Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 07 Zafer Lager

 

При нормални условия и спазване на гражданските права, които фигурират в конституцията и законодателството на комунистическа България, една военна мобилизация би трябвало да обхваща всички райони на страната и мъже от различни вероизповедания и етноси. За постигане на своите политически и асимилаторски цели, Живковото правителство чрез Министерството на народната отбрана нарушава всички правни норми и в мирно време използва възможностите на мобилизацията, за да изолира, асимилира, накаже и вербува по-будните и влиятелни представители на турската и помашка общност. Под формата на „мобилизация“, „повикване на временно обучение“ или „запас“, през януари – февруари 1985 г. и август – септември 1989 г.  стотици невинни граждани, окачествени в документите като „протурски националисти“ са въдворени в специални лагери за принудителен труд – открити за целта във военни поделения, ТКЗС-та или ДЗС-та.

Трудовите лагери от януари-февруари 1985 г.

След масовите протести срещу насилствената смяна на имената на турците от Югоизточна България и района на с. Ябланово, потушени жестоко от милиция и военни части и представители на местните власти, като превантивна мярка за предотвратяване на евентуални вълнения в Североизточна България се използва законната военна мобилизация. Под формата на фалшива мобилизация режимът изолира стотици мъже от районите с компактно турско население и всява страх сред останалите. В точка 12 на специален инструктаж от 17.01.1985 г. „във връзка с провеждане на мероприятия за подмяна на турско-арабските имена“ се предлага: „Преди провеждането на мероприятията чрез военните окръжия да се вземат в запас отделни протурски националисти, които могат да се ангажират в престъпна дейност“ (ДС, том I, 2013: 1076-1078). В Рапорта за обстановката в страната и провеждане на мероприятията по смяна на имената (от 23 януари 1985 г.) и по-специално в информацията за Пловдивски окръг е посочена датата 21 януари, а в информацията за Шуменски окръг се споменава, че предния ден е започнало преименуването в района (ДС, том I, 2013: 1084-1085). Може да се предположи, че още в навечерието на старта за насилствено побългаряване в Североизточна България се използват редица форми на масови репресии, в резултат на които стотици са задържани, разследвани и подложени на масово въдворяване в Белене, изселване или мобилизация. Във връзка с мобилизацията в цитирания документ се изисква да се обърне особено внимание на „новопроявяващия се контингент от средите на младежта, интелигенцията, мюсюлманското духовенство, лидерите на новосъздадени неформални националистически групи и лица, ползващи се с авторитет и влияние“ (ДС, том I, 2013: 1082).

В цитирания рапорт от 23 януари има информация както за задържането, въдворяването и изселването, така и статистически данни за мобилизацията на турците по райони. Само в цитирания документ броят на получилите повиквателни за „запас“ е внушителен. Например от Шуменско заповеди за мобилизиране са връчени на 404 човека, като до датата на рапорта във военните окръжия са се явили 282-ма. В Търговищко в запас са взети 23, в Силистренско – 100, в Русенско – 100, във Варненско – 200 (ДС, том I, 2013: 10851087) – общо 827 души. За Разградско и Толбухинско няма данни. Макар че тук става дума за неявили се, а в друг документ за укриващи се (ДС, том I, 2013: 1142), броят на мобилизираните би трябвало да е много по-висок.

В стенограма от срещата на „ръководството на МВР с ръководителите на оперативни групи от централните поделения“, проведена на 4 февруари 1985 г., се дават повече подробности за този вид масова репресия. На „запасняците“ са връчва заповед за 10 дни, но някои от тях са държани за по-дълъг период: „А сега масово се поставя непрекъснато въпроса – за 10 дена ни мобилизирахте – до кога?“ (ДС, том I, 2013: 1153). На този етап не съществува категорично мнение по въпроса за освобождаването и за срока на задържането им в лагери за принудителен труд. Чергиланов[1] предлага: „Не бива да се избързва с пускането, но имаме най-различни виждания в окръжните управления. Едни искат да ги пуснем, други казват ще ги държите до второ нареждане, трети пишат – пуснете еди кой си. Това са мобилизирани хора. Периодът трябва да се използва ползотворно за вербовъчна работа. Досега са освободени около 350 души. Смятам в документа да се запише да се използва останалото време за работа сред тази категория мобилизирани“ (ДС, том I, 2013: 1153).

В документите на ДС не се споменават на кои места се държат въдворените под формата на мобилизация, но поделението в гр. Сливница е споменато в биографичния разказ на Алядин Мехмедов: „Започнах да се съпротивлявам срещу Живковия режим в началото 80-те години. За това явно съм привлякъл вниманието на ДС и преди да започне кампанията за смяна на имената, ни събраха под формата на запас във военните поделения, за да ни контролират или да ни унищожат. Знам, че последната дума, която написах, е много силна, но това е самата истина, защото аз и много от запасняците видяхме ямата, която беше изкопана край Сливница.“[2]

Един разговор от 1989 г. с журналистката от радио „Свободна Европа“ Румяна Узунова свидетелства, че някои мобилизирани от януари 1985 г. са изпратени в новооткрити трудови лагери в селскостопански предприятия, например в свинеферми. Охранявани са от военни и милиция и при тежки зимни условия са принуждавани да копаят канали. Разказът на Шукри Шерифов пред журналистката съдържа много ценни подробности за условията в лагера за принудителен труд в Нова Загора и смяната на имената на „мобилизираните“:

Ш. Шерифов: След вече като стана това преименуване, …по време на преименуването мен ме вземаха запас, в Нова Загора, там ни държаха 23 дена.

Ш. Шерифов: Там точно, там ни преименуваха, бяхме в един свинекомплекс.

Р. Узунова: Сенокомплекс? Какво е то?

Ш. Шерифов: Свинете гледат там.

Р. Узунова: А, свинекомплекс! И там ви преименуваха всички?

Ш. Шерифов: За условията въобще не искам да…, въобще не е за разправяне.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Р. Узунова: И какво – строиха ви и ви казаха: избирайте си имена?

Ш. Шерифов: Работихме там, канали там копахме, през цялото време там работихме и след една седмица – в началото там ни водеха с турски имена, след една седмица.

Р. Узунова: А много турци ли бяхте там?

Ш. Шерифов: Около 60 човека бяхме там.

Ш. Шерифов: Да, все турци. След една седмица един ден дойдоха и казаха: от сега нататък ще имате нови имена. Ние, естествено, не се съгласихме, обаче там имаше хора въоръжени – от армията, от МВРто, от пожарната – всичките бяха въоръжени. И така, един по един ни прибираха в една стая, там щеш не щеш, насила вече[3].

 

Трудовият лагер в гр. Сливница от август – септември 1989 г.

Този опит на тоталитарния режим е използван за сплашване и репресиране на опозиционно настроени мюсюлмани от Южна България само четири години по-късно, през втората половина на 1989 г. В региона чрез вътрешно заселване и призоваване на военен запас се извършват масови репресии срещу елита на помаци и турци, които досега не са били предмет на изследване[4]. Румен Аврамов много точно представя беззаконието в периода на Майските събития от 1989 г.: „Правовият ред в България е фактически променен и системата е пренасочена към режим на активна гражданска война. […] Управлява се според принципите на извънредно положение: в името на главната цел ръцете са развързани.“ (Аврамов, 2016: 597).

Гражданската мобилизация е едно от средствата за осъществяване на абсолютен контрол и борба срещу политически противници в условията на извънредно или военно положение. Въпреки че в страната не е обявено военно или извънредно положение, на 4 юли 1989 г. в „Държавен вестник“[5] е обнародван Указ № 1253 за гражданска мобилизация в мирно време, който предоставя широки правомощия на режима за репресии срещу всички граждани. На пръв поглед указът засяга само българите, които трябва да се мобилизират, за да подпомогнат прибирането на реколтата в районите с компактно турско население, експулсирано или принудено да напусне страната (Kamusella, 2019: 75-76). Но в рамките на няколко месеца гражданската мобилизация се прилага и срещу турци, на които не се разрешава да заминат за Турция до приключване на полската работа (Аврамов, 2016: 601). Наред с това указът е използван срещу помаци и турци от Южна България, които изразяват недоволство срещу забраната да им се издават задгранични паспорти и накрая – спрямо завърнали се от Турция депортирани или други, които въобще не са напускали страната и не са правили постъпки за „екскурзия“.[6]

С изключение на експулсираните активни участници в неформалните организации, на всички помаци, а и на турците от някои южни райони на страната, наричани „турскоговорящи българомохамедани“, не се издават задгранични паспорти и те не могат да напускат страната до 21 август 1989 г., когато Турция затваря границата и въвежда визов режим. В Протокол № 118 от 16 юни 1989 г. партийното решение е формулирано така: „Да не се допуска заминаване за Турция на българо-мохамедани-помаци.“[7] Срещу това решение най-напред започват да протестират помаците от Североизточна България. В декларация на 50 семейства от село Климент, Шуменско от края на юли 1989 г., прочетена пред Румяна Узунова, се резюмира политиката на режима, забраняваща заминаването на част от мюсюлманите за Турция: „Всички членове на 50-те семейства турски помаци от село Климент, Шуменско, обявяваме тридневна протестна гладна стачка от 27 до 30 юли 1989 г., с която протестираме пред българското правителство за направените и продължаващи престъпления срещу нас и настояваме да ни бъде разрешено да напуснем пределите на страната, в която животът ни е немислим.“ Представители на тази група са задържани пред турското посолство в София.[8] В Стенографски протокол от съвещание на 15 август 1989 г. също се споменава за протеста: „Група помохамеданчени българи от с. Климент, община Каолиново, са посетили приемната на Народното събрание и Държавния съвет и са депозирали писмени искания да им бъде разрешено да се изселят в Турция“ (Баева, Калинова, 2009: 579).[9]

На живеещите в Пловдивска и в Софийска област турци също не се издават паспорти. В цитирания Стенографски протокол се казва: „Девин, Борино, Грохотно, Гьоврен, Стоманово, Пещера, Нова махала, Фотино. Именно това т.нар. турцизирано и говорещо чист турски език население създава и проблемите, които имаме в областта, а също така и в някои други селища, където има съсредоточена по-малка маса от това население в Розино и в някои селища на Асеновградска община. (…) Това население непрекъснато очаква и претендира да му се дадат паспорти да пътува за Турция“ (Баева, Калинова, 2009: 580). В информация на министъра на вътрешните работи Г. Танев за турците от споменатите райони, които от режима са обявени за помаци, се съдържат неубедителни и смешни твърдения: „Преобладаваща част от тези лица демонстративно говорят на турски език, обявяват се за „турци“ и желанието им да заминат за Турция придобива характер на изселническа психоза“ (Баева, Калинова 2009: 576). За предизвиканото напрежение сред турското населението в районите се споменава и в Експрес – информация № 85 от 18. 08. 1989 г.: „Получени са оперативни данни за нарастване на напрежението сред турскоговорящите българомохамедани от с. Нова махала. Те изразявали открито недоволство от обясненията на официалните органи за причините, поради които не им се разрешава да заминат за Турция. Заявявали, че ако не ги пуснат след 1 септември да пътуват щели да направят „нещо“. Работничките от шивашкия и килимарския цех в селото възнамерявали около 26 август да подават масово молби за напускане на работа. Много от хората смятали, че ако и този път бъдели „излъгани“ щели да напуснат Нова махала и да се заселят по всички краища на страната, за да могат от там по-лесно да заминат за Турция. Данни за засилване на изселническата психоза са получени и за село Борино, където някои лица от местната интелигенция редовно слушали турски радиостанции и Би-Би-Си и обработвали своите съселяни“ (ДС-Смяната на имената, Том II, 2013: 1313). Не е по различна и обстановката сред турците от община Гоце Делчев, Софийска област. „По данни на РО на УГВ част от жителите на селата Дъбница, Хвостяне и Блатска обсъждали варианти за нелегално преминаване през границата за СФРЮ и СРР.“ (ДС, том II, 2013: 1315)

От същия документ става ясно, че и сред помаците в Софийска област се е създала напрегната обстановка поради дискриминационното отношение и лишаване от права: „До настоящия момент около 8 000 българомохамедани, живеещи в Софийска област, са извършили известни подготвителни действия за пътуване в Турция – ликвидиране на спестовни влогове, изваждане на свидетелства за съдимост, удостоверения от ДЗИ и ДСК, спиране на частни строежи, разпродаване на строителни материали и животни, изкупуване на хранителни стоки и други вещи с трайно предназначение и др.“ (ДС, том II, 2013: 1315). Според министъра на вътрешните работи Г. Танев „Подобни настроения съществуват и в някои други селища на Гоце Делчевска община (Корница, Лъжница, Рибново, Аврамово и Света Петка), на селищната система Разлог, Велинград, Казанлък, Асеновград и Карнобат“ (Баева, Калинова, 2009: 576).

Управляващите знаят за предстоящото затваряне на границата от страна на Турция, където се готви спиране на безвизовото влизане на експулсираните и обзети от изселническата психоза уплашени турци. Това се потвърждава от една Сигнална записка на Любомир Шопов до Димитър Стоянов от 16.08.1989 г., според която приемането на влаковата композиция със заминаващи турци се преустановява на 17 август. В нея се съдържат данни за намерението на властите да продължат реализацията на плана си за етническо прочистване по въздух и море (Ангелов, 2008: 695-696). Същевременно, готвят поредната си репресия срещу част от гражданите, на които не се разрешава да заминат.

Указ № 1253 за гражданска мобилизация в мирно време предоставя широки възможности на режима за сплашване на част от турци и помаци, които режимът планува да задържи в страната. Важно е да се знае, че изселването и въдворяването в лагера за принудителен труд в гр. Сливница и някои села в Пернишко и Софийско напълно противоречи на съдържанието на указа, първият член на който гласи: „Чл. 1. Гражданска мобилизация в мирно време се обявява за осигуряване необходима работна сила и техника при възникнали извънредни обстоятелства или бедствия, които създават значителни трудности за народното стопанство и страната.“

Докато етническите българи наистина са мобилизирани за подпомагане на народното стопанство в обезлюдените селища след експулсирането, а турците със задгранични паспорти са задържани по селата за включване в прибирането на селскостопанската продукция, помаци и турци от Южна България насила се отдалечени от тютюнопроизводството в период на най-усилената работа и са въдворени във военни поделения или са разселени по софийски и пернишки села, които нямат нужда от помощ. В цитираната Експрес – информация № 85 от 08. 08. 1989 г. се подчертава: „От Гоце Делчевски район са определени 59 лица, които ще бъдат мобилизирани от 21 август по Указа за гражданска мобилизация за период от 2 месеца и изпратени в Софийски и Пернишки региони. Указът ще бъде приложен и по отношение на други лица от контингента, които се уточняват“ (ДС, том II, 2013: 1315).

По-нататък в документа се дават много важни подробности за това срещу кои представители на мирното население са насочени репресиите. „Профилактирани са 110 лица – лидери, подстрекатели и изявени националисти. В ход са редица организационни мероприятия, които се провеждат съвместно с партийните органи. На 17 август в Благоевград бе проведено съвещание с актива на Благоевградски регион, в което участва членът на ПБ на ЦК на БКП – др. М. Балев и Първият секретар на Областния комитет на БКП – др. Л. Причкапов“ (ДС, том II, 2013: 1315). Примерът с въдворените от с. Корница показва към кои граждани е насочена мобилизацията. Повечето от разселените и затворените в Сливница са хора, които в кампаниите за насилствено побългаряване са били репресирани. Петимата от общо шест човека, фигуриращи в списъка на Али Алиев Киселов, лично или бащите им са съдени или изселени през 1973 г. От въдворените от Корница в трудовия лагер Сливница само един (Мустафа Бимов) не се вписва в тези рамки, но той поддържа активна връзка с неформалните организации.

Али Алиев Киселов от с. Рибново, осъден през 1964 г. във връзка с участието му в протестите срещу насилствената смяна на имената, оставя ценни спомени от 1989 г. за „мобилизацията“[10].

Той организира съставянето и изнасянето на списъка с имената и местоживеенето на мъжете, въдворени под конвой в трудовия лагер в Сливница[11], което в заповедта фигурира като поделение № 24800. Открито е специално за случая и се подвизава на територията на реалното поделение № 24300.

 

Страница от непубликуваните спомени на Али Киселов

На него, както и на много други помаци и турци, най-напред са връчени заповеди за гражданска мобилизация, които на пръв поглед не противоречат на указа. Повиквателната или заповедта на Али Киселов е под № „102/16.VIII.1989 г. на основание на член 5, ал. 1, от Указ № 1253 от 1989 г. на Държавния съвет на НРБ и Решение № 109 на Министерския съвет от 1989 г. за обявяване на гражданска мобилизация“[12]. Член 5, ал. 1 гласи: „Гражданите могат да бъдат мобилизирани по реда на този указ за работа в предприятията, организациите и учрежденията, където са на постоянна работа, или в други предприятия, учреждения и организации“.[13]

Според Али Киселов и на други мобилизирани турци и помаци най-напред са връчени заповеди за гражданска мобилизация за двумесечен срок, заселени са по различни села и след 2-3 дни на някои от тях са издадени повиквателни за военен запас. Само от село Корница[14] за една нощ са мобилизирани към 18 човека, сред които и една жена[15]. А в Сливница на първия етап под конвой са закарани само петима. Другите са оставени по селата. Вземането в запас продължава и след първата голяма вълна, в която от Корница е закаран още един[16]. В заповедта за „военната мобилизация“ на Али Киселов е посочено поделение 24800, което след това се оказва невярно. Повече от 100 мъже, помаци и турци (най-голям е броят на потърпевшите от Борино), под конвой са закарани в поделение 24300 на гр. Сливница и са поверени в ръцете на около 10 войници и 13 офицери[17]. Удостоверението, което по искане на Али Киселов (насила дадените му имена са Алтай Алтаев) е издадено от Държавен военноисторически архив на 14.05.2021 г., съдържа данни за неговото въдворяване и освобождаване от лагера за принудителен труд Сливница. В удостоверението пише, че той е „повикан на временно обучение на 22.08.1989“[18] г. и е освободен на 21.09.1989 г. Чрез него се потвърждава, че въдворените в Сливница са регистрирани като мобилизирани за „временно обучение“, което не отговаря на истината. В първата заповед, която Али Киселов получава в Гърмен, пише, че се изпраща „в помощ на тютюнопроизводството в Ихтиман“, където според него не се произвежда тютюн. Въпреки че по същото време семейството му обработва 20 декара тютюн, Али Киселов е отстранен от тютюнопроизводството в период на най-усилената работа[19].

Режимът в Сливница не включва никаква военна подготовка, облечените във военна униформа турци и помаци на възраст от 20 до 56 години[20], служили в трудови войски, не се обучават на военно изкуство. След сутрешна проверка, маршируване и физзарядка, до 11:00 имат три часа за политическа пропаганда. През цялото останало време копаят окопи и траншеи. Много скоро вече не се задължават дори да маршируват[21]. Вместо оръжие, всяка двойка притежава кирка и лопата[22]. Някои от лагеристите са заети с ремонта на близките обори. Според Али Киселов помещенията за животни се подготвят за други въдворени, които по план би трябвало да пристигнат.

 

image003 

 

Още първия ден те отказват да ядат храната със свинско месо, вземат само хляба и десерта и напускат столовата[23]. Храната е пълна с червеи, поради което ядат само хляб и плодовете от десерта, обикновено червиви ябълки. Писма им се разрешават след 10-тина дни, свиждане се провежда в присъствието на служителя от ВКР[24] на ДС, на някои от въдворените забраняват свиждане, на други – храна. Разпитвани са от служителя на ДС, който също е във военна униформа, но е разпознат[25]. Въпросите му са свързани с това дали искат да отидат в Турция и защо, опитва се да ги агитира. Измъчвани са с безполезен труд, психологически натиск и политическа пропаганда. Позволяват им да гледат по телевизията единствено манипулативните предавания за връщащите се от Турция. Сигурни са, че причините за въдворяването им са политически, някои смятат, че дори се подготвя физическото им унищожение. Това убеждение се засилва след случая от последния ден, точно преди освобождаването им. Взривяват се около 20 бомби, минирани на 200 метра пред чакащите да напуснат лагера 60 човека, които по чудо остават невредими от разпръсналите се камъни. Офицерите се опитват да ги убеждават, че се намират на обикновен запас, че не са доведени по политически причини.

Решението за мобилизиране на помаци и турци от района е взето преди затварянето на границата на 21 август от страна на Турция, а самото му реализиране се осъществява около тази дата. Предстоящото въвеждане на визов режим не променя намеренията на режима за отмъщение и на 22 август много от интернираните по селата или призованите на „военна мобилизация“ са взети от домовете им, отдалечени са от селскостопанската работа, държани са полугладни, подлагани са на психологически тормоз и са насилвани да упражняват безполезен, тежък физически труд. Когато се установява местонахождението им, на западни радиостанции се съобщава за лагера в Сливница. Али Киселов смята, че това е подействало на режима за освобождаването им[26].

Затварянето на границата от Турция и въвеждането на визов режим, дори запознаването на световната общественост с репресивните мерки срещу част от гражданите на страната не довеждат до вземане на спешно решение за закриването на лагера в Сливница. Изселените също са държани два месеца, това е срокът, който се предвижда в указа. Въпросът за емигрирането на помаци и турци от района сериозно вълнува властите и се обсъжда на високо равнище. На споменатото съвещание от 15 август 1989 г. в присъствието на министъра на вътрешните работи, заместник началникът на областно управление на МВР – Пловдив др. Янков споделя: „Специално за тези райони, говоря за районите с турцизирано мохамеданско население, след 1 септември трябва да решим въпроса дали категорично да даваме паспорти, т.е. да им приемаме молби за документи. Какво имам предвид. В закона ние казваме, че всеки български гражданин има право да получи такъв паспорт. Въпросът тук не е да приемаме документи за пътуване в Турция, а дали ние ще приемаме документи на това население за издаване на постоянния петгодишен паспорт“ (Баева, Калинова, 2009: 580).[27]

Забравената масова репресия от август-септември 1989 г., когато съществуват редица неформални организации и изявени правозащитници, е неизвестна дори на специалисти, за нея не се споменава в редица сериозни научни изследвания за този период. Али Киселов, политически узрял в Рибновския протест от 1964 г. и в затвора, с оформено съзнание за дълг пред историята, успява да организира изготвянето и да изнесе списъка на въдворените в тайния трудов лагер в Сливница. Скоро след освобождаването написва и оставя писмени свидетелства за тези дни. Случаят с неизвестния трудов лагер в Сливница продължава да го вълнува, затова прави постъпки до Държавен военноисторически архив и получава удостоверение, което е официално потвърждение на политическата репресия срещу помаци и турци от Южна България. Иска ми се да вярвам, че списъкът му ще предизвика интерес сред учените и ще стане причина за появяването на по-обстойни проучвания.

 

Списъкът на Али Алиев Киселов

Област Софийска

 

Община Белица

1. Мустафа Ахмедов Сантуров (Краище)

2. Ахмед Врaчев

3. Муртаза Свирьов

4. Сабит Малунски

5. Мустафа Горелски (с. Бойка)

6. Исмаил Юруков (Лютово)

7. Ахмед Юруков

8. Салих Лютов

 

Община Якоруда

9. Камбер Ходжов (Якоруда)

10. Садък Гълев

11. Сабри Шолев (Юруково)

12. Хамди Дагонов (Дагоново)

 

Община Велинград

17. Мустафа Маджиров (Драгиново)

18. Джамал Бурикаров (Света Петка)

19. Мустафа Градев

 

Община Банско

23. Исмаил Тюфекчиев (Филипово)

24. Хасан Тельов

25. Хасан Мезинов

26. Хасан Язаджиев

27. Джемал Тельов

13. Али Ходжов (Аврамово)

14. Али Хърльов

15. Салих Чалъмов (Аврамово)

16. Исмаил Кунгьов (Бял камък)

20. Мустафа Бухов

21. Фаик Дрангов (Медени поляни)

22. Шукри Бозов (Сърница)

28. Мехмед Моллов

29. Ибрахим Каранчев

30. Салим Мустаклиев

31. Адем Хаджиев

32. Ариф Близнаков

 

Община Гоце Делчев

33. Исмаил Гюзюмов (Брезница)

34. Исмаил Бекташев

35. Хюсеин Моллов

36. Мустафа Кисьов (Лъжница)

37. Ибрахим Кисьов

38. Ибрахим Хаджиев

39. Хюсеин Моллов

40. Хюсеин Бимов (Корница)

41. Байрам Гетов

42. Исмаил Бялков

43. Сюлейман Ибраимов Амидеин

44. Сюлейман Сюлейманов Амидеин

45. Мустафа Бимов

 

Община Гърмен

46. Абдула Чаушев (Хвостане)

47. Неждет Бошнаков

48. Ирфан Чаушев

49. Хамид Кемалов

50. Недим Кемалов

51. Али Киселов (Рибново)

52. Реджеп Менков

53. Рамиз Гурдалов

54. Юсуф Чакалов

55. Сюлейман Кадриев

56. Шефкет Галибов (Дъбница)

57. Талип Галибов

58. Ариф Кадиев

59. Халил Абдишев

60. Акиф Рифадов

61. Халил Топалов

 

Община Хаджидимово

62. Мустафа Чаушев (Блатска)

Община Сатовча

64. Исмет Дайлав (Вълкосел)

65. Хасан Башчобанов

66. Хамид Бакалов

Област Пловдив

Община Борино

69. Хасан Шерифов (Борино)

70. Реджеп Дрянов

71. Джемал Идризов

72. Джемал Алиев

73. Ахмед Хасанов

74. Джамал Чобанов

75. Мустафа Ибишев

76. Хюсеин Кушлев

77. Джамал Чавдарлиев

78. Местан Караалиев

79. Джемал Терзиев

80. Осман Дрянов

Община Батак

93. Тефик Еркеков (Нова махала)

94. Биниалил Мачев

95. Мехмед Арифов

96. Мехмед Ашиков

97. Алим Табаков

63. Сюлейман Чаушев

67. Хамид Даутев

68. Асим Кехайов (Туховище)

81. Мустафа Карауланов

82. Рамадан Карауланов

83. Рамадан Хасанов

84. Ахмет Чавдарлиев

85. Рамадан Чавдарлиев

86. Джамал Хюсейнев

87. Байрам Караалиев

88. Реджеп Люманов

89. Неази Пашов (Грохотно)

90. Тефик Къртълов

91. Реджеп Чобанов (Гьоврен)

92. Джамал Шабанов

98. Касим Табаков

99. Осман Хаджийски

100. Сайфи Хаджийски

101 Мехмед Куюкчиев

102. Мустафа Еркеков

 

image005 

 

 

Библиография

Аврамов, Румен 2016. Икономика на „Възродителния процес“, София: Център за академични изследвания [Avramov, Rumen 2016. Ikonomika na „Vazroditelniya protses“, Sofiya: Tsentar za akademichni izsledvaniya].

Ангелов, Веселин 2008. Строго Поверително! Асимилаторската кампания срещу турското национално малцинство в България. 1984-1989, София: Фондация „Либерална интеграция“ [Angelov, Veselin 2008. Strogo Poveritelno! Asimilatorskata kampaniya sreshtu turskoto natsionalno maltsinstvo v Balgariya. 19841989, Sofiya: Fondatsiya „Liberalna integratsiya“].

Баева, Искра, Евгения Калинова 2009. „Възродителният процес „– Българската държава и българските турци, том I, София: Държавна агенция „Архиви“ [Baeva, Iskra, Evgeniya Kalinova 2009. „Vazroditelniyat protses“. Balgarskata darzhava i balgarskite turtsi, tom I, Sofiya: Darzhavna agentsiya „Arhivi“].

Държавна сигурност (ДС) 2013. Смяната на имената – Възродителният процес (1945-1985), Документален сборник, Том I, София: КРДОПБГДСРСБНА [Darzhavna sigurnost (DS) 2013. Smyanata na imenata – Vazroditelniyat protses (19451985), Dokumentalen sbornik, Tom I, Sofiya: KRDOPBGDSRSBNA].

Държавна сигурност (ДС) 2013. Смяната на имената – Възродителният процес [1986-1990], Документален сборник, Том II, София: КРДОПБГДСРСБНА [Darzhavna sigurnost (DS) 2013. Smyanata na imenata – Vazroditelniyat protses (19451985), Dokumentalen sbornik, Tom II, Sofiya: KRDOPBGDSRSBNA].

Иванов, Михаил 2014. Последното престъпление на „възродителния процес“ – част 1. – Либерален преглед [Ivanov, Mihail. Poslednoto prestaplenie na, vazroditelniya protses‘ – chast 1. – Liberalen pregled]. http://www.librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/2305-2014-02-04-1123-58 (11.02.2022).

Kamusella, Tomasz 2019. Ethnie.Cleansing During The Cold War. The Forgotten 1989 Expulsion of Turks.[Гот Communist Bulgaria, New York: Routledge.

 

Оригинална публикация:
сп. „Балканистичен Форум“ бр. 2, 2022, стр. 25–43

 

[1] Петър Чергиланов (1924-2009), генерал. От 1977 до 1989 г. е началник на Трето управление на ДС. През 1986 г. е награден с орден „Народна република България“ I степен за участието си във Възродителния процес. (Ангелов, 2008: 221).

[2] https://bulgaria1989.wordpress.com/2010/05/20/alqjdin/, 20 май 2010 (20. 01. 2022).

[3] Узунова, Р. “Биографичен разказ на Шукри Шерифов (Шерифоглу) от Варна”, политзатворник, интерниран, член на НДЗПЧ, осъден и по чл. 273 от НК през юли 1989 г. http://www.omda.bg/public/arhiv/rumyana_uzunova/rumyana_Sh_sherifov.html (11.02.2022). В интервюто си Ш. Шерифов разказва още, че през 1966 г. по член 108 е осъден на 5 години затвор. След освобождаването му от трудовия лагер през февруари 1985 г., той е въдворен на о-в Белене.

[4] За тези репресии, обхващащи стотици помаци и турци от Южна България също обявени за помаци, се споменава кратко и непълно в сайта “Декомунизация” в информацията за 4.юли 1989 г.: “Указът е използван и за превантивното интерниране на помаци от Гоцеделчевския район, където има силно напрежение поради отказа на властите да им издават паспорти за изселване в Турция.”. Вж. https://decommunization.org/Communism/Bulgaria/1988-89.htm

[5] Държавен вестник, брой 51, 4.юли 1989 г., с.1.

[6] За използване на указа срещу завърналите се турци вж. Иванов, Михаил. Последното престъпление на „възродителния процес“ част 1. http://www.librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/2305-2014-02-04-11-23-58 (11.02.2022).

[7] ЦДА, Ф. 1Б; оп. 68; а.е. 3683, л. 25. http://politburo.archives.bg/bg/2013-04-24-11-12-48/dokumenti/1980-1989/1527--118-16-1989- (03.06.2022).

[8] Узунова, Р. http://www.omda.bg/public/arhiv/rumyana_uzunova/rumyana_lyato_89_19.html (30.05.2022)

[9] Цитатите от архива са дадени в оригинал, без редакция.

[10] Али Алиев Киселов, Непубликувани спомени, личен архив. Али Киселов (роден в с. Рибново през 1946 г.) носи със себе си тетрадка, пликове за писма и химикалка, затова преписва точното съдържание на двете заповеди за мобилизация. Изразявам благодарност към него за доверието, което прояви, споделяйки личния си архив с мен. Той ми предостави копия от записките и списъка на мобилизираните в трудовия лагер в Сливница през август-септември 1989 г. и сподели преживяванията си в интервю, направено в с. Рибново на 25.08.2011 г. Освен това отговори на въпросите ми, зададени му по телефона по време на писането на настоящата статия.

[11] Али Киселов разказва, че идеята за списъка на лагерниците принадлежи на Реджеп Дрянов от с. Борино, който го предава на близките си, за да бъде оповестен по западните радиопредавания. Самият Киселов съставя списъка на ротата, където е той, и натоварва доверени хора от другите роти да изготвят такива. След това прави допълнително копие на целия списък за себе си. Според Хюсеин Бимов с помощта на познати правозащитници от София Мустафа Келешов (Зафер) и Исмаил Тахиров са предали на радио “Свободна Европа” за гражданското мобилизиране на хората от Корница. Това е било съобщено на въдворените в трудовия лагер по време на свиждане с близки (интервю с Хюсеин Бимов (Хюсеин Айдън), направено на 25.11.2010 в с. Караагачлъ, Маниса).

[12] Киселов, А. А., Непубликувани спомени, личен архив, с. 1.

[13] Пак там.

[14] Сибуша Ибраимова Фейзулова (Шефки, родена през 1950 г. в с. Корница) на 20 май 1973 г., по време на втората изселническа вълна от с. Корница (първата и най- мащабна е на 28 март 1973 г.), е задържана заедно с Атидже Гъцева, Фатма Амидейна (също заселени сами, без семействата) и др. мъже и жени (общо около 20 души). Всички под конвой са закарани до мястото на изселване. Разделена от двете си дъщери - едната на 2, а другата на 3 години - и съпруга си, 23-годишна е заселена сама в Свищов, където остава повече от три години. През цялото време отказва да си смени името. (Интервю от 24.11.2010 г., с. Караагачлъ, Маниса, Турция).

[15] Според Исмаил Бялков (род. през 1945 г. в с. Корница, живее в с. Караагачлъ, Маниса), който през 1973 г. е осъден на 8 години затвор, при първото мобилизиране само от село Корница са взети от домовете им и под конвой са закарани по селата към 18 души, сред които и Фейзулова. Самият той в последствие е преместен в Сливница, а братята му Саит и Ибраим Бялкови, а също така Юсуф и Мехмет Тахирови са оставени по селата, където най-напред са били заселени. Всички интернирани се държат два месеца (интервю с Исмаил Бялков, проведено по телефона на 25.05.2022 г.). В интервюто ми от 25.11.2010 с Хюсеин Бимов (Айдън) също разказва за гражданското мобилизиране на Фейзулова през 1989 г. Не е изключено да има жени и от други села.

[16] Например Хюсеин Бимов от с. Корница е повикан на военна мобилизация през нощта в 02:00 часа и откаран в Гоце Делчев на 15 август, три дни след отвеждане на първата група, сред която е и баща му Саит Бимов. Заедно с още трима души - двама от с. Дъбница и един от с. Хвостяне, с джип са закарани в Радомир, Пернишко, където са облечени във военни дрехи и под конвой са закарани в Сливница. Баща му е държан два месеца в селото, където е интерниран (интервю с Хюсеин Бимов (Хюсеин Айдън), от 25.11.2010).

[17] Али Киселов дава чиновете и фамилиите на командния състав в трудовия лагер: “Командир на поделението е майор Тимев, командир на батальона капитан Гешев, командир на първа рота капитан Цеков, помощник-командир капитан Георгиев и един ротен старшина; командир на втора рота капитан Цветков, помощник- командир Йорданов и един ротен старшина; командир на трета рота старши лейтенант Младенчев, помощник командир подполковник Хаджидимитров и 1 фазан, един лавкаджия, 1 к-н от ВКР към ДС.” (Киселов, Непубликувани спомени, личен архив, с. 2).

[18] Когато пристига в лагера с още един мъж, заварва по-голямата част от репресираните, но след него продължават да докарват и други. Това означава, че въдворяването продължава няколко дни.

[19] Интервю с Али Киселов от 20.08.2011.

[20] Един от тях е инвалид.

[21] Киселов, Цит. съч., с. 2.

[22] Киселов, Цит. съч., с. 3.

[23] Хюсеин Бимов разказва, че инициативата за отказ да се яде храната със свинско месо принадлежи на Ибраим Исмаилов Кисьов (Ибрахим Шентюрк, 1937-2020) от с. Лъжница, осъден на 10 г. затвор във връзка с Корнишките протести в началото на 1973 г. срещу насилственото побългаряване.

[24] ВКР - Вътрешно контраразузнаване.

[25] Киселов, Цит. съч., с. 4.

[26] Али Киселов пише, че по селата в района са изпратени мобилизирани българи, въоръжени с автомати и палки в ръце, в Гоце Делчавския регион съществува необявено, но реално военно положение. Най-напред запасняците се страхуват от местното население. Но когато опознават хората, се сближават с тях. Партийните секретари заплашват по-будните с мобилизация (Киселов, Цит. съч., с. 5.). Същевременно по селата се правят събрания, на населението се разясняват плановете за либерализиране на паспортния режим след влизане в сила на Закона за задгранични паспорти.

[27] Месеци след влизане в сила на Закона за задгранични паспорти постепенно започват да се издават такива и на населението от Софийска и Пловдивска област, но заминаването за Турция става невъзможно. Неповлияни от потока на завръщащите се експулсирани и пропагандата, помаци и турци от споменатите райони започват да търсят начини за заминаване, но снабдяването с изселнически, дори с туристически визи е много трудно. Срещу огромни суми, заплащани на лица и групи, някои си осигуряват туристически или фалшиви изселнически визи за Турция. Други търсят спасение в западни страни, които все още не са въвели визов режим за български граждани. Когато за ограничаване на семейното влизане в Турция дипломатическите представителства преустановяват издаването на туристически визи на непълнолетни, започва нелегално прехвърляне на деца и младежи през границата. “Щастливците”, които по някакъв начин успяват да си уредят влизането в Турция като туристи, не се ползват от никакви изселнически права и години наред живеят нелегално, работят нелегално, децата им също ходят на училище нелегално. Но кандидатстването им в университети е невъзможно. Има случаи на експулсиране от Турция.

 

Зейнеп Зафер е родена е през 1958 г. в с. Корница. През март 1973 семейството й е интернирано; по време на „възродителния процес“ с още трима нейни близки са осъдени на затвор (1985), след което в края на ноември 1986 г. принудително е заселена в с. Ботево, Михайловградско. От 1988 г. е член на Независимото дружество за защита на правата на човека и негов представител за Варненска област. На 3 февруари 1989 г. е експулсирана от България. Д-р, доцент в Анкарския университет и уни­верситета „Гази“ по българска и руска литература.

Pin It

Прочетете още...

Default Image

Чий траур?

Светла Енчева 09 Ное, 2012 Hits: 36013
Сред целия шум тези дни около смъртта на…