Тази книга съдържа разкази на пострадали от „възродителния процес“. Свидетелските показания на жертвите са предадени дословно – без художествена обработка и коментари. Това е тяхната истина за позорните събития, които се случиха през 60-те и 70-те години на двадесети век в долината на река Места. Истината на унижените! Истината на битите! Истината на интернираните в различни краища на България! Истината на вкараните в затвора след набързо скалъпените съдебни процеси! Истината – такава, каквато тези хора са я чули, видели и и преживели! Тази истина горчи! Тя повдига тежки въпроси с трудни отговори. В тази истина няма омраза, има болка. Болка от унижението. Болка от несправедливостта. Това ни задължава да помним всички и всичко. Изказваме най-искрени благодарности на хората, осмелили се да се върнат към тези трудни, зa тях и техните семейства, дни и да направят обществено достояние болката, скътана дълбоко в душите им. Благодарим им за искрените думи и за силата им да простят. |
(Във всички текстове е запазен оригиналния правопис на текста, за да се предаде автентичния говор на интервюираните. Бел. ред.)
Тия мръсници щеше да ме очистят, това е било планирано в полицията
Ибрахим Бекир Бялк
Роден на 06.03.1948 г. в село Корница, общ. Гоце Делчев, обл. Благоевград
Аз бях в болницата, но още тук в читалището, като на вкараха и най- напред там истилираха камерите (за снимки) и почнаха там да ни удрят, мене ма удрят тук в лявото рамо, един мръсник с дърво ма удряше, а аз бях ранен в лявата ръка. Той удря и вика:
– Дигай ръце! – аз не мога да я дигна ранената, той налага, удря жестоко и аз не мога, майка ми до мене, никой не може да ми помогне, той удря ама така мераклийски удря, че да ти падне шапката и аз няма начин с тази ръка фатих другата, мъча да я дигам, но ноя удря и като свърши с удрянето, даде заповед да изкарват по-високите, по-едрите мъже аз не виждам къде ги карат. По едно време ма посочват, дръпна ма и мене вънка, извън читалището, пред мене имам брат – Саид се казваше – той е пред мен, през един, двама и претрасиват го там, снимат го с камерата, аз сам зад него, ама гледам и как си го снима и го вързаха, сложиха му белезниците и с едно дърво в главата, удрят го тука в главата и си гледам как кървето му текат от главата. Вкара го в колата, по него имаше един друг и той така. Тоя Трендафилов – началника на милицията, където беше като го чу там, че са изкарали една отверка от него го пита:
– За какво ти е т’ва бе?
– Ами да се отбранявам – и оня като му цапардоса два шамара на него, върза го и в колата. И дойде и моя ред и мене върза там, ранен сам, вързали са на с една белезница двама души и аз сам на последната пейка на колата, из тази страна един милиционер и из другата страна, не ги познавам, беше тъмно – март месец, беше 5,00 часа, всичко тъмно. Като вървяхме надолу към Гоце Делчев – тука от селото надолу до Баничан всичко беше войници, коли и танкове, като че ли тука беше не знам нямам думи за обясняване.
Закараха на в града, старата милиция, където беше разтвориха на там. А този, където почина – Сали Амидейн – сега аз, както сам на последната пейка (в колата) в краката ми той, на Баничан – той там почина, до там той пашкаше ааааа и там спря и почина. Там тоя аго Ибраим Бошнаковия каза на оня полицая:
– Вижте бе, тоя човек умира бе – кой ще ти обърне внимание и когато слезнахме в града, в милицията, той беше умрял човека. Ние го предскачаме и слезнахме долу, вкараха на вътре. Имаше много ранени – аз бях ранен в ръката, брат ми беше в рамото ранен, имаше много ранени в краката. Тези ранените ни отделиха и ни откараха в болницата, моя брат варви по стълбите пред мен аз върве, пак брата го караха двама. Имаше тук един доктор и казва: – Пуснете го бе, да еба неговата мамица – пуснаха го и той на ръце и крака излезна нагоре по стълбите, до коридора.
Другите не ги сам гледал, но мен, когато ме сложиха на масата да ми вадят куршума от ръката, той си ми беше в ръката, сега още си е тук, доктор Терзиев и доктор Канелов, оная година искаа да го сложат кмет, той тогава ми режеше ръката да ми вади куршума. Кой ще ти слага упойка, без упойка – той боли, аз сам целия вир вода от пожарната, когато пръскаха по нас, ние бяхме там с моя брат най-наутпред.
Когато дойде тоя, както казва аго Юсеин, когато са дошли аз си бях у нас, да ама ние знаем тука преди бяха дошли някакви все едно от Сърбия журналисти да снимат случеят тук, а те са били някакав началник, някаква милиция и подсказаха, аз слушах тук полицая, който беше Шимото, как извика тоя Владо Касов да му каже, че началника на милицията казал на Владо утре с оборудването да е в града – той го извика, аз бях след него и чух това, а той му казва, че колата утре в 5 часа трябва да е в града. Тогава се подсказа, че нали няма да се стреля на месо. Ние тука спяхме на огъните, късно отидох си у нас малко и когато запукаха и аз излизам от нас и тука тичам надолу, ама тичам дето се казва като на месо, и тука на местността „Барчината“ конната полиция с кучета, набутах се в тях и те взеха да викат:
– Удряйте, да еба неговата майка! – и кучето на гърба ми е и аз избягах нагоре до Форажелиевата махала, а там са се спрели наш’те. Аз отидох при тях и казваме да вървим на площада – и от там заобиколихме и дойдохме тука. Тогава почнаха, ние вървяхме тука в читалището, там бяха задържани хората и ние искахме да ги пуснат.
С нашия брат най – напред вървим, аз сам парвият и сам нарамил и аз една тояга, ше ги трепя и аз с тояга, и пожарната като запръска в учите ми, аз не мога да взема въздух. Добре, ма брата зад мене вижда пожарната кола как ме пръска и с един камък удря пожарникаря и оттам аламинут го раняват. Така с пожарната успяха да ни върнат назад и тогава издадоха червена ракета във въздуха, за да стрелят на месо, и почнаха да стрелят, там в тази пратка, където бях и аз, имаше много ранени. Там убиха аго Муарем – утрепаха го с приклад – почнаха да раняват, почнаха да пищят хората, едни почнаха да си бягат и аз сас стигноването там – при Паскови, при чешмата дуам:
– Къде ще бягате? – те казват,
– Не назад се не връщаме – и аз пак ворнах се назад и между тях, кой ма види „Ей, я го мамка му!“ и се измъкнах.
С тази пратка, където ни раниха, бяха ни закарали вече и аз най – наудзад. По едно време, така ма цапардосаха в главата, че не можах да се овладям и аз като удавник за сламка се хванах за един от нашите и той ме отмъкна вътре в читалището, иначе ако бях паднал умирачката щеше да ми е сигурна сто процента.
Оттам вече пи закараха в болницата. Там при доктор Канелов, разсече ми тука ръката и аз почнах да треперя, а той казва:
– Гледай, да еба неговата мама, какво хубаво играе! – и казва – какво бе, студено ли ти е, боли ли а, от кои си бе?
– Аз сам от Белковите – отговарям му
– Аз мамицата ви, вие сте инициаторите, ако бях дошъл във вашето село, най-малко десет щеше да убия.
Това доктора го казва на мен, това не мога да го отхвърля от съзнанието си, и постиска ръката малко, постиска я – куршума не можа да го изкара и казва:
– Зашивайте го, ебете му путката майчина! Ей така, като животно, нямайте никаква милост, все едно е война.
Вкараха ни там в стаите, където ни сложиха, всички джамове ги заковаха. На вратата имаше два полицая, чуваха ни през цялото денонощие. Ние не можеше да ходим, те ни пазят – там имаше със счупени крака, имаше най – различни, простреляни през белия дроб. И тия полицаи, където ни пазеха, имаше някой ударени с тояга, като дойдоха те в нашата стая, ти лежиш на леглото, той те дига и те удря и рита, какво можеш да направиш – полицая до него той е дошъл и те удря, ти си траеш, като животно.
Почнаха вече да ни водят следствие и 18 дена след като ни пуснаха оттам закараха ни в милицията, държаха ме там до вечерта, стъвни се и излезна началника и казва:
– Ти какво чакаш бе?
– Ами наредиха ми да чакам – аз не мога да ходя, аз сам пребит чак се влача и му казвам, че не ща да си ида, искам да остана там в килиите.Той се варна вътре, мота се, кой знае какви уговорки правиха вътре, излезе и казва, че се е обадил на автогарата и рейса чака специално тебе. Абе какъв рейс, то е тъмно, то е късно аз не ща да си вървя.А той повтаря, че рейса чака, да вървя да не го изпусна. Аз отидох на автогарата: всичко е тъмно. Имаше между града и Баничан късен рейс към 8,30 часа с него се придвижих до Баничан и слизам там, то няма никой, къде да ида, дрехите ми са целите мокри и мухлясали от влагата. Фанелата беше бяла и беше цяла в кръв и съм тръгнал нагоре ще вървя, какво ще стане това е. Така към селото нагоре вървя и слушам зад мен се мърмори, обаче аз мисля, че е някой от нашите села и си казвам, аз сам контузен те ще ме стигнат нагоре. Как си се движа нагоре към онзи завой, където са скалите, те наближават нагоре. Изобщо не ми е минало през акъла на тази тема, едно свиване на завоя, като че ли Аллах докара тази кола. Аз дигам ръката и той спира да се кача, казва няма място, как няма място като горе е празно, е ами ако искам отгоре да се кача и аз лека-полека се качих горе. С едно качване
отгоре и онези стигнаха на колата отзад. Когато тръгна, си казвам: „Брех майка му, тя мръсници щеше да ме очистят, това е било планирано в полицията“. Той /шофьора/ щеше да върви за Брезница, аз му казвам да кара нагоре, по-нагоре на моста слизам и такива работи и тогава отървах трепането, след това ме изселиха във Видинско, село Тошевци.
Поход към смъртта
Сабри Мехмед Бунцев
Роден на 26.06.1937г. с. Бунцево,. общ. Якоруда, обл. Благоевград
По време на възродителния процес, почнаха постепенно да хващат тук там хора. Бият и му хващат ръката да подписва декларацията.
След това ние се събрахме много народ от Благоевградски и Пазарджишки окръг. Тръгнахме за София да се оплакваме да намерят по- добър начин. След това ни пресрещнаха в Самоков, с една кола там и двама изскочиха, един оттук – един оттук и ни спряха. Ние пробихме пътя и стигнахме вече в Самоков, в една голяма зала ни натикаха всички. Горе- долу над 800 човека.
Тръгнахме пеша през планината за София. Обаче не искаха да ни пуснат да идем до София. Оттам ни откараха в една голяма зала – нещо като склад, имаше цимент, гледам желязо. Които избягаха, избягаха и се хвърлиха в реката. Беше пролетта – реката голяма – щеше да се издавят там. други пък през планината. След три дена се върнаха в Бунцево. а нас, които ни хванаха там, ни качиха в 5 рейса и оттам в Белово, обръща се един старшина, там в Белово, в читалището и ни разделиха на окръзи. Пазарджишки отделно, Благоевградски отделно. И почнаха един по един. изкараха едно момче – а да се върне момчето, а да се върне, не се връща. Втори изкарват мене и там вече викали от Якоруда – г-н Роснев. Имаше и старшини, и други хора. Вкараха ме в една малка стаичка, как да ти кажа, все едно като амам. На една масичка вътре, той седнал (г-н Роснев) и наготвил декларации, всичко е събрано. И аз викам, че не мога да подпиша, ние си имаме съвет и двама човека от двете ми страни, ама яки мъжаги. възбрали си ръкавите и почнаха един оттука, един оттука да удрят. Роснев вика подписвай, няма да подпиша. Викам им аз, че не мога да подпиша, почнаха бой, бой и се принудих и подписах. След това едни момчета си останаха там, не искаха да се подпишат. Оттам ни пуснаха с рейсове, кой как намери да се прибира и се прибрахме.
След 5 дена идва от Якоруда управата, пак Роснев и Зайков с едно шофьорче и един възрастен човек – бай Георги Цинцев. Идват тука да гледат, как да заградят Бунцево. Ние в момента бяхме на работа, да накопаваме за залесяване и оттам слушаме, че в селото става страшилище. Когато си идвахме от работа, те вече са заминали към Талевата къща натам. Отидохме и ние. Роснев почна нещо там да казва, а народа го заградиха и стана един бой. Те започнаха да стрелят вече и един от тях, бай Г еорги Цинцев, падна и почина той след 5 дни в болницата в Разлог.
Започнаха да ни задържат нас. Най-напред задържаха Реджеп Чолаков. След него мене, след мен вече кои бяха, не мога да кажа. Оттам ни откараха в Благоевград, в милицията, в държавна сигурност – бойове, мене ме биха много, пък за другите хора не мога да кажа, защото на всеки си водеха поотделно следствие.
– Казвай, ти защо си носил брадва? – а пък ние бяхме на работа с мотики за подготовка, за залесяване, аз им викам, че не съм носил брадва.
– Има доказателство, че си носил брадва и си ударил Роснев.
– Няма – викам – такова нещо.
Дойде Роснев, докараха го. Гледам сложили ги всички следователи, аз ги познавам всички. Сложили ги все едно са от Бунцево, тия хора и викат на Роснев:
– Другарю, познай тия хора! – той гледа и вика – Сабрията го познавам, аз го преименувах в Белово – и казват на другите „Излезнете си, свободни сте!“ – и Роснев си излезна. А на мене викат, защо сам ударил Роснев. „Абе не съм го ударил, бе човек“, и ми казват, че тия хора са от нашия край. Аз им казвам, че не са от нашия край, това са изследователи и ги познавам. Ти откъде знаеш, че как да не знам, ние се срещнахме в коридора и това прекрати с бойове.
Един път приготвили, пак така всичко и викат да подпиша, аз им казвам няма да подпиша, все едно да си подпиша смъртната присъда. Щом нямам адвокат, аз няма да подпиша. Ти може да си написал други някакви работи и край. Подпиши. И както си вървеше, така по стаята, се изви и ме удари по врата, като с нож, но с ръката и аз като топка на земята и колко време съм лежал минута ли, две ли, десет ли не мога да кажа. Като се събудих, гледам кръв. Той извика един старшина, казваше се Златко, беше много добър старшина. Той ме откара да се измия и вика, това:
– Синане, ще те пребие. Той – вика – е най-опасният следовател. Той – вика – ще те смели, ще те пребие, защото има доказателство, че си го ударил е брадва.
Караха, що караха и оттам вече приключиха, аз не подписах нищо.
От яд, от мъка, трима ги пратиха в Пазарджик на дело. Едни момчета ги изпратиха в София, а мене от мъка, от яд ме изпратиха във Врачанския затвор, там чаках 30 дена за дело. Оттам пак в Благоевград, хванахме адвокати и почна делото, да питат нас как е станало. Започнаха. „Защо сте убили човека“ това-онова. Ние не сме го убили, а ни водеха против властта, сваляне на властта, че сме искали преврат по чл.96. а делото ни беше № 250. Четири дена се гледа това дело. никой не пускаха вътре, при закрити врати. Хванахме вече адвокати от София и като беше при мене моя адвокат и ми вика, че за всички е лошо, но в София ще оправи нещата. Аз му викам:
– Нищо няма да оправите, тука каквото кажат, това е. Трепеха ни и ни осъдиха – Адем Чолаков и мен на смърт, други на 15 г. Едно момче го осъдиха на 8 г., но той почина, а един друг на 1 г. и той след това почина. Сега в момента от всички осъдени само аз и Джамал Сирачки, който беше осъден на 15г., все още сме живи. Оттам седяхме, колкото седяхме в Стара Загора, там ни пратиха.
Осъдиха ни на смърт. В по една килийка седяхме отделно с Адем Чолаков. 13 месеца там седяхме, беше точно 3-ти септември 1973г., беше някъде към 12.00 по обед. Почнаха да ни изкарват и да ни трепят. Там бяхме общо пет човека, осъдени на смърт, в различни килии. Изкараха пръв Адем Чолаков, ама аз не знам какво става, той беше по-натам в друга килия, останалите затворници почнаха да викат „Убийци, убийци“. Оттам Адем го хванаха и го вързаха и аз викам, той отиде, мойе на свиждане да има, през деня направо си те трепят. Не знам колко седяха, около един час се забавиха, вече чакам и си викам: „Ако нещо стане ще чакам да видя“. Аз се показвам малко на килията и до мене в другата килия имаше едно момче Тошката и аз му викам да каже какво става, той ми вика. че ги трепет. Аз бях в 17-та килия, той беше в 18-та килия. По едно време изкараха Тошката и той някак, като му вързваха ръцете, като се изви и удари единият старшина и те викат:
– Брех, мамицата му опитва се и да удря! – и като го вкараха пак в килията го трепаха яко, след това го изкараха и не го видях повече. След това идва моят ред и аз от този край в килията, в онзи направо целият сам във вода. Яд ме беше, че ще си вървя без вина. За мене не ме е толкова, ами децата ще ми останат сираци. Премина известно време и ето пак идват, аз вече изтръпнах целият, минаха обаче моята килия и в 16-та имаше един бай Тошо, изкараха него и аз се оспокоих малко и си викам има нещо, за да ме подминат или ще е тапарва и караха, караха та седем човека очистиха. След това казаха, че са открили кой е убил този в нашето село.
Аз седях 13 месеца и ми отмениха смъртната присъда. Аз там бях 13 месеца на каре, тъмно почти и на едно място без разходка. Като ме изкараха навън и аз като топка падам, оттам ме закараха старшините и ме изкарват, и ме карат при доктора, а той вика:
– Нищо му няма.Той се е схванал и светлината го удари в очите и за това пада. Ще се оправи – вика – ще го пускате по 5 минути да се разкарва и ще се оправи.
Седях два дена още и на третият ден ме вдигнаха за Стара Загора. Вързаха ми ръцете назад, вече ме заболяха ръцете в рамената, защото ме връзваха само отзад и аз викам:
– Старши, вържи ми ръцете отпред – той ми казва – Не мога, това е заповед.
Преспахме в Пловдив, оттам в Стара Загора, там отидохме в затвора. Приеха ни хората и там зорове големи. Нещо малко да се проявиш и айде в карцера, нещо да продумаш айде в карцера. Идваше там в затвора един лектор и всеки задаваше въпроси, кой за каквото си го боли. Разказваше за турците, за Турция, за изселване, кой за каквото иска си говори и пита лектора. Аз вдигнах ръката и викам и аз да кажа нещо. викам:
– Другарю лектор, имате ли закон в тази страна, който да преименува хората и да ги вкарвате за това в затвора? – ние там по тази причина бяхме 70 човека. Той вика:
– Нямаме – и той нещо продума на началника, там нещо не знам какво, и вика:
– Стани и пак повтори въпроса. – и аз същото пак го повтарям и той пак вика:
– Аз такова нещо не знам и не знам да има хора за това в затвора, няма – вика – такова нещо няма. – тогава другите се развикаха и свърши това. И вечерта мене ме хващат и 12 дена в карцера.
И ми казват, там кой ми е казал това да го казвам, а аз му викам, че ще казвам истината, че ни вкараха по членове, но които въобще не е така – и те ме натепаха и ме вкараха вътре. После се мина известно време и ни дойдоха там на свиждане, те ме викат на новите имена, но аз не се обаждам. Идва началника и казва, защо не се обаждам. Как ще се обаждам, та ние сме за тия имена там и ще им одисваме, не сме нито обийци, нито изнасилвали, нито нищо.
Аз отивам на свиждане, бяха дошли майка ми и баща ми и тъкмо сядам и майка ми вика:
– Сине, нещо не си в настроение, защо така? – и аз викам, че ни викат на нови имена и сме се карали с началника заради името и майка ми вика:
– Ами това е от Аллах.
– Не това не е от Аллах, това е от партията – и викам, и там и веднага ме хващат. Нямаше и 5 минути свиждане И ме хващат и направо в карцера 7 дена и ми вика началника:
– Кой ти разреши на тебе ти да говориш против партията, кой – вика – ръководи днеска партията? – и аз на инат викам, че не е вярно и пак бой и пак в карцера.
Вечерта пак ме изкарват и ми казват дали се признавам за виновен, аз викам, че няма за какво и той вика, че ми дава още три дена върху тези седем. Както и да е мина се това.
След това на едни момчета им дойдоха на свиждане и им докараха вишни, доста на няколко момчета. Ние вземаме и правим вино около две туби, добре ама имаше някаква проверка и хващат виното вътре. Идваме си ние вечерта от работа, килията обърната с краката нагоре и ние си викаме ами сега. А ние вече бяхме най -старите, всички си тръгнаха, ние няколко човека там, от Бунцево и други някои, бяхме най-старите. И аз викам на другите, да се не признават за виновни. И така стана, викат най- напред мен:
– Кажи, кой направи виното? – аз викам:
– Такова нещо нема, аз сега това го чувам от вас, вие сте го сложили в нашите стаи, за да се заявате с нас. и той ми вика:
– Ти с тази твърда глава!
– Ами такава е още не е оздряла – и пак бой и в карцера всички седем дена. И така чисто лежахме, страдахме имам 11 години и 44 дена лежано. Тормози, наказване, бой – всичко за какво, защото се казвам Сабри, а не Сабин.
Детски спомени
Садьк Мехмед Хаджи
Роден на 05.03.1960 г., в село Лъжница, общ. Гоце Делчев, обл. Благоевград
От Лъжница съм. имах неприятния късмет да живея с този стрес по смяната на имената и до сега си го изживявам този стрес и ще кажа защо.
Аз бях от 6 за 7 клас и по един много детски начин се включих в тези събития. Лично си спомням човека, който махаше знамето, тука на местността „Г олака“. Ние научихме, че Корница са блокирали пътя долу на разклона и не пускат учителите повече да учат децата. И се случи така. че същия ден, доколкото си спомням беше понеделник, учителите не дойдоха на училище. И споменатия ден, доколкото си спомням, 27 март спомням си го добре, че беше понеделник, защото бях добре облечен. Майка ми ме беше облякла добре, доста чисто, така си го спомням и ние децата се юрнахме по бащите. Тъй като цяло село беше се събрало, маса народ, и ние въодушевени от всичко това, като си мислехме, че играем някаква детска игра, всички деца се набутахме с тях и тичаме нагоре. Спомням си много добре, че родителите усетиха, че работата е дебела и почнаха да ни гонят да не вървим с тях и по едно време се разделиха на две. Едни искаха да вървим с тях, а други искаха да ни върнат. В крайна сметка те ни спират, а ние оттук, оттам се юрнахме заедно с тях. Имаше наклон, по някаква случайност аз бях единственото дете, което слезе, минах реката и се оказах на нивите. При озъртането аз видях 5-6 човека до мен от възрастните и аз бях единственото дете. До мен се случи един човек – Ибрахим Куртов. Първите хора, които бяха с автомати с прикладите просто бяха готови да удрят. И същият този Ибрахим като го грабна единият, който вървеше срещу него с автомат, като го удари в земята и автомата му хвръкна пред мен. Аз го взимам ида го дам на Ибрахим, обаче на 3 метра срещу мен един конник с грамаден кон, насочил пистолета и досега си го спомням ей така, срещу мен с пистолет. Дали защото бях дете, та не ме застреля, дали коня изпревари и коня ме претъркаля и автомата ми хвръкна. Подмина ме коня, завъртя се след малко и пак срещу мен, но аз го извъртях. Хвърлих се в реката и почнах да бягам, но имаше един плет. Там до плета гледам една жена, един я хванал, ама я налага много яко. Тя се опитваше да прехвърли плета, да се защити, обаче той я връща. Като беше я хванал за косата, ей така и като я извъртя ми се видя, че е на горския сега майка му. Аз я гледам тази жена. ама оня я налага яко. Опитах се аз през плета, не става и от дясно извъртях и избягах.
Но не ви казах, този Ибрахим Куртов като го хвана тоя и го удари, като му хвръкна автомата, следващия гледам така го удари, че този човек направо се зарова в земята. Това го видях, уплаших се лошо и забягах. Горе на чукарката се успокоявам малко, вече сам на 200-300 м над „бойното поле“, ако може така да се каже и сам се отпуснал, гледам какво става долу. В същия момент, ама вече истински патрони в краката ми. Пръста повдигат ей така. И Исмаил Рахмов, който почина след това, удари ме по главата и казва:
– Лягай бе, копеле, ще те утрепят – и ме придърпа така зад метлите.
Постояхме малко там и хората, вече ония долу, които слезнаха, си изпатиха доста. Хората взеха да бягат, да бягат – да се връщат, изплашиха се доста, защото взеха да стрелят с истински куршуми. Отначалото като тичахме надолу стреляха ама нямаше нищо, обаче при връщането започнаха с истински куршуми да стрелят. Връщам се тук и майка ми като ме видя живата вода, се развика:
– Ах, мръсник, ти къде си бил, ти ли ще оправиш света – и ма нашляпа едно хубаво – баща ти отиде с овцете, но не си е взел ядене. Да отидеш оттук надолу към местността „Варвара“ да му занесеш! – вика.
А тази местност е точно на лице с Корница и оттатък Брезнишкото землище. Занесох му яденето на баща ми, а той е наблюдавал, това течение на коли към Корница, точно когато пристигнах при него, от Брезница се зададе страшно много народ, почерня всичко, ние гледаме, направена една верига от стражарите (полицията) и правят едно разтягане, ние всичко гледаме това ни е по права линия на около 2 км и наблюдаваме как през цялото това време ги заграждат. Заградиха ги и ги тикат в язовира. И бащата посочва, там като жена прилича една, където командва парада. Направи ни впечатление, че тя беше като с червено манто, нещо махаше и ревеше там. Заградиха хората и ги натикаха в язовира. Просто всички как идват в язовира. След това се прибрах.
Но след 20 години аз основах ДПС в Лъжница. И за толкова години след това ние не събрахме тия хора, да им благодарим, че са събрали кураж да влезнат в този конфликт, тия хора, които слезнаха долу чак до нивата. След 20 години, ние се загоорихме със съпруга на тази жена, дето беше на плета и аз му казвам:
– Абе, аго Саид, твоята жена беше ли там на нивите? – и му разказах как съм я видял, а той заплака и казва:
– Да моята жена беше, толкова години една благодарност не й са казали.
След това се хващам на работа в Г оце Делчев, какво нещо е детският стрес, хващам се на работа в I-во основно училище и като отивам на работа един човек от пожарната като минавам на работа, като го видя, ми се обръща сърцето, някакъв страх. И ми прави впечатление, така в продължение на доста време, когато го видя. Близо една година изкарах там и се сетих, че този човек ми е познат от Корнишките събития, обаче не съм сигурен. По едно време и той взе да ме гледа странно и имаше един домакин там Спас се казваше. Аз му разказвам всичко за Корница. какво съм преживял. И му казвам, че един човек тук винаги ме притеснява като идвам на работа. И той вика. че ще го пита. Пред полицията имаше една лавка, те ходиха там на закуска.
– Аз ше намеря начин да го питам. – ми казва Спас. Минаха около десетина дена и той ми казва, че този човек е участвал в Корница, а аз си мисля „Какво нещо е, толкова години да минат и да помня тази физиономия“. Аз като дете, каквото съм преживял, ето и до ден-днешен, Аллах ми е свидетел, като се сетя за това нещо, така съм стресиран от тия събития, че не знам…
Първия учебен ден след събитията, първата работа на директора Гилемеров бе да ме извика в дирекцията и ми казва:
– Ти бе мръсник, ти ли бе с автомат, за къде си тръгнал с този автомат – като ме удари и аз на земята изпадам в шок, добре че имаше един учител Стоилов, който ме учеше до 4-ти клас и много ме уважаваше като ученик, влезна в дирекцията и като видя каза на директора:
– Мръсник долен, как не те е срам, дете да го удряш така – ако не беше дошъл другаря Стоилов, този въпросния „другар“ Гелемеров щеше да ме смаже в дирекцията от бой.
А днес участници във възродителния процес са кметове, това е лъжедемокрация. След 1990 година учех в Египет и след като се завърнах получавах едни заплашителни писма. Писмата бяха написани на пощенски бланки. „Марш оттука бе, египетска маймуно, ще ти запалим къщата, ще ти унищожим семейството“. Аз нямах намерение втора година да ходя в Египет, но по тия причини, пак отидох, въпреки че условията бяха тежки. След като се завърнах от Египет, пак продължиха писмата. Те бяха на пощенски бланки, изпращането им беше от Гоце Делчев. Въпреки тези заплахи, по мой адрес и по адрес на семейството ми, аз останах.
Минаха 1-2 години. Имах нещо инцидент с местния полицай, по едно време той ме извика в кметството и пред очите на 5-6 свидетеля: кмета, секретаря, данъчната служителка и други ме смаза от бой, направо не можех да гледам. Едвам се измъкнах от съвета. Отидох в Гоце Делчев да изкарам медицинско, целия в кръв, едното ми око беше направо затворено и доктора ме пита, да не съм бил в Босна. Започна да ми записва данните, да ме преглежда и по едно време телефона иззвъня. Нещо се заговори там и доктора ми казва:
– Слушай момче, по-добре се прибери у вас. Това ще ти мине не се занимавай – и не иска да ми изкара медицинско свидетелство. Просто бях учуден. И оттам отивам при прокурора, там имаше една жена и като ме видя се уплаши:
– Какво става, къде така са те подредили – вика Имах проблем с един полицай – казвам.
– Можеш ли да пишеш – ме пита прокурора.
– Гледай в какво състояние съм не мога да пиша – аз му казвам, тогава извика една жена и каза аз да говоря, а тя ще пише. Тъкмо почнахме, по едно време му зазвъня телефона и прокурорът ми казва:
– Момче, ако искаш да си жив и здрав прибери си се. Това ще ти размине, положението ти е терсене – така ми казва прокурора, представяш ли си?
Когато влизах при прокурора, на улицата нямаше никаква полицейска кола, на излизане имаше няколко. Дали просто това всичко е от време на Корнишките събития съм бил набелязан или нещо друго, но и до ден- днешен не знам, какво става и защо така стана.
Слънчице, слънчице, виждаш ли някъде моето семейство?
Зайра Шукри Тефик
Родена на 07.05.1938г. в село Плетена
общ.Сатовча, обл. Благоевград
Ами, какво се случи – обрязохме дет’то, реших се на всичко и на затвор, на всичко се реших. Аз няма да си оставя внучето така необрязано, аз съм мюсюлманка – тук сме всички, цялото семейство сме мюсюлмани. И отидох аз нагласих се, намерих си човек да си го обрежем детенцето и другото щях да си обрежа, но ми казаха да не го барам сега, него има време, по натам. И така като дойде време, дойде този човек са сапенаха малко и си викам, че другото друг път ще го режа и ето дойде възродителния процес. Ние, дотогава криехме. Преди направиха проверка, ние скрихме, но есента пак имаше проверка и ние казахме, че сме обрязали дет’то. Кой го обряза – ами обрязохме го, найдохме в гората, дойде човек и го обрязохме. Дойде човека – и каза мъжко ли е, мъжко е и го обряза. Обрязохме го и дет’то за три-четри дена оздраве. Тогава ме дадоха тук в общината (в съвета). Изрукаха ме, разпитаха ме там и оттам в Сатовча, разпитаха ме там в милицията. Там им казах всичко. Имаше още една жена тука с мен, тя се напика от страх, но мен не ме е страх, защо да ме е страх. Не съм ни заклала, не съм ни открала, не съм ни утрепала. И тогава нейния баща се разболя, набра някакав оток и почина, защото го било страх, че дъщеря му ще отиде в затвора, но мен не ме е страх, от какво да ме е страх. Затвора е затвор, но и той за хора е направен. Оттам ме дадоха в долния съд, в градския и там одихме един-два пъти, изследваха ме, питаха ме извикаха и гилината – майката на това дете. Тя беше бременна, но и нея извикаха там да казва. Аз викам, че аз съм направила работата. И й казват дали има представа сега за това дете, че какво ще се получи, че ще умре, това онова. А на дет’то нищо няма да му стане, след два, след четири дена – дет’то беше бомба.
И почнаха да ме съдят, ако ме съдят, ще ме съдят, моят мъж бая се уплаши. Думам му не мой се плаши, та там в затвора ходят хора, аз му давах кураж. Един път му дали писмото, че вече съм осъдена – крайно, той дойде и ми казва:
– Зайра, утре ще вървиш раното.
– Ще вървим – думам, – ти пък оти се плашиш.
Отидохме тук удоло в града, в милицията и ме питат, с какво ще отида. Дали да ме откарат, или да си ида с автобуса. И си се качих на автобуса, отидохме там, приеха ме и той си се върна. Две вечери спахме в приемната на Сливен, след това дойде началника и ни прие. Там в затвора има и тъмничен, строг затвор, а ние бяхме в най-лекия режим, казват го „градината“. Затвора ни се казваше „Иван Лилов“. И се радваха другите жени вие сте добре, вие сте на открито, на свободно и действително така беше. Отидохме там откараха ни, видяха ни там жените. Аз не бях свикнала без фередже и се тресях, страх ме беше. На една жена и бяха дали манто, но тя не искаше да го носи и ми го даде. Иначе как щеше да изкарам не знам, но изкарахме и толкова.
Изкарахме там 8 месеца. Ама, дойде една помиловка и карахме всичко още два месеца.
Тука на детската градина, гилината като тръгнала да кара дет’то, директорката Къдрева (от нашите), да речем българка е била, а тя от нашите. И тя (директорката) пита:
– Къде водиш това дете?
– Ами на детска го водя. къде го водя – тя (снахата) казала.
– Ами къде го водиш, то не е полезно нито за държавата, нито за дюнята, нито за нищо. Тупни го с един тукмак и…
В затвора ми беше трудно, заболя ме корем там, тъй като в яденето слагаха свинско, а аз не ядях.
– Защо Зайре не ядеш? – ми казва директорката.
– Защо, защото има дамус – аз й казах.
И тя се обърна към една Мария имаше в стола и й каза на Мария да не ме оставя гладна. Имало там конфитюри, има сладко, лютеница, има всичко. Но нали сладкото вреди на гастрита, една друга жена ми докарваше бисквити. По две бисквити сутрин, за да не ям на гладно сърце домати или каквото вземе. В затвора всяка сутрин като виждах слънцето си виках „Слънчице, слънчице виждаш ли някъде моето семейство“ (започва да плаче…).
Един месец в една фабрика обръщахме буркани и един месец в нектарния завод – повече на нощни смени.
Заговори се по едно време, че ще има помиловка. И една вечер ни строиха отвънка всички, ама ние се тресем, на кой ще прочетат името да излезне от затвора, да се освобождава. И не щеш ли, прочетоха и моето име от 130 жени само 30 останаха. Те като се заваляа, те като запискаа по тоя плац. Те ги затвориха в една стая горките, а нас ни освободиха. Разпределиха ни кой къде ще пътува и така си дойдохме.
А и до ден-днешен не съм видяла никакъв осъдителен акт. Не ни дадоха нищо такова. А пък децата ми ги изпъдиха отвсякъде, че съм рязала детето, че съм престъпник на държавата.
На брат ми жената и тя си обряза детето, а на тях им взеха нивите – да не сеят тютюн, да умират, да умираме – отпъдиха ги децата от всякъде.
Докато се върна от затвора, тютюна ми изгоря. Заварихме само въра. Една жена ми даде един кашон зелен боб да караме зимата.
А за смяната на имената ни гонеха и ние се криехме по къщите и извън селото. Във всяка къща по една ропка. Нашите мъже там се криеха и ние там им носихме да ядат. Един ден идват пак и викат да ме търсят мен. Аз съм се скрила зад дрехите в гардероба и се треса да не ме намерят. Другите ги нямаше, но аз бях останала, защото чаках кравата да се утели. И те се разкарват из къщата да ме търсят, а аз там се тресях. Втория ден пак идват към нас и аз пак бягам да се скрия, скрих се на двора под купка от борикови вейки. Те вънка викаха и сестра ми и тя викаше вътре:
– Або, ма або, тука ли си? – аз тихо й казвам да им отвори портата и да им каже, че ме няма, защото ако изляза ще ям шамари. И тя им отвори и им казва, ето аз виках навсякъде, няма я наша аба. И те си отидоха.
На другия вечер и аз излязох извън селото в една ропка се скрихме с моята свекърва. Но по едно време слушам моята майка ме вика. излязох аз и тя ми каза, че до довечера ако не се придам те ще упатят.
Дойдохме си тук, те дойдоха в нас, написаха ни каквито имена те си знаеха и това е. На моята майка я бяха извратили и й извили ръката и така я подписали. Моят брат бил там, взел един стол и се заканил и затова го взеха и го вкараха в затвора.
А за гробето да не говорим, изпочупиха всичко, изровиха всичко и сега не знаем, кой гроб на кого е и къде са нашите близки, защото изпочупиха всички камъни и не ни пускаха много години там.
Седем години се скитах по България
„Без сън, без покой под вънкашност чужда и под име ново.
Със сърце безстрашно и на всичко готово.“
Джемал Мустафов Гурдалов
Роден на 08.08.1921г. в село Рибново, общ.Гърмен. обл. Благоевград
/Човекът, чийто разказ Ви предстои до прочете, ме впечатли изключително много с начина и благостта, с която разказва за най- тъжните и трудни дни в живота си. От висотата на мъдростта и годините, той е успял да прости и да превъзмогне всичко, сторено му с името и в името на Бога /Аллах/. Заплени ме вида на този белобрад, стар духовник и бистротата на синия му поглед. Слушах замаян, пред себе си виждах мъдрец, в чиито глас нямаше ни най-малка нотка на съжаление за преживяното и за погубената младост. Почерпал смелост от самия Левски./
Мюсюлманин означава чистота, да няма в тебе лоши думи, лъжа, грях. Лудостта на времето, в което живях ми донесе купища неприятности. Заради вярата, защото сам мюсюлманин.Така през 1964 г. заградиха джамията, сутринта докато се молехме и като започнахме да излизаме те почнаха да стрелят по нас с хаустни патрони. Ние ги отбластнахме, после ни обещаха, че нищо няма да има повече, но един ден като си стоях вкъщи, все още не си бях сменил името, дойдоха при мен, вързаха ме и ме закараха през нощта, с белезници на ръцете, в съседното село Скребатно. Някакав от Държавна сигурност Юсев, и един прокурор ми казаха „Сине майнин, тук щети е паметника, кажи последните си думи“. „Левски“ казвам аз и почвам да рецитирам едноименното Вазово стихотворение – по памет, цялото, го рецитирам там пред лицето на смъртта. Политиката им беше тогава такава, ако хванем ходжата и го принудим да си смени името и да не ходи на джамията то и останалите ще го последват, но не познаха.
Тогава искаха да затворят джамията и ми казват, че ще затворят джамията:
– Много лесно – аз казвам – като махнете ходжата, тогава няма кой да ги клане и няма да ходи никой, няма кой да ги събира. И оттам ме интелират мене и още няколко по-вярващи от селото и аз седем години се скитах по България „без сън, без покой, под вънкашност чужда и под име ново. Със сърце безстрашно на всичко готово. За да съм полезен давам си живота.“
Закараха ни в Карлово. Пристигнахме там, аз казвам на другарите да застилат – началника на общежитието е полковник метна ни едни сламеници да спим на тях и аз им викам на приятелите да застилат, а аз ще отида да търся по града джамия. Някой от приятелите казаха, че заради тази джамия сме тук, а аз пак джамия търся. Аз им казвам ако искат, аз отивам. И както си вървя и срещам един ром /циганин/ с колело и го питам за джамия и той казва, че държи ключа за джамията, името му беше Салих и така аз ходех там на джамия, когато бях свободен. Аз не исках нищо друго, аз се борех само за джамия за нищо друго.Там в общежитието ни заключваха извънка, а ние се заключвахме из вътре голям контрол имаше там. Една вечер като ни изкараха в коридора и ни викат, каква е тази култура защо обувките са ни в коридора и ние казваме, че ходим с тях на тоалетна и за това не са вътре, тогава шамари мъмрене и вътре. После ни извикаха и ни казват да подпишеме тук, че няма да ходиме на джамията. Ако подпишем ще ни пуснат. Само трима не се подписахме. Другите ги пуснаха, а ние останахме и карахме с още по-големи мизерии от преди.
След това ме съдиха и ме осъдиха на 5 години затвор, лежах ги в Софийския затвор. Жената беше хванала адвокати нещо и те идват при мен и ми казват, че не можели ми помогнат, ше ме осъдят за назидание, да плашат мюсюлманите. И вместо лек режим ми сложиха тежък режим.
Но най-трудно беше следствието в Гоце Делчев при „бесните кучета“ там, така им викам на тези полицаи. Те гледаха там как да ни унищожат и нас, и вярата ни. Там ни казваха така: „Мъмка ви, вие искате да гледате нашите жени, а ние да не гледаме вашите“. И ме осъдиха и за това, че кланех веднаж в петак – джумая и те идват и ми казват: „Кой ти каза да кланеш?“ – аз казвам, че районният ходжа ми е казал. Тогава те отиват и го питат, а той казва, че това не е вярно. За това ми дадоха две години и три за името.
И хайде в затвора и заради това, и за друго и така. После като излезнах ме откараха в село Балдево, в мината да работя – за наказание. Там получавах писма от брат ми от Турция и идва началника и ми казва, че получавам писма и пиша писма, ако не престана ще ме пратят в Кипър. А жената я бяха вързали и нея с белезници и така я бяха откарали да се
подпише за името. Нищо не им правех, но гледаха да ме няма. Моят живот и всичките ми години бяха години, посветени на исляма, и за това аз страдах и бях мъчен цял живот, а сега живеем със жената с 80 лева – тя взема 60 лева пенсия, а аз вземам 20 лева по старост.
А преди това a3 бях на фронта – да се бия за България и да я пазя
Хасан Ахмед Бадел
Роден 22. 08.1922 г. в село Долно Дряново, общ.Гърмен, обл. Благоевград
Ами 1973 година по време на тези събития ни закараха от тук надолу в Дъбница. Арестуваха ни посред нощ, дадоха ма на пъдаря да ме кара посред нощ в Дъбница. Там ме питаха, какво правим там, за какво идваме. Така и така идваме сменят ни униформата, и аз като си получавах брашно ме хванаха и ме докараха тука и ма питат, да ма свалят ли удало в избата да ма надерат едно хубаво, защото не сам съгласен. Аз викам:
– Свали ме, но не се знае кой ще падне по напред.
И така оттам сабале ни върнаха, определиха ни формата какво да кажем. Дойде главният кмет сабале и ме пита какво правя тука, а аз му казвам, че искат да ми сменят името и аз казах че сам вземал на жената една рокля едно манто и казаха, че т’ва е малка работа и сам свободен си. Върнах се и казах на жената да носи тези новите дрехи, че… А по време на смяната на имената тука дойдоха много полиция и хората като видяха и като се откачиха – кой нагоре, кой надолу – да бягат, кой как може да се спаси и отидохме по баирите. Аз се върнах да взема малко продукти от магазина и те сам на съдисъха и ни хванаха. И зорле ми смениха името, така на сички със зор ни смениха имената. А преди това аз бях на фронта да се бия за България и да я пазя, а след това тази България идва тук и почва да ни наказва и сменя имената. За какво сме се били тогава ние за нея. Това тяхното беше гроздна картина, което го правеха с нас.
Така и не разбрахме, по кой член ни съдят, ама беше за убийство…, че сме убивали децата си
Фатме Асимова Топова
Родена на 10.08.1962 г. в село Вълкосел, общ. Сатовча, обл. Благоевград
Ами какво можа се случи, тежко преживяване за мен – съдиха ме в Гоце Делчев, вървяхме в Благоевград, после в София обжалвахме. И няма – направо ме набедиха, че за убийство ма съдят.
А ме съдеха за обрязването на детето. Ние им казваме, че това е хигиенично, че ние си го търсим по религия. Ама нали не разбират, те търсиха просто да ни изтезават. Да стигнем до затвор, да сплашат хората. И обжалването не стори пари. Отидохме в затвора с една жена от нашето село. Два месеца седяхме, мъжа ми обжалваше в София и им обяснил, по какъв член просто и те са се учудели, че за обрязване. По какъв член ни съдят и ни освободиха, но преди това да ви разкажа за затвора.
В Централния затвор ни държаха три дена в килия и ние просто само плачехме, три четири вечера само плакахме (викахме). Хвърлиха ни там по една кутия халва, и по една филичка хляб. Ние си викаме, ако е така за нас живот няма. И после ни преместиха в Сливен. На по-лек режим, работихме в една консервена ни откараха и там пак ни беше много трудно. Работехме по 8 часа, ама като се върнехме в затвора и там пак ни изтезаваха, просто триехме мозайка допълнително два три часа. От старшината, от началника – даваха ни да триеме и слушахме – какво да правим.
Ооу то пък за тук, за Гоце Делчев, немой да приказваме. От Сатовча идваше тука един, не знам как се казваше, той ни много изтезаваше и мъжа ми казваше, ако трябва той да ма замести да иде на мойто място в затвора. Той казва не – тя ще бъде в затвора. Той (мъжа ми) казва, че тогава ще минем границата. Ще избягаме, ще закараме и децата, защото ни изтезават. И тук един казва „Ще минеш, ама виждаш ли това“ – пистолет му насочи към него. После в Гоце Делчев – там ни казаха, посочиха пак пистолет, тоя Темелков се казваше. И не можахме нищо да направим, отидох в затвора и излежах осем месеца и това е. Ама с трудности много, много, преживяхме ние там, все със плачене, разделени от семейството. Как ще се чувстваш като не знаеш по каква вина са те откарали в затвора – нито си убил, нито си откраднал, нито нищо.
Члена, по който ни съдиха така и не го разбрахме, не го помня, но беше за убийство. Направо за убийство, че сме посегнали на децата – да си убием децата. Преживяхме големи наказания и от тогава не се чувствам здрава. Все по болници.
Ами какви наказания – тежки кофи големи, цели бурета, такива големи, които са кошчета за буклук ги пълнеха с помия и да ги носиш, направо снагите цели ни се тресяха. Задължително трябва да ги изхвърлиш. Ще вземем да ги изхварлеме, така дорде не са напълнени, а те казваха да се напълни, тогава ще ги изхвърляте. Бой нямаше, само косите ни отрязаха – за наказание, нямаше сопи. Повече работа тежка, ще дойде нещо за разтоварване, тежко – не тежко, воля – не воля трябва да отидеш да носиш. Всеки месец ни пускаха по един път да си видим семейството. И навреме трябва да се прибереш, иначе те хващат и в килията трябва да лежиш. Ако не се прибереш в същия час, в същия ден…
След 1989 година нищо не ни платиха като репресирани, отидохме до Сливен да кажат, каквото сме работили, колко месеца сме били. Дадоха там бележките, ама тук не ни платиха.
А имахме и официални осъдителни актове, но нищо не помогна, така казаха, че по друг член са ни водили и не могат да платят. За каквото сме лежали не ни са писали по такъв член, ами по друг и не ни платиха.
От Слащен имаше една жена също като нас – но тогава нейния девер беше кмет и бяха писали по друг член, той беше съдействал нещо и след това на нея платиха 2000 лв., а на нас нищо.
Какви българи сме ние… aз помня дядо ми как се казваше… помня и неговия баща как се казваше
Рамиз Юсеин Мулаасан
Роден на 01.01.1926 г. в село Долно Дряново, общ. Гърмен. обл. Благоевград
По време на възродителният процес аз бях майстор към трудовите, изкараха ме голям разбойник – тогава дойдоха целият комитет да ме търсят, това се случи на моста при Сатовча. Добре ама, аз бях по-нагоре от моста и като чух забягах и един отпра след мен да ме гони. Добре ама аз съм из горе хвърлих два камана и той се изплаши и се върна назад.Оттам се връщам в село, а семейството ми го няма. Казаха ми. че е извън село избягало, ходя да ги търся няма ги. След това ми казаха друга местност, че може да са там. Ходя и там ги няма. Чак след това ми казаха че са отишли в Крибул – жена ми е от там и те там са избягали. На другият ден ми пратили призовка, защото тогава не можеш да откажеш. И аз отидох в Дъбница – целият комитет на съвета, всички дойдоха при мен и като ме наобиколиха и викат, че сам си такъв инатчия – ти си такъв, ти си такъв. Ние сме били чисти българи, а аз викам:
– Как ще сме ние българи бе. Аз като помня дядо ми и знам той как се казваше – Мулла Алил, живял е 75 год. Знам и неговият баща, как се казвал – Кутмур Мустафа, живял 100 години и пра-пра дядо ми как се е казвал – Кючюк Алил, живял 105 год.Като ги сметнеш тези всичките години правят 300 години – ние винаги сме били мюслюмани, какви българи сме ние.
Тогава ме награбиха, взеха ми ръката и ме подписаха и от там нагоре си дойдох с крива капа. Тука като дойдох значи, семейството не искат да ме приемат, казват ти си отиде сами, та как да не идеш, няма как – дали са ти изпратили полицейска бележка това е страшна работа. И не ме приеха и аз от тук отидох пак при трудовите – да работя, докато се успокоят. Смениха ми името от Рамиз Юсеинов на Радон Юлиянов Хаджиев. Аз не го харесах и отидох да ми пишат някакво друго и го писаха Балин Мулаасанов – не без Мулаасанов така не може н писаха Балин Хаджиев, ама за Радон им казах, че не съм съгласен и с това превършихме.
Писаха ни някви си имена каквито те си искат и край
Имика Алиосманова Койнарчева
Родена на 13.06.1933г.в село Абланица, общ. Хаджидимово, обл. Благоевград
По време на възродителния процес ми смениха името от Шанса Алиосманова Койнарчева на Юлка Аленова Койнарчева. И я помне много, но и мойта свекърва ми е разправела. От нея помие и тя е била по-малка, но тогава по едно време са казали, че ше идва войска в Абланица и те со са събрали цяло село – тука на детската градина, дето е сигя на тия ливади. Заколили са много брави и волове да ги посрещнат с убаво, оти те тогава почти мажето им ги е нямало, те са ги закарали повечето преди т’ва, останали са само жени и деца и тя ми разправя: „Като дойдава и навлязава в село, но е литяло сняг. Аз съм сьоннала на адин камен, немам си ни бубайко, ни найка нищо си нямам и влязаф там в анна комшийска коща, а в тая коща, тая жена имаше седем деца, а мажо й го немаше и като влязава войниците, тя имала малко жьолти пари, зьова и ги и завивките, всичко й зьова – тя жинота вика и си скуби косота. И тогава изядава яденето на „Голямата ливада“ и са юрнава в селото. Сабрава, какото могат. Който мож бяше останал и него закарава, а и децата по – голямите и тя закарава и ни остана младеже и може в селото“.
След това тука идвава и започнава да сменят имената, искаш не искаш ти слагат ново име. Тогава ние бягафме извън селото криефме се гонева ни, но един по един ги хващафа и с бой, с тормоз му сменят името. Така стана и при нас мажету ни ги изполовива и под насила ни сменива имената. Пишет ти някакво си име, каквото те си искат и край.
Извадил пистолета и го опрял в гърдите на жената и тя паднала в несвяст
Ибрахим Саид Пенд
Роден на 2 7.03.1924 г. в село Брезница, общ. Гоце Делчев, обл. Благоевград
През 1959 г. аз като си дойдох вкъщи от работа, жена ми ми казва да ходиме, че пред училището са се събрали народ това беше към 22-23 декември. Аз отивам и какво да видя, цяло село се събрали там, а те са се събрали с цел там, защото на ходжата къщата е там най-близко и него го имат като големец на селото и за това събрали се там цяло село, за да говорят за разфереджаването.Там беше заместника на милицията от Благоевград – казваше се Джоев. Имаше и полиция, която беше заградила хората и нашите партийни и те там убеждават народа да се разфереджават. Тогав му казах на този Джоев: „Другарю това не е хубаво, което го правите“ – само това казах, а те са ми записали името.
След няколко дни ме закарват и в Корница в милицията, тогава там ни беше общинската милиция, дошал там началника на криминалната милиция, него го познавам като бяло магаре и сега. Порукава ме там в една канцелария и ме пита за това, което не сам го и сънувал, такива неща, които не сам ги казал и вършил, а той за тях ме пита и обвинява. И ми каза оттук насетне да не се занимавам с политика и ме пусна.
Заменава два дена аз излизам да търся коня и те след мен са заградили къщата ми. 16 души са били – нашите комунисти тука местните и милицията, после ми казва жената. И започнали да ми викат „Ибрахим, Ибрахим“. Жената се чудила кой ме търси през нощта, но имах в къщата и други братя и те направо влезли в къщата. Тогава те се изплашили много. И жената им казала, че ме няма, за какво рукат тук и началника, Стойчо Пирпилев се казваше, той като хваща за пазвите и я хвърля низ скалата надолу, като животно без да мисли, че това е жена. И й казал „Мамицата ти или ще го кажеш къде е, или тук ще мрете“ извадил пистолета и го опрял в гърдите, и като я бутнал, тя пада в несвяст. А братята ми били там, ама ги е страх да излезнат. Тогава тоя гад е казал, че до 8.00 часа не се ли явя в съвета, по-лошо ще стане. Аз се връщам и нищо не знам. По-големият ми брат ме посреща накрай селото и ми казва, че ме викат в съвета. А то някой излъгал, че аз съм избягал през границата, затова съм бил посочен и вървят да ме закарат, ами я не знам нищо.
Отидох в съвета и са събрали там. Кмета на нашето село ме кара да отидем в другата стая и вместо в друга стая ме откара на площада, гледам там един джип. Дойдоха двама-трима други и ме вкараха в джипа. Те започнаха да се препират, да са думкат, кой да ме откара в МВР-то, оттам ме откараха в Корница, като там накрая на селото ме прехвърлят в една Молотовка (кола). В нея имаше и лъжничани и корничени. Те отгоре идат милицията, ама са се напили няколко и крещят: „Аа то по-лошо от турско мамка му да еба“. Оттам в милицията в града /Г оце Делчев/, вкараха ме в една килия, там седях седем дена. През тези седем дена от килията не ме пущат, само до клозета да отида. Там нищо не ме питаха, не са ме и били. Аз си мислих, чи ше си ма пуснат, немам нещо провинения.
На седмия ден отварят вратата на килията и ме закарват четворица милиционери, я незнам, че е имало и друг там от наш’те, а то и ходжата бил там. Закараа ме на автогарата, където спират рейсовете. Вкараа ме в един рейс за Благоевград. Откараа ни в Благоевград, там седяхме два месеца. През тези два месеца по три пъти на ден ходя на следствие.Там ме изследоваа и ме питат какво съм казал в джамията, а аз казах това което споменах преди малко, нищо друго не съм казал. Един следовател, аа да ме удари със стола, аа да ме удари, ще вземе с линията да ме удари. Там 60 дена ма изследоваа, нямаше бой, но не ни даваха ни баня, ни нищо. Ноктите ми станаха етолкави.
Дойде време да се гльода дяло. Те какво са писали в обвинителния акт, какво не са писали на мен не го дадоха акта да го прочета. И за какво ще ме съдят, съдията ме пита къде се намира Гърция. Аз му казвам, че не съм одил и не знам къде са намира. И така три пъти ме питат, а там беше и нашият кмет на селото, пък и тоя не знае къде е Гърция. А то всичко е било, че когато ме хванаха в село и ми правиха обиск, аз уж съм казал: „Да ми се падните вие, както колех в Гърция, тогава ще ви кажа!“ и затова е било всичко. По тази причина са ме карали там и не са ми казвали, за какво ме съдят, по каква причина.
И така ма осъждат две години, ходжата го осъдиаа четери. Делото ми се гледаше в Гоце Делчев. Оттам пак ни закараа и в Благоевград, два три дена там ни държаа, оттам в Бобов дол в мината. Там седях седем месеца. Там ни питаха дали искаме да работим. Ние казваме, че искаме да работим. Наказания нямаше, но това си ни стига, че ни закарват от къщи без вина и заминаваме да работим на държавата без пари, не мога да си видя семейството и да изкара 5 лв. за тях. От това наказание повече – какво. Изкарахме там седем месеца, понеже те ни намалиха, ние обжалвахме и там ни се гледаше второ дело. И тогава ни намалиха присъдата, на ходжата дадоха две години, на мен година и половина. От тази година и половина аз работих седем месеца, като работя два дена ми се пишеха три дена. И така изкарахме 7 месеца в затвора, това беше 1959 г. А през 1972г. за събитията в Корница аз не ходих, ходи сина ми, после едвам си дойдоха, а като си дойдоха бяха пребити. Бяха пуснали кучетата в тях.