На 7 октомври 2006 журналистката Анна Политковская беше убита в Москва. Десет години по-късно битката за публикуване на разследваща журналистика в Русия все още продължава да се губи.
Когато Политковская загина, имаше множество спекулации за правителствено участие, голямо международно възмущение и различни посмъртни награди за нейната разследваща работа. Но в Русия нямаше скандал, нито пък масови протести. Най-често тя беше наричана „луда самотница“, човек от много рядката порода репортери, които вярваха в независимостта на пресата.
Едно десетилетие по-късно ние вече разполагаме с по-добро разбиране за значимостта на Политковская за руската журналистика. Като мнозина други от нейното поколение тя беше продукт на годините на перестройката (1985-91) и остана вярна на нейните идеали в годините, които я последваха, когато мнозинството от колегите ѝ „се умориха от свободата“. През двадесет и двете години след перестройката нито свободата на словото, нито другите политически свободи са били особено високо ценени от мнозинството жители на тази нова Русия.
През 2000-те години позицията на Политковская се разглеждаше като крайна. Пък и срещу кого би могъл да се бори човек? За какво? Годините на изобилие бяха в зенита си. Рано или късно икономиката щеше да победи и всичко останало да се подреди от само себе си. Дори и либералите вярваха в това.
Важно е да се разбира традицията, към която Политковская принадлежеше. За нея да бъдеш журналист означаваше да служиш на обществото – една традиция на саможертва, произлизаща от руската интелигенция от деветнадесети век. През съветския период тази традиция беше наследена от дисидентите. В Русия разделителната линия между журналистиката и социалния активизъм си остава неясна, и това е така не защото руските журналисти са непрофесионални, а защото независимостта на пресата си е останала [най-вече] идеал за редки характери като Политковская. Тук няма дълга традиция на медийна независимост. Всяко поколение журналисти инстинктивно избира между пълното срастване с държавата, което означава да се произвежда пропаганда и да се отдава лоялна поддръжка, или да се остане непоколебимо професионален и да се живее във вътрешно дисидентство. Да се работи като журналист в Русия означава не толкова да се упражнява професия, колкото да се направи един етичен, екзистенциален избор.
Политковская работеше като разследваща журналистка за Новая газета. Основана през 1994, Новая газета вероятно е единствената публикация, която последователно практикува разследваща журналистика още от самото си начало. От 2000 г. насам са били убити повече журналисти и сътрудници на Новая газета, отколкото на който и да е друг руски вестник: Юрий Щекочихин, Игор Домников, Анна Политковская, Анастасия Бабурова, Станислав Маркелов, Наталия Естемирова и други. Рускоезичното списание Новое время, с главен редактор Евгения Альбац, също остава вярно на разследващия жанр, както доскоро го правеше и медийната група РБК [Росбизконсальтинг]. След 2014 РБК публикува поредица от високо-профилни разследвания за дейностите на някои от водещите руски компании, високопоставени кремълски чиновници и техните роднини. Но на 13 май 2016 редакторът на групата Елизавета Осетинская и други журналисти бяха уволнени след репортажи за натиск от страна на Кремъл върху холдинговата компания на групата Онексим и ръководството на РБК.
Разследващата журналистика вече е изчезнала от другите публикации. Тя е скъпа и опасна. Разследванията са трудово-интензивна работа, те изискват голям екип и отнемат много време. Скоростта на модерните медии задължава редакторите да произвеждат материалите си моментално. Това обаче не е основната причина, поради която в руските медии има толкова малко разследвания. А разтурването на висшия екип на РБК, след като той публикува серия от разследвания за висши държавни служители, изпрати сигнал до останалите медии.
Всъщност повечето важни разследвания от последните години не бяха дело на журналисти, а на политици от един или друг вид. Знаменосецът на разследващата журналистика в Русия си остава Фондът за борба с корупцията (ФБК) – некомерсиална организация, създадена през 2011 г. от опозиционния активист Алексей Навални. Той провежда най-мащабните разследвания на корумпирани висши чиновници, които се извършват от много професионален изследователски екип от 20 до 30 адвокати, специалисти и доброволци.
Подобно на това, първият човек, който писа за тайните погребения на руски парашутисти когато военният конфликт в донбаския регион ескалира, беше [руският опозиционен политик] Лев Шлосберг. Макар че Шлосберг публикува Псковская газета, той е преди всичко политик.
Като разследваща журналистика можем да определим и документа „Путин: Равносметката – независим експертен доклад“, написан през 2008 от опозиционните политици Борис Немцов и Владимир Милов. Докладът описва злоупотребите с властта на президента Путин, както и гигантската корупция в правителството.
Парадоксът се състои в това, че в днешна Русия никакво количество скандални разкрития не е в състояние да промени общественото мнение. За повечето хора тези неща си остават непознати, тъй като 80 процента от населението познава новините единствено от телевизията.
Като се остави настрана телевизията, най-популярната форма на журналистика в днешна Русия е злободневната статия, съдържаща лично мнение. До масовите протести срещу Путин от 2012 също се считаше, че тази медийна форма е нефункционираща и че никой не се интересува от личните мнения на някой журналист. Но именно колумнистите бяха ония, които през същата година възстановиха интелектуалната достоверност на журналистиката, като започнаха сериозни и ангажиращи разговори за свободата и човешките права. Оттогава насам мнозина от тях се превърнаха в значими публични фигури.
В Русия гарнитурите са се превърнали в основни ястия. Slon.ru, един уебсайт за бизнес, икономика и политика, основан през 2009, се състои изцяло от статии с лични мнения, които понякога се превръщат в мини-разследвания, особено когато авторът им е Олег Кашин.
Кашин е добър пример за тази нова тенденция на предпочитание към индивидуални журналисти пред вестници – тенденция, която се разрасна най-вече благодарение на социалните мрежи, особено Фейсбук и Туитър. Кашин показа силата на самиздата, като изгради аудиторията си чрез собствения си сайт и социалните мрежи. Журналистът и писател Аркадий Бабченко, който проведе самостоятелно разследване за убийствата на протестиращи на площада Майдан през 2014, използва същия подход.
Този метод е един от начините за оцеляване, тъй като за журналистите все по-често става невъзможно да се поддържа независима гледна точка докато се работи за държавни или дори частни медии. Какви други начини има? Освен добре утвърдения път на емиграция от Русия в Украйна – път, поет от Евгений Кисельов, Савик Шустер, Матвей Ганаполский, Иван Яковина и убития наскоро Павел Шеремет – има и по-екзотични възможности. Медийният портал Медуза, независима социално-политическа Интернет-публикация на руски език, е регистриран в Латвия. Галина Тимченко го основа през 2014, заедно с група членове на журналистическия ѝ екип, след като беше уволнена от поста главна редакторка на Lenta.ru – онлайн-вестник, който се издава в Москва.
В днешна Русия протичат почти едновременно два противоположни процеса: от една страна, ограничаване на свободата на словото, а от друга – технологически прогрес в медийната сфера. Това поражда силно чувство за абсурдност. Между 2008 и 2012, по време на президентството на Дмитрий Медведев, в медийните технологии се получи масивен напредък, който съвпадна с възхода на средната класа. Създадоха се нови стандарти, тъй като се повиши търсенето на истории за политика, човешки права, мигранти и проблеми на обществото. Това беше осъзнато не само от бизнес-публикации като ежедневника Ведомости, либералния Комерсант и руското издание на Forbes, но също и от културни и рекламни списания като Афиша, което вече се публикува почти само онлайн, и Большой город, който беше прекратен през 2013.
Сложността на тази сцена се повиши още повече с появата на един нов вид публикация, Openspace.ru – новинарски сайт за руския креативен авангард, основан през 2008 от Мария Степанова и Глеб Морев. От 2013 насам двамата партньори издават и културното списание и новинарски сайт Colta.ru. Интернет изглежда дава на журналистите повече свобода и дори създава възможности за независимо набиране на средства. Модел на платени абонаменти беше успешно въведен за пръв път от Slon.ru, който започна проекта си чрез масово финансиране [crowdfunding].
Преди протестите от 2012 Кремъл не разглеждаше Интернет-публикациите като заплаха: тоталният контрол над телевизията му осигуряваше лоялността на 70-80 процента от електората. Когато Медведев дойде на власт този баланс дори леко се измести в полза на каналите с по-малки аудитории. Каналът Дождь, наречен „телевизия за интелигентни хора“ беше адресиран към средната класа и основан през 2010. Част от либерализационния проект на Медведев също включваше един независим и некомерсиален публичен телевизионен канал (ОТР), който беше поставен в ход още тогава, но започна да излъчва едва през 2014.
Важно е да се отбележи, че основното оръжие на „консервативната реставрация“, след като Путин се завърна за трети мандат през 2012, бяха традиционните медии на телевизията и радиото. Налице беше не само контраатака от страна на онези с анти-либерални ценности, но също и от страна на традиционните медии. Технологията сама по себе си се оказа недостатъчна за съпротива срещу механизмите на държавата: това можеше да бъде направено единствено от хора, които имат мнения.
През този юли се появи информация за един важен разговор. РБК, сега вече под ново ръководство, след като предишният екип беше уволнен, проведе среща между журналистите и бизнес-ръководството. Един от репортерите попита къде трябва да се тегли чертата при правенето на репортажи. С други думи, кои теми публикацията счита, че не може да представя? При което получи отговора: „Това, за съжаление, не знае никой“. Това е отговор, който поставя на фокус основната трудност пред медиите в Русия, които се опитват да постигнат някаква степен на свобода. Това е дупка, която журналистиката си е изкопала сама.
Издателите и инвеститорите обикновено смятаха, че ако играят по правилата и избягват откритата критика на Кремъл, никой няма да ги пипне. Но за съжаление тези правила се променят постоянно и те не са записани никъде. Човек може само да предполага какви точно са. Тази кафкианска ситуация поражда всеобщо усещане за нервност, но също ни говори нещо и за свободата на словото: всеки, който се съгласи на частично ограничаване на свободата си, рано или късно ще открие, че тя му е била отнета напълно.
Докато решаваше практическите си проблеми чрез въвеждане на нови закони за цензурата, чрез обезсилване на водещите информационни платформи като Lenta.ru и РИА-Новости, чрез блокиране на сайтове като Kasparov.ru и Polit.ru, както и отстраняване на известен брой главни редактори, режимът успя да постигне и една символична цел. На практика той дискредитира самата представа за независима преса в очите на широката общественост. Консервативната реставрация в Русия от 2012 насам представлява борба срещу всичко, което е „над“ държавата, или по-точно, борба срещу идеята за универсални ценности и свобода на словото.
Повечето медии вече са изгубили битката. Журналистите нямат опит в сплотяването с цел защита на правата си, а повечето частни собственици са готови да се откажат от свободата на словото, за да запазят бизнесите си. Разтурването на екипи от журналисти между 2013 и 2016 се обясняваше по принцип като нещо, което се прави по комерсиални причини: „икономическата неизгодност на публикацията“. Само в два от случаите Кремъл не успя да постигне целите си. Телевизионният канал Дождь и радиостанцията Эхо Москвы оказаха енергична, сплотена съпротива, в която участваха редакторите, персоналът, както и зрителите или слушателите им. Удивително, но и в двата случая режимът не беше в състояние да ги накара да се откажат от критичната си позиция.
Главната цел на правителствените атаки в бъдеще най-вероятно ще бъде Интернет, с опити да се поеме контрол над социалните мрежи. Приетият наскоро закон на Яровая увеличава бремето на отговорността върху всеки, чиито Интернет-постинги могат да бъдат определени като „екстремистки“ и задължава комуникационните оператори да пазят записи на всички обаждания и съобщения, мета-данни, всякакви обмèни между потребители, в продължение на шест месеца. Същото се отнася и до Интернет-доставчиците, които са задължени да запазват мета-данните в течение на три години. Президентският съветник по Интернет-индустрията, Херман Клименко, изглежда обмисля опцията за създаване на автономен руски Интернет, аналогичен на онзи в Китай. „Ако затворим границите си сега, имам предвид виртуално, от това ще спечелят всички наши сайтове“, каза той в едно скорошно интервю за руската служба на BBC.
При тези условия журналистиката в Русия често е просто неспособна да изпълнява базисната си функция, която е да информира обществеността за онова, което се случва. Независимата журналистика прави онова, което може, и чрез самия факт на съществуването си напомня на хората, че са възможни и алтернативни мнения за универсалните човешки ценности. Тя предоставя алтернатива срещу пропагандата. Единственото хубаво нещо в професията днес е, че хората, работещи в областта на журналистиката са принудени, много по-скоро от всички останали, да направят морален избор за това къде трябва да се тегли чертата между добро и зло.
Десет години след убийството ѝ, Анна Политковская е абсолютно важна за всички нас.