1 1 1 1 1 Оценка 0.00 (0 гласувания)

Увод в нашия неофициален фолклор

Словесното богатство на нашия народ не се изчерпва с известните вече умотворения, събирани от около половин век насам и издавани от частни лица и държавни учреждения. Освен тоя, така да се каже, официален фолклор има обаче и друг, неофициален, който „не е за пред хора“, ала е също тъй изобилен и дори много по-любим на млади и стари, на мъже и жени. Той обема, както и официалният, песни с буен ритъм, приказки, наричани „масали“, пословици, изрази, отделни думи, вид тайни езици, сетне географски названия и пр. Всички тия творения се въртят в магичния кръг на пол и на любов, искрят от духовитости и откриват или само загатват за практиката и мъдростта на двуживота.

За българския сексуален фолклор знае всеки от нас кой повече, кой по-малко. Ала доколкото ми е известно, никой досега не е направил нецеломъдрената ни народна словесност обект на научно-философско изследване или обглеждане. Причините за това се знаят. Нашите образовани хора смятат, че културното благоприличие налага да се пази мълчание върху „деликатните работина брачния живот. Затуй литературният ни език е усвоил традиция на строг пуризъм спрямо думи от сексуално естество. Ние дори отказваме гражданственост на изрази, които биха отговаряли на литературно немското Aftermiete и френското culotte. Време е, струва ми се, да се запитаме: дали не отиваме твърде далеч с езиковото си целомъдрие? Впрочем вярно е, че у нас, по специални причини, е съвсем трудно да се говори за пол, без да изпадне човек в „блаженитесфери на цинична забава. Аз обаче ще направя тук риска, който грижливо се избягва досега. Имам някои съображения за това. Преди всичко сексуалният фолклор представя също такава категория на словесно творчество, каквато и официалният и следователно все ще трябва нявга да бъде включен в кръга на научно-философската ни проблематика. Сетне, по мое убеждение – което, надявам се, в края на статията ще стане убеждение и на други, в упоителната атмосфера на сексоапокрифните ни произведения се крият идеи интересни, дори дълбоки и тайнствени, както самият пол и любовта.

Ще трябва най-напред да спомена нещо за метода, който ще следвам тук, за да се избегнат недоразумения. Към сексуалния ни фолклор аз ще се отнасям тъй както се отнася гинекологът и венерологът към детеродните органи. Народните произведения, по понятни причини, ще се предават синтетично, като terminologia obscenace се означава на чужд език. Тук-там ще се проектират някои фолклорни идеи назад в средните векове или в епохата на стара Тракия и Елада. Това ще се прави, за да се подчертае съответната очевидна аналогия. Въпросът за действителния културен континуитет в историята на Балканския полуостров се оставя открит. И етимологията, за която от време на време ще става дума, е повече от сексологичен, отколкото формалистичен характер.

Не ще да е преувеличение, ако се каже, че мисълта на обикновения ни народ, както и на неговата интелигенция, в някои случаи се отличава със силно еротична отсянка. И затуй в говорния ни език се срещат доста думи, чийто смисъл тегли все към генитални сфери. Дори израз, наглед съвсем официален, може изведнъж да потъне в нирвана на половото, стига само да се подчертае с нашенско намигване или с нашенска усмивка. Доколкото се простират сведенията ми, такава е мисълта или по-точно такъв е говорът и на съседите ни: сърби, румънци, турци и гърци. Тъй че сигурно ще да може да става въпрос за полов манталитет като за нещо типично за балканските народи и за някои техни съседи. За характерен белег на тая сексуалност, мисля, служи клетвата чрез пол или, порнографски изразено: псувнята. Нека кажем първом нещичко за географията на това заклинание. Западно от приблизителната линия Фиуме – Петроград се намира Европа без сексоклетва, а източно – с такова злословие. Опитайте се да обясните на западноевропееца що е псувня и ще се убедите, че той е безсилен да схване нейния смисъл. „Не разбирам, казва той, защо се обиждате! Напротив, изпсуваната трябва да се радва!“ За историята на половата клетва почти нищо не се знае, защото липсуват данни. Мен ми е известно само, че в някои влахо-български грамоти от XVII век се употребяват официално псувни като вид наказание. За произхода обаче на сексоклетвата биха хвърлили светлина някои обстоятелства. Например не ще да е случайно, че Европа, практикуваща псувните, съвпада почти с областите, над които дълго време са владели татари и турци. Сетне, в същите области, не и на запад, са разпространени характерни дуалистични приказки, повлияни от религиозните ереси на източното манихейство и на българското богомилство. Главни теми на тия приказки са: Бог-дух и дявол-плът, небесно целомъдрие и земна, „грешна“, полова наслада. Тук сигурно ще трябва да се добави, че голяма роля в сексуалния ни фолклор играят духовни лица – нещо, което не може задоволително да се обясни само с отрицателната дейност на фанариотското духовенство у нас през време на робството. Трето обстоятелство от тоя род е, че на Балканския полуостров, в древна Тракия и Елада, са били разпространени и силно развити култовете на Диониса, бог на пола и виното.

Интересна е психологията на сексуалната клетва: мъжете псуват в случаите, където жените кълнат, макар да се съзнава, че нито едното, нито другото ще помогне нещо съществено. „Мъжки псувни, женски клетви“, казва пословицата, „дърво не изсушават.“ За „силния пол“ това злословие служи като психотерапия: „Разхока се, разпсува се, па му мина.“ Българинът сякаш е убеден, че както ястието му не може без пиперка, тъй и езикът му трябва да се приправя със силни, тлъсти псувни, за да си струва труда да говори човек. Като че афектът, ако не делирият, е важна цел на съществуването му.

Разправят за един българин, че не можал да стои повече от месец във Виена, защото там „нито имало кого да напсува, нито се намирал някой да го напсува“. Половото злословие се използува дори за разказвателни рекорди: уверяват, че известен човек на театъра ни могъл да псува половин час, без да повтори псувня!... При анализа на сексоклетвата веднага изпъква главният й елемент – брачно насилие, което за въображаемия съпруг е наслада, възмездие, отмъщение, а за мнимата съпруга унижение, поругание, светотатство. Тоя елемент сочи към епохата на турското робство, когато господарят насилник е похищавал безнаказно семейната чест на подчинения. Ала изглежда, че това обяснение не задоволява напълно. Като че тук се засягат по-висши понятия, неясни сега за нас например за брачна предопределеност, следователно неприкосновеност, за личен път на спасение чрез плътта, за насилник дявол, който иска да разтури от Бога дадената хилядолетна наредба, и пр. Сексоклетвата навежда и на друга мисъл. У нас и у сърбите полови заклинания се отправят не само към живи същества, но и към неодушевени предмети, дори към съвсем отвлечени понятия също тъй кълнат и жените. Българският селянин псува къпината, която го е одраскала, кога той върви по пътя; тръна, на който се убожда; камъка, който пада от скалата и го ударва; водата, която е придошла и го заплашва; дъжда, който му пречи да работи, и пр. Българският гражданин пък псува новото време, което развратило младежта; робството, което убило у нас всяка преданост към държавата; стопанската криза, която го души, и пр. Струва ми се, че всички тия сексоклетви имат само едно обяснение. Народът ни си представя къпината, камъка, водата, времето, робството, кризата – като същества с пол и следователно той може да ги уязви, да си отмъсти, като извърши над тях брачно насилие. Значи ние, хората с тъй отявена половост, сексуализуваме света на неорганичното, на растенията, както и тоя на отвлечените понятия. С други думи, българският сексуален фолклор е създаден и се създава върху основата на полов анимизъм, на места дори полов фетишизъм.

Следи от народния ни сексо-анимизъм действително се намират във всички области на еротичния ни фолклор: космогонни творения, географски названия, приказки за растения, насекоми и пр.

За полова космогония в схващанията на нашия народ свидетелствуват песни и приказки, в които се разправя за женитбата на слънцето. Дневното светило пътува по небесните простори сякаш единствено за да си дири невеста. Затуй момите ходят за вода в ранна утрин, та „слънцето да ги не види“. Слънцето се схваща като голямо око. От друга страна се казва, с типично намигване: „в едноокия (penis) ни е силата.“ Еднооки са древногръцките циклопи гиганти. Едноок е и германският бог Один. От опит зная, че когато се описва Один пред младежи, те се подсмиват „под мустак“. Най-известна е небесната невяста на слънцето: „звезда деница“, инак Меркурий. За астрономната двойка народът пее, че „наедно ляга вечер, наедно става сутрин“. Мъжко-сексуалната представа за слънцето се разширява и за небето. То е надвесено, дори легнало върху земята и от него пада оплодително семе под форма на лъчи, дъжд и гръм. Както се вижда от тая представа, земята е жена в народната ни полова космогония. Затуй се казва: „жена без мъж, земя без дъжд не ражда“. „Златен дъжд“ е познато преображение на Зевса в старогръцкия любодеен мит. А представата за земята като жена и майка има съответствия едва ли не у всички народи: Семела-Темела – майката на древнотракийския Дионис, Деметра-Геметра – у гърците, Реа Силвия – у малоазийските фриги и у римляните, Изида – у египтяните и пр. Митичната представа като че е оставила конкретна следа в езика ни: „почва“ значи обработвана, плодородна повърхнина на земята, чешкото poceti – зародиш в женска утроба, глаг. „почвам“ – „изхождам от някое начало“. Т. е. матката от пръст е за народа ни начало на растителния живот, а след това – и на живота изобщо. Сексуалната ни космогония представя, значи, осмислен андрогинизъм, т. е. вселената се крепи от мъжко-полово и женско-полово начало. Космогонната представа за земята като жена минава в сексуалната ни геология и география. Извор е vulva. Топлите извори, баните се обясняват от народа ни като „малка нужда“ на земята – тя изпуща горещата течност на геоложката си урина. В някои приказки същите понятия са християнизувани. Дева Мария е покровителка на топлите извори. Последица от такива именно схващания са местните названия: Момина баня в Хисаря, Момина баня в Солудервент, до Костенец. Друга последица изглежда да е употребата от някои наши селяни на човешка течност за лекарство – покриване на геоложки с анатомични представи, което сочи на полов фетишизъм. Представата за топъл извор се е пренесла върху студен. Известни са приказките как някоя си царска дъщеря изпразвала произведението на бъбреците си в такова изобилие, че карала девет воденици! Ала представата за извор бива и мъжко-полова – види се по антитеза. Такъв е terminus obscenus „Чатал чучур“, т. е. извор между два клона, мислени анатомично. „Чатал чучур“ се среща като местно название на балканския връх Амбарица. Понятията за „вода мълчешка“, „вода магесна, що излиза от девет сопа“ (чучура), „жива вода“, „чешми с мед и масло“ и пр., които изобилствуват в народните ни приказки, ще да са от полово естество. Затъмняло уринно-сексуално понятие за носталгия е сигурно и тоя чест народен израз: „Който е пил вода от (еди-кой си) извор (например Баш бунар), пак ще се върне!“ Женско-половата представа за извор се пренася по-нататък и върху реката. Легло на река се нарича у нас „матка“, точно както сексо-анатомичната част у жената. Освен матка употребява се „русло“ – а русалка е името на богинята на реката, русалска неделя, празникът й е през май. Митичната представа е слязла на геоложко название. Дали това не може да послужи за опора на сексоетимологията при тълкуване на местните имена, специално на реките у нас[1]? Че народът ни си представя реката като течение, произлязло от vulva, и дори по тая причина пренася анатомични названия върху географски релиеф, т. е. върху речните брегове – за това има и други данни. Напр. местното име Момина клисура – на р. Марица, недалеч от гара Костенец и от Момина баня (Солудервент); на р. Места, Неврокоп, собст. Момини кули, художествено описани от П. Яворов; на р. Осъм, над Ловеч, собст. Момина могила и др. На означените местности има теснини, през които едва се промъква реката. Теснина в народните ни сексо-функционални понятия се отъждествява с девственост. Момина клисура (от латинското claustra, pl. затворка, ключалка, укрепление, крепост, claustra; грц. kleisoura, клисура, kleitoriz, fem. clitoris in natura muliebri) е фетишистка представа в сексуалната ни геология. Петко Славейков казва в смехориите си: „Аз съм от Момина клисура!“

Женскоеротичната представа за река бива съчетавана с андро-сексуалната за мост. Чести са приказките как млад юнак позволява да се използува баснословната му анатомия за минаване над водите на Дунава и Марица! Представата за „момина клисура“ като че се среща и вън от Балканския полуостров, ала вече без половост в смисъла й: Момина кула на р. Терек в Кавказ, възпята от Лермонтова като здрава крепост на „царица Тамара“; Девин град на р. Вълтава, при Прага, свързан с амазонски предания; Девин на р. Елба (слав. Лаба), сега Magdeburg (Девин град). Дали това не е указание, че би могла да съществува обща сексоетимология? Представата за „момина клисура“ се крие у нас и в други местни названия с явна или затъмнена половост. Такова ще да е името Дупница, град на р. Джермен, при характерна теснина. „От Дупница съм, с извинение!“ – представя се жителят от тоя град и се усмихва поради извиканата представа за podex. Ала радомирският шоп разправя с нашенско намигване: „Я го тражим (търся) у Софию, (penis)-o му лежи у Дупницу!“ Друго название от същия род изглежда името Железни врата (тур. Демир капу) – теснината при Оршова, на Дунава; проломът на р. Вардар, Тиквешко, Демир капия; Железни врата, Клисура при Котел. „Желязо“ в това име ще да изхожда от мъчнотията при преминаването, па може би и от действителната крепост, която се строи обикновено в такава теснина. „Крепост“ – смисълът на лат. claustra – се покрива в сексуалния ни фолклор, както и „теснина“, с девственост. Крепост е момата, която момъкът иска да завладее (cpв. брак чрез грабеж). Затова вместо момък или младоженец се употребя в народните ни песни „млад войно“ и дори начело на сватбеното шествие към дома на момата се носи знаме както на война. В тоя ред на мисли от народната сексология „врата“ би отговаряла на анатомичната мембрана. Трето название за теснина, през която минава река или път, е Траянови врата – на Дунава, при Оршова, вместо Железни врата; при Ихтиман, проход, недалеч от Момина баня и Момина клисура; Троянска пътека (сред. век.), по р. Осъм, през Момина могила и гр. Троян; Троян на р. Нишава и другаде, дори при Прага, Троя, на р. Вълтава, под амазонския Девин. Това име се свързва с римския император Траян, от когото има надпис при Оршова и който е строил доста пътища по Балканския полуостров. Без да оспорвам това тълкувание, аз мисля, че в названието има и нещо полово – двете имена са могли да съвпаднат. Славянската митология знае Траяна като божество, което обича горите и тъмните места – характеризацията е мъглява. Ние имаме приказка за „цар Трояна с кози уши“, които той грижливо криел под шапката си. С кози уши и с кози крака са сатирите на древна Тракия и Елада. Тези старци, заедно с нимфи и менади, съпровождат Диониса по горите. Сатирите са символи на мъжка сексуалност и божества на избори – реките в стара Гърция са повечето от мъжки род. Струва ми се, че следната еротична и хороводна песен не е далеч на разглежданите тук идеи: „Дядо Божил в гора расъл, моми пасъл, с phallos-a си круши брули, по гърба му падат.“ Припев: „Сребърен дивит, мамо, на главата пробит.“ Козел у нас е някаква личба за пол: глагол от „пърч“ (другото име за козел), е българското futuere; козя стъпка означава vulva; козла – дирек, на който се слага мост. Мисля, че ако се преодолеят споменатите в началото пречки от историческо естество, в Трояна с козите уши ще трябва да се вижда останка от старотракийски сатир, а в Троянови врата – мъжко-сексуална антитеза на „момина клисура“. С това обаче названията от същия вид не се свършват. Да беше вече положително разрешен въпросът за културния континуитет в историята на Балканския полуостров и на близката Мала Азия, сигурно към набелязаната тук система на митично-полова география ще можеше да се включи не друг, а чутовният мит за Илион-Троя, върху който Омир е построил Илиадата, както – не зная, дали сега е позволено туй сравнение – Лермонтов пее за царица Тамара на брега на р. Терек; както Яворов възсъздава моминото царство на р. Места, при Неврокоп, града на Траяна; както чешките сказания славят, при Девин, княгиня Либуше. Засега ще посоча само ония места в мита за Троя, които според мен съдържат признаци на сексуалност от кръга на тълкуваните тук: Момина клисура, Железни врата, Траянови врата и Дупница. Както е известно, Дарданелите на старогръцки се наричат Хелеспонтос, т. е. „морето на Хеле“, царската дъщеря, паднала в протока от гърба на златорунния овен. В Илиадата мястото на Хеле заема Хелена, Елена, баснословната хубавица, която привлякла юнаците от всички краища на Елада. След десетгодишната обсада яката крепост се превзима чрез дървения кон на Одисея, като тоя „данайски дар“ бива вмъкнат в твърдината на хубавицата и от неговата вътрешност през нощта изскачат живи хора ... За сексоетимологията не е трудно да види връзка между необясненото досега Или-он и „или-к“, дупка на дреха, „или-кала“ (гръцко?), ивица на предния отвор на панталоните, върху която са дупките. Сексуално се схващат Дарданелите и от балканските цигани: Поравди, Spalte, е тяхното име за протоците. А народният ни историк из кръчмите обяснява освобождението на България чрез някаква нова Илиада. Игото ни се сломило, „когато москов топуз (Русия, мъжко-сексуално) ударил по Чанак кале“ (крепост на Дарданелите – Турция, женско-сексуално). Тоя въпрос обаче има нужда от по-обширно разглеждане.

Освен в еротична геология и география следи от народния ни сексуален анимизъм се срещат и в андрогинезуваната ни ботаника. Най-напред самото име на тая наука е „облажено“ от народната етимология. „Бутаника ли ви учат в училище?“ – пита селянин момчето си и се хили. „Хм, че ний, без да сме учили, я (сексотехниката) разбираме.“ Растенията се схващат или женско-полово или мъжко-полово. Според първото схващане те се мислят като дъщери и представителки на земята – жена и майка. Най-типично от тоя вид е „слънчевата любовница“, литер. слънчоглед – изцедено от полово съдържание. Синоними на vulva са: слива, праскова, мушмула, стафида – лозов лист служи за покривка на гениталиите в древността; дори според някои богомилски сказания дървото на доброто и злото било лоза. По-отвлечен символ на жена освен лозата е калината и дионистичният бръшлян. Според мъжко-сексуалното схващане растенията се представят един вид като phallos, устремен към космогонната delta на земята, или пък като лъч, превърнат на знак, и дървесина, или накратко: израстък. Синоними на penis са: зарзават (тур. за зеленчук, зарзавул-дявол?), барабой, патладжани-домати, които на Запад носят характерното име „райски ябълки“, нем. Paradiesapfel (последните са собс. Символ на testis). Тия сексуални понятия са тъй разпространени, че когато в народна гостилница се поръча ястие „с картофи“, „с домати“, „със зарзават“, младите се усмихват и дори иронизират поръчващия. В Шуменско пък е цинично да се поръчат „чушки пълнени“ (в Радомирско „чушки гнетени“); чушка – vulva. Отвлечен символ за мъж е борът – чиято шишарка била дионистичен phallos – и яворът.

Сексуализувана е, така да се каже, и зоологията, разбира се, защото тук вече се касае за животни, в известен смисъл и за човека, чиито полова анатомия и физиология са послужили за изходни точки при създаване на народния сексо-анимизъм. В процеса на уподобяването аналогията е почти единствен път на сексуалния анимизъм, – изглежда, че е играла главна роля външността на животното, движение и сила, вид на обиталище и пр. Напр. комарът е мъж, мухата – жена: знае се приказка за сватбата им. Пеперуда е vulva, „нощни пеперуди“ – проститутки. Щъркел, както навсякъде, символизува мъж, дори сатир. Когато подметнат на старец за сексуално безсилие, той веднага отвръща: „И щъркелът е бял (побелял), но клюнът му е червен.“ Кукумявката е жена, предимно стара. Има песен за женитба на „синигер за врабчова дъщеря“, в която комар дърва цепи, мечка хляб меси и пр. Заекът се представя като силно еротично животно: любодетел (futuere) дори през най-голям януарски студ. Суекът, чиято етимология изглежда полова, олицетворява phallos. „Ние сме като суек“, казваха отпускарите войници през войната, за да подчертаят съпружеска вярност, „една Loch знаем“. От домашните животни най-сексуализувано е магарето – от среден род вместо очаквания мъжки; срв. „оното“ означава пол изобщо, „онодя“, „оножда“ (futuere). Ha това животно язди Дионис в триумфалните си шествия. На запад от означената линия Фиуме – Петроград магарето, доколкото зная, се смята за глупаво животно, когато у нас например то е народен сексолог и познавач на изкуство, макар и осмиван – както сатира Марсиас в състезанието си с Аполона. Конят също се представя по мъжко-сексуален начин. „Конят го захапаха мухите“ значи „завладява го еротична страст“. „Луд като чер кон“ – изглежда от същото естество. Кон с юзда, с гем (тур.) се отъждествява с erektierter Phallos. Дали това отъждествяване не е сексо-тайната основа за старогръцкия Пегас, кон на вдъхновението? Кучето се означава като пример на зооложка проституция и народната етимология извежда „псувня“ от „пес“. Котката е половата лястовица на пролетта – с любодействието си през март. Имаме пословица „Котка и жена – вкъщи, куче и мъж – вън“. Освен козела-пръч, коч ще трябва да спомена овчия разплодител – овен-праз (праз лук – penis). За силния ни полов манталитет свидетелствува изобилието на специални термини за полова потреба и полово удовлетворение на домашните животни: кравата се развожда и забожда, кобилата разпасва и запасва, свинята развива и завива, овцата размърля и замърля,
козата разпърчва и запърчва и пр.

Централна фигура в сексуалния ни фолклор и същевременно главна опора на сексо-анимизма е, естествено, човекът с пола си. Създаването на еротични творения и системи е било за народа ни, разбира се, последица от самонаблюдение и размишление, в които обаче липсуват елементи на порнография в днешен културен смисъл. Това е било епоха на „божествено безсрамие“, типично за примитивните народи. Тая епоха отчасти трае и сега за народа ни. Има една приказка в подкрепа на тая мисъл. Св. Иван Златоуст бил получил славното си прозвище заради това, гдето изрекъл идеята, че хората се размножават чрез „мъжка и женска природа“, т. е. чрез пол. Тая приказка със „златна“ мъдрост изглежда като апология на българския сексуален анимизъм. Идеята за всесилата и всеформата на пола тъй магично е пленила народа ни, че той ги е проектирал и проектира навсякъде в света и живота. Човекът е за него „бащин и майчин“. Понятието за мъжки пол владее в понятието мъж, това за женски пол – в понятието жена. Напр. нашият селянин, вместо да каже „дошел човекьт“ или „мъжът“ – съответствие на интел. „господинът“, той разправя възбудено: „Дошел (phalos)-ъm му, разположил се в кръчмата ми, яде (рh.)-ът му, пие, жули и нищо не плаща! Абе хей, (ph.)-о, че туй да ти не е орехова сянка!“ А за жена: „Хубава е (vulva)-ma недна!“ Или: „Седнала (v) c (v) такава, че като ми го (ph.) заопявала ...“ Отъждествяването на човек с пол изглежда, че е останало от някакъв култ на гениталиите, свързан като че с познатия култ към дедите. Така за phallos, за любодей се употребя terminus obscenus „дядов“, а за delta, за любоема – „бабина“. Такъв един култ би могъл да даде подтик за универсализация на половото. Прозвищата и наподобяванията на любодей и за любоема са просто безбройни и се делят на лични, групови, общоселски, общо-областни и пр. За ph. се употребят: въртокъщник – той бил ос на къщата, единак, сирак (и Дионис е сирак), сиромах Лазар – „ще заиграе Лазар“, т. е. ще има любодействие. Библейският мит изглежда тук сексуализуван. Според Раковски Лазар бил останка от Диониса. Още оприличавания: нож („прави чекии“ – онанизъм) и др. За vul.: млака, капия, чанта, шушувада, стомна надолу с устата – някакъв спомен като че за гръцка статуя на нимфа с амфора при извора на реката. Казва се: „Жената има два езика, мъжът – две глави. Затуй жената много приказва, а мъжът мисли.“ Или: уста – мярка за v, нос – за ph. Жената се поставя по-долу от мъжа, като това се извлича от сексофункционални положения. Ние сме сега отдолу – казват неохотно близките на невястата. Кога се роди момче, бабичката извиква: „Ох, на мама юнака!“ Ако роденото е момиче, тя измърморва: „Хм, хубавичко!“ На български „месо“ е човешко тяло в пряк смисъл, а „плът“ – в преносен, религиозно-полов смисъл. Доколкото зная, това деление не съществува в западните езици. Дали това не е резултат от полов манталитет? Куц човек, мъж или жена, е индивид със силна сексуалност. Ph-ът се мисли като трети, недоразвит крак. Обратното: хром крак – ph. Куц е гръцкият бог Хефест, лат. Вулкан, мъжът на Афродита-Венера. Куц е и дяволът във фолклора на балканските цигани и в някои наши приказки от дуалистичен характер, свързани с богомилството.

Любодействието (koitos, concubitus) е параформата за съединение, за връзка в сексуалните понятия на народа ни (срв. „херметично затворено“ – от Хермес, бащата на Диониса, phallos). Коитос, според една пословица, било хубаво нещо, ала трябвало двама души – подчертава се двуначалието в пола и любовта, а от друга страна, при сглобите, схващани в пряк или преносен смисъл. Бракосъчетанието е радост – „Жени се, па весели се“ – ала и мъка – „Ожени се да ти тегли podex-ът талига.“ Любовта се представя като лъжа: „Любят се, лъжат се...“ Изкушението се отдава на жената – чрез хубостта й. Затуй най-голям грях, според половата ни етика, е да се очерни мома. В самото любодействие мъжът има по-голям дял – чрез силата си, „Жената я бива само за една работа (koitos), ала и нея не може да свърши без мъжа.“ Изпълнение на съпружески дълг се мисли като земледелски труд на нива: „Старешки (коитос) биволско оране“ – следа от космогонни схващания. Любодействието се има за свещено тайнство. „Монастир разваля ли се бе?“ – укоряват оня, що е попречил на любовна среща. В някои села из Плевенско брачната нощ трябва да се прекара в сламата, за да имало плодородие – пак космогонна останка. Коитос се схваща като ядене: vulva-тa яде, соб. поглъща ph-a, ала и обратно – ph-ът яде женска плът. Оттам, види се, ядивните сравнения: „ръце – мрени риби“, „гърди – златни ябълки“, „лице – прясно сирене“; или „Негова вечеря – мойта тънка снага“. По тая причина младите се усмихват, както казах, когато се поръчва „месо с картофи“, „месо с домати“ и пр. За сексо-тайните обреди се срещат изрази „ябълки на рая“ – „(Loch) на ада“. Изглежда, че някои идеи на сексуалния ни фолклор се смесват с библейски космогонни понятия, може би най-вече през епохата на богомилството, а любодейните понятия – с повеленията на християнската етика. Защото коит-ното „ядене“ се смята за блажно, т. е. яде се месо, плът, а девственост, целомъдрие, сексуално въздържане е „пост“. Идеи и обреди за „блажно“ и „постно“ изпъкват най-вече при Заговезни за велики пости, които по онова време съвпадат с конкубитния сезон на животните, сетне със старите Дионисови празненства и с карнавала (празник на плътта?). През „сирната неделя“, преди Заговезни (поклади), „калугерите ходят без гащи“. На първия ден от велики пости осмиват възрастните ергени и моми. „Блажното“ има смисъл на „блажено“, т. е. висше щастие. Но „яде блажно“ например през пости се предава и с глагола „мърси“, а в езика на децата „прави мръсно“ значи любодее (futuere). В koitos-a се съдържа, според народните понятия, висше щастие и падение, рай и пъкъл, светост и грях, комичност и трагичност. Явно е, че големите и вечни въпроси на двугения на живота силно са занимавали нашия народ и той е създал своя „златна мъдрост“, в лоното на която не е тъй лесно да се въвежда. Concubitus се представя в една приказка като подигане любоемата (vul) – тя е обикновено паднала – от страна на любодея (ph-os). Дали това не е дало подтик за космогонии, в които дигане и проваляне играят голяма роля? На мъж, който прекалява в изпълнение на човекотворен дълг, казват: „Ти сигурно дъно й искаш да стигаш, а?“ А друг добавя на подсмех: „Той вече вади пясък.“ Vulva-тa се представя значи като дълбоко море, а ph-ът за нещо като водолаз или сонда, Интересно е, че има богомилска дуалистична приказка, където дяволът се гурка в морето, изважда от дъното пясък, на който бива създаден светът. Много са означенията за koitos в тайните езици: „колиба“, „гръцки кола“, „иди си – ела си“ и др. Когато женско лице твърди, че знае нещо, отговарят му подигравателно: „Знаеш ти (wenn es dir drinnen ist).“ И в Библията вместо „любодее“, futuere, стои „познава“. Сексуална гносеология!

Българинът е разпрострял системата на сексо-анимизма не само върху природата, но и върху човешката култура – материална и духовна. Почти всяка работа, всеки труд се представя сексуално. Вземете кой и да е преходен глагол, турете му представка „на“ и той ще добие любодеен смисъл. Изобщо занятията се виждат на народа ни като някакъв koitos, оръдията като сексо-органи, а изделията, стоките като деца. Напр. в земледелието орачът има някак си ролята на слънцето: той е phallos, що оре и сее. Запазено е дори понятието за „ядене“. Според една приказка хората чрез земледелието изяждали земята. Плод от нива, дете от жена са ценности почти все от едно естество. Може би тая е и дълбоката, несъзнавана вече причина за трудолюбието на селянина, а от друга страна – за привързаността му към собственост. Обратното: „тънък занаят“ се казва на сексо-техниката. Основа на строителството е сглобата „зъбеца в длъбеца“ (concubitus). Затуй казват за брак без разбирателство: „Два остри камъка брашно не мелят.“ Шивачеството, в което има мъжки и женски копчета, е също тъй сексуализувано: при създаването на човека Господ зашил мъжа и останало още малко от конеца, а при жената конецът не бил достатъчен, та останала незашита; затуй сега с остатъка конец се шие незашитото. За непознато сечиво, оръдие, апарат селянинът пита с типична усмивка: „Каква е тая (penis)-oвинa бе?“ А „инструментът“ се преиначава от народната ни етимология на „усру-мент“, т. е. нещо остро (ph-s). Знаят се витло и матка в ковачеството, което у нас е много сексуализувано. Чук се мисли като любодей, чукане – като ритмика при koitos. Изчукване се смесва с полово създаване. Може би затова дяволът се представя като ковач, който работи в работилница с огън (vulva). Впрочем и бог Хефес е куц ковач и мъж на Афродита-Венера. Нашето „калай“ е друга дума за „псувня“: „калайдисаха го“, т. е. „напсуваха го“. „Тя е мек бакър (мед)“, значи „Тя е жена с леко поведение“ – пригоден материал за ковача. „Майстор“ е в дуалистичните приказки „дявол“, „калфа Трифон“ – penis; св. Трифон Зарезан (Дионис). Нещо полово има за народа ни и в някои музикални инструменти: цигулка – Frauenkörper, кларнет – penis asini, тъпан – podex; тупалката у цигани музиканти наподобява ph-os. Известна ми е полова песен за някои инструменти.

Доста материали има за отвлечени понятия и за духовна култура, които народът ни сексуализува. Човешкият живот се представя в една поговорка така: „От дупка, за дупка, в дупка.“ „Ожени се за мома черноземка“, т. е. помина се. На всекидневния въпрос: „Как си?“ българинът отговаря сексуално, макар вече да не съзнава това: „Горе (умът) – долу (sexus) добре съм!“ Понятието за света, т. е. за всемира, е както за къщата: „Светът се върти на клечка (Ахе).“ За „народ“ се подчертава патриархалното в произхода му: „Тия хора, дет го видиш, се (ph-s) ги е правил.“ Държавата е нещо като koitos-на сглоба на висши съсловия (мъж) и низши (жена), както небето и земята. За безправие и диктатура се казва: „Когато най-горният любодее matrem tuam, на кого да се оплачеш?“ Горният е винаги законен господар: „Който спи при майка ми, той ми е баща.“ Управление се мисли като любодействие. И понеже koitos е най-егоистичният акт на света, българският народ малко вярва в социалните чувства и намеренията на държавата и на партиите – както не вярва, че богатият, или кой да е друг, ще му отстъпи жена си. Названието „тричленна комисия“ има за нас еротичен смисъл: реn + 2 testes. Смях произвежда левичарски агитатор с думите: „Ние ще хвърлим лозунгите си там, където се пропука буржоазният строй.“ „Закон“ се схваща андро-сексуално: „Жените искат правото си (ph-s), а? Че ние им го даваме.“ „Победа“ се мисли като concubitus или псувня от победителя към победения. Вместо „национална катастрофа“ нашите войници през октомврий 1918 г. казваха познатия превод на латин. fututa est vulva nostra materna! А вместо „ще настанат тежки времена“ – поговорката: „Каквото се е задало дебело, ако е и дълго, тежко ни и горко!“ Историята си представя народът ни андрогинестично: мъжка динамика и женска статика тъкат историчното битие. Каква мисъл е преобладавала у нашия войник през световната война личи от следното: когато казваха на пристигналия селянин-отпускар в родното му място: „Е, разправи къде си ходил, какво си правил!“, той отговаряше с нашенска усмивка: „Ходих да видя дали жените по другите земи напреки ги (vulvas) носят.“

Имаме дори народен сексуален епос. Напр. „Седнал Марко ph-s да си бриче, ми набричил (набръснал) три товара вълна. Ке го пракя у сюрмашка земя, да му плетат долама и чорапе.“ Сексуални влогове има и в официалния фолклор, макар вече замъглени. Напр. народните песни предпочитат „млад Стоян“ като име на мъж. Когато на селянин мрат децата, той кръщава първото родено момче Стоян или Стоил – „да стои, да не мре“ – или Траян – „да трае“. Чешкото нариц. stojan, Ständer – дирек, козла, скеля. Аз мисля, че представата за Стояна е била първоначално мъжко-полова. Женското предпочитано име в народната словесност е Рада – и то повечето Стоян заедно с Рада – вероятно „родилка“, женско-полова представа. Мъж в народната митология е змей. Той живее в пещера, горе в планината, слазя обаче в селото, за да отвлече някоя мома. Инак змеят има нещо слънчево. Той дори има сякаш връзка със Стоян: в една песен омагьосаният Стоян е „до половина млад Стоян, до половина пъстър змей“. Ламя е жена в митологията ни. Народната фантазия я рисува: с уста цяла бездна, от която блика вода; като майка на плодородието („ламя тройноглава“ – от едната глава излазя „златно жито“, от другата „руйно вино“, от третата „мед и масло“); като символ на ненаситна алчност – такава се представя и земята: на нея от памтивека дават дан от мъртвешки трупове („месо“), ала тя „сполай ти“, „благодаря“ не казва.

Дотук се изложиха доста материали почти от всички области на българския сексуален фолклор и се подчертаха вложените идеи – космогонни, географски, ботанични, зооложки, човекоанатомни и физиоложки, исторични и културни. Прегледът ставаше хоризонтално – на днешни материали – и вертикално – с връщане към средните векове и античната епоха. От изтъкнатите идеи, мисля, се очерта интересният свят на народно-българската психика, в чийто център застава полът като микрокосмична земя и слънце. От това двуядро се раждат и излъчват почти всички видове живот и съществувания – било като женски или мъжки пол, било като полова аналогия (любо-схода), било като сексуална сглоба в пряк или косвен смисъл. Полът е звено на мъж и жена, родители и деца, личност и общество, на минало с настояще и бъдеще, на субект с обект, на местно с безкрайно, на временно с вечно. С една дума: народът ни е създал от пола цяла система от сексуален анимизъм или по-точно сексопантеизъм. Тая система е неизвестна или поне неизтъквана досега.

Българският сексо-пантеизъм представя в основата си примитивен езически светоглед, разрушаван и видоизменян през вековете от християнството, особно от богомилството, а напоследък той безпощадно се унищожава от западноевропейската култура, която не познава полови заклинания и е чужда на българското, балканското битие. Дали това не е главна причина за отчуждаване на нашия народ от интелигенцията, на селото от града – както стана В IX и Х в., когато България усвои византийщината? Дали създадената от народа ни сексо-култура не би могла да се изгражда по-нататък, разбира се, в духа на новите времена? Защо нашата интелигенция фарисейски отрича сексуалния ни фолклор, а неофициално тъй жадно храни с него балканската си душа?... Да си призная: аз принадлежа към ония, които виждат в „блажните“ народни умотворения останки от величаво-жизнен светоглед, по-право вселеноглед, и са на мнение, че той, осмислен и възвисен, може да послужи за основа на, така да кажа, неодионистично, необогомилско и неофолклорно всъщност, чисто българско – абсолютно непорнографско – движение за оригинална философия, наука, изкуство и литература.[2] Заедно с него нека си съществува и западноевропейско движение.

Друго нещо. Без всестранно и дълбоко познаване на сексуалния ни фолклор не е възможно да се състави вярна характерология на българския народ. Да се изпусне за тая цел еротичното ни творчество, то е все едно: да се изоставят ако не три четвърти, то половината от материалите за душевния строй на българина.

С пълно съзнание за отговорност и дълг народен, културен и човешки аз правя зов да се събират творенията на сексуалния ни фолклор.

Философски преглед, 4, 1932, № 3



[1] Проф. Ст. Младенов. Арда, Марица и Тунджа, в сборника на Дякович, 1929 и в други свои работи тълкува речните ни имена от „вода". Струва ми се, че това тълкувание може да се сексуализува.

[2] Вж. Н. Шейтанов и М. Шейтанова. Любов, космогония. Кн. 1. Начало. С., Склад Чипев, „931. Другите книги: Чоеек, История, Култура и Съдба също там.

Найден Шейтанов
Найден Шейтанов е известен български етнолог, културолог и фолклорист. Роден е през 1890 г. в Троян. Завършва гимназия в София. Следва история и философия в Лайпциг и Прага. Защитава докторат в Германия. Преподава немски език в Първа софийска мъжка гимназия. Сътрудник на сп. „Златорог“, „Българска реч“, „Философски преглед“, „Съдба“, „Философия и социология“, на в. „Хемус“ (Троян), „Литературен глас“, „Изгрев“ и др. Есеист, народопсихолог, историк, културолог, Шейтанов има самобитно мнение по много въпроси от културния ни живот. С принос в много области от самопознанието на българите, той засяга за пръв път темите за еротичното във фолклора, за значимостта на тракийското наследство, за циганското малцинство у нас.
Други статии от този автор
Посетители: 46

Последните най...


Безплатен бюлетин

Коментари

  • Златко писа Още
    Позицията на Трьобст е... преди 7 минути
  • Иван писа Още
    Всъщност автора... преди 44 минути
  • ivan ivanov писа Още
    toii Zlatko,ako e o4akval ne6to drygo... преди 3 часа
  • Златко писа Още
    Разбирам казаното тук... преди 6 часа
  • A писа Още
    Имало било "един... преди 7 часа
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук...
    Svetla Encheva...
    преди 23 часа
  • Gullwing писа Още
    Публикуването на тази... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Разбира се, тук на сайта... преди 1 ден
  • марио дренчев,мюнхен писа Още
    Гледам, че хилядите... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    А, между нас казано, 2-3000... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Надявам се да не... преди 2 дни
  • Любомир Калудов писа Още
    Драги ми читатели! До... преди 2 дни
  • Комитата писа Още
    Кирилицата има остра... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Кво му трябва на човек... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Добре и мъдро написано.... преди 4 дни
  • Maire писа Още
    Нищо ново като... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Ами тия неща просто... преди 4 дни
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Много чисто, много... преди 4 дни
  • с134 писа Още
    измишльотини. преди 4 дни
  • Женя КЪНЕВА писа Още
    Само да вметна - "Пенчо... преди 4 дни
  • Яни Милчаков писа Още

    Е-е-е, "Домашната армия"(?)... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Заслужено висока оценка... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Филмът, представен в... преди 1 седмица
  • Дедко Светослав писа Още
    След тази свястна статия... преди 1 седмица
  • Божидар Колев писа Още
    Поздравления за... преди 1 седмица