От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Поредица „Световна класическа есеистика“

Бележки за „Камп“ от Сюзън Зонтаг

Едно обесване от Джордж Оруел

Наводнение от псевдо-събития от Даниел Бърстин

ОК ли е да бъдем Лудити? от Томас Пинчън

Против интерпретацията от Сюзън Зонтаг

Условия за свободата от Ърнест Гелнър

Информирайки се до смърт от Нийл Постман

Пътят към „1984“ от Томас Пинчън

Такива, такива бяха радостите от Джордж Оруел

Естетика на мълчанието от Сюзън Зонтаг

Фройд и литературата от Лайънъл Трилинг

Граматики на творчеството от Джордж Стайнър

Границите на контрола от Уилям Бъроуз

Култура и варварство от Тери Игълтън

Писателите и Левиатан от Джордж Оруел

За фотографията от Сюзън Зонтаг

Размишления върху Чоран от Сюзън Зонтаг

Политиката и английският език от Джордж Оруел

Размисли за гилотината от Албер Камю

Преходът към Нарцис от Норман Мейлър

От дома на мъртвите от Тони Джуд

За Достоевски от Йосиф Бродски

Идеалният съпруг от Сюзън Зонтаг

Лир, Толстой и Шутът от Джордж Оруел

Какво е нацията от Ернест Ренан

Миналото е друга страна от Тони Джуд

Дуенде – теория и същност от Федерико Гарсия Лорка

Предотвратяването на литературата от Джордж Оруел

Пленителният фашизъм от Сюзън Зонтаг

Авангард и кич от Клемънт Грийнбърг

В очакване на Годо в Сараево от Сюзън Зонтаг

Какво означава класическо? от Дж. М. Кутси

Умът като страст от Сюзън Зонтаг

Скоро след като пристигнах в Кросгейтс (не веднага, но след една или две седмици, точно когато изглеждаше, че започвам да свиквам с ежедневието на училищния живот) аз започнах да подмокрям леглото си. Бях на осем години, така че това беше завръщане назад към една привичка, която бях надраснал най-малко четири години преди това.

В наше време, струва ми се, напикаването в леглото при такива обстоятелства е нещо, което се подразбира от само себе си. То е нормална реакция у децата, които са били преместени от къщи на някакво чуждо място. В онези дни обаче на това се гледаше като на отвратително престъпление, което детето е извършило нарочно и чието единствено подходящо лечение е боят. Самият аз не се нуждаех от това да ми казват, че това е престъпление. Нощ след нощ аз се молех, с непозната от по-раншните ми молитви жар: „Моля те, Боже, не ме оставяй да се напишкам в леглото! О, моля те, Боже, не ме оставяй да се напишкам в леглото!“, но разликата беше незначителна. През някои нощи това се случваше, през други – не. То не беше въпрос на свободна воля, на съзнание. Собствено казано, това не беше нещо, извършвано от мен: аз просто се събуждах сутринта и откривах, че чаршафите са мокри.

След второто или трето нарушение бях предупреден, че следващия път ще трябва да ме бият, но получих предупреждението по един любопитно заобиколен начин. Един следобед, докато излизахме от столовата след чая, госпожа Симпсън, жената на директора, седеше до една от масите, разговаряйки с една госпожа, за която не знаех нищо, освен че е на посещение в училището. Това беше една заплашителна, доста мъжкарски-изглеждаща личност, облечена в костюм за езда или нещо, което аз сметнах за костюм за езда. Тъкмо излизах, когато госпожа Симпсън ме повика обратно, сякаш за да ме представи на посетителката.

Госпожа Симпсън беше наричана от учениците Бинго – и аз ще я наричам с това име, тъй като рядко мисля за нея с друго име. (Официално обаче тя беше наричана Мам, вероятно съкращение от „Ма(д)ам“, използвано от учениците в обществените училища като обръщение към жените на директорите.) Тя беше набита, квадратно скроена жена с червени бузи, шапка на главата, гъсти вежди и изпълнени с подозрение очи. Макар че през голяма част от времето тя беше изпълнена от фалшива сърдечност, прикотквайки ни с мъжки приказки („Стéгни се, юнак!“, и така нататък), използвайки даже малките ни имена, очите й никога не губеха своя загрижен, обвиняващ вид. Беше много трудно да я гледаш в очите без да се чувстваш виновен, дори и когато действително не си виновен за нищо.

„Ето тука едно момченце“, каза Бинго, посочвайки ме пред непознатата жена, „което подмокря леглото си всяка нощ. Знаеш ли какво ще направя, ако отново подмокриш леглото си?“, добави тя, обръщайки се към мен. „Ще изпратя шестата форма да те набие.“


Small Ad GF 1

Странната госпожа се престори, че е невъобразимо шокирана и възкликна „Така си и знаех!“. И тук се случи едно от ония диви, почти сомнамбулски недоразумения, които са част от ежедневието на детството. „Шестата форма“ беше група от по-големи момчета, избрани като притежаващи „характер“ и упълномощени да бият по-малките. Аз още не знаех за тяхното съществуване и вместо „шестата форма“ (Sixth Form) разбрах „госпожа Форма“ (Mrs. Form). Разбрах го така, все едно че се отнася до странната госпожа – тоест помислих, че името й е „госпожа Форма“. Името звучи невероятно, но едно дете не може да прецени такива неща – и така аз помислих, че тя ще бъде изпратена, за да ме бие. Не ми се стори никак странно, че тази задача трябва да бъде поверена на един случаен посетител, не свързан с училището. Просто приех, че „госпожа Форма“ е някаква строга възпитателка, която с удоволствие бие хора (по някакъв начин външният й вид говореше за нещо такова) и веднага си представих ужасяващата картина за това как тя идва по този повод, облечена в пълна ездаческа униформа и въоръжена с камшик. И до днес мога да си припомня как почти припадах от срам, докато стоях пред двете жени – едно много малко, кръглолико момче в къси кадифени панталонки. Не можех да говоря. Имах чувството, че ще умра ако „госпожа Форма” трябва да ме набие. Но доминиращото чувство не беше страх или даже негодувание: то беше просто срам, защото още един човек, при това жена, беше узнала за моето отвратително нарушение.

Малко по-късно, вече не си спомням как, аз узнах, че всъщност не „госпожа Форма“ е онази, която извършва биенето. Не мога да си спомня дали още същата нощ отново подмокрих леглото си, но във всеки случай го подмокрих много скоро. О, отчаянието, чувството за жестока несправедливост, да се събудя отново между мокрите чаршафи след всичките ми молитви и твърдата решителност! Мрачната, подобна на статуя сестра, на име Дафне, пристигна в общежитието специално за да провери леглото ми. Тя смъкна чаршафите, изправи се и страховитите думи се пророниха от устата й като гръмотевичен трясък:

Представи се на директора след закуска!“

Не знам колко пъти съм слушал тази фраза през ранните години в Кросгейтс. Само много рядко тя означаваше нещо друго освен бой. Думите винаги прозвучаваха някак зловещо в ушите ми, като заглушени барабани или думите на смъртна присъда.

Когато пристигнах, за да се представя, Бинго се занимаваше с нещо на дългата блестяща маса в чакалнята пред кабинета. Неспокойните й очи ме прегледаха внимателно докато минавах покрай нея. В кабинета господин Симпсън, наречен Сим, ме очакваше. Сим беше мъж със закръглени рамене, изглеждащ учудващо глуповато, не особено голям, но с тромава походка, с пълничко лице като на пораснало бебе и с добро чувство за хумор. Той разбира се знаеше защо са ме пратили при него и вече беше извадил от шкафа къса ездаческа пръчка с дръжка от кост, но една важна част от наказанието се състоеше в това, че човек трябваше да произнесе прегрешението си сам, със собствените си устни. Когато бях казал каквото имах за казване, той произнесе едно кратко, но помпозно мъмрене, след това ме сграбчи за врата, наведе ме и започна да ме бие с пръчката. Той имаше навика да продължава лекцията докато те пердаши и аз си спомням думите „мръсно малко момче“, сипещи се заедно с ударите. Боят не ми причини болка (може би, защото това беше за пръв път, той не удряше много силно) и когато излязох се чувствах много по-добре. Фактът, че от боя не ме болеше беше един вид победа и това постепенно изтри срама от подмокрянето на леглото. Аз бях дори достатъчно непредпазлив да се усмихвам широко. Няколко малки момчета се мотаеха наоколо из коридора пред чакалнята.

„Яде ли пръчката?“

„Не ме болеше“, казах аз гордо.

Бинго беше чула всичко. Тозчас гласът й ме застигна изотзад, с крясък:

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

„Ела тук! Веднага ела тук! Какво каза?“

„Казах, че не ме болеше“, заекнах аз.

„Как се осмеляваш да кажеш нещо такова? Значи си мислиш, че трябва да говориш така, а? Влез и се представи отново!“

Тоя път Сим ме наложи сериозно. Той продължи толкова дълго, че се уплаших здраво – около пет минути, струва ми се – и накрая счупи пръчката. Костената дръжка прелета през цялата стая.

„Видя ли какво ме накара да направя!“, каза той вбесено, държейки счупената пръчка.

Аз бях паднал в един стол, хленчейки тихо. Спомням си, че това беше единственият път в детството ми, когато един бой наистина ме беше довел до сълзи – и дори сега, достатъчно любопитно, аз плачех не от болка. Вторият бой също не беше ми причинил кой знае каква болка. Страхът и срамът, както изглежда, бяха ме анестезирали. Плачех отчасти защото разбирах, че това се очаква от мен, отчасти поради истинско разкаяние, но също и поради една дълбока скръб, която е част от детството и не е лесна за обясняване: едно чувство за изоставеност, самота и безпомощност, за това, че си заключен не само в един враждебен свят, но и в един свят на добро и зло, където правилата са такива, че всъщност за теб е невъзможно да ги спазваш.

Знаех, че подмокрянето на леглото е (а) нещо лошо и (б) нещо извън моя контрол. Вторият факт беше нещо, което осъзнавах лично, а първият не поставях под съмнение. Беше възможно, значи, да се извърши грях без човек да знае, че го е извършил, без да е искал да го извърши и без да е в състояние да го избегне. Грехът не беше непременно нещо, което човек извършва: той можеше да бъде и нещо, което му се е случило. Не искам да твърдя, че тази идея беше просветнала в мисълта ми като нещо напълно ново, точно в този момент, под ударите на пръчката: сигурно съм я предусещал и преди да бях заминал от къщи, защото ранното ми детство не беше съвсем щастливо. Но във всеки случай това беше големият, траен урок от детството ми: че се намирам в свят, в който за мен е невъзможно да бъда добър. И двойният пердах беше повратна точка, защото за пръв път той ми показа ясно грубостта на средата, в която бях захвърлен. Животът беше по-ужасен, а аз бях по-лош, отколкото бях си представял. Във всеки случай, докато седях на ръба на един от столовете в кабинета на Сим, без да имам дори самообладанието да стана докато той беснееше срещу мен, изпитвах усещане за срам, глупост и слабост, каквито не си спомням да съм изпитвал преди това.

Общо взето, спомените ни за който и да било период от живота би трябвало по необходимост да отслабват докато се отдалечаваме от тях. Човек непрекъснато научава нови факти – и старите би трябвало да изпадат, за да направят място за новите. На двайсет години бих могъл да напиша историята на училищните си дни с точност, която днес би била напълно невъзможна. Но може да се случи и така, че спомените ни се изострят след дълъг период от време, защото човек гледа към миналото със свежи очи и може да изолира – или изобщо да забележи – факти, които преди това са съществували безразлично сред масата от останалите. Тук има две неща, които в определен смисъл аз си спомнях, но които съвсем доскоро не ми се струваха странни или интересни. Едното е, че вторият бой ми се струваше справедливо и разумно наказание. Да получиш един бой, а след това още един, много по-жесток, защото си бил така глупав да покажеш, че от първия не те е заболяло – това беше нещо напълно естествено. Боговете са ревниви – и когато човек е имал късмет, той трябва да го крие. Другото нещо е, че възприех счупената ездаческа пръчка като мое собствено престъпление. Още си спомням чувството, когато видях лежащата на пода пръчка – чувството, че съм извършил нещо невъзпитано и неловко, че съм опропастил един скъп предмет. Аз бях го счупил: така ми беше казал Сим и така го повярвах. Това приемане на вината е лежало незабелязано в паметта ми в продължение на двадесет или тридесет години.

Толкова за епизода с подмокрянето на леглото. Но тук има още нещо, което трябва да бъде отбелязано. Това е, че не подмокрих леглото си отново – впрочем, подмокрих го само още веднъж, и получих нов бой, след което неприятностите свършиха. Така че може би това варварско лекарство наистина функционира, макар и на прекалено тежка цена, в което не се съмнявам.

 

Всичко това беше преди тридесет и повече години. Въпросът е: преминава ли и днес  през същите преживявания едно дете в училище?

Единственият честен отговор, струва ми се, е че ние не знаем със сигурност. Разбира се, очевидно е, че днешното отношение към възпитанието е много по-хуманно и здравомислещо от онова в миналото. Снобизмът, който беше съставна част от моето собствено образование би бил почти немислим днес, защото обществото, което беше го подхранвало, вече е мъртво. Спомням си един разговор, който трябва да се е случил около година преди да напусна Кросгейтс. Едно момче от Русия, едро и русокосо, една година по-голямо от мен, ме разпитваше.

„Колко получава баща ти годишно?“

Казах му колко мислех, че е, прибавяйки няколкостотин, за да направя цифрата по-добре звучаща. Руското момче, спретнато в навиците си, извади молив и малко тефтерче и започна да смята.

„Моят баща има повече от двеста пъти повече пари от твоя“, обяви той с един вид развеселено презрение.

Това беше в 1915. Какво ли се е случило с всички тия пари няколко години по-късно, чудя се? И още повече се чудя, дали разговори като този се случват и в днешните прогимназии?

Ясно е, че има огромни промени във външния вид, едно общо нарастване на „просветеността“, дори сред обикновените, не мислещи хора от средната класа. Религиозната вяра, например, е до голяма степен изчезнала, повличайки със себе си и други видове глупости. Предполагам, че много малко хора днес казват на децата си, че ако мастурбират, те ще свършат в лудницата. Боят също е дискредитиран и дори не се практикува повече в множество училища. Нито пък на недохранването на децата се гледа като на нормално, почти похвално нещо. Никой днес не би започнал открито да дава на учениците толкова малко храна колкото е възможно, или пък да им казва, че е полезно да се става от масата толкова гладен, колкото и преди ядене. Целият статус на децата се е подобрил, отчасти защото те вече не са толкова многобройни. И разпространението на дори малко психологически познания направи по-трудно за родителите и учителите да дават воля на собствените си заблуждения в името на дисциплината. Ето тук един пример, който се е случил не на мен лично, но на някого, за когото мога да гарантирам, и то по наше време. Едно малко момиче, дъщеря на свещеник, продължавало да подмокря леглото си на възраст, в която отдавна би трябвало да е престанало да прави такива неща. За да я накаже за това ужасно прегрешение, баща й я завел на голямо градинско увеселение, представяйки я пред цялата компания като момиче, което подмокря леглото си: и за да подчертае нейната лошотия, той предварително намазал лицето й с черно. Не искам да кажа, че Бинго и Сим биха извършили нещо точно такова, но предполагам, че то едва ли би ги изненадало. В края на краищата, нещата наистина се променят. И все пак –!

Въпросът е не в това дали момчетата все още биват пристягани в колосани яки в неделя, или им се разправя, че бебетата се носят от щъркелите. Този вид неща са свършили, несъмнено. Истинският въпрос е дали все още е нормално за едно дете в училище да живее в продължение на години сред ирационален терор и сомнамбулски недоразумения. И тук човек се изправя пред много голямата трудност да не знае какво точно чувства и мисли едно дете. Едно дете, което изглежда разумно щастливо, може да изпитва ужаси, които то не може или не иска да разкрие. То живее в един вид чужд, подводен свят, където ние можем да проникнем само чрез спомени или гадаене. Нашата главна нишка е фактът, че някога и ние самите сме били деца, и че много хора изглежда забравят атмосферата на собственото си детство почти напълно. Помислете си например за ненужните мъчения, които хората ще наложат на едно дете, изпращайки го в училище в дрехи с погрешен стил – и отказвайки да разберат, че това има значение! За неща от този вид едно дете понякога ще изрази протест, но през голяма част от времето поведението му ще е чисто укриване. Да не разкриваме истинските си чувства пред възрастните изглежда е инстинктивна реакция от седем- или осемгодишна възраст нататък. Дори привързаността, която човек изпитва към едно дете, желанието да го закриля и да се грижи за него, е причина за недоразумения. Човек може да обича едно дете, може би дори по-силно, отколкото може да обича друг възрастен, но много бързо приема за дадено, че детето изпитва обич от своя страна. Гледайки назад към собственото си детство, след като ранните години бяха отминали, не вярвам някога да съм изпитвал любов към някой възрастен, освен майка ми – и дори на нея не се доверявах, в смисъл че срамежливостта ме караше да скривам повечето от истинските си чувства от нея. Любовта, спонтанната, неопределена емоция на любовта, беше нещо, което можех да изпитвам единствено към хора, които бяха млади. Към хората, които бяха „стари“ – и аз си спомням, че за едно дете „стар“ означава всеки, който е над тридесет, може би дори над двадесет и пет години – аз можех да изпитвам почит, уважение, възхищение или разкаяние, но изглеждаше, че от тях ме разделя едно було от страх и свенливост, смесени с физическа антипатия. Хората са прекомерно готови да забравят физическата отдалеченост на детето от възрастния. Огромният ръст на възрастните, техните неизящни, груби тела, тяхната твърда и сбръчкана кожа, големите им отпуснати клепачи, жълтите им зъби, както и миризмите на остарели дрехи, бира, пот и тютюн, които се излъчват от тях във всеки момент! Част от причината за грозотата на възрастните, през очите не едно дете, е в това, че детето обикновено гледа нагоре, а само малко лица изглеждат особено добре, когато са гледани отдолу. Освен това, бидейки свежо и без петна, детето има невъзможно високи стандарти по въпросите на кожата, зъбите и тена. Но най-голямата от всички бариери е детското неразбиране на възрастта. Едно дете едва ли може да си представи живота отвъд тридесет – и когато преценява възрастта на хората то прави фантастични грешки. То ще мисли, че някой човек на двадесет и пет години е на четиридесет, че човек на четиридесет е на шестдесет и пет, и така нататък. Например когато аз се влюбих в Елзи, аз мислех, че тя е пораснал човек. Срещнах я отново, когато бях на тринадесет, а тя трябва да е била на двадесет и три; сега тя ми се струваше жена на средна възраст, малко след най-добрите си години. А детето мисли за остаряването като за някакво почти неприлично бедствие, което по някаква мистериозна причина никога няма да се случи на самото него. Всички, които са задминали тридесетгодишна възраст са безрадостни гротески, вечно нервничещи за незначителни неща и продължаващи да живеят без да имат, доколкото детето е способно да види, нищо за което да си струва да се живее. Само детският живот е реален живот. Директорът, който си въобразява, че е обичан и посрещан с доверие от своите момчета всъщност бива имитиран и осмиван зад гърба си. Един възрастен, който не изглежда опасен, почти винаги изглежда смешен.

Правя тези обобщения въз основа на онова, което мога да си спомня от собственото си детство. Колкото и измамна да е паметта, тя все пак ми се струва главното средство, с което разполагаме, за да разберем как функционира мисълта на детето. Само чрез възстановяването на собствените си спомени ние можем да разберем колко невероятно изкривена е детската представа за света. Помислете за това например. Как би изглеждал Кросгейтс за мен сега, ако бих могъл да се върна обратно, на сегашната си възраст, и да го видя такъв, какъвто беше в 1915? Какво да мисля за Бинго и Сим, онези ужасни, всемогъщи чудовища? Аз сигурно ще ги видя като двама глупави, повърхностни, неефективни хора, старателно катерещи се по една социална стълба, която всеки мислещ човек би видял като стояща на ръба на колапса. Не бих бил уплашен от тях повече, отколкото бих бил от някоя домашна мишка. Нещо повече, в онези дни те ми изглеждаха фантастично стари, докато – макар и да не съм сигурен в това – предполагам, че те трябва да са били малко по-млади, отколкото съм аз сега. А как би изглеждал Джон Хол, с неговите ръце на ковач и червеното му, подигравателно лице? Просто едно мърляво малко момче, почти неразличимо от стотиците други мърляви малки момчета. Двата набори от факти могат да лежат едни до други в съзнанието ми, защото те просто са собствените ми спомени. Но би било много трудно за мен да погледна през очите на някое друго дете, освен чрез напрягане на въображението, което може да ме изведе на напълно погрешно място. Детето и възрастният живеят в различни светове. Ако това е така, ние не можем да бъдем сигурни, че училището, във всеки случай пансионното училище, все още не е за множество деца онова ужасно преживяване, което то беше за мен. Да оставим настрана Бог, латинския и пръчката, но класовите различия и сексуалните табута, страхът, омразата, снобизмът и недоразуменията все още може би са там. Сигурно е очевидно, че моите собствени неприятности са се дължали на липсата на каквото и да било усещане за пропорция или вероятност. Това ме караше да приемам грубости и да вярвам в абсурди, както и да страдам от неща, които всъщност не са имали никакво значение. Не е достатъчно да се каже, че съм бил „глупав“ и че е трябвало „да знам повече“. Погледнете назад към собственото си детство и си помислете за глупостите, в които сте вярвали или тривиалностите, които са ви карали да страдате. Разбира се, собственият ми случай си имаше своите вариации, но по същество той беше същият като при безброй много други момчета. Слабостта на детето се състои в това, че то започва с празна страница. То нито разбира, нито поставя под въпрос обществото, в което живее – и поради лековерието му други хора могат да го обработват, изпълвайки го с усещане за малоценност и страх от нарушаването на мистериозни, ужасяващи закони. Може би всичко, което ми се случи в Кросгейтс, би могло да се случи и в най-„просветеното“ училище, макар и в по-меки форми. В едно обаче аз се чувствам доста сигурен – и това е, че пансионните училища са по-лоши от дневните. Едно дете има по-добър шанс, когато светилището на дома му е близо до него. И аз мисля, че характерните недостатъци на английските горни и средни класи може би отчасти се дължат на практиката, всеобща до скоро време, да се изпращат децата далеч от къщи на възраст девет, осен или дори седем години.

Никога не съм бил отново в Кросгейтс. Всъщност едва през последното десетилетие аз започнах да мисля истински за училищните си години, колкото и живо да са ме преследвали спомените за тях. Днес, струва ми се, би ме впечатлило много слабо да видя мястото отново, ако то изобщо съществува. И ако пак влезех вътре и поемех отново мастиления прашен мирис на голямата класна стая, паркетиновата миризма на капелата, задушния мирис на плувния салон и студеното зловоние на тоалетните, то сигурно бих почувствал само онова, което човек неизбежно чувства при посещението на която и да било сцена от детството: колко малко е станало всичко и колко ужасно е собственото ми влошаване!

май 1947

Източник

Джордж Оруел е литературният псевдоним на Ерик Артър Блеър (1903–1950) – един от най-влиятелните британски писатели, критици и политически коментатори на 20-ти век. Той е най-известен с двете си книги, критикуващи тоталитаризма изобщо (1984) и Сталинизма конкретно (Фермата на животните), които пише и публикува към края на живота си.

Pin It

Прочетете още...

Момчето, което живя

Кристофър Хитчинс 05 Ян, 2015 Hits: 12256
През март 1940, в „среднощния час на века“,…