От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Текстът е част от романа „Заекът на Гала“, изд. „Унискорп“, 2010.

Заекът на Гала – Част 1

Заекът на Гала – Част 2

Заекът на Гала – Част 3

Когато за пръв път стъпих в Париж бях младо и зелено същество в незабравим зелен гащеризон с презрамки. Фотографиите са запаметили завинаги този образ на размазана размечтаност в асансьора на Айфеловата кула или в мощните метални крака на същата тази кула. В този асансьор се роди моят патологичен страх от асансьори. Казват, че страхът се поражда от затвореното пространство, което без усилие напомня ковчег, а мисля, че никой досега не се е отървал от натрапчивия страх, че може да бъде погребан преждевременно и да се събуди сред тесните стени на зловещата консервна кутия сред мрак и няколко шепи остатъчен въздух. Но асансьорът на Айфеловата кула е стъклен с необятна панорама към града. До мен беше съпругът ми, който също като мен стъпваше за първи път в Париж, но беше чел много повече от мен за съкровищата на този град. Той беше по-осведомен по всички останали житейски въпроси, като се почне от начина на приготвяне на турско кафе, боядисването на кухня с латекс така, че стените да не се задушават, и се стигне до категоричния императив на Кант, митологичните размишления на Юнг и мистичните главоблъсканици на късния Лист. С моя жизнерадостен зелен гащеризон аз попивах всичко алчно, ненаситно, като държана на глад коза и в това може би нямаше да има нищо лошо, ако имах поне зрънце критическа нагласа, с която да отсея информацията от изкривяванията на личното мнение. Не беше никак трудно да бъда накарана да се влюбя в едно, а да намразя друго, да взема наготово мнения и позиции, които не разбирах напълно и да ги пришия към канавата на съзнанието си така, че да не могат да се разшият докато съществувам. А съзнанието ми, така или иначе, беше обречено на развитие и тези чужди тела един ден, неизбежно, щяха да предизвикат тумори. 


Пианото. Не съм сигурна кога го видях да свири на пиано за пръв път. Мисля, че това беше изобщо първия път, в който осъзнах, че съществува. Свиреше нещо, може би Шопен или ми се е искало да бъде Шопен. Винаги ходеше с шал, заметнат на едното рамо. Обожаваше артистичните шалове, а покрай тях аз започнах да забелязвам, че обожавам него. Беше хладно дистанциран към всичко около себе си и ставаше концентриран и заинтересован само, когато засвиреше. По-късно дъщеря ни започна да свири по същия начин и да усеща света в концентриран вид единствено на пианото. За мен това е почти неразбираемо. Връзката ми с пианото е по-скоро връзка на омраза. Започнах да свиря под зоркия взор на майка ми на шестгодишна възраст и моментално разбрах, че това пиано ми отнема от енергията и времето за игра. Ненавиждах пианото. Затова и свирех колкото да не е без хич. Учителката ми негодуваше и търсеше начини да ме накара да заобичам този тъмен сандък издаващ виещи звуци. Не успя. Затова пък дъщеря ни като че ли беше влюбена в пианото още преди да се роди. Може би защото баща й свиреше в присъствието на растящия корем, а и често барабанеше лекичко с пръсти по опънатата му кожа. Преди първото си концертно участие на същата шестгодишна възраст дъщеря ни до последния момент игра с кубчета на пода в хола. След това засмяно стана, остави играчките в отчайващ безпорядък, така че да даде възможност на всеки преминаващ да се спъне в тях, облече концертната си рокля с волани и дантелена якичка и хукна към музикалното училище. Нито следа от сценична треска. Защо да се бои? Нали пианото и тя бяха едно и също? Нали се беше научила да свири преди да се научи да чете? Спокойствието й изневери, когато навлезе в пубертета. Оттогава не е успяла да си го възвърне. Но това не я притеснява. С вродената си наблюдателност забеляза, че всички възрастни страдат от сценична треска, независимо дали се качват на сцена, или не.

В търсенето на истината всеки от нас стига до кръстопът и не знае в коя посока да тръгне. Така и аз не знаех как да постъпя, когато Елена започна да се топи. Почти две години тънах в догадки дали е болна от анорексия или не и чак след смъртта й си дадох сметка, че съм я посещавала хиляди пъти, а тя нито веднъж не е стъпила у дома. Не знаеше сред какви предмети живея, а това е много важно, за да опознаеш някого. Аз познавах всяка чаша в дома й, можех да наготвя сложно ястие в кухнята й. Наясно бях с папките, които съдържаха сложната документация на дългогодишната й треската дейност. Познавах всеки косъм на кучето й, звука от неговата любима гумена играчка. Тя дори не подозираше, че гледката от моя прозорец може да подведе всеки да си представи, че заснеженият връх отсреща е част от японски пейзаж. Елена никога не чу как дъщеря ми свири на пиано. Виждала я е няколко пъти като дете, но после изведнъж остана встрани от вълненията на семейството, а дъщеря ни полека лека се превърна в девойка и жена. Ако я беше срещнала на улицата, Елена нямаше да я познае. След смъртта на Елена запазих няколко едва ли не свещени предмета – подаръци от нея: едно ангелче, държащо свещица в скута си, коледна чиния за торта и няколко учебника по немски. Запазила съм и два предмета, които си бях наумила да й подаря, но не я открих вкъщи и ги върнах обратно: стъклено шише с ароматни цветя и златиста играчка за елха. Чудно, тя никога не е подозирала, че тези предмети е трябвало да й принадлежат, никога не ги е виждала, а всеки път, когато погледът ми се спре на тях, все едно че виждам нея. Може би защото съм ги купувала за нея и в тях изцяло е закодирана нейната енергия.

Приятелството ни започна в един далечен ден преди много години. Беше рожденият ден на дъщеря ми. На прага на пубертета, малката беше част от дворна банда с около дузина членове от 6 до 18-годишна възраст. Бях поканила най-близката си приятелка с двете й деца, малко по-малки от дъщеря ми и се бяхме затворили в кухнята, за да оцелеем от мощните звуци оттатък. Както се оказа впоследствие, основното забавление на компания беше по-големите да подхвърлят дъщеря ми като топка. За всеобща радост бандата предвидливо беше прибрала всичко по-чупливо и се разминахме с по-тежки поражения от размазани сандвичи по килима. Изведнъж на вратата се позвъни. Някой закъснял от бандата? Не, Елена с огромен букет. Беше научила адреса ми и идваше да ми се отблагодари за дребен жест, който не беше нищо повече от мое професионално задължение. Поканих я. В този момент в кухнята притеснено влезе дъщеря ми и скри в едно от чекмеджетата нещо. Веднага заподозрях, че има нещо съмнително. В чекмеджето намерих гумен член, който се надува, като се постави във вода. Какво да се прави – ексцентричен подарък от членовете на бандата. Опитах се да обърна всичко на шега, но приятелката с двете малки деца се разбърза занякъде и спешно си отиде. Останахме с Елена и избухнахме в смях. Поставих букета във ваза, а члена – във вода. Установих, че водата има превъзходно въздействие. В името на морала и справедливостта реших да се направя на ядосана и с решителна крачка влязох при празнуващите. Бяха потни и весели като състезателни коне в разгара на състезанието. Забавлението спря и всички се втренчиха любопитно и лукаво в мен. Изведнъж разбрах, че това е била основната идея – да ме провокират и да ми гледат сеира. Направих кръгом и се върнах в кухнята. С гърба си почувствах разочарованието им.

Ето го. Той отново е в къщи. В къщата, в която сме живели десетина години, а в неговия дом преди това сме живели шестнайсет. В рамките на един живот това не е никак малко. С една година надхвърля половин век. Ако знаех, че за половин век хората могат така да се сраснат, че да заприличат на сиамски близнаци, може би щях повече да отбранявам личността си от неговата. Щях да се боря да имам собствено мнение по всеки въпрос и в никакъв случай нямаше да харесвам музиката, която той харесва и книгите, които му допадат. Но защо трябва да намразя Моцарт и Бах, Лист и Бетовен, Шопен и Брамс, Томас Ман, Маргьорит Юрсьонар, Сартр и Борхес само заради него?

Сменила съм някои мебели, а това го изважда от равновесие. Според него това е подъл опит да изтрия присъствието му от къщата. Изпада в неконтролируем гняв. Започва „репертоара“ си за скандали от номер едно и преминава през всички научени вече от мен наизуст теми някъде до номер десет. Ако млъкне, мога да продължа, за да му спестя усилието. Научила съм се да изключвам и да наблюдавам движенията на устните му без да схващам за какво говори. Никак не е трудно да усвоиш тази техника, защото той не води диалог, а произнася нескончаем монолог. Подвеждащ е само изразът му: „Или може би и това не е така?“ Не е задължително да му се отговори утвърдително или отрицателно. Какъвто и да е отговорът, монологът няма да спре. Проблемът е, че тирадата продължава с часове. В случая – шест часа. Някъде след третия започвам да се уморявам и ми се приисква да избягам далеч не само от гласа му и тези ексцентрични обвинения, като например защо не помня с какъв цвят дреха е била облечена майка му на годежа ни преди 26 години, а и от цялата карикатурна реалност, от която той е важна част, както, впрочем и аз.

Съседката, внимателно инструктирана предварително, нахлува невъзпитано 3 пъти, за да иска захар, олио и забравена при мен книга. Сяда нахално при нас и поема инициативата да води разговор за времето и нелогичните му колебания напоследък. Говорим за драмата на днешното образование, която обрича младите на сигурна неграмотност. Правя й кафе два пъти, а тя го преглъща с усилие, защото не харесва начина, по който го правя. Накрая изчерпваме всички възможни теми и тя с неохота си тръгва. Гледа ме притеснено в коридора, а погледът й пита: „Добре ли се справих, имаш ли още нужда от мен?“ Час и половина след като си е тръгнала, аз потъвам в подвижния пясък на десетата тема от „репертоара“ и усещам, че пясъкът вече покрива главата ми и само ръцете ми стърчат над него. Изведнъж скоквам и заявявам, че искам „малко да се разходя“. Тъкмо ще го оставя сам да прегледа някои книги и ноти, които иска да вземе. Не го дочаквам да се съгласи, а излитам навън с неистово желание да поема свеж въздух. Тръгвам напосоки из квартала и забелязвам, че ръцете ми треперят. Крещи ми се, обаче няма как и къде, затова оставям крясъка да отеква в кухината на звънтящата ми от болка глава. Когато се връщам, той е седнал на пианото, свири Шопен, обръща се към мен и ми казва с жален глас:

– Ще ми разрешиш ли да остана още малко?

Десет минути по-късно двамата сме се изправили един срещу друг като настръхнали котки. Той настоява да издърпа пианото към вратата, а аз не разрешавам, защото прясно изцикленият паркет ще се надраска.

– Но пианото е мое! – крещи той.

– Апартаментът е мой! – крещя аз.

Шест часа след началото на посещението го изпращам на спирката на автобуса. Той ме целува по бузата и ми благодари за изпращането. С вкус на пясък в устата си тръгвам към къщи и не мога да повярвам, че когато се върна, няма да го заваря там.

В каквато и посока да вървя, за каквото й да мисля, неговото присъствие си е там, някак малко встрани и ме наблюдава отчасти укорително, отчасти с нежност. Защото всяко явление от живота – от мушицата до планетарните проблеми – са нещо, за което той има мнение, и това мнение ми е до болка познато. Понякога неговото мнение ми е по-добре познато от моето собствено. Понякога се заблуждавам, че това е моето мнение, а като се вгледам в него отблизо, разбирам, че е просто негово, но се е просмукало в мен без да разбера как и кога. Той например искрено обожава Пикасо и въобще кубизма като такъв. Стъписах се, когато за пръв път застанах пред кубистична творба и открих, че не ми харесва. Беше невероятно! Но как така? Нали любовта към кубизма се разбира от само себе си? От само себе си? С омърлушена стъпка обхождах залите в музея Тейт модърн в Лондон, а в душата ми нищо не трепваше. Само едно тихо недоумение оформи питането – какво толкова им харесват? Какво толкова се превзема светът пред тези формалистични „открития“ при положение, че не събуждат емоция? „Ами да, как да събуждат, като си неграмотна. За да възприемеш модерното изкуство, трябва първо да се образоваш“, чух неговия глас в черепната си кутия и изведнъж нещата си дойдоха по местата. Точно така – не съм подготвена! Ако не бях живяла 26 години с него, нямаше да се ококоря пред фраза, която иначе бих пропуснала с чиста съвест: „Можете винаги да се възхищавате от Пикасо – той рисува със собствената си кръв...“ Думи на Матис. Докато я чета усещам как очите ми придобиват формата на неговите очи и се присвиват леко от удоволствието, че основанията му за любов към Пикасо се потвърждават от най-достоверен източник. Ха сега имай смелостта да заявиш, че кубизмът не те впечатлява без да се подложиш на риска да станеш смешен в собствените си очи. И така – връщам се пет пъти в залата с кубистични творби. Гледам ги пак и пак. Изяждам в бюфета на Тейт модърн сух и безвкусен сандвич. Пия кафе. Връщам се. Пак гледам. И пак и пак. Ох, може би тези форми и линии всъщност са интересни. О, та това е самия Пикасо! Той не рисува света, а отношението си, конструктивната си представа за света. Не можем да очакваме от него да фотографира една действителност, която и бездруго не харесва на никого. Чест му прави, че я разлага на съставните й части и после гротескно я сглобява. Получава се нещо, което всички ние правим от живота си – една трудна за разгадаване композиция.


Първоначално ми беше малко смешно, а напоследък вече свикнах да усещам присъствието му когато ме ухажва мъж. Забелязвам, че се раздвоявам в областта на съзнанието. От една страна преценявам думите и жестовете на мъжа със собствения си мозък, от друга, неговата гледна точка изведнъж се пръква от някаква черна дупка в пространството и започва да изкривява преценката ми. Много рядко двете преценки се сливат, най-често неговата се оказва различна, диаметрално противоположна и едновременно с това по-силна и помита моята. Така един първоначално симпатичен мъж може миг след това да ми се стори прекалено превзет, необразован, агресивен или чепат. Общо взето винаги можеш да намериш кусур на всеки, защото не е той. А това вече е наистина престъпление! Никак не се изненадах, когато разбрах, че изпитвам физическо привличане от мъже, които доста натрапчиво приличат на него – същия ръст, същата физика, същия цвят на кожата и косата, същите вкусове, същата маниакалност, дори същия кулинарен вкус! Убедена съм, че никога няма да се чувствам добре в компанията на мъж, който не обожава ястия с индийско орехче! Ненавиждам мъже, които са безразлични към начина, по който могат да се подредят зеленчуците в една салата. Той подрежда зеленчуците на ленти, по цветове, в нежни съчетания, симетрично, така че да оформят един изящен център, в който да изгрее контрастно една маслина или стръкче магданоз. Трябва да го наблюдавате как реже! Той не кълца, а действително реже, срязва внимателно плътта на зеленчука, би могло да се каже, че го гали с ножа. С четири вида зеленчуци може да оформи четири салати само според вида на рязането – надлъжно, напречно, на колелца, на кубчета. За отношението към подправките изобщо да не говорим. Колекцията му напомня на многотомна библиотека, а идеите му са напълно нетрадиционни. Пържоли с грозде? Не звучи смешно! Е, понякога може да се окаже, че тъкмо народният опит стои в основата на израза „манджа с грозде“. Той набожда набръчканото изпечено зърно грозде и внимателно го опитва. После изсипва всички зърна в боклука и изяжда само пържолата, но и двамата сме на мнение, че човек не може да се изказва отрицателно за нещо, преди да го е опитал. Да живеят експериментите!


Той притежава забележителната способност никога да не забелязва когато не се чувствам добре. Дали не става въпрос за вродена дарба? Или може би моето поведение го прави сляп за някои досадни болки и неразположения. Философията ми винаги е била – защо да развалям хубавото заради някаква си дреболия? На една от първите ни срещи той рязко отвори гардероба и голата ми пета просто отхвърча. Стиснах зъби да не припадна. Набързо се обух, за да не забележи нищо. Защо да развалям великолепната среща заради подобно недоразумение? По-късно обувката ми беше пълна с кръв, но аз се чувствах герой, защото на килима в стаята не остана и една издайническа капка. Той никога не научи за скалпирането на тази появила се на неподходящо място пета и вероятно няма да повярва. Ще ми каже – измисляш си! Години по-късно една нощ получих кръвоизлив. Стоях в банята и наблюдавах с притъпени сетива как под мен расте странна локва кръв. Преди време бях наблюдавала как изтича кръвта на заклан див заек и не бях кой знае колко изненадана, само не можех да схвана как и защо тази кръв изтича от мен. Не се уплаших, не посмях да го събудя и да поискам помощ. И сега не мога да си отговоря защо постъпих така. Не исках да го безпокоя? Да го будя, да го тревожа, да го карам да се суети по болници посред нощ? След време случката се повтори, но в друг вариант. Една нощ се събудих с пристъп на задух. Излизах на чист въздух, правих си инхалация – нищо. Бях чувала, че под горещата вода на душа белите дробове се отварят. Съблякох се и влязох под душа. Отново нищо. Задухът стана непоносим. Нямах сили да се облека, легнах гола на килима пред банята и започнах да търся онази поза, която по магически начин ще отвори дробовете и ще им даде глътка въздух. Наляво, надясно, по корем, по гръб – не, не, не. Тогава със сетни сили се надвесих над главата му: „Задушавам се, извикай линейка!“ И отговорът му в просъница: „Излез на балкона и подишай чист въздух, веднага ще ти мине!“ Безпомощно се върнах на килима. Съсредоточих се върху дишането, само върху дишането. Дълго мъчително издишване, кратко още по-мъчително вдишване. Няма нищо по-важно от въздуха на този свят, не ми говорете за водата и хляба. Когато въздухът най-сетне дойде и влезе в дробовете без препятствия, погледнах часовника. Четири часа бях отправяла молби за този въздух сгърчена гола на килима. На сутринта се оказа, че толкова настоятелно съм го молила да ми помогне, че той дори не е чул. Не е бил буден въобще. Вероятно съм била толкова плаха, защото съм се притеснявала да не го безпокоя. Защо да развалям хубавото с някакви дреболии?


Ненавиждам да развалям хубавото. Когато един ухажор ми кресна в едно такси, че съм глупава и дори най-основните улици в София не са ми известни, защото бях дала погрешен адрес, аз само погледнах крадешком таксиметровия шофьор и му се усмихнах извинително. Исках да кажа, темпераментен е човекът, лесно избухва, нека му простим. Темпераментният ухажор вероятно още щеше да упражнява темперамента си и аз щях да продължавам да се усмихвам извинително наляво и надясно, ако в един момент не му се стори че съм досадно сантиментална и прекалено добродушна за тези вълчи времена, в които трябва да си перде, за да успееш и не беше ме зарязал толкова грубо, че няма думи, с които да направя достоверно описание. Има само груби жестове, но те трудно биха могли да бъдат вмъкнати в един текст. А конфигурацията от стърчащи, промушени и прочие пръсти е твърде семпла, за да предаде сложните ми чувства, последвали зарязването. Вероятно така се чувства риба на сухо, рак в тенджера с вряла вода, котка върху горещ ламаринен покрив. Но аз така съм дресирана да се чувствам като риба на сухо, рак в тенджера с вряла вода и котка върху горещ ламаринен покрив, че за два дена ми мина и ми стана весело. Всеки път като вляза в такси се изненадвам, че уцелвам адреса, а когато не го уцеля, никой не ми крещи. Странно! Поглеждам съзаклятнически нищо неподозиращия шофьор и дори съм склонна да му простя, че ми пуши в лицето, а долнопробна чалга ми се завира в невинното съзнание и ме призовава да се разчувствам от любовната драма на поредната силиконова хубавица. И все пак сериозно се съмнявам, че някоя силиконова хубавица би изтърпяла подобен темперамент. С царствена осанка тя би се измъкнала от колата и би затръшнала вратата под носа на темпераментния. Би му креснала невъзпитано: „Да го духаш!“, а ако бях наблизо, щях да й изръкопляскам. Но аз по принцип рядко попадам в една компания със силиконови хубавици и както забелязвате, животът ми определено страда от това.


Хотел в Монреал. Легнала съм на леглото по гръб и съм разперила ръце. Толкова съм самотна, че се чувствам като лебед, който току що си е загубил другарчето. Съвсем сама съм, никого не познавам, до полета има само няколко часа, не мога дори да поразгледам нещо за разтуха. Семинарът беше напрегнат, щастливо изтощена съм, но през цялото време ходех, мислех и говорех като насън. Двадесет дни преди да тръгна умря Елена. В последните ни разговори я информирах как си търся подходящ куфар, така че за мен Канада завинаги ще си остане място, тясно свързано с нея. Като стъкленото шише с ароматизирани сухи цветя и златистата играчка за елха, за които Елена никога не научи. Играя си с дистанционното и попадам на филм за едно ято. Странно поведение имат тези птици когато летят. Подреждат се симетрично от двете страни на водача и тръгват стремително, все едно че искат да пробият времето и пространството. Виждат се от такова близко разстояние, че перата им личат. Всяка година законът на миграцията им внушава едно гигантско усилие, едно разпорване на света като стара дреха. Вътрешният импулс на живота е толкова силен в тях, че и умрелият лебед би поискал да полети. Компютърна анимация, мисля си. Чрез компютър можеш да внушиш каквото поискаш. Не е възможно природата да има такъв импулс за живот при положение, че човекът е толкова анемичен. И докато гледам как птиците колективно преодоляват земното притегляне и изпълняват мисията си, в мен се отприщват зле стаяваните сълзи. Започвам да плача. Най-после. Хълцам. Ако режисьорът ме беше видял, щеше да добави тези звуци към фонограмата на филма. Слизам на закуска. Алтернативи – палачинка с кленов сироп, местния деликатес и американска закуска. Да изневерим на франкофонията, решавам и си поръчвам американската. Оказва се чиния с диаметър от половин метър с изобилие от шунка и яйца, ядене за една седмица. Бавно изяждам повърхността от десет квадратни сантиметра от съдържанието на чинията и си пия кафето. Колежката от Танзания идва при мен. Танзания е страна, която не трябва да се бърка с родината на Тасманийския дявол. Колежката работи в местен университет и френският й език може да засрами всеки отявлен франкофон. След наблюдаването на филма с ятото съм станала по-открита и безцеремонно споделям, че двадесет дни преди това съм загубила приятелката си. „Защо не ни каза това по-рано? През цялото време се питахме защо си толкова тъжна“, отговаря ми колежката и започва да ми разказва как преди десетина години е загубила най-добрата си приятелка. Отровил я изоставеният й приятел, не могъл да понесе изоставянето.

Няколко месеца по-късно в България в един разговор става въпрос за удивителен документален филм за птици. Операторът, зашеметен от мощния импулс на птиците, е следил неотклонно полета им със специална апаратура. И дума не може да става за компютърна анимация.
Светлана Дичева е познат от Националното радио глас. Водила е най-слушаните предавания на „Хоризонт“, а от осем години насам буди аудиторията всяка събота с шоуто „Закуска на тревата“. Двата й романа, „Мона и Магелан“ и „Лабиринт за романтични минотаври“ са вече добре познати на читателите, а „Заекът на Гала“ се появи току-що в издание на „Унискорп“ (2010).

Pin It

Прочетете още...

Куба либре

Таня Рупел – Тера 31 Окт, 2012 Hits: 13283
В началото, когато се обичаха, имаше…

Кръв от къртица

Здравка Евтимова 18 Авг, 2007 Hits: 23694
В моя магазин идват малко клиенти – оглеждат…