Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2019 05 New nationalism

 

Как национализмът се върна обратно?

Поредица „Национализмът – век 21“

Курсът и дискурсите на българския национализъм – Мария Тодорова

Приватизация на национализмите: сглобяване на пъзела – Александър Кьосев и Петя Кабакчиева

Национализъм и агресия – Лиа Грийнфелд

Бележки за национализма – Джордж Оруел

Миналото е друга страна – Тони Джуд

Изобретяването на националните идентичности – Ан-Мари Тиес

Комунизъм и национализъм – Мартин Мевиус

Произход на нациите – Антъни Смит

Преработването на миналото: България, 2013 – Златко Енев

Какво е нацията – Ернест Ренан

Общи герои, отделни претенции – Джеймс Фрусета

Постнационализмът – Мохамед Бамие

Етнос, национализъм и комунистическото наследство в Източна Европа – Мария Тодорова

Граници и идентичности – Стефан Дечев

Изобретената памет – Евгения Иванова

Създаването на един национален герой – Мария Тодорова

Проблемите на национализма в източна Европа – Питър Шугър

Смъртоносните национализми на Балканите – Уилям Хейгън

От „интернационализъм" към национализъм – Чавдар Маринов

Запомняйки, за да забравим – Рихард С. Есбеншаде

Етнонационалната хомогенизационна политика между депортацията и принудителната асимилация – Щефан Трьобст

Политическите употреби на исторически митове – Атила Пок

Митът за двойното робство – Раймонд Детрез

Насилие и идентичност – Михаил Груев

За отношението между партия, държава и мюсюлманско малцинство в България 1956-1986 – Щефан Трьобст

Етнонационализмът по време на демократичния преход – Бистра-Беатрикс Вьогли

Консенсуси на българската памет – Евгения Иванова

Етнонационализмите – Пенка Ангелова

Идеологическият завой към национализъм и политиката на БКП – Михаил Груев

Краят на нациите: възможна ли е алтернатива на националните държави? – Дебора Макензи

Анхиало, 1906: Политическата икономия на един етнически конфликт – Румен Аврамов

От националните движения към напълно формираната нация: процесът на изграждане на нациите в Европа – Мирослав Хрох

„Ние“ и „Те“ – Джери З. Малър

Защо национализмът функционира – Андреас Вимер

Развалената сделка – Джак Снайдър

Това е вашият мозък, захранван от национализма – Робърт Саполски

Комунизъм и национализъм на Балканите – Чавдар Маринов и Александър Везенков

Либерализъм и национализъм – Франсис Фукуяма

Новият стар национализъм – Тони Джуд

Национализмът и нативизмът [местничеството] въртят политиките на всички континенти. С избирането на президента Доналд Тръмп в Съединените щати, нарастващата власт на десните популистки партии в Европа и издигането на авторитарни лидери в държави като Китай, Филипините и Турция, либералите по цял свят се мъчат да намерят отговор срещу популисткото предизвикателство. Днешните националисти хулят „глобалисткия“ либерализъм на следвоенните международни институции. Те атакуват либералните елити като изменници, които се грижат повече за чужденците, отколкото за собствените си съграждани. И обещават да поставят на първо място националните, а не глобални интереси.

Популистката атака подтикна много либерали да стигнат до заключението, че самият национализъм е заплаха за либералния ред, воден от САЩ. И все пак в исторически план, либерализмът и национализмът често са се допълвали. След Втората световна война Съединените щати създадоха един либерален ред, в който необходимостта от международно сътрудничество беше балансирана с популярните искания за национална автономия – нещо, което ограничи агресивните националистически импулси, които бяха се оказали толкова катастрофални през междувоенните години. Следвоенният ред се основаваше на силни демократични социални държави, подкрепяни от международни институции като Световната банка и Международния валутен фонд (МВФ), които координират икономическата политика между отделните държави, като в същото време им предоставят възможност да действат в своя национален интерес. Политическият учен Джон Раджи нарича това споразумение „вграден либерализъм“, защото той е възприел свободните пазари, като ги е подложил на институционализиран политически контрол както на национално, така и на международно ниво – една сделка, която се е провеждала в продължение на няколко десетилетия.

Но през последните 30 години либерализмът постепенно започна да отпада от съдържанието на сделката. Елитите в Съединените щати и Европа постоянно разрушаваха политическия контрол, който дотогава беше позволявал на националните правителства да управляват капитализма. Те ограничиха демократичните политики по такъв начин, че да се вписват в логиката на международните пазари и изместиха политиката по посока към неотчетни бюрокрации или наднационални институции като ЕС. Това създаде условията за настоящия прилив на популистки национализъм. За да я ограничат, политиците ще трябва да се върнат към онова, което е работило в миналото, да намерят нови начини за съгласуване на националната отчетност и международното сътрудничество в глобализирания свят. Точната реакция срещу популизма, с други думи, е не да се откажем от либералния интернационализъм, а да го възстановим.

Голямата трансформация

Национализмът като цяло се разбира като доктрина, според която културната единица на нацията, независимо дали е дефинирана според граждански или етнически принципи, трябва да бъде съгласувана с политическата единица на държавата. През по-голямата част от историята политическите лоялности не съвпадат с националните граници. Това започва да се променя в ранната модерна Европа след протестантската реформация, тъй като централизираните държави осигуряват монополи върху насилието и законната власт на своя територия, постепенно измествайки католическата църква и транснационалните династични мрежи. В същото време ранният търговски капитализъм отклонява икономическата власт от големите земевладелци към процъфтяващата градска средна класа. Държавата все повече се слива със своята нация – един точно определен народ, който допринася с кръвта и данъците си за благоденствието на държавата, а в замяна на това настоява за правото да участва в управлението. С течение на времето националистическата претенция за народно самоопределение се превръща в прислужница на демокрацията.

През деветнадесети век националните държави в Западна Европа (както и европейските колонии от заселници като Съединените щати) развиват силни граждански институции, като например универсални правни кодекси и национални образователни системи, които биха могли да асимилират различни групи в обща културна идентичност. (В страните от Източна Европа и други късно развиващи се държави, различните етнически групи придобиват политическо съзнание, докато все още живеят заедно в многонационални империи – там хомогенността се постига не чрез асимилиране с помощта на граждански институции, а чрез война, етническо прочистване и експулсиране.) Един от най-широко признатите теоретици на национализма, Ърнест Гелнер, твърди, че този процес на вътрешна културна хомогенизация е продиктуван от изискванията на индустриалния капитализъм. За да участват в националните икономики, работниците трябва да говорят на националния език и да бъдат напълно интегрирани в националната култура. В страни със силна гражданска държава този натиск превръща националната държава в културно, политически и икономически интегрирана единица.


Small Ad GF 1

В началото на двадесети век обаче между либералния капитализъм и националистическата демокрация започват да се появяват напрежения. За регулиране на финансовите отношения между държавите капитализмът от деветнадесети век разчита на автоматични пазарни контролни механизми, като например златния стандарт. На правителствата липсва както волята, така и способността да се намесват в икономиката, независимо дали чрез разходи за противодействие срещу икономическия спад в бизнеса или като кредитор от последна инстанция за предотвратяване на банкови фалити. Вместо това, те позволяват на невидимата ръка на пазара да коригира дисбалансите, налагайки болезнени разходи на огромното мнозинство от гражданите им.

Но политиката за ненамеса става несъстоятелна в края на деветнадесети и началото на двадесети век, тъй като все повече хора придобиват правото да гласуват. След катастрофата през 1929 г. и Голямата депресия, гражданите с право на глас вече са в състояние да изискват от националните си лидери да упражняват контрол върху икономиката, за да ги предпазят от суровите икономически промени. В някои страни, като например Германия и Япония, това довежда до издигането на войнствени националистически правителства, които създават държавно-управлявани картелни икономики и преследват имперска експанзия в чужбина. В други, като например САЩ под президентството на Франклин Рузвелт, правителствата въвеждат форма на социалдемократически капитализъм, в която държавата осигурява социална мрежа и започва програми за осъществяване на заетост в трудни времена. И в двата случая държавите се опитват да се справят с онова, което историкът на икономиката Карл Полани нарича Голямата трансформация, идентифицирана като централното напрежение на либералния демократичен капитализъм: противоречието между демократичното управление, с неговото уважение към народното самоопределение, и пазарната логика, според която икономиката трябва да се остави да действа при ограничена държавна намеса.

През междувоенните години водещите световни либерални сили – Франция, Обединеното кралство и Съединените щати – правят предпазливи усилия за създаване на международен ред, чрез който това напрежение да се управлява. Четиринадесетте точки на американския президент Удро Уилсън призовават към създаването на свят на независими национални демокрации, а предложението му за създаване на Лига на народите обещава мирно средство за разрешаване на международни спорове. Самите Съединени щати отказват да се присъединят към Лигата на нациите[1], а британците и французите правят така, че Версайският договор силно да унижи Германия. Но въпреки тези недостатъци, междувоенният либерален ред функционира за известно време. Вашингтонският военноморски договор от 1922 г. помага за предотвратяването на надпреварата между Япония и западните съюзници. Пактът от Локарно от 1925 г. гарантира западната граница на Германия. Планът Доус от 1924 г. и планът Янг от 1929 г. предоставят на Ваймарското правителство достатъчно средства, за да се изплащат обезщетенията от войната, като в същото време се финансират подобрения в градската инфраструктура и социалното осигуряване. Системата се задържа сравнително добре чак до разпадането на международната икономика след 1929 г. Както в Германия, така и в Япония, последвалата икономическа криза дискредитира либералните и социално-демократичните политически партии, което води до възхода на авторитарните националисти, които обещават да защитават народите си срещу превратностите на пазара и предателството на чуждестранни и местни врагове.

Едва след Втората световна война либералните интернационалисти, на първо място онези от САЩ и Обединеното кралство, се научават как да управляват напрежението между свободните пазари и националната автономия. Планът Маршал, чрез който от началото на 1948 г. Съединените щати предоставят финансова помощ на Западна Европа, осигурява необходимия за следвоенното възстановяване капитал, но всъщност е много повече. Освен че предоставя капитал, планът поставя като условие тази помощ да се предоставя само на правителства, които отварят икономиките си за международната търговия, като по този начин укрепва либералните политически коалиции между работниците (които имат голяма полза от по-евтините стоки, внасяни от чужбина) и експортно ориентираните капиталисти (които получават достъп до световните пазари). Институциите, които са създадени в резултат от конференцията в Бретон Уудс през 1944 г., включително Световната банка и МВФ, предлагат заеми и финансова помощ, така че държавите да се приспособят към колебанията на международния пазар. Както първоначално е предвидено, тази следвоенна система, която включва предшественика на ЕС, Европейската икономическа общност, както и институциите от Бретон Уудс, не е предназначена да замести националните държави, а да им позволява да си сътрудничат, запазвайки автономността на политиката. От решаващо значение е, че водещи демокрации като Франция, Обединеното кралство, САЩ и Западна Германия решават да споделят част от суверенитета си чрез участие в международни организации, което прави националните им държави по-силни, отколкото по-слаби. През последните десетилетия обаче тези трудно научени уроци изглежда започват постепенно да бъдат забравяни.

Разграждането на либерализма

През първите няколко десетилетия след Втората световна война вграденият в международната система либерализъм, характеризиран от силни национални социални държави, подкрепяни от международни институции, успява да даде автономия и демократична легитимност на националните държави, като заедно с това ограничава агресивния национализъм. Още през 1970-те години това споразумение се оказва под натиск, в резултат от някои структурни промени в световната икономика и идеологически нападения от либертарианци и защитници на над- и транс-национализма. Получената в резултат на това ерозия на вградения либерализъм проправи пътя за националистическото съживяване на днешния ден.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Системата от Бретон Уудс разчита на един определен финансов механизъм: страните, участващи в нея, фиксират обменни курсове на валутите си срещу щатския долар, който на свой ред е подкрепен от злато. Но още в началото на 1970-те години хроничният търговски дефицит на САЩ и увеличаващата се конкурентоспособност на европейския и японския износ правят тази система неустойчива. В същото време Съединените щати изпитват т. нар. „стагфлация“ – комбинация от висока безработица и висока инфлация, която не се поддава на контрол чрез традиционните кейнсиански стратегии, като например увеличени държавни разходи, на които се е осланяло следвоенното икономическо управление. В отговор на това американският президент Ричард Никсън преустановява конвертируемостта на долара в злато през 1971 г., като се придвижва по посока към нерегулирана пазарна система с плаващи валутни курсове. Другите структурни промени също поставят вградения либерализъм под напрежение: глобализацията на производството и пазарите засилва относителните преимущества на капитала, който е силно мобилен, пред труда, който е по-обвързан с конкретни места и условия. Това отслабва силата на традиционните профсъюзи, подкопавайки сделката между капитала и труда, която стои в центъра на следвоенния ред.

Тези икономически тенденции са съпътствани от идеологически развития, които поставят под въпрос и двата основни принципа на вградения либерализъм: социално-демократическата регулация на икономиката и политическото върховенство на националната държава. Първото от тези развития е възходът на свободно-пазарния-фундаментализъм, обоснован и теоретично подкрепян от икономисти като Фридрих Хайек и Милтън Фридман, и приет повече или по-малко безрезервно от политически лидери като британската премиерка Маргарет Тачър и американския президент Роналд Рейгън. Започвайки с избирането на Тачър през 1979 г., тези лидери и техните идеологически поддръжници се стремят драстично да съкратят социалната държава и да се върнат към политиката на laissez-faire [държавна ненамеса] от деветнадесети век. Този пазарен фундаментализъм първоначално е използван от десницата като средство за борба срещу социалдемократическата левица, но с течение на времето е приет и от лидери на лявоцентристките партии, като френския президент Франсоа Митеран, американския президент Бил Клинтън и британския премиер Тони Блеър, които през 1980-те и 90-те години прокарват мерки за финансова дерегулация и смаляват социалната държава. Тези политики засягат членовете на бялата работническа класа, отчуждавайки ги от политическата система и лявоцентристките партии, които традиционно са защитавали техните интереси.

Другият елемент от идеологическото нападение срещу вградения либерализъм идва от ентусиасти на над- и транс-национализма. Във влиятелното си есе „Изместването на властта“ от 1997, публикувано в същото това списание, политоложката Джесика Матюс твърди, че технологическите промени и краят на Студената война са направили националната държава остаряла. Нейните функции, според Матюс и други мислители с подобни умонагласи, ще бъдат иззети от наднационални организации като ЕС, координиращи институции като Световната търговска организация и различни транснационални мрежи от активисти, експерти и новатори. През 1993 г. Европа приема общ пазар и създава бюрократичната сграда на ЕС, която да управлява произтичащите от това потоци от стоки, пари и хора. Това е последвано от въвеждането на еврото през 2002 г. Въпреки че има за цел да насърчи европейската интеграция, еврото по същество лишава членовете си от паричен суверенитет, с което значително намалява способността им да определят автономни политически курсове.

Нещо повече – този транснационален рай оставя само малко място за демокрация. Постепенното прехвърляне на властта от националните правителства към Брюксел предоставя значителна власт в ръцете на неизбрани технократи. Европейците, които са недоволни от политиките на ЕС, нямат възможност да гласуват срещу бюрократите в Брюксел; единственият им ефективен начин за налагане на демократична отчетност е чрез национални избори, което създава силен стимул за националистическа мобилизация. Различните европейски страни имат различно политическо равновесие, основано на предпочитанията на избирателите им, нуждите на националните икономики и реторичните стратегии на националните им политически елити. Търсенето на национално-специфични решения обаче е объркано от изискването на ЕС всички държави-членки да постигат пълно съгласие по конкретните политики на деня. След мигрантската криза от 2015 г., поставена в ход от решението на Германия да отвори за кратко границите си, Брюксел започва да принуждава и други държави-членки на ЕС да приемат някои от мигрантите в името на споделянето на тежестта. Не е чудно тогава, че унгарците, италианците и поляците, които се противопоставят на имиграцията, започват да се обръщат към националистически политици, които обещават да устояват на натиска от ЕС. Подобни различия има и в отношенията към политиката на икономии, които получават израз под формата на национални враждебности – например между германци и гърци – и подклаждат мобилизацията срещу Брюксел.

Учените дискутират дали популисткият национализъм в Съединените щати и Европа е възниквал основно в резултат от икономически или културни оплаквания, но най-убедителното обяснение е, че някои националистически политически предприемачи са обединили и двете оплаквания в един разказ за коварните елити, които ухажват незаслужаващи такова внимание групи – имигранти и малцинства – докато третират с презрение истинските членове на нацията. В този смисъл елитите използват бюрократичната и правна бюрокрация, за да се предпазят от отчетност и да наложат политически коректни речеви норми, за да заглушат критиците си. Тази история не отговаря на фактите – например, сред останалите ѝ аномалии, жителите на селските райони с малко имигранти са сред най-решителните противници срещу бежанците – но не би трябвало да е изненадващо, че разказът за самообслужващите се елити и опасните имигранти е получил такъв отклик, като се има предвид известната склонност на хората към групови пристрастия. Местническите предразсъдъци са латентни и винаги готови да избухнат във времена на културни промени или икономически напрежения, когато традиционните елити изглеждат неотзивчиви.

Другото лице на съвременното националистическо съживяване е нарастването на авторитарния популизъм в някои развиващи се държави като Бразилия, Индия, Филипините и Турция. Подобно на по-старите надигащи се нелиберални сили, като например Германия от деветнадесети век, тези страни успяват да използват така наречените предимства на изостаналостта – евтина работна ръка, трансфер на технологии и държавно насочено разпределение на ресурсите – за да растат бързо, тоест, докато достигнат приблизително една четвърт от БВП на глава от населението в САЩ. Отвъд тази точка растежът се забавя значително, освен ако държавите не последват стъпките на реформатори като Япония, Южна Корея и Тайван, и не приемат пълния набор от либерални институции. Често обаче техните правителства избягват либералната реформа. Вместо това, изправени пред стагниращ растеж и неефективност от корупция, те се вкопчват в някаква комбинация от демагогски национализъм, репресии и осакатяващи свръх-инвестиции в мащабни инфраструктурни проекти, които са предназначени да запазят подкрепата на бизнес елитите. В такива случаи либералните икономически партньори на тези държави отвън са просто длъжни да настояват за реформи – но с това те рискуват да предизвикат още по-голяма националистическа реакция.

Ако нещо не е развалено, не го поправяй!

Но как тогава лидерите трябва да реагират срещу възхода на национализма? Първата стъпка е да се признае, че напрежението, което подхранва съвременния национализъм, не е нещо ново. В сегашния случай става дума именно за напрежението, идентифицирано от Полани, което вграденият либерален ред от следвоенните години е трябвало да управлява: противоречието между свободните пазари и националната автономия. Нелибералният национализъм никога не е бил особено успешен в управлението, но той винаги си остава изкушение, особено когато либерализмът се отдалечава твърде далеч от демократичната отчетност.

В исторически план, това противоречие е било разрешавано единствено чрез уредбата на демократични социални държави, подкрепяни от международни институции, които им предоставят политическата гъвкавост да се приспособяват към колебанията на пазара, без да причиняват ненужна болка на гражданите си. Разрешаването на днешната националистическа дилема ще изисква изоставяне на икономиката на laissez-faire и неотчетния над-национализъм, и връщане към принципите на вградения либерализъм, актуализиран към изискванията на днешния ден. От своя страна това изисква възраждане на основните практики на следвоенния либерализъм: демократична отчетност на национално равнище, икономическа координация чрез международни институции и компромис по отношение на конкуриращите се приоритети.

Днешната политическа поляризация прави компромисите малко вероятни. Както нелибералните националисти, така и космополитните елити, по свои собствени начини, са се вкопчили в едностранчиви решения, като се опитват да разгромят опонентите си, вместо да постигнат някакво трайно решение. Тръмп призовава за издигане на гранична стена и забрана на мюсюлманската имиграция, а противниците му продължават да говорят така, сякаш политиката на имиграцията и бежанците е въпрос на абстрактни правни и морални ангажименти, а не тема за демократично обсъждане. Междувременно в Европа германците се придържат към политики на строги икономии, които наказват държави като Гърция и Италия, а нелибералните популисти се противопоставят на ограниченията на ЕС върху собствената им автономия.

И все пак самият неуспех на тези едностранчиви мерки може би ще бъде в състояние да отвори пространство за един обновен вграден либерализъм. В Съединените щати Законът за достъпни грижи [здравната реформа] на президента Барак Обама, който оцелява до голяма степен, въпреки грубите атаки отдясно, е ясен пример за това как би могло да изглежда модерното вградено либерално решение. Той укрепи социалното подпомагане чрез значително разширяване на достъпа до държавно субсидирано здравеопазване, но и посрещане нуждите на частния сектор – нещо като повторение на компромисите между труда и капитала, които бяха направили възможен следвоенния ред.

Подобни споразумения могат да се търсят и по отношение на имиграцията. Например богатите страни могат да се съгласят да координират инвестициите в по-бедните, за да стабилизират миграционните потоци чрез подобряване на условията в страните-източници на миграция. Тези договорености следва да бъдат институционализирани преди следващите кризисни удари, а не импровизирани както през 2015-2016 г., когато Германия и ЕС сключиха бърза сделка с Турция, плащайки на Анкара милиарди евро в замяна на тамошно приемане на бежанци. И въпреки че международните институции като ЕС трябва да играят роля в координирането на имиграционната политика, на демократичните държави трябва да бъде позволено да адаптират собствените си политики към предпочитанията на избирателите си. Натискът върху страните да приемат повече мигранти, отколкото искат, просто оставя повечето козове в ръцете на нелибералните популисти. А даването на популистите на онова, което искат сега, може да подобри перспективите за вградени либерални компромиси в бъдеще. През декември 2018 г. унгарците започнаха масово да протестират срещу политиката на националистическото правителство за принудителен извънреден труд, която беше приета поради недостиг на работна ръка. Изправени пред подобни проблеми, някои от антиимиграционните фанатици в страната скоро могат и да започнат да преоценяват позицията си.

В есето, в което въвежда термина „вграден либерализъм“, Раджи отбелязва, че институционализираната власт винаги обслужва някаква социална цел. Целта на следвоенния ред, според него, е да се постигне компромис между конкуриращите се императиви на либералните пазари и националната автономия. Днешната криза на либерализма до голяма степен произтича от загубата на тази цел. Институциите на настоящия международен ред са престанали да отговарят на желанията на националните избиратели.

Доказателствата от миналия век показват обаче, че демократичната отчетност е необходима както за политическата стабилност, така и за икономическото благосъстояние. Дори и днес националните държави си остават най-надеждната политическа форма за постигане и поддържане на демокрацията. Вероятно е невъзможно те да бъдат преработени по такъв начин, че да отговарят по-добре на нуждите на световните пазари и транснационалните институции, но дори и ако това е възможно, то би било лоша идея. Вместо това защитниците на либералния проект трябва да започнат да адаптират институциите, за да ги приспособят отново към формата на демократичните национални държави. Такава е била първоначалната мечта за вградения либерален ред; сега е моментът да я съживим.

Източник
 

[1] Това става въпреки волята на Уилсън, тъй като Американският конгрес (и общественост) отказват да приемат присъединяването на САЩ към Лигата на нациите. Причините за това са различни, но най-вече свързани с травматичното наследство на Първата световна война, което кара повечето от тогавашните американци да приемат една политика на изолация от останалия свят. Както показва историята, това води до още по-тежки последствия и в края на краищата до най-разрушителната война в историята на човечеството. „Научила урока си“, след Втората световна война Америка поема стриктен курс на международни ангажименти и активно участие, та дори и доминация, в международната и световната политика. Днешна Америка под ръководството на Доналд Тръмп изглежда започва да забравя уроците на историята и отново се впуска в курс на изолационизъм. Дали този курс ще бъде дългосрочен и докъде ще ни доведе всичко това, си остава да се види. Бел. пр.

 

Джак Снайдър е професор по международни отношения в Колумбийския университет и автор на множество научни трудове. Последната му книга е „От гласуване до насилие: демократизация и националистически конфликт“.


Pin It

Прочетете още...