Rex/Shutterstock
Този път беше Барселона. Обикновена кола за разнасяне на стоки беше превърната в смъртоносно, не подбиращо жертвите си оръжие.
Изглежда че това беше пореден удар срещу доверието в едно от основните ни социални споразумения: че хората по принцип се намират в сигурност когато ходят по улиците, разчитайки на това, че шофьорите ще се опитват поне да се придържат към правилата за движение. Че катастрофите са нещо безлично и случайно, и че всички се опитват да ги избягват.
И макар че терористическите атаки, извършвани с помощта на автомобили през последните две години бяха далеч по-редки от „обикновените катастрофи“, те са предупреждение, че всеки шофьор е в състояние да използва колата си като смъртоносно оръжие. Но ако всяко нещо – дори нещо толкова обичайно като автомобил – може да бъде превърнато в оръжие, то това добавя към ежедневния градски живот съществено усещане за заплаха.
Години на изследвания са показали, че страхът може евентуално да разделя и отравя обществата, като ожесточава хората срещу ония, които те възприемат като чужди, карайки ги дори да се отказват от някои ключови ценности. Този вид нападение, чрез използване на един от най-обичайните предмети в ежедневието, е в състояние да усили подобни реакции.
Политолозите Марк Хетърингтън и Елизабет Сухей са открили например, че когато хора, които обикновено са открити и доверчиви към чуждите, изпитат усещането, че са заплашени от терористична атака, те стават по-склонни да поддържат сурови, авторитарни политики и по-готови да пожертват някои граждански права в замяна на обещания за сигурност.
Терористичните атаки целят да привлекат общественото внимание и да внушават широко разпространено усещане за ужас. Те ни принуждават, като членове на обществото, да извършим следното пресмятане: може ли това да се случи на мен или на някой, когото обичам? Има ли начин да остана в сигурност? Какво ще струва да бъда защитен/а?
За да намерим увереност, ние търсим стратегии, които ни помагат да отговорим на такива въпроси по начин, който вдъхва увереност.
След атаките от 11 септември например, много хора започнаха да избягват пътнически полети. Хората, работещи в малки, анонимни сгради, можеха да се успокояват с мисълта, че само сгради с такава голяма публична видимост като Световния търговски център се намират в опасност да се превърнат в мишени.
Но колите, камионите и микробусите са навсякъде около нас. Не може да се измисли набор от правила или ограничения – с изключение на пълното им изключване от ежедневието – които да ни защитят напълно срещу атаки от този род.
Рискът човек да бъде убит при такъв вид атака е нисък. Само в Съединените щати автомобилните катастрофи убиват 30 до 40 хиляди души годишно. Терористичните атаки по целия свят, при които са използвани коли или други превозни средства, са убили само нищожен в сравнение с тези цифри брой хора.
Но такъв вид пресмятания не могат да отстранят страха. Възможността за катастрофа се възприема по съвсем друг начин в сравнение с онази да бъдеш избран/а преднамерено, ако и по случаен принцип, като жертва на убийство.
И все пак историята на градовете винаги е била свързана с необходимостта от справяне с привидно широкоразпространени опасности, включително и тероризъм.
През ранните 1990 години, след като терористи от ИРА поставиха бомба в кошче за боклук в една от станциите на лондонското метро, градското управление отстрани голяма част от тези кошчета. Посещавайки града, човек трябваше или да се чуди на липсата на места за отпадъци или, ако знаеше причината за това, да вижда във всяко място без кош за отпадъци един вид напомняне, че зад всеки ъгъл може да го/я очаква бомба. Страхът малко по-малко намаля, примесвайки се с фона от „обичайни“ опасности, свързани с живота в големия град.
Като изкривяват смисъла на употребата на една обичайна машина, нападения като това от Барселона създават усещането, че общественият живот е наситен с неизбежни опасности. Когато всяко нещо може да се превърне в оръжие, това отслабва надеждата, че терористическите атаки са по някакъв начин предсказуеми или контролируеми. Не са необходими никакви особени способности или ресурси, за да се вземе микробус, който да бъде засилен срещу група невинни хора. Всичко, което е необходимо за нещо такова, е мотивация.
Този страх е не просто неприятен. Той може да има съвсем реално въздействие върху обществото и политиката.
Последните атаки в Европа могат например да обяснят защо едно скорошно изследване на Чатъм хаус, британска изследователска фирма, е открило, че повече от половината европейци поддържат идеята за забрана на имиграцията от страни с мюсюлмански мнозинства.
Други изследвания показват, че когато хората изпитват усещането, че се намират под нападение поради членството си в конкретна група, определяна от неща като религията, националността или расата им, те се привързват по-силно към тази идентичност, стават по-закоравели и по-подозрителни към чуждите. Това може да насърчи нещото, което социалните учени наричат „извън-групиране“ [outgrouping] – страх от чужди и желание те да бъдат контролирани или наказвани. Когато терористическите организации изберат за цел да речем, хора от Запада, това води изключващо поведение.
А това чувство за „нас“ срещу „тях“ разделя обществото, усилва предразсъдъците и създава линии на социални битки – именно онзи вид неща, които насърчават крайнодесните популисти, печелещи популярност през последно време в Европа и Съединените щати.
Тези изследвания подсказват, че страхът, създаван от атаките, като подкопава общественото доверие и единство, може да доведе до дълбоки и продължителни щети, по-малко видими, но несравнимо по-големи от непосредствените жертви.
Каквито и да са последствията от подобни атаки върху западните политики, те вече променят, по едва доловими, но несъмнени начини, мисловната география на градския живот. И докато градовете по неизбежност издигат все повече бариери, за да предотвратят отдалечената опасност от една или друга атака, ние ще започваме все по-ясно да осъзнаваме вечно-присъстващата заплаха, отправяна към нас от ежедневните предмети.
