От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2020 02 Garth G

 

Първият роман на Гарт Грийнуел, Каквото ти принадлежи (2016), е изграден в хипнотични каданси. Наблюдаваният свят и вътрешният живот се забавят, ритмите в прозата добиват странна и мощна нервна енергия, всеки нюанс и зрителен ъгъл получава дължимото. Разказван от един поет в чужда страна, романът и неговите интонации подсказват, че самото изпитване на чувства е нещо почти чуждо и трудно за улавяне; че то трябва да се очертае с помощта на много подчинени изречения, отклонения и думи, произнесени встрани. Езикът се превръща в начин за задържане на преживяното, преди то да се е изронило в ръката ви. Някои от сцените в книгата, като например, когато разказвачът наблюдава едно момче във влака, имат аурата на красив и богат филм, нещо, заснето с педантично внимание към всяка промяна на светлината и атмосферата. Тези сцени са създадени с голяма, унила меланхолия; разказвачът разбира изцяло колко скоро те ще са приключили и как трябва да бъдат запазени преди да са се разпаднали.

До голяма степен по начина, по който други американски писатели-мъже, като Хемингуей, Болдуин и Едмънд Уайт, са избрали Париж за мястото, на което самотният им главен герой ще може да бъде тестван и променян, Грийнуел използва София, столицата на България, като свой експериментален котел. Той отново се завръща там в новата си книга Чистота – сборник с разкази, който преразглежда не само обстановката, но и много от темите и динамиката на дебютния му роман. Също като в Каквото ти принадлежи, разказвачът в Чистота е американски учител в София, който е научил някоя и друга дума български, гей-мъж, който се е примирил със сексуалността си, но е нащрек за опасностите на един нетолерантен свят.

В „Наставникът“, първия разказ, когато нашият изгнаник се среща с млад студент в кафене, събеседникът му говори открито за хомосексуалността си. Както и в романа, Грийнуел показва изключително умение при боравенето с времето. Тонът е приглушен, студентът иска да сподели изолацията и болката си, без да демонстрира драматичност. Бавно получаваме усещането, че докато за студента това е несигурно преживяване, за учителя това е просто как той живее. Начинът, по който двамата се свързват е незабързан, изпипан с тънкост. Това, което узнаваме, научаваме чрез загатвания.

В тази книга, както и в романа, част от привлекателността на София се състои в това, че тя се разпада, тъй като се проваля и самата България. В последната страница на Каквото ти принадлежи, Грийнуел пише, че „населението намалява и предупрежденията по вестниците стават все по-резки, а самата нация – по-малко реална, завяхваща, както някои се страхуват, до нищото“. България е „умираща страна“. В една от историите езикът „докато страната се свива, се говори от все по-малко хора всеки ден; не е трудно да си представим, че те биха могли да изчезнат напълно, както езикът, така и страната.“ В една от следващите истории разказвачът казва: „Това е истинският проблем. … Толкова много хора напускат, толкова много от най-добрите хора, че е трудно нещата да се подобрят, когато толкова хора си тръгнат.“

Версията на Грийнуел за София понякога му позволява да изолира героите си в плътно изградена монохромност. Той може да ги извади от всеки естествен фон, да ги покрие с мистерия, а след това да им позволи да се появят отново, в щателно модулирана яснота.


Small Ad GF 1

Макар и да е наясно, че България е страна, която най-добрите му ученици желаят да напуснат, заедно с това разказвачът изпитва на моменти огромно удоволствие от самия град София, от българския език, от пейзажа около него, от чепатата и плътна история, за която той може да добие само бегла представа. Книгата на Грийнуел е нещо като изпълнен с копнеж хвалебствен химн за мястото, където неговият главен герой е живял в тревожно отчуждение, или се е научил да израства, или и двете.

„Прилични хора“, най-дългият разказ, се случва по време на демонстрация в София. Това е парче блестяща проза, което зависи от бавното натрупване на детайли, позволяващи на главния герой, който в първите две истории е бил самотна фигура, да се социализира, да ни ангажира по начини, които са по-малко изнервящи и мрачни.

В „Господар“, по време на садомазохистична сексуална среща, очертана в силни, експлицитни детайли, разказвачът настоява, че иска „да бъде нищо“. В „Малкият светец“ садомазохистичната сцена е описана в стил, който е едновременно клинично прецизен и свирепо чувствен. Историята е напоена със сложните правила на играта, с вълнението на момента. Докато описва секса възможно най-графично, Грийнуел използва отривист стил, за да прикрие факта, че всъщност се опитва да очертае сложните емоционални потребности на героите. Писането за секс в тази история постига необичайна дълбочина на точност както по отношение на физическите действия, така и на емоционалното подмолно течение.

Макар че заглавната история представя още една интензивна среща между двама гей мъже, тук темата за себеразкриването като гей се третира по начини, които са почти политически. Макар че Грийнуел пренася историята си обратно в царството на личното, в един рисков момент, около който разказът се завърта, той ни представя млад гей, който изразява усещането за пронизваща лична болка, споделяйки болката, която му е била причинена преди години. За да улови грубата мъка, която се споделя за първи път, Грийнуел използва много едносричкови думи, които звучат като пробождащи, стакато звуци: „Не знам дали преди съм бил такъв“, доверява му героят. „Как мога да разбера какво съм аз и какво ми е направил той? Знам, че е глупаво, но какво, ако все пак той ме е направил такъв, с какво да се гордея тогава?“ Това е изящно парче проза, което използва проста жаловита гама, за да постигне сложен емоционален ефект.

Неназованият в тези истории емигрант е деликатен, уязвим, нуждаещ се, замислен. Той е човек, който би могъл лесно да бъде смазан емоционално, но заедно с това е роден наблюдател и по-малко непрозрачен от главния герой в Каквото ти принадлежи. Тъй като всички тези свободно стоящи истории се разказват от първо лице, в края на краищата се постига кумулативен ефект, сякаш книгата е роман. Читателят започва всяка нова история със загриженост за главния герой; той е като един от онези млади мъже във френската художествена литература от 19-ти век, излизащи в големия свят, за да постигнат възпитанието на чувствата си.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Един от проблемите, с които се сблъсква всеки гей писател, е как да изобрази щастието. Драмата често се крие в качеството на прикритостта, условията на борбата, естеството на самотата, начина, по който всички [лични] проекти изглеждат обречени. В бележка, написана през 1960 за романа му „Морис“ (книга, завършена през 1914, но непубликувана до 1971), Е. М. Форстър, който не е желаел да създаде трагичен край за своите хомосексуални герои, пише: „Бях твърдо решил, че поне в литературата двама мъже трябва да се влюбят и да останат влюбени завинаги, във вечността, която фикцията позволява.“

В някои от историите от Чистота Грийнуел проучва задълбочено как точно изглеждат страха, прикритостта и уединението при гей-мъжете. А в блестящо изпълнената финална история, „Вечер навън“, поставена в българска дискотека, той се занимава със срама: „срамът, с който бях свикнал, срамът, в който се чувствах като у дома си“. Въпреки това, във втория раздел на книгата си, наречен „Да обичаш Р.“, той драматизира щастието, като позволява на главния герой и партньора му от Азорските острови да изпитат мощна любов един към друг, и успява да опише това със същото изтънчено внимание към степените на чувството и промените в настроението, а също и истинска еротична откровеност, както и в останалите истории.

Най-добрата от всичките истории, „Кралят-жаба“, съперничи на „Най-щастливият момент, който съм преживявал“ от Джон Ъпдайк, и е поставена в същия коледен сезон, като голяма американска история за щастието. Докато любовникът му се притиска към него, главният герой си мисли: „Те биха могли да запълнят цял един ​​живот, помислих си аз, изненадан, че мога да мисля нещо такова. Тези моменти, които ме изпълваха със сладост, които променяха за мен тъканта на съществуването. Никога преди не бях мислил нещо подобно.“

Източник

 
КолъмТойбин е ирландски романист, драматург, поет и журналист. На български са преведени книгите му Маестрото, Заветът на Мария, Разказът на нощта и Светлина в черната вода.

Pin It

Прочетете още...