Предполагам, че немалко от вас са чували този прословут цитат от Бекет:
Ever tried. Ever failed. No matter. Try Again. Fail again. Fail better.
Ще го преведа, защото около него е построено цялото това размишление – доколкото евентуално се получи, разбира се. И така:
Винаги си опитвал. Винаги си се провалял. Няма значение. Опитай отново. Провали се отново. Провали се по-добре.
Това, че започвам да мисля точно по тази тема не е случайно, разбира се. Провалът като теория и провалът като реалност са две доста различни неща, както могат да засвидетелстват куп неща, от размишленията в стил Бекет, та чак до неизличимите белези в душата, примерно. Казано най-общо, принципната неизбежност на провала е единствената му абсолютно сигурна характеристика. Това, както и повсеместният страх от него. Поне сред повечето от нас. Провалът – така изглежда в очите на болшинството хора – е окончателното свидетелство за житейска неспособност. Оттук и всеобщият му статус на плашило за гарги, предполагам.
Е добре, аз отказвам да се съглася с това.
