Националната идея в случая ще се мисли чрез българската литература, нейния континуум и нейните перспективи. Разбира се, подобен казус е в тясна връзка с исторически, идеологически и социални конюнктури, тъй като изкуството изобщо „обира“ конкретното, за да го превърне в обща метафора на реалното, за да „закове“ един образ или идея в името на духовното развитие. Голяма и единна национална идея имаме през целия ХІХ век, когато нациите-държави са и обща идея в Европа. За наше щастие, това последното много помага на литературата ни, която никак не се колебае и не се изкушава от външни различия, а работи с неистови усилия да очертае границите на българското, да го оразличи от света, да му осигури релеф. Националните митове реагират на комплекс, който Вазов описва добре в романа си „Нова земя“: „Този вчерашен народец бърза да стане славен. У него всичко е голямо: големи писатели, големи герои, големи хора безчет! Невинна грандоманска черта у микроскопическо племе…“ От всички аспекти на националната идея в случая ще изведем само нейния защитен механизъм, който в дни на подем или кризи разчита на границите. Българите са осъдени на самобитност и екзотичност. В тези отминали преди век и нещо позиции да си българин е гордост, а не стандарт, защото гордостта от самобитността ти осигурява място в далеч по-институционален свят, овладял митологичното и канализирал го в клиширани правила на поведение. Точно тогава националната ни идея е поезия, а не сбор от позволени и непозволени в обществото неща, които в западните литератури през ХХ век ще родят екзистенциални усещания като отчуждение, самота, раздробяване на света в малки лични сюжети, тъй като големите типажи и социални разкази са вече направени.
Увлечена в своята митологичност, характерна за новите литератури, българската литература ще навлезе в ХХ век с все още компактна национална идея, говореща за българското и неговите граници. Е, ще преживеем и видим индивидуализъм, символизъм, експресионизъм, малко диаболизъм и някакви опити да включим подсъзнателното, но ще се идентифицираме предимно чрез движението „Родно изкуство“, защото и до днес не сме очаровали света с европейски известни автори-символисти, че даже и с нобелист. В сравненията си винаги сме стигали до Балканите и измерванията ни със съседите. През целия ХХ век ще говорим за корени, в лоното на които зрее нихилизъм, завист, индивидуализъм, но и изконни патриархални добродетели като семейството и рода, като предприемчивост и практичност. Даже и комунистическата идеология, която сложи явен отпечатък върху изкуството и имаше претенцията към него то да произлиза от идеологията, а не да създава идеологии, не можа да направи много срещу самобитността на българската литература, която бързо подаде глава чрез размишления за „котловинното“ и „регионалното“ като начини за универсално. И факт е, че котловинното създаде блестящи шедьоври в лицето на Йордан Радичков, Николай Хайтов, Генчо Стоев… Забележете, не поетите, а белетристите защитиха самобитността, защото митологичността на литературата ни не бе изживяна и тя имаше нужда от по-дълги разкази, за да се себеизрази.
В „Бит и душевност на нашия народ“ Иван Хаджийски прави точна ремарка, която е приложима във всички български ситуации: „Социализмът се явяваше идеен внос. Вместо едно неосъзнато работническо движение да търси своята идеология, то идеологията тръгна да търси и създава работническо движение.“ Ето така и националната идея в литературата ни се „европеизира“. От една страна тя интуитивно следва вътрешната си самобитност, а от друга – внася идеи-тези, които българските им защитници популяризират, налагат и убеждават другите в техните полезности. Често пъти балансът между самобитното и вноса се нарушава, за да се засили едната посока, което за малките и екзотични литератури като българската не е полезно с оглед на преекспониране на две възможности: първата е убеждението, че „от Искъро по-дълбоко нема“, а втората е адаптацията към световни идеи или естетики, които в българското си приложение стоят откъснато от живота. А в този случай, известно е, изкуството е просто занаят и серийни продукти. Почти до края си ХХ век удържа монолитна национална идея, виждаща общи за всички в българското пространство ценности като език, минало, традиции, история, география и т.н. С една дума, векът предпочита глобалните разкази за целостта на българското и неговата физиономичност, като назовава разните естетически явления български символизъм, че даже и социалистически реализъм в българската литература, ако трябва да припомним последните 45 години на века. До последните 90 години се пренебрегват идентичностите в голямата идентичност, с което националната идея представя литературата ни в учебниците и пред света като вътрешно неконфликтна. Изведен е образцов списък от имена, личности, естетики и произведения, които представят литературата на нацията-държава като безстрастна картина на еволюцията, в която идеите-тези са намерили привърженици и представители, а не българските автори са родили физиономични идеи за своята родина. В описването на националната идея в литературата има отказ да се отбележат дефицитите й, което е самозащита от мощните европейски и американски инвенции, постоянно произвеждащи идея след идея, стандарт след стандарт. Прочее, комплекс още от възрожденско време, според който общият патос на идеята се описва откъм константно-добродетелната страна, като не се отчитат „езиците на злото“, горестно и напълно интуитивно заложени в произведенията на самите писатели. Ако трябва да бъдем точни, националната идея страда откъм описването си, а не откъм художествената си реализация, достатъчно разнообразна, че да предизвика множество и антагонистични описания.
Подобен поведенчески модел е метастизирал и до днес и неговото име е домораслост. Това, против което са се борили Пенчо Славейков, символистите, експресионистът Гео Милев… Но тяхната борба пак остава в границите на българското, защото никой от тях не се превръща в световноизвестен интелектуалец, такива каквито все пак дават на Европа гърците, сърбите, турците, че и албанците в лицето на Исмаил Кадаре… Едно от най-европейското българско време, каквото е началото на ХХ век, все пак си остава българско, защото го няма в описанието на общата европейска номенклатура на естетическите явления. За илюстрация на литературно неизкушените ще приведем два примера от днешно време, които са знакови. В скорошна статия от в. „Капитал“ авторката – Цветелина Николова – описва балканските пътища между балканските държави. Тези пътища са допотопни, мръсни, необработени, ирационални, предлагащи часове пътуване, което може да бъде свършено за няколко кратки и комфортни часа. Липса на магистрали, липса на директни самолетни дестинации от столица до столица. Изводът е трагичен за съвременното бързо развитие на Европа, Америка, Китай: „Гледани отстрани, балканските държави вероятно изглеждат като едни затворени в себе си сърдитковци, които само по принуда се поглеждат един друг… И въпреки всички обещания за построени пътища и откриване на самолетни линии хората на Балканите още дълго време няма да могат да се срещат, без да им се наложи да заобикалят през Европа преди това. В което може би също има някакъв символизъм.“ Балканите си остават територия изолирана, ирационална, уверена в домораслите си нрави, неразбираема за институционалния цивилизован свят, изобщо „чешити“, както Йордан Радичков осмисляше самобитността.
Вторият случай е предложената за еврокомисар Румяна Желева, самата тя продукт само на българската среда, случай обсебил Отечеството с тъжната констатация, че между европейските и българските стандарти разликата е очебийна и несъвместима. Дотам, че пресата ни просто написа: „Румяна Желева демонстрира всички тези местни порядки на европейски терен и изведнъж те се оказаха проблем, защото ги видя цяла Европа.“ Ако трябва да наложим тези два реални случая от днешно време върху литературата ни от целия минал век до наши дни, ще видим, че осмислянето им е сходно. ХХ век не излъчи български нобелист, поради липсата на лоби, поради вътрешни кавги, поради неединна национална идея, която въпреки че през целия век боравеше с образцови списъци на българското класическо, не се организира в излъчване на специфично лице, което да се изнесе пред света. В литературната си идея държавата България, културата на България въобще продължава да бъде разпарчетосана визия на отлични самостоятелни образци и редом с това на случайни институционални избори, които съчетани заедно, трудно предполагат идентичност в глобалния свят. В добродетелната си страна националната идея в България притежава факти за пред света, но не изнася процеси. В отрицателната си страна идеята остава не дотам обгрижвана чрез общи усилия и увереност, че тъкмо тези факти са българските факти на нашата физиономичност.
Предвид историческите обстоятелства по време на Възраждането ни, когато се полагат основите на манталитета и светогледа ни, ние ценим повече колективните митове, отколкото личността и нейното индивидуално можене. Всички важни възрожденски текстове от Захари Стоянов до Вазов, описвайки личностите, се считат за длъжни да прибавят към тях и месторождението им: Иван от село Мечка, Панайот от Копривщица… Сякаш не човешкият избор, воля и можене доминират, а географията. В социален план този рефлекс е валиден и досега. По негова сила столицата се счита за топос, който априори дава самочувствие, значение и качества. Така от провинцията към столицата запълзява огромен поток от хора, жадуващи социална реализация. Специално за художествената литература подобно мигриране е повече безполезно, защото достигането на естетическа индивидуалност е повече въпрос на самота и съхраняване на дарбата, за която е гибелно примесването й с господстващи конюнктури. Един от колективните митове е, че ако живееш в столицата, си значим като творческа изява. Преместването от малка къща в провинцията в някакво столично апартаментче е равно на творческо успокоение, надежда и доживотна мечта за вмъкване в образцовия национален литературен списък. В по-широк план този рефлекс отзвучава и така: самотната индивидуалност е често пренебрегвана, незабелязвана за сметка на групови общества, формиращи колективни митове или колективни занаятчийски естетики. Последните лесно се ползват с протекциите на институциите, които пък далеч по-лесно „изнасят навън“ автори и творби, защото са организатори и представители на национални литературни факти. За отбелязване е, че литературата е естество, което преодолява трудни граници. За де ни види светът трябват преводачи, издателства и реклама. За разлика от изобразителното изкуство, от киното и театъра, които ползват универсални езици за общуване, литературата преминава през границата на превода, което е сложен процес, изискващ усилията на много институции и доброжелателни хора.
Неволно, една национална литература, особено ако е малка и екзотична, се оказва тясно зависима от институциите, а пък в балкански план институциите са зависими от страстите на хората и често превръщат обективността и законите в своя възможност за реализация. Пред света българската литература обикновено не се представя с най-доброто, а с най-конюнктурното, движещо с лекота институционалните лостове. Така националната идея се представя само чрез език, имена, география и история, но не и чрез пресята вътрешна логика, която да се „открие“ за света чрез истински физиономични образци. Ако вътрешната подредба на националната идея все пак естествено йерархизира нещата и в България се знае кой кой е, то пред света ние се оказваме често пъти неспособни да организираме най-представителното си лице. Всички помним безскрупулната борба за български нобелист между Йордан Радичков и Антон Дончев, в която българското имаше съвсем личен план и, разбира се, не успя пред света. Комплекс, за който старите ни майстори Вазов, Алеко Константинов и кой ли още не, говорят изчерпателно и според който държавата се мисли с категориите на частно-битовото. Ако трябва да обобщим: националната ни литературна идея вътрешно се движи, като естествените процеси отсяват силните и индивидуални естетики като българско лице, но навън, на световния пазар, имаме силно манипулирана и слаба национална идея, като виновниците за това са именно вътрешните междуособици и просмуканите от лични страсти институции, неспособни да осъзнаят, че износът на една малка литература би бил стабилен, ако тази литература представи пред света естетически защитено лице, а не комбинативни автори, накарали институциите да ги легитимират като национална култура.
В днешния модерен свят една литература без институции е невъзможна. Следователно, и една национална идея без тях е също невъзможна. Институциите създават каноните на миналото, те „посочват“ и идентичните лица на настоящето. В този смисъл литературата се оказва и свободно поле на естетически реализации, и силно зависима зона, продукт някакъв, годен да се изложи по витрини, да се врежда по културни паради, да му се иска цена, да бъде разгласявано колко успешно е минала дадена продажба. По балканските земи обаче трудно може да се намерят справедливи и обективни институции. В недалечното ни минало институциите работеха по държавен план и изнасяха навън одържавени писатели с преобладаващ акцент върху административната йерархия, припокриваща високи постове с „висока литература“. Този износ бе конвертируем в соцлагера и малко приложим в демокрациите, тъй като преводът на съвременна българска литература бе в ръцете на литературно-държавни първенци, получаващи преводни жестове заради свои битово-организаторски жестове. След преминаването на България в демократичния режим институциите са разпиляха и завладяха от лобита, метастази рали даже до регионално ниво. Всяка община, например, предоставя държавни пари за култура, което пък се използва от местни величия, продаващи се навън като значими български артефакти. Без съмнение, вътре в националната идея те са нищо, но и навън остават нищо, защото не олицетворяват каквато и да е идентичност. Клеймото „България“ се оказва знаме на моментна маниащина, разположила се върху държавни пари. И в друга обществена система институциите продължават да се мислят като частно-битови хранилки.
Всъщност преимущество на днешния глобален информационен свят е, че всеки има шанс да се бори за ниша в националната идея, поради свободния пазар. В литературната национална идея се вливат разни лъчове: от маниашките усилия на хора, които пишат литература на български до значителни произведения и автори, направили впечатление на критиката и обществото, от емигрантската литература до литературата, създавана от българските малцинства зад граница. Досега обаче проучването на тези лъчове си остава напълно фрагментарно, без някой да е правил опит да сглобява частите на пъзела. В този аспект са много полезни литературните истории, които краевековието ни бясно отричаше, пленено от вносни идеи като края на историята, например. Но съгласете се, не може да се стигне до концепции и вертикални анализи, ако няма необходимия позитивизъм, който да събере хоризонтално фактите във времето и пространството.
Пред настоящата литературна национална идея стоят няколко сериозни задачи: ясно е, че първата е позитивистично-събирателска – да се набавят липсващи полета, пренебрегвани досега заради въведените табута по време на социализма. Да се разшири географското пространство на българската литература и зад границите на държавата, защото всяка човешка дейност в корените си е проява на традиционно закърмена култура. Воплите за национализъм, също проглушили краевековието, слабо вършат работа, защото и емигрантската, и малцинствената литература в голямата си част излъчват силна носталгична струя, освен че са плод и на характерни български комплекси. Така едни бъдещи български истории биха реализирали по-представително словесната ни идентичност, която по рефлекс е повече родово-исторична, отколкото универсално припокриваща. Хайде да си припомним, че всичките ни балкански съседи имат своите идентификационни лица в литературите си и по тях светът ги разпознава, докато ние не можахме да наложим дори един Радичков или един Хайтов заради битовите си себични кавги.
На второ място, литературните ни институции (които прочее ги има достатъчно тъкмо заради пазарно-свободните общества) трябва да погледнат по-далече от собствения си нос, да се освободят доколкото е възможно от конюнктурните и лобистки страсти и да заработят по-едро, избягвайки поколенчески или идеологически конфликти. По принцип последните са много полезни за вътрешните развойни процеси, но слабо продуктивни по отношение на износа навън. Още една от идеите на 90-те години на миналия век – тази за многото литератури в рамките на националната литература (също вносна и апликирана) не роди повече от литературни лобита, евтин партизанлък и съмнителни икономически интереси, надянали маската на немощна и маниашка литературна парадност. Хубаво е за пред съседката, когато околийският град те признае за автор, това безспорно е литература в литературата, но за предпочитане е това да става без държавни пари.
И ето как накрая стигаме до моралния казус на всяка литературна ситуация. Всъщност стигаме до утопията и абстракцията, до въобразяването на националната идея за литература. До това да искаме от литературните институции да разпознават и подкрепят естетически значими творби, т.е. да бъдат годни да съставят що-годе верен образцов национален списък от имена и произведения, които да бранят. Всъщност апелът ни е носталгичен вопъл по естествения развой на културата ни, който сме имали в първата половина на ХХ век. Което, разбира се, е по-трудно днес, защото ако по-време на социализма литературата беше притискана от държавни стандарти, то в модерния свят тя често е моделирана от икономически и пазарни стандарти – също вид вътрешно съобразяване и обезличаване. Абсолютът на тази идея е невъзможен за постигане, но поне трябва да се отчете нуждата от освобождаване на институциите (критика, конкурси, лекторати, финансиране на културни проекти) от силата на външни конюнктури и йерархията да се изгражда все пак чрез приоритетите на естетически идентичното. Тук е мястото да се вметне, че националната литература е невъзможно да се затвори само в рамките на родовото, каквато беше друга крайна теза, отстоявана от мнозина. Една национална литература е толкова по-силна, колкото повече инвенции от света може да абсорбира. Именно абсорбира, а не апликира, защото първото е изграждане на идентичност, а второто е разтваряне във вече постигнати идентичности. Една държава има конкурентноспособна литература, когато далеч надхвърля категории като език, география и линейна история. Това последното е особено пожелателно за малки литератури, които трябва много да се грижат за себе си и за износа на себе си, за да се впишат в световната стъгда.
