Красимир Дамянов. Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков. Дневникът на една пеперуда. Втора част. София: Сиела, 2012, 248 с.
Искам да покажа на себеподобните си един човек
в цялата истина на неговата природа; и този човек ще бъда аз.
Жан-Жак Русо, Изповеди
Май че няма прозаическа творба в българската литература от XX век, която да ме е омагьосвала така, както „Дяволски нокът“[1]. Заради онази сатанинска, но действителна варненска баня – в гръцката махала, при римските терми, до арменското училище; заради фантасмагоричния, но толкова плътен, жив, арогантен Арсен; заради жалкия копнеж на несмелия човек по приключението; дори заради демонстративното коравосърдечие на разказвача към смачкването на бленуваната авантюра. И съм се чудила, разбира се, къде изчезна, защо замлъкна авторът на повестта. Но нима беше само той, чийто глас се изгуби в хаоса на уголемяващия се свят и утаяващата се българска литература?
А ето че преди четири години той прилетя – с тежки пеперудени крила – и възхитено реших, че това е истинският, просто верният дневник на моето поколение: поколението, за което едно пристигане от Куба бе равносилно на днешно пришествие от друга планета, а един отпечатан разказ си беше същински лавров венец. „Дневникът на една пеперуда“[2] действаше много силно и дори някак опустошително със своята стремителност, с тъмните си чувства, с дръзките жестове и с тежкия си характер. Беше наистина безцеремонен, стъписващо нетактичен, малко вулгарен, ужасно мачистки, направо скандален роман (поради което също тъй без церемонии беше категорично изхвърлен от българската литература[3]). И заедно с това той привличаше с вроденото си поетическо виждане за света, с ненаситността да живееш, с влечението към силни хора и силни води, с набитото око за детайли и дефекти, с рефлекса да съдиш (и себе си), с хитроумното фабулиране (вероятно пак с помощта на модулатора – собствено изобретение за стегната композиция), с ярките характери и движения на полуприкритите персонажи в този автобиографичен роман. Имаше в него и нещо много чуждо, но не го формулирах, отдадох го на някаква непозната ми, мостостроителна мъжественост. А после забравих подробностите и ми остана едно общо чувство, което пък е формулирано съвсем точно – не в романа, но по онова, художественото време, от Румен Леонидов: „защо така е стегната душата ми / в този бял и много мръсен шлифер?“[4].
В края на 2012 година се появи и „Студентът по хармония“ с подзаглавието „Балада за Виктор Пасков“ с уточнението, че е втора част на „Дневникът на една пеперуда“ и с жанровото определение „действителен роман“. Прочетох книгата светкавично – с холеричния си темперамент Красимир Дамянов те задвижва скорострелно, не търпи да се туткаш, да се разсейваш, да отлагаш. А накрая, след препускането, останах с впечатлението за някаква какофония, като самия водопад от заглавия, като самия оксиморонен жанр „действителен роман“. Едва по-късно ми дойде наум колко уместно е това определение за книгата и какво всъщност представлява тя – тогава всичко изведнъж си отиде на мястото и влезе в съзвучие, в хармония (или по-общо, в разбирателство, както обяснява Христиана Василева в книгата).
Втората част на „Дневникът на една пеперуда“ е в жанр, според мен, почти непознат на българската литература и това е жанрът на изповедите. Както е ясно, той отчетливо се разграничава и от автобиографията, и от автобиографичния роман, и от дневника, и от спомените, и от епистоларните сборници. Изповедността изобщо – като творчески порив и като естетически феномен – съвсем не е чужда, разбира се, на българската литература, но е автентична едва ли не единствено в лириката – и дори дотам, че словосъчетанието „изповедна поезия“ отдавна е станало не само клиширано, но и тавтологично. А като говорим за текстове в немерена реч (художествени, документални или хибридни), то с квалификацията „изповед“ най-вече, и страшно много, се е злоупотребявало, особено в последно време – залагайки на притегателността на обещавано надзъртане през ключалки.
Единственият прозаически текст в нашата литература, за който се сещам да има характер на изповеди, е „Житие и страдания на грешния Софроний“. Това, че творбата е съвсем кратичка – едни трийсетина странички, не отнема ни най-малко от намерението й да покаже човека Софроний в цялата истина на неговата природа. Тук веднага трябва да бъдат направени два типа уговорки: първо, така и не е ясно защо Софроний пише своята автобиография, като се допуска, че тя е създадена с „приложна“ цел, и второ, човек, когато е решил да покаже сам себе си в цялата истина на своята природа, винаги изглежда тревожно крехък, далеч по-уязвим, неравен и неясен, с две думи – съвсем различен от представите на другите (особено пък на признателните поколения). В „Житието“ си Софроний говори натрапчиво за своите страхове, бягства, дългове и болести, разказва много подробно и пластично как замалко не бива обесен, но за свои добродетели и заслуги не обелва и дума. Споменава изобщо нещо хубаво за себе си само един-два пъти и то съвсем мимоходом, например:
И дойдох в моята епископия. Ала и тя не е по-добра от затвор. Както и да е! И приеха ме християните радостно, и ходех по църквите в недели, в празници, и поучавах на наш, български език. А ония християни, като не бяха чули от друг архиерей такива поучения на наш език, имаха ме като един философ. Ходех по селата, събирах владичината, ала помощ-милостиня, както е обичаят, съвсем малко ми подаряваха, защото тая година имаше голям глад из цяла България – двадесет пари струваше една ока брашно. Обещаваха ми занапред, ако подари Бог изобилие, да ми помогнат.[5]
В двете книги на „Дневникът на една пеперуда“ Красимир Дамянов има същото намерение, намерението на Русо и на Софроний; и това, което отначало ми се струваше някаква неизвестна ми, мостостроителна мъжественост, всъщност е тъкмо одързостяването да покажеш себе си в истината на своята природа – такава, каквато я усещаш в най-голямата си беззащитност. Но всеки е дързостен по своему и неслучайно изповедниците на Красимир Дамянов и в двете книги съвсем не сме ние, някакви непознати и безразлични нему читатели. Той говори на свои болезнено обичани хора – най-любими и отсъстващи: Милагрос и Виктор, и им разказва неща, които иначе не бихме чули. Така изповедта му е не само признание и разкаяние, тя е плътно наситено общуване. „Литературата е само повод“ – твърди Красимир Дамянов.
Независимо от това, че сме само непознати слушатели, но не и събеседници, независимо и от жанровата нееднородност (както казах, първата книга е по-скоро автобиографичен роман), устремният разказ за грешки и грехове, за встрастености, неловкости, влечения, необузданости и болки – и въобще за перипетиите на животите и умиранията – силно привлича и отблъсква. Привлича с пределната откровеност, олекотявана с хумор, сарказъм и забавни наблюдения, и отблъсква с осезаемото удоволствие да шокираш тази все още благопристойна госпожица – читателя на книги, с разкриваните „долни истини“[6] за себе си, за близки и далечни. „Принизяването“ на другите вероятно е неизбежно в едни истински изповеди. Няма как ти да си недодялан, жалък и глупав, а всички наоколо да са винаги добре сресани и достолепни. Това ми се струва достатъчно оправдание за недискретностите в „Студентът по хармония“. Но тук има и нещо друго, може би равностойно на привличането и отблъскването в общия механизъм на въздействието, но може би и по-силно от тях.
„Студентът по хармония“ е покъртително, безжалостно обяснение в любов към Приятеля“ – казва Невелина Попова в отзив за книгата[7]. И двата „дневника на пеперудата“ наистина са книги – обяснения в любов, и то наистина покъртителни (Красимир Дамянов умее да постига това), но най-характерното се съдържа в думата „безжалостно“. Красимир Дамянов е безмилостен и тъкмо тази безмилостност – най-вече към себе си, но и към всички други хора, и към световете, в които попада – задава моралните (социални и лични) координати на „дневниците“ и превръща наелектризирания разказ за един живот във вярното свидетелство за хората и нравите на едно вече изглеждащо невероятно, но бивало време, при това свидетелство, дадено от човек, който просто попива живота (и се опива от него) – с всички сили и всички сетива. В едно интервю Красимир Дамянов казва, че 95% от описаното в книгата е истина. Сигурно трябва да се вярва на един инженер, когато борави с числа, но той при всички положения говори за дела на истината само в рамките на сухите факти, защото впечатленията, усещанията, емоциите, интерпретациите, особено на един честолюбив и импулсивен човек, няма как да претендират за неоспоримост[8].
„Дневниците на пеперудата“ не се поддават на тълкуване с единствен ключ както по намерения, така и по въздействия. Същностното обаче, „непрекъснатата греда“, която носи собствения, високия смисъл на „Студентът по хармония“, е несъмнено онзи средоточен спор между Виктор Пасков и Красимир Дамянов, спор, който и тепърва ще продължава: кое е по-важно – животът или литературата? А после и изведеното оттам естетизирано самооблащение-угризение-себепрезрение-триумф на изповядвания: кое е по-драматично – да си живият Салиери или мъртвият Моцарт[9]? И ето че е даден отговор и е завършена връхната конструкция: Виктор Пасков, защото е велик писател, е създал посветената на Красимир Дамянов „Балада за Георг Хених“, а Красимир Дамянов, защото е в живота, му посвещава своята „Балада за Виктор Пасков“.
Това, разбира се, е съвсем опростено тълкуване на една книга, на едно приятелство, на две писателски съдби и на Дамяновия мост между тях, но ми се струва, че то избистря хармонията в тази неистова свързаност, ненадмогнала смъртта и приютена (поне засега) в ласкавите и жестоки обятия на литературата.
[1] Дамянов, Красимир. Дяволски нокът. Варна: Георги Бакалов, 1985, 120 с.
[2] Дамянов, Красимир. Дневникът на една пеперуда. София: Факел експрес, 2008, 444 с.
[3] Кирова, Милена. Литературата, която би могла да бъде. – В: Култура, № 7, 20 февр. 2009.
[4] Това са последните два стиха на стихотворението „Мой малък, уплашен по рождение човек...“ от Румен Леонидов, поместено в книгата му „И огънят си спомни за искрата“ (1982).
[5] Софроний Врачански. Житие и страдания на грешния Софроний. София: Дамян Яков, 2006, с. 42 – 43.
[6] По заглавието на изповедите на Андрей Михалков-Кончаловски, заето пък от Пушкиновото стихотворение „Герой“ (1830): „Тъмите на долните истини са ми по-скъпи от възвисяващата ни лъжа“ („Тьмы низких истин мне дороже / Нас возвышающий обман...“).
За баладата за Виктор Пасков. – Във: Факел, 21 дек. 2012: http://www.fakel.bg/index.php?t=2409
Вж. например реакцията на Рада Москова в „Разсъждения по повод една книга“ във „Факел“, 4 ян. 2013: http://fakel.bg/index.php?t=2437
[9] По трактовката на Питър Шафър и Милош Форман в „Амадеус“, където Салиери (също „амадеус“ – боголюбец) е равноценен трагически персонаж в своята смъртоносна обладаност от завистта.