можех да разбера защо съм толкова объркана от прочита. През цялото време изпитвах противоречиви чувства към текста – на места езикът ми харесваше толкова много, – както се разглеждат правилните черти на красив човек, но от друга страна, не преставах да губя нишката на историята и се налагаше на няколко пъти да се връщам назад, за да се подсетя какво точно се беше случило.

Автор(и): Диана Петрова

Детайли
Посещения: 6984

Излезе от печат юбилейната стихосбирка „Дръвче“ на Румен Иванчев. Ще кажете, че това не е новина, и с право. Тя излезе още в началото на ноември, миналата година (2017) и заслужено бе ознаменувана с поне две представяния пред изкушената пловдивска и столична публика. Както винаги „Жанет-45“ са безупречни в оформлението и подредбата на книжното тяло, а от очарователната корица на художника Любомир Михайлов ни се усмихва прясно разлистено младо дръвче, прошумолява обнадеждаващо, защото сред клоните му ни поглежда любопитно и живо синьо око, широко отворено към света. Пролетно ми е някак и разтварям отново стихосбирката, която, признавам, в началото на зимата само прелистих. Юбилейна е за автора, но няма да спомена кръглия брой на годините, защото и без друго никой не ще ми повярва. Юбилейна е и защото точно преди петдесет години едно младо момче обикаля столичните вестникарски будки, за да види реакцията на своите читатели, открили първите му стихове по страниците на „Родна реч“, „Средношколско знаме“ и „Народна младеж“. Днес вече отдавна по будки и лавки не се продава поезия.

Автор(и): Евдокия Борисова

Детайли
Посещения: 9036

Пълно признание: Ако някой намери нещо субективно в това ревю (особено такова, което няма да се хареса на академичните естети), то се дължи на обстоятелството, че историята в романа „Хавра“ се случва в моя роден град, който напуснах на 36 години. Субективен момент е може би и това, че се зачетох в романа с големи очаквания, предизвикани от неудовлетвореността ми от първия роман на Захари Карабашлиев, „18% Сиво“, която бях изразил в рецензия, призоваваща автора да не хаби таланта си в лесни сюжети и двуизмерни характери. Отговорността на таланта, бе главната ми мисъл, е да се употреби според предназначението си. А то е не само да разказва истории по увлекателен начин, а, отстранен от историята, която разказва, да внушава чрез нея важните истини за човешкото състояние, до които много хора не могат да достигнат сами. Вярата, която изразих тогава, че Карабашлиев ще употреби таланта си според това предназначение, я виждам сбъдната в „Хавра“.

Автор(и): Златко Ангелов

Детайли
Посещения: 9374

Но колко силен акцент би трябвало да поставям върху турската история, трансформацията на Истанбул, или исляма и секуларизма, за да стане логиката на моите романи по-достъпна за студентите ми? След цял един живот, прекаран в борба срещу политическия натиск върху литературата, отдаването на учебно време за неща като социален контекст или политически иронии, вместо на литературните нюанси, ме кара да се чувствам като предател. Независимо дали преподавам собствените си романи или Ана Каренина, Госпожа Далауей и Червено и черно, понякога изпитвам усещането, че, каквото и да правя, в действителност аз предавам литературата – чувство, което си остава у мен като някаква сърдечна болка.

Автор: Орхан Памук

Детайли
Посещения: 10050

Алегориите правят нещата плоски. Освен това те ласкаят, което, мисля, е и ключът към тяхната привлекателност. Показвайки светове, населени с чудовища, карикатури на реални животни, тези [англоезични] произведения ни позволяват да надничаме през оградата към една преобърната версия на собствения ни свят, дори и когато ни подтикват да се потупваме по рамото заради многостранните удоволствия на живота в свободния Запад. Бохумил Храбал прави нещо друго и едва ли е случайно, че книгите му почти никога не са алегории. Или по-скоро: сцените и ситуациите в романите му, които понякога изглеждат като метафори, идват от неща, които той е преживял. Храбал открива алегориите си в [реалния] свят.

Автор: Джейкъб Микановски

Детайли
Посещения: 10347

Според мен прозата винаги се приближава до философията, когато няма друг изход – романът сам по себе си е един вид простонародна и пародийна философия. Погледнете например „Дон Кихот“, погледнете „Гаргантюа“, вижте Достоевски, Толстой, Ман. Всъщност, мисля, че се е променило единствено отношението към пародийния елемент – тъй като писателят все по-малко вярва във философемите, той предлага като реални и единствени свои собствени философеми, в които също не вярва или поне ги подлага на съмнение. По този начин това става все повече и повече елемент на прозата, и в двете ѝ значения – като житейска проза и прозата като жанр.

Автори: Данило Киш, Миливое Повлович

Детайли
Посещения: 9676

Българо-македонският прочит на „общата история“ все трябваше да започне някой ден. Което не се случи нито след падането на Берлинската стена, нито след разпада на Югославия. Как обаче ще заработи мултидисциплинарната експертна комисия на паритетен принцип, предвидена в клаузите на подписания договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между двете държави, предстои да видим. Историци вече изразиха съмнения тъкмо по „експертността“ и „обективността“ на прочитите, каквито едва ли са възможни. Още повече – ако си послужим с едни известни думи на литературоведа Цветан Стоянов от началото на „Геният и неговият наставник“ – че цялата „тази тема е тъмна и болезнена, и дори по особен начин криминална“.

Автор: Тони Николов

Детайли
Посещения: 8297

Въпросът какво трябва да бъде отношението на литературата към един тираничен режим е сложен. Тоталитарните режими са склонни да ласкаят литературата, за да могат толкова по-добре да я надзирават, паралелно с това да я заплашват със смърт и затвор. Парадоксално, но и при един жесток режим може да възникне първокласна литература – и такъв режим дори ще опита да извлече печалби от подобна литература. Диктаторските системи се отличават не толкова с произвол, колкото с лукавост. В течение на години се правят тайни досиета, за да могат да се цапат авторите. След падането на комунизма аз бях един от първите, който изиска досието му да бъде представено публично. Преди няколко години случайно попаднах на доклад на албанските тайни служби от 1982. В него става дума за потвърждение на факта, че писателят, с когото разговаряте тук и сега, е бил участник в заговор, който уж е целял държавен преврат. Тук става дума не за дреболии, а за сериозни неща – и то такива, които по онова време можеха да доведат директно до разстрел.

Автори: Исмаил Кадаре, Вьолка Хайдари

Детайли
Посещения: 18436

Едно име в литературната ни история, днес познато основно на ценители, продължава да свети, подобно на необикновено цвете под похлупак. Весела Василева, родена през 1919 г., е сред талантливите и харизматични представители на своето поетично поколение – поколението, започнало разгръщането на поетичния си талант преди Втората световна война. Весела израства в семейство, което е част от елита на демократичните среди на тогавашна България. Баща ѝ Григор Василев е бележит общественик – адвокат, журналист и политик, министър в кабинета на Андрей Ляпчев. Майката, Мара (Станишева) Василева, също е ярка фигура в тогавашния културен живот на София. Весела, едно от четирите им деца, отрано се откроява с личността и литературния си талант.

Автор: Невена Борисова

Детайли
Посещения: 9444

Неда Антонова е автор на стихосбирки, исторически романи, повести, театрални пиеси и новели. Актуалните ѝ творби са романите „Съвършената,“ „Царица Елеонора българска“ и „Неговата любима“, които излязоха през последните няколко години и се радват на сериозен успех. Част от творчеството ѝ е преведено на руски, френски, полски и чешки език. Тя е единствената жена носителка на наградата „Златния меч“ за най-добър разказ на списание „Български воин“. Настоящото интервю е дадено за сайта delo.bg навръх Деня на народните будители.

Автори: Неда Антонова, delo.bg

Детайли
Посещения: 9937

Защо, наистина? „Менят се времената“ е обяснението на Левчев, допълнено със задоволство от тази „плесница за академичния вкус“. Плесницата щеше да бъде страшна – също като легендарния дъжд, – но преди петдесет години. Боб Дилън отдавна вече е президент, император, пантократор на академията, на всички академии. Чудно ли е, че колегите му от Стокхолм решиха да го въздигнат? В действителност това решение издава безотговорност, инсценирана като дързък скок в бъдещето, след което човек се пита: а какво ли ще ни поднесат догодина?

Автор: Стоян Гяуров

Детайли
Посещения: 11449

В дома му в Ню Йорк, през декември 1994, на моя въпрос дали поезията не се превръща все повече в камерно изкуство, Алън Гинзбърг ми каза: „Писаната академична поезия е камерно изкуство, но има и друг вид поезия, която има огромна аудитория и която може да промени света, както направиха „Бийтълс“ и Дилън. Стиховете в рокендрола допринесоха повече за промяната на бюрократичния марксизъм, отколкото цялото оръжие по света. Камерно изкуство може да се нарече академичната поезия, както и определен вид от тази съвременна поезия, която е трудна за разбиране, но която в бъдеще ще бъде много по-популярна. В наши дни няма много интересна такава поезия, въпреки че Аполинер и Арто са постигнали огромно влияние чрез своите имитатори, сред които съм и аз. Не забравяй, че Сафо е пяла така, както Боб Дилън; и Омир е пял. Тяхната поезия не е била писана.“

 

Автор: Владимир Левчев

Детайли
Посещения: 10665

Общ недостатък на най-младите ни лирици, „модернисти“ е, че зле са разбрали своите учители, за които творчеството не е словесна игра, а вътрешна необходимост. Не се чувства интимната, непосредната връзка между онова, което пишат, и онова, което преживяват. Техните песни не са лирически изповеди; в тях липсва звеното, що свързва творението с вътрешния мир на твореца. Разбира се, всичко това се дължи на обстоятелството, че тия наши лирици са бедни и откъм вътрешни преживявания, и откъм идеи, и откъм художествени образи – най-вече откъм самокритика.

Автор: Боян Пенев (подбрал: Асен Валентинов)

Детайли
Посещения: 15870

Преди няколко години акад. Иван Радев от Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий“ изказа аргументирано становището си, че поетът Димчо Дебелянов не е заминал като доброволец на фронта за участие в Първата световна война. Твърдението на акад. Радев определено предизвика шок и в културните среди, и сред много по-широки кръгове от обществото, отдавна свикнали с разпространената и неподлежаща на съмнение „официална“ версия, кристализирала като мит и придаваща още по-мъченически ореол на Димчо Дебелянов като жертва на Войната.

Автор: Славимир Генчев

Детайли
Посещения: 19221

Кратката компилация от мнения, обменени във Фейсбук по въпроси, свързани с болежките на днешната „литературна България“, може и да изглежда леко отнесена от гледната точка на настоящето, но пък, кой знае, бъдещите поколения може и да открият в нея неща, невидими за нас днес и сега. Самият аз съм напълно доволен да играя ролята на архивар. Отново: кой ли може да каже кое ще се окаже важно (или не?) в бъдещето…

И така: професор Александър Кьосев в задочен диалог с Милен Русков (и Деян Енев)…

Милене, с литературните пирамиди въпросът стои като с финансовите. Когато се повдигат обвинения, те трябва да бъдат с факти, имена, конкретни описания как става процеса на корумпиране и пр. Неща, които ако не са доказани, поне могат да бъдат проверени. Ако няма такава конкретност, съдът обикновено прекратява делото – по липса на доказателства, лошо подготвено обвинение. Как става разпределението „по квоти“, кой точно го контролира, с какви интереси, как е принудил другите да му помагат, какво им е обещал? Как стават договорките в комисии и за награди, кой може да свидетелства за това? Кой поддържа вътрешната дисциплина и солидарност в „пирамидите“ чрез какви лостове на влияние? С общи приказки и обвинения „по вероятност“ няма да стане: това поражда опасност от конспиративна картина, която трябва да приемем на вяра.

Автор(и): Александър Кьосев & Cie.

Детайли
Посещения: 11566

В Русия ставах все по-известен, а на тема „Соларис“ беше откачил не само Тарковски, за чийто филм с него страшно се скарахме – но за това съм разказвал подробно на Береш. Само да се появя в Москва, и учените ме отлюспваха от писателската делегация. Затова не се запознах с никакви писатели, може би с изключение на братята Стругацки, а само с физици, астрофизици, кибернетици; канеха ме на закуска, обяд, вечеря. Започнах също да се срещам с дисиденти, които ми задаваха трудни въпроси като например: защо у нас няма самиздат. Не знаех какво да отговоря – при тях вече имаше и самиздат, и тамиздат, тоест, онова, което се печаташе в чужбина. Един ден посетих така наречения Институт за високи температури край Москва, за който трябваше да имаш специален пропуск и изнесох нещо като беседа за работещите там. После, докато се обличах, някой пъхна в ръката ми листче, на което пишеше: „На този човек може спокойно да се доверите“. А човекът ми каза: „Моля, излезте в девет вечерта от хотел „Пекин“, където живеете, и застанете на ъгъла“.

Автор: Станилслав Лем

Детайли
Посещения: 8809

Убеден съм, че писателят няма право да се оставя на фантазията. Във всеки случай, аз поне не вярвам в писателската фантазия. В литературата от ХХ в. се случи една съществена промяна, изразяваща се в това, че литературата вече не е или не трябва да бъде романтична в историческия смисъл на понятието романтизъм. В романтизма движещата сила на литературата е фантазията. След всичко, което ни поднесе историята през този век, съвсем ясно е, че фантазията, а с нея и романтизмът, вече нямат никакво значение. Модерната история създаде толкова автентични видове реалност, че на днешния писател не му остава нищо друго освен художествено да ги оформи, да ги „измисли“ ако трябва, т.е. да употреби автентичните дадености като суров материал и чрез въображението си да им придаде нова форма.

Автор: Данило Киш

Детайли
Посещения: 9581

През 1959 литературният критик Джордж Стайнър публикува книга на име „Толстой или Достоевски“. В нея не се задава въпроса кой от двамата писатели е по-добрият – те „и двамата са титани“, пише Стайнър. Вместо това се пита какво може да означава предпочитанието на даден човек към единия или другия. Открийте кой от двамата руснаци предпочита даден читател и защо, твърди Стайнър, след което „според мен вече ще сте проникнали в неговата собствена натура“, защото предпочитанието към Толстой или Достоевски „обвързва въображението с едната или другата от две радикално противоположни интерпретации за съдбата на човека, за историческото бъдеще и за мистерията на Бога“.

Автор: Джошуа Ротман

Детайли
Посещения: 19179

Преди време, когато за първи път прочетох „Непосилната лекота на битието“ и споделих впечатленията си (възторга си) с един мой познат англичанин – доцент по чешка литература, той не можа да сдържи учудването си: „Как е възможно да се възхищаваш на тази политическа публицистика?“ В неговия вкус не можех да се съмнявам, в своя – не исках; оставаше ми да допусна, че разминаването на нашите прочити се дължи на нещо по-важно от недоразумение. По-късно гледах екранизацията на романа от режисьора Филип Кауфман и подозрението ми се засили: независимо от огромната известност на Кундера на Запад, нещо в него се изплъзваше на западното културно око и стилът му ставаше едноизмерен. Западният културен филтър пропускаше историята на Томаш и Тереза или като откровен (и елементарен) политически реализъм, или като еротична мелодрама: Кауфман „преразказваше“ романа като историята на един холивудски красавец, който има известни политически неприятности.

Автор: Александър Кьосев

Детайли
Посещения: 17116

Що се отнася до романа „Чевенгур“, Максим Горки ще се окаже прав – наистина няма да го напечатат. Той е отхвърлен през 1929 г. от издателство „Федерация“, а после – въпреки отчаяните преработки, които прави Платонов, и въпреки опитите му да публикува поне фрагменти, ръкописът е върнат последователно от всички издателства и списания, в които е предложен. За първи път е публикуван в цялост (през 1928 г. излизат в списание две глави от романа като самостоятелни повести) след повече от четиридесет години – през 1972 г., извън пределите на Съветския съюз. В родината на Андрей Платонов. „Чевенгур“ беше издаден едва през 1988 г.

Автор: Александър Кьосев

Детайли
Посещения: 12985

В началото беше Долорес. „Долорес е много красиво име, име с дълъг траурен воал, с влажни очи. Умалителното на Долорес е Лола, а умалителното на Лола – Лолита … За моята нимфетка ми трябваше умалително с лирично звучене. Л е една от най-искрящите букви, а финалната сричка -ита излъчва изобилие от романска нежност, каквато именно желаех да постигна.“ Всъщност в началото, в 1947, когато Владимир Набоков започва с първите бележки по романа си, тя е била Хуанита (или Джоанета) Дарк, а самият роман се е наричал не „Лолита“, а „Кралство край морето“. Хуанита? Едва ли с героиня с подобно име романът щеше да развихри същия фурор, едва ли щеше да предизвиква и днес онази смутeна тръпка и похотливо-съучастническа усмивчица, винаги когато се спомене името Лолита.

Автор: Стоян Гяуров

Детайли
Посещения: 16372

Необикновеността на романа не е в сюжета, а в метода: в смелия, непоколебим избор на състояния и изразни средства, с които тези състояния са описани. Признавам, че не ми беше лесно да намеря най-подходящите български думи, за да предам дори най-простата линия на повествованието и да избегна богатия на двусмисленост словесен арсенал, който различните култури употребяват, за да означат отношения, дефинирани от най-съкровени човешки потребности и социална стигма – дотолкова сложни и нееднозначни, дори бих казал нови и непознати, са отношенията и душевните преживявания, които съставляват плътната тъкан на разказа на Грийнуел.

Автор: Златко Ангелов

Детайли
Посещения: 12289

Стогодишнината от рождението му е добър повод да направим отново Албер Камю от този изумителен мъж, който дойде от големия студ на миналия век и стана звезда на парижките интелектуалци: роден на 7 ноември 1913 в Алжир от една неграмотна жена направо на голия пръстен под на една винарна край Мондови и умрял на 4 януари 1960, когато луксозната кола на приятеля му Мишел Галимар се разбива в един чинар по Route nationale на път към Париж. Едва ли ще открием този съвременник на нашите разочарования във витрините на изложбите, организирани по повод годишнината от рождението му. Затова аз се отправям на път от мита към човека Камю, към специалните места, хората, къщите и пейзажите, които бяха неговият живот.

Автор: Ирис  Радиш

Детайли
Посещения: 8774

Чух, че Е. У. живее в Ню Йорк, че е писател, есеист и поет, че превежда Октавио Пас и китайска поезия, че е чел всичко или за всичко на Земята, а останалото е видял със собствените си очи. Не съм чул, но мога да ви кажа, че Е. У. е разказвач на приказки, изкусител и археолог на духа; „събирач на светове“, който обира паяжините от ъглите на интелектуалната история.

Автор: Стоян Гяуров

Детайли
Посещения: 12784

„Хеликон“ публикува своята листа за най-продавани книги през 2015 година с обнадеждаващата сякаш констатация: „Български автори са на първите три места в годишната класация на веригата книжарници“. Информацията стимулира някои медии възторжено да ревнат за „повишения интерес към родната литература у нас“. Според мен обаче прибързано и некомпетентно изреваване: ако се доверим на Мартин Скорсезе, който на натиска на холивудските студия отговаря, че не иска да прави филми, а кино, то по същия начин бихме могли да заключим, че не всяка българска книга, фиксирана в класацията, е всъщност литература. Тоест, ако всяка литература е книга, то не всяка книга е литература. Наистина, вглеждайки се в списъка, трудно бихме могли да определим като литература книги като „Българ: Книга игра“(3 място) от Неделчо Богданов, „101 отбивки: Идеи за пътешествия до малко познати места в България“(5) от Иван Михалев и Елина Цанкова или „Прави така всеки ден. Закони, съвети, упражнения, формули, молитви“(12) от Петър Дънов.

Автор: Митко Новков

Детайли
Посещения: 10549

Напоследък мнозина от българските литератори са се отдали на спешно препрочитане на литературното наследство. Амбицията им (поразително съвпадаща със социалната поръчка на деня) е основателна и благородна: българската литература трябва най-после да се очисти от наносите на тоталитарните си тълкувания, трябва най-накрая да се види терористичната биография на Вапцаров, страстта за разрушение у Смирненски, трябва да се разбере, че Фурнаджиев е чисто „митологичен“ поет, който няма нищо общо със септемврийския „метеж“…

Има обаче и една друга група литератори. Те гледат с гордо презрение на подобни „нови прочити“, в които виждат евтин митоборчески патос и твърде конюнктурен морал. За тях и техните не по-малко благородни мотиви и основания литературното наследство е зона на почит и трепет; всеки политически юруш в него е неуместен. В собствените си очи тези литератори се държат по пенчославейковски – те не объркват „борбите на деня“ и тяхната врява с високите културни ценности, не смесват „живота в смъртта“ на класическата национална литература с политическия вятър на временното.

Автор: Александър Кьосев

Детайли
Посещения: 10525

Архипелаг е странно географско понятие, обозначаващо възможността островите да се доближават един до друг. Хората-архипелази в литературата и в живота като цяло са малко. Те умеят да свързват хората чрез думи и присъствие. Един от тях беше поетът Гриша Трифонов, който си замина на 23 ноември, малко след 60-годишния си юбилей. Присъствието му обаче е съхранено. След смъртта на подобни хора настъпва оглушителна тишина. След това за тях продължава да говори поезията им.

Автор: Невена Борисова

Детайли
Посещения: 33745

Габриел Гарсия Маркес започва да пише Cien Años de Soledad – Сто години самота – преди повече от половин век, като го завършва през късната 1966. Романът излиза от печат в Буенос Айрес на 30 май 1967, два дни преди Sgt. Pepper’s Lonely Hearts Club Band, и реакцията сред испаноезичните читатели е силно подобна на Бийтълманията: тълпи, камери, възклицателни знаци, усещане за ново начало. През 1970 книгата излиза на английски, последвана от издание с меки корици, на чиято обложка гори ярко слънце – новият тотем на десетилетието. По времето, когато Гарсия Маркес получава Нобеловата награда, през 1982, романът вече се счита за Дон Кихот на глобалния юг, доказателство за литературната сила на Латинска Америка, а авторът е „Габо“, познат по целия континент с първото си име, също като кубинския си приятел Фидел.

Автор: Пол Ели

Детайли
Посещения: 11558

Заслушан в глухите рими на езика, Борис Христов бавно руши класическия стих. Така той се опитва да обхване най-трайните изменения, както и най-нетрайните измерения на живота. Читателят има чувството, че тези стихове са съществували в него още преди да ги прочете, досътвори и преживее. Тъй като те са създадени от тъжен мислител, а не от обезнадежден и скучен философ. От човек, който се е научил не само да чувства с ума си, но и да мисли чрез сетивата си.

Автор: Асен Валентинов

Детайли
Посещения: 10669

Би могло да се каже, че темата „Андрич и/в Турция“, в по-глобален мащаб – „Андрич и/в Ориента“, е сравнително неизследвана в иначе безспорно богатите традиции и постижения на андричевистиката и, без съмнение, нейното всестранно, задълбочено и обективно осветляване би допринесло изключително за разшифроването на много кодове в неговите произведения. Разбира се, настоящата разработка си поставя поне на този етап значително по-скромни цели и тя ще се опита да проследи пътуванията и пребиваванията на световноизвестния балкански писател в Република Турция, наследница на Османската империя, чиято политическа, социална и духовна история му служи като генератор на творчески идеи, сюжети и пр., а така също да хвърли сравнително обстоятелствен поглед върху преводите му на турски и рецепцията му, както и да предложи скромна теза за творческата история на „Прокълнатия двор“.

Автор: Хюсеин Мевсим

Детайли
Посещения: 16826

Решаващото в романа е, че политическите събития, които той портретира, са психологически колкото убедителни, толкова и достоверни, защото това е всичко, около което този роман се върти – огромната загуба на смисъл за цяла една култура, нейната напълно липсваща, или поне силно изтощена вяра.

Автор: Карл Ове Кнаусгор

Детайли
Посещения: 10891

Всъщност имам три различни родни места: западноукраинският град Иваново-Франкивск, откъдето произхожда майка ми и където съм родена; белоруското село, в което съм израснала; накрая, руската култура, която ме е възпитала и част от която станах. Баща ми, комунистът, е пристигнал в Иваново-Франкивск като част от окупационната армия на ненавиждания там Съветски съюз. През четиридесетте години на руснаци там по принцип не се продавало нищо. Ето защо като бебе едва не съм умряла. Тогава баща ми отишъл в местния манастир и казал на игуменката, „Аз съм враг, но имам малко дете, което умира от глад“. А тя му отвърнала, „Махни се веднага и не се показвай никога повече тук. Но изпрати жена си.“ На майка ми монахините давали всеки ден козе мляко. Това ме е спасило.

Автори: Светлана Алексиевич, Керстин Холм

Детайли
Посещения: 10866

По подобие на Оруел в „1984 година“, моят герой Павел Премянов от новата ми книга „Орлов мост“, участник в протестите на знаковото място в София, си съставя абсурдни опозиции, които извиняват неговия трагично преживян, но впоследствие добре обмислен и философски оправдан цинизъм:

„КРАЖБАТА Е ПРОИЗВОДСТВО! НАСИЛИЕТО Е ДРУЖЕЛЮБИЕ! БЕЗРАБОТИЦАТА Е ПОЧИВКА! ПРОСТАЩИНАТА Е КУЛТУРА! БЕДНОСТТА Е УТЕХА! БЕЗЗАКОНИЕТО Е РЕД! СЪВЪРШЕНСТВОТО Е ЕГОИЗЪМ!“

Автор: Владимир Зарев

Детайли
Посещения: 26214

Съществува интимна връзка между паметта и границата. Освен всичко друго тя символизира и „непрекъснатото завоевание на цивилизацията срещу варварството", тя „периодически служи за трамплин на националния подем". Защо тогава толкова драматично възприема преминаването ѝ Джем Султан в завръзката на романа „Случаят Джем"? Очевидно тя вещае някаква екзистенциална покруса? Дали защото, отново в плана на колективното възприятие, тя „е символ на миналото, олицетворение на историческото нещастие, свързано с националната съдба"? В случая това е колективната ни обща европейска или балканска съдба.

Автор: Евдокия Борисова

Детайли
Посещения: 21817

Нишанджи Мехмед паша е великият везир в двора на Мехмед ІІ. Романът всъщност започва с неговата изповед в показания, тя бележи и формалната завръзка на романовия сюжет. Когато Мехмед Хан ІІ Завоевателя предава богу дух, Нишанджи скрива истината от войската. Гротесковото триседмично представление от последния ден на неговото царуване (когато вече мъртъв Мехмед дефилира пред войската, седнал в царствената носилка) ще се разиграе повторно след години, когато ковчегът на „багрянородния“ Джем не ще намери покой. Нишанджи изпраща конник към Джем със страшната вест и това е началото на бунта срещу законния престолонаследник, самото „плъзгаво съвършенство и самообладание“, „слабият сух и женствен, блед умислен и потаен“ Баязид.

Автор: Евдокия Борисова

Прочетете още...

Литература и медии

Владимир Трендафилов 11 Юли, 2009 Hits: 22403
В преходното време, в което живеем,…