От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2020 06 Penkov Lenin

 

Като разбра, че заминавам да уча в Америка, дядо ми написа прощално писмо: „Прогнила капиталистическа свиньо, лек полет. С обич, милият ти дядо. „Написал го беше на една измачкана червена бюлетина от изборите през 91 -ва, важен крайъгълен камък в колекцията му от комунистически бюлетини, и беше накарал всички в село Ленинград да я подпишат. Тая чест ме трогна. Седнах, взех еднодоларова банкнота и написах на дядо следния отговор: „Мерси за писмото, комунистически лапнишаране. Заминавам утре и като пристигна, ще гледам веднага да се оженя за някоя американка. Ще гледам да си народим един куп американска дечурлига. С обич, милият ти внук.“

***

Нямах солидна причина да заминавам за Америка. Вкъщи не гладувах, поне не във физическия смисъл. Не война ме беше прогонила далеч, не война ме беше заточила в чужбина. Заминах, защото имах възможност, защото носех в кръвта си беса на Запада. В гимназията, докато повечето ми връстници пиеха, пушеха, правеха секс, играеха барбут, мамеха техните, пътуваха на стоп до морето, фалшифицираха банкноти или тъкмяха бомбички за футболни мачове, аз учех английски. Зубрех думи и граматични правила и упражнявах скоропоговорки, специално съчинени за източноевропейци. „Remember the money“, повтарях си непрекъснато, по улицата, под душа, дори насън. „Remember the money, remember the money, remember the money.“ Бях чул отнякъде, че такива фрази ти пречупвали езика.

Нашите трябва да са били горди с ученолюбив син като мен. Но не и дядо. Той ненавиждаше Запада с моралния му упадък, с липсата му на благородна ценностна система. Като малък дядо ми разрешаваше да чета само книги, които според него били подходящи за мен. „Партийна тайна“ беше подходяща. „Островът на съкровищата“ не. За дядо английският език беше бясно куче. Едно ухапване само отравяше мозъка ти и го превръщаше в пюре от киселци.

– Ти знаеш ли, синко – попита ме той веднъж, – какво е то да имаш киселци наместо мозък?

Поклатих глава напълно ужасен.

– Прочети тогава някоя английска книжка, моето момче, и сам ще разбереш. През първите няколко години след смъртта на баба дядо остана в родното си село, близо до гроба ѝ. Но след един лек инсулт баща ми го убеди да се върне в София. Дядо пристигна у нас с две чанти – едната пълна с чорапи, наполеонки и слипове, а другата с прашни книги.


Small Ad GF 1

– Образователен подарък – каза, метна чантата през рамото ми и ми разроши косата, като да бях още малкото му внуче.

Месеци наред дядо ме захранваше с книги за партизани, за заговори срещу царския режим.

– Моля те бе, дядо – казвах му, – трябва да уча.

– Това, което трябва, е да развиеш качествен вкус.

Оставяше ме да чета, но само след минутка пак нахълтваше в стаята ми с някакво смешно извинение. Не съм ли го бил повикал? Нямал ли съм нужда от помощ с някой по-труден откъс?

– Дядо, това са детски книжки.

– Първо детски, после – на Ленин – казваше, сядаше на леглото и ми правеше знак да продължавам да чета.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Върнех ли се изплашен от училище, понеже някое бездомно куче ме беше гонило по улицата, дядо само въздъхваше. Представяш ли си ти овчарчето Калитко да се плаши от някакво кутренце? Оплачех ли се от побойниците, дядо поклащаше глава.

– Представи си ти Митко Палаузов да се оплаква.

– Митко Палаузов го убили в землянката.

– Като истински смелчак – отговаряше дядо и ощипваше нос, за да спре сълзите.

И така, докато един ден не сбрах всички книги и не ги натрупах в стаята му със следната бележка: „Предай на вторични суровини. „Следващия път, като ме видя дядо, аз вече четях „Дивото зове“.

Оттам насетне дядо прекарваше времето си главно в слушане на радио, в четене на вестник „Дума“ или на събраните съчинения на любимия му Ленин. Пушеше цигари без филтър на балкона и рецитираше откъси от дванадесети том на врабчетата по телевизионната антена. Нашите се притесниха. Аз искрено се забавлявах.

– Дядо – попитах го веднъж, – ти чу ли за жирафа, дето се научил да лети?

– Жираф да лети?

Обясних му, че току-що съм го прочел в „Дума“, при това на първа страница, а той се почеса по брадичката и подръпна мустак.

– Е, щом в „Дума“ пише. Може пък, метър-два.

Но аз не знаех спирка:

– Дядо, а ти чу ли, че снощи в Москва Елцин наквасил Ленин с водка в мавзолея?

Двамата заедно пресушили бутилката, гушнали се под ръчичка и тръгнали на зиг-заг по Червения площад.

Да дразня дядо ми носеше голяма наслада. От една страна, ме беше срам, но пък от друга… Вярно, понякога попрекалявах. Скачаше тогава дядо, размахваше бастуна.

– Ах, защо не си ми пак на пет? – подвикваше след мен. – Да ти издърпам ушите като на магаре.

Мина се така немалко време. Но в крайна сметка дядо избяга на село не заради моите подигравки, а след като един ден ме видя приведен над Оксфордския ми английски речник. Като го попита татко защо си тръгва, той не си призна.

– Омръзна ми да гледам стените – каза. – Омръзна ми да гледам как цвъкат врабчетата. Искам си Балкана, реката. Искам да почистя гроба на майка ти.

На прощаване не си казахме нищо. Стиснахме си ръце.

Без дядо да ме разсейва, аз се съсредоточих върху ученето. Модно беше по онова време децата да се явяват на САТ-ове[1], да си пробват късмета в чужбина. Рано през пролетта на 99-а ме приеха в университета в Арканзас и оценките ми бяха достатъчно високи, та да си спечеля пълна стипендия, издръжка и квартира, че даже и самолетен билет дотам. Нашите ме закараха до дядовата селска къща, за да му кажа новината лично. Те не вярваха, че важните неща в живота могат да се предават току-така по телефона.

– Америка – рече дядо, като му разправих.

Представих си как тая думичка отпървом се откъсва от стените на язвения му стомах, как се затъква в гърлото му и как чак тогава той сбира сили да я изхрачи на плочките в двора. Изгледа ме. Опипа мустак.

– Моят внук – капиталист – рече ми. – След всичкото, което съм препатил.

***

Ето какво беше препатил дядо:

Годината била 1944-та. Дядо бил на двайсет и няколко. Лицето му било грубо, но честно. Носът му бил остър. В тъмните му очи греела искрата на нещо ново и велико, нещо което щяло да промени света из основи. Бил беден. „Закусвах – казваше ми често – хляб с киселци. Обядвах хляб с киселци. А за вечеря маах само киселци, понеже за вечеря хляб нямаше.“

Затова, като пристигнали комунистите в неговото село да крадат храна, дядо тръгнал с тях. Хванали гората, изкопали си подземни бункери и заживели в тях по цели седмици -денем и нощем, долу в землянките. Навън фашистите душели, дирили ги с кучета вълчаци, с пушки, с бомби и снаряди. „Ако си мислиш, че гробът е тясно нещо – рече ми дядо веднъж, – изкопай си землянка. Не, не, изкопай си землянка и поживей в нея една седмица с още петнайсет мъжаги, две-три бременни жени и една гладна коза, и чак тогава тръгни да разправяш на всички, че гробът бил, видиш ли, най-тясното нещо на земята.“

„Дядо, никога не съм разправял, че гробът бил най-тесен.“

„Но си го мислеше, нали?“

Най-сетне дядо така прегладнял, че не го свъртало вече в землянката. Преметнал пушката на рамо и слязъл в село за храна. В село обаче всичко било съвсем променено. От камбанарията на църквата се веело червено знаме. Църквата била затворена и превърната в зала за събрания. Селяните му разправили, че станало било голямо въстание, революция, която разкарала стария режим. Докато дядо се криел в землянката, комунизмът разцъфнал с уханни цветове. Всички хора били свободни вече, а в тъмните им очи греела искрата на нещо ново и велико, нещо, което щяло да промени света из основи. Дядо паднал на колене, разридал се и разцелувал родната земя. Веднага го приели в партията. Веднага му дали висок пост в Отечествения фронт, като партизанин, герой и мъченик в землянка. Веднага се изкачил още по-нагоре и се преместил да живее в града, където станал не знам какъв началник в не знам какъв отдел. Получил апартамент, оженил се за баба, а след една година им се родил баща ми.

***

Пристигнах в Арканзас на 11 август 1999 година. На летището ме посрещнаха двама младежи и една девойка, всичките в делови костюми, всичките от някаква организация, която полагала сериозни грижи за добруването на чуждестранните студенти.

– Добре дошъл в Америка – казаха ми тримата благо в един глас и честните им личица светнаха.

Като се качихме в колата, връчиха ми Библия.

– Знаеш ли това какво е? – попита ме момичето много силно и много бавно.

– Не – отговорих ѝ, а отговорът ми искрено я зарадва.

– Това са делата на нашия Спасител. Словото на нашия Водач.

– Ясно – казах ѝ. – Събраните съчинения на Ленин. Кой том?

***

Първата ми седмица в Америка премина под знамето на Международната ориентация.

Запознах се с младежи от държавици, по-малки от моята. Стиснах ръцете на чернокожи. Онези от нас, за които английският беше втори език, получиха конкретни съвети, какво точно да очакват, ако ни кажеше някой, че it's fixing to rain. Какво означава yonder и как е bummer, когато си yonder без чадър, а пък it's fixing to rain. Всяка английски дума, която знаех, едно време бях пренаписвал поне по десет пъти из празните тефтери, дето дядо ми ги носеше от ОФ-то. Всяка страница от тия тефтери беше гола скала, срещу която крясках с пълно гърло. Думите ме връхлитаха, отблъскваха се в скалата, сетне пак отскачаха към мен. В края на гимназията бях напълнил с такова ехо толкова тефтери, че те стърчаха около бюрото ми като зъбери чукари.

Но сега в Америка изведнъж се изправях срещу думи, които не знаех. А понякога тези, които знаех, изгубваха смисъл събрани една с друга. Какво е то hotpocket[2], чудех се? Защо съквартирантът ми се вълнува така, че две момичета от горния етаж made out? Чувствах се откъснат, съвсем объркан, докато постепенно, ден подир ден, светът около мен не се процеди през очите ми, ушите и езика. Най-сетне думите се надигнаха от плен, освободени. Лексикално опиянен, изпаднах в екстаз, Бърборех толкова много, че съквартирантът ми избяга от стаята. Връщаше се само нощем, когато вече спях. В училище преследвах съвсем случайни преподаватели, хващах ги натясно в приемните им часове и ги засипвах с въпроси, които изискваха само най-многословни отговори. Заговарях непознати на улицата с пълното съзнание, че се държа като ненормалник. И какво от това? Ушите ми бръмчаха, езикът ми набъбваше. И така няколко месеца. Докато един ден съвсем внезапно осъзнах, че това което казвам, няма никакво значение за тези около мен. Никой не знаеше откъде съм, никой не го беше грижа. На този свят аз нямаше какво да му кажа.

Барикадирах се в общежитието, в стаята като килия, претъпкана с вещите на съквартиранта – микровълнова, хладилник, компютър, колони с усилвател, телевизор, Нинтендо. Гледах „Женени с деца“ и „Хауърд Стърн“. Обаждах се на нашите – рядко, понеже международните разговори струваха скъпо. Притисках слушалката до ухото си, галех тънката пъпна връв на телефона, опъната на десет хиляди километра над океана. Слушах гласа на майка ми и се чувствах почти свързан. Но прекъснеше ли връзката, оставах си сам.

***

Като станал на трийсет и бил вече началник в не знам какъв отдел, дядо срещнал жената на живота си. Разиграла се класическата комунистическа любовна история: запознали се на вечерно партийно събрание. Баба закъсняла, прогизнала от дъжд седнала на единственото свободно място, точно до дядо, и тутакси заспала на рамото му. Липсата на партиен интерес у нея люто го подразнила, ала ароматът ѝ, гъделът на дъха ѝ по врата му го замаяли. И той се влюбил. Като се събудила, двамата побеседвали за чистите идеали и светлото бъдеще, за капиталистическото зло на Запада, за братската прегръдка на Съветския съюз и най-вече за Ленин. С наслада дядо осъзнал, че двамата споделяли страстното желание да следват Лениновия светъл пример. След събранието той завел баба право в гражданското, където се оженили.

Баба почина от рак на гърдата през 89-а, само месец след като се срина комунизмът.

Бях на осем и си спомням всичко съвсем ясно. Погребахме я на село. Сложихме отворения ковчег в една каруца, закачихме каруцата за един трактор и тракторът затегли каруцата, а ние тръгнахме подире им. Дядо седеше до ковчега и стискаше мъртвата ръка на баба. Не вярвам тоя ден да е валяло, но в спомените си виждам вятър и облаци, и дъжд, от оня тихия, студения, дето пада, загубиш ли някой близък на сърцето. Дядо не плака. Седеше в каруцата, а дъждът от спомените ми валеше по голото му теме, по ковчега и по склопените бабини очи. Край тях се лееше музика – дълбоката горестна музика на обоя, тромпета и тъпана. На комунистическите погребения свещеници няма. Наместо поп дядо прочете нещо от някаква книга – дванадесети том от събраните съчинения на Ленин. Думите му политаха към небето, а дъждът ги поваляше пак на земята.

– Хубав гроб е тоя – рече дядо, като се свърши всичко. – Не е тесен като землянка. Нали така? Добре ще ѝ е в него. Със сигурност ще ѝ е добре.

Ей това погребение и тия дядови думи, дето политаха нагоре и пак падаха прекършени в калта, аз почнах да сънувам през втората година в университета. Вече не ходех редовно на лекции, понеже думите на преподавателите ме дразнеха като обрив.

Наместо това си четях в стаята. За първа специалност бях избрал психология, ей така, без особена причина, и сега поглъщах Фройд и Юнг в промишлени количества.

– Словото им е като мая, от която мозъкът ми шупва – казах на дядо няколко месеца по-късно.

– Съвсем вярно – каза ми той. – Мозъкът ти е като тесто. Или по-точно – като пюре от киселци.

С огромен интерес научих, че човешките сънища отразявали не само личното ни подсъзнание, но и колективното. Боже мили, наистина ли имаше такова чудо?

Колективно подсъзнание? Ако имаше, исках и аз да участвам. Копнеех да стана част от него, да се свържа с другите. Да сънувам техните сънища, а те да сънуват моите.

Нощем лягах с надеждата да сънувам ярки трансцедентални символи.

„Днес – ситнях в едно малко тефтерче – сънувах татко на дивана – люпеше слънчоглед, а чорапите му висяха полусмъкнати като магарешки уши.“

„Сънувах мама да бърка с лъжица в буркана с кисело мляко.“

„Сънувах дядо в коридора, как чака да ме препъне с бастуна си.“

След тоя последен сън и след малко повече от две години без дядовия глас аз най-сетне вдигнах телефона и набрах. Беше нощта на четвърти юли.

Опитах се да си представя как той седи на двора и се напряга да чете в сумрака. Ще чуе телефона и бавно, уморено ще влезе вкъщи. Опитах се да си представя лика му тъй страшно стар, че го накичих с измислена брада, за да прикрия възрастта му. Брадата сигурно е бяла, помислих. Или пък не, жълта е от никотина. Лъвска грива, буйна и дива, която е погълнала лицето. От гривата надзъртат две пламнали очи, а в тях изгарят думите на Ленин. „Електрификация плюс съветска власт – равно на комунизъм. Дайте ни детето за осем години и ще го направим болшевик завинаги. „Чаках с ужас изпепеляващият му глас да ме превърне в прах, а серният му дъх да ме разпръсне по вятъра.

– Дядо – казах.

– Синко.

Треперех тъй силно, че пъпната връв помежду ни припука. Страх ме беше да не е затворил вече.

– Дядо, там ли си още?

– Тук съм.

– Там си – казах. Казах: – Дядо, помежду ни има толкова много вода. Толкова далеч сме един от друг.

– Далеч сме – каза той. – Но се надявам кръвта ни да е по-гъста от водата.

***

След погребението на баба дядо отказа да си тръгне от село. За една година бил изгубил всичко, което един мъж можел да изгуби: жената на сърцето си и любовта на живота си – комунистическата партия.

– Няма място за мен в града – спомням си как обясняваше на татко. – На тея предатели аз повече няма да служа. Нека капитализмът до един да ги разсипе, тея изедници, тея убийци на невинни жени.

Дълбоко убеден беше дядо, че именно падането на комунизма било убило баба.

– Ракът ѝ – обясняваше ни – си беше последствие от тежките разочарования на чистото ѝ идеалистично сърце. – Тя не можа току-така да гледа как тъпчат мечтите ѝ. Ето защо направи единственото, което можеше да направи една честна жена – умря.

Дядо си купи къща на село, за да е близо до баба, и всеки ден точно в три следобед ходеше на гроба ѝ, сядаше до камъка, отваряше дванадесети том от събраните съчинения на Ленин и четеше на глас. Зиме и лете той беше там и четеше. Не пропускаше ден и точно там, на гроба на баба, го осени идеята.

– Нищо не е изгубено – каза ни една събота, като му бяхме отишли на гости. – Комунизмът може и да е загинал в тая държава, но идеалите не загиват. Аз всичко ще пренеса ей тук, в това село. Аз всичко ще построя наново, от нищото.

На 25 октомври 1993 година се разигра великата октомврийска селска революция – полека, кротко, без много шум. По това време всички по-млади от шейсетте отдавна вече се бяха изнесли към града. Останали бяха само хора със сърца чисти, в които идеята още буйстваше жива, с очи тъмни, в които още грееше искрата на нещо ново и велико, нещо, което щеше промени света из основи. Официално селото си оставаше част от България. Имаше си кмет, който се отчита пред правителство и т. н. Но в действителност новата комунистическа селска партия тайно, ала категорично решаваше съдбата му. Прекръстиха селото от Вълчидол на Ленинград. Избраха дядо, единодушно, за генерален секретар.

Всяка вечер в сградата на съвета провеждаха партийно събрание, на което столът до дядо оставаше празен. А навън с маркуч пръскаха вода по прозорците, сякаш падаше дъжд.

– Комунизмът по цъфти, като се полива – обясняваше дядо на другарите партийци, попитаха ли го те за решението му. А всъщност спомняше си за баба и за дъжда от първата им среща. И наистина комунизмът в Ленинград процъфтя.

Дядо и съселяните му решиха да съберат де що има комунистически артефакт в България и да ги струпат всичките в Ленинград: живия музей на комунистическата доктрина. По това време в държавата поголовно се рушаха паметниците, изсечени от длетото на червения идеал. Статуи, издигнати преди десетилетия, за да напомнят с гордост, за да величаят и да обещават, сега ги събаряха и предаваха за скрап. Някогашните възхвалени поети сега лежаха в забрава. Хартиените им тела потъваха в прах и дъжд отмиваше мастилената им кръв.

След като с обаждането си прекъснах двугодишното ни мълчание, дядо започна да ми пише писма. Останах изумен, макар и не особено изненадан, че – отново в Ленинград -той все още не се беше отказал от старите идеали. В едно писмо дядо ми съобщи, че съселяните му убедили някаква си тумба цигани да събира за тях комунистическите артефакти. „Другарят Хасан, неговата другарка и тринайсетте им циганчета – пишеше дядо, – без съмнение вдъхновени от светлия комунистически идеал и само донякъде стимулирани от парите и двете шопарчета, които им дадохме, обещаха да снабдяват нашето село с най-добрите червени находки, които могат да се открият в окаяната ни родина. Днес другарите цигани донесоха първия си дар: паметник на безименния руски воин-освободител от турското робство, леко деформиран от кръста надолу и с липсваща пушка, но иначе в отлично състояние. Паметникът сега стои гордо до статуите на Альоша, Серьожа и на безименната девойка от Минск.“

***

Обаждах се на дядо по два пъти месечно. Отначало си говорехме за дреболии. Той ми разказваше как бил подредил колекцията си от сувенири, как четял „Жената днес“ на гроба на баба. Трийсет години тя всеки месец получавала това списание и той не искал сега да нарушава традицията.

– Макар че – призна ми веднъж – поуморих се от диети за отслабване и от любовни съвети. Три правила за романтични срещи, три стъпки за смъкване на килограми. В днешно време, синко, изглежда за всичко под слънцето има по три лесни стъпки. Попитах го дали това не значи, че е спрял да чете Ленин.

– Пък аз мислех, че няма да попиташ. Слушай – каза, – хрумна ми нещо. Да ти препоръчам ли някоя книжка?

Помолих го да не започва пак.

– Провалих те аз – въздъхна дядо. – Понякога си мисля, че замина само ей така, напук. Обясних му, че независимо какво си мисли, не той е центърът на света. Чудесно се разбирах с американските си приятели. Чувствах се като у дома си.

– Глупости – каза ми той. – На теб там изобщо не ти харесва.

Самотата ми се надигна в мен като мъгла над безплодно поле. Задавих се от яд. Откъде знаеше той, че приятелите, за които говорех, не съществуваха? Откъде знаеше, че вече няколко дена подред не бях стъпвал извън прага?

– Дядо – казах му, – инатиш се като магаре. Откажи се вече. Вземи я запали тая колекция, тия книги. Отдавна вече миналото е мъртво.

– Идеалите – каза ми той – не умират.

– Но хората умират. Ти да не мислиш, че ще живееш вечно?

Знаех, че не бива да му говоря така. Но исках да го заболи. И като се разсмя, разбрах, че го е заболяло.

– А според мен пък тебе те е яд – каза ми той. – Като еднокрака мома до селското хоро си. Не понасяш мисълта, че дядо ти е щастлив, а ти не си.

– Не понасям мисълта, че дядо ми е луд. Че е напълнил живота си с плява.

– Добра професия? Любяща съпруга? Син, когото изучих в университета? Това ли е за тебе плява?

Изглежда замълчал съм. Но скоро той пак заговори.

– Слушай, синко, ти помниш ли манифестациите? Аз често си ги спомням. Колко мъничък беше. Качвах те на рамене и тръгвахме с тълпата. Купувах ти я червено балонче, я хартиено знаменце. А ти пееше партийни песни. Всичките ги знаеше наизуст.

– Помня – казах му.

Но не за манифестациите си мислех.

***

Като малък прекарвах летата си на село, при баба и дядо. Зиме те живееха в София, на две преки от нас, но стоплеше ли се напролет, сбираха си багажа и скачаха в колата. Поне веднъж на лято, изгрееше ли пълна луна, дядо ме водеше за раци. По цял ден в двора лепяхме с тиксо дъната на старите торби, та да запушим дупките от стари улови. Закърпехме ли ги, сядахме пред къщата и гледахме как слънцето залязва зад Балкана. Дядо палеше цигара и с джобното си ножче дялкаше резки по лешниковите клонки, приготвени за улова. Чакахме луната да изгрее, а понякога баба присядаше до нас да ни попее, или пък дядо разправяше как като млад се крил в гората, как живял в землянка с другарите си комунисти.

Когато луната най-сетне се вдигнеше ярка в небето, дядо ставаше на крак да се протегне.

– Ей по такова време излизат да пасат – казваше ми. – Давай да ги ловим.

Баба ни правеше сандвичи с пастет за из път и ги увиваше в хартиени салфетки, дето все не се отлепяха напълно. Пожелаваше ни наслука и ние тръгвахме от вкъщи, навън от селото, нагоре по една разкаляна пътечка през гората. Дядо носеше торбите и пръчките, а аз крачех след него. Луната осветяваше пътя ни. Вятърът леко подухваше в

лицата ни. Наблизо някъде бумтеше реката.

И ето – щом веднъж изскокнехме от гората, щом веднъж стъпехме на поляната, а над нас се разстелеше нощното небе – виждахме ги. Реката вечно тъмна и гърмяща, а раците все из тревата, пълзят бавно и пощипват стръкове лютиче.

Посядаме в тревата, вадим сандвичите и ядем. На меката луна влажните им телца лъщят като живи въглени и бреговете са покрити сякаш с жарава. Стотици мънички очички ни гледат от тъмата. След сандвичите почваме лова.

Дядо ми връчва пръчка и торба. В краката ни щъкат стотици раци – сръчкаш ли щипките им с пръчката, те я защипват с всичка сила. Научих се така да ги ловя. Един по един да ги изтърсвам в торбата.

– Лесна плячка са – казваше дядо. – Един хванеш, пък другите не бягат. Дори не знаят, че си там, преди да си ги вдигнал, и даже след това те пак не знаят нищо…

Един, два, три часа се минават. Луната уморена потъва към хоризонта. На изток небето лумва. И раците като един се обръщат и тихо тръгват към реката. Тя ги поема и ги залюлява, додето не заспят. Нов ден изгрява. Ние седим в тревата, напълнили торбите с плячка. Заспивам на дядовото рамо. Той ме занася в село. Но първо пуска раците на свобода.

***

Възможността дядовият живот да буди в мен само яд не ми даваше мира. Нощем, прегърнал възглавницата, се опитвах да си го представя на моята възраст. Смътно си спомнях един негов портрет, който баба държеше на нощното шкафче – красиво лице и очи, в които пламтяха комунистическите идеали. Устни, извити в усмивка, сърп за революционна жътва, достатъчно остър за да промени света. А какво можех да кажа аз за моите очи, за моята усмивка?

Чудех се не беше ли грешка през тия години така да се противя на дядо? А щом се унесях, баба присядаше до леглото в съня ми и ме галеше по челото, като да бях малък и с температура.

„Дядо ти умира – казваше ми. – Вече го чакаме при нас. Но моля те, внуче, следващия път като говориш с него, кажи му да спре да ми чете Ленин на гроба.“

***

– Избрах си те за тема на дипломната работа – казах му един ден в четвърти курс.

От другата страна на линията нещо се сгромоляса с оглушителен трясък. Гласът на дядо долетя сякаш отдалеч в стаята, а после – много по-близо.

– Изтървах слушалката – каза ми извинително. – Ти така ме отегчи, че заспах.

– Това, което ти наричаш отегчение – поправих го аз, – психологията нарича отричане. Точно за това пиша в дипломната си работа, а обяснявам също и защо ти вярваш в нещата, в които вярваш. Искаш ли да ти прочета?

– В никакъв случай.

Прокашлях се.

– Комплексът „Ленин“ е проявление на висшата необходимост на личността да организира живота си около сляпото следване на някоя идеология независимо от валидността на нейните идеали; на всепоглъщащата нужда на личността да участва в колектив. И необходимостта, и нуждата са мотивирани от ирационални страхове от самота и/или от отхвърляне.

Оставих тишината да подчертае думите ми.

– Никога не съм знаел – каза дядо, – че внукът ми бил такъв ненормалник и/или такова добиче.

***

Завърших университета с отличие. Бях забелязал, че ако се отнасяше за тях, американците обичат да споменават тоя факт. Нямах конкретни планове за бъдещето. Кандидатствах и ме приеха магистратура. Опитах да спестя пари за самолетен билет до вкъщи, но магистърската програма беше в друг щат и преместването изяде всичките ми спестявания. Надявах се промяната на обстановката да ми повдигне духа. Вместо това открих, че ми е станало още по-трудно да общувам с околните. Стоях си най-вече вкъщи. България ми липсваше повече отпреди, а по някаква необяснима причина вече ми липсваше и Арканзас.

– Дядо – питах го понякога по телефона, – какво ядеш?

– Диня със сирене.

– И хубаво ли е?

– Било е хубаво за Ленин. Любимата му закуска.

– И аз искам малко.

– Че ти нали мразиш сирене с плод?

– Дядо, какво пиеш?

– Айран.

– Хубав ли е?

– Най-хубавият.

– Дядо, какво виждаш – ей сега, точно в тоя миг?

– Баира над къщата. Липите са побелели. Вятърът им е обърнал листата. Ще вали. Знаех, че нарочно ме дразни, че нарочно сипва сол в раните, но все така не спирах да разпитвам. Само за миг да можех да му взема очите, само за миг да можех да му открадна езика – щях да се натъпча с хляб и сирене, да пресуша шест кратунки с кладенчова вода, да се напълня с баири, с поля и реки.

– Дядо – казах му веднъж и здраво стиснах слушалката. – Мислех си. Препоръчай ми някоя книга.

– Книга някоя? – повтори той. – Че ти нали ги мразиш моите книги?

Щом е така, казах му да забрави.

– И какво излиза сега? Блудният син прави кръгом?

– Затварям – казах му.

Но не затворих. Двамата помълчахме малко. Усещах, че дядо внимателно обмисляше какво да каже.

– Ще ти дам нещо по-добро от книга – рече ми най-сетне той. – Ще ти дам три лесни стъпки.

***

– Първо – каза ми дядо, – трябва да научиш кой е бил тоя Ленин. Снабди се с том трийсет и седми от събраните му съчинения.

– „Писма до роднини“ – повторих подзаглавието, като се снабдих с тома.

– Най-хубавият вид писма. Прочети онези, които е писал на сестра си. Не! – поправи се той. – Прочети първо онези до майка му.

Миличка мамо, пишеше Ленин. Изпрати ми малко пари, че похарчих моите. В едното писмо беше в Мюнхен, а в друго – в Прага. В едното минаваше с конска шейна по незавършен мост, а в друго се канеше да ходи на лекар заради хремата си. И той като мен беше пръснал младостта си в изгнание. В писмата все го мъчеше глад, все студ го гонеше. Мечтаеше си за овчи кожуси, за топли партенки и пухкави ушанки. Миличка мамо, оплакваше се от една австрийска гара. Хич не разбирам какво ми бръщолевят немците. На няколко пъти питах кондуктора едно и също, без да разбера какво ми отговаря, и накрая той си тръгна вбесен.

Миличка мамо, тъжно ми е без писма от дома. Пиши ми, без да чакаш новия ми адрес. Животът си тече както обикновено. Разхождам се до библиотеката извън града, обикалям из квартала и спя като за двама…

Писмата му не бяха никак лоши. Това и казах на дядо.

– Миличък дядо, двамата с Ленин много си приличаме.

Той изсумтя.

– Това пък – попитах го – какво означава?

Отговори ми, че не знаел. Че хранел известни съмнения.

– Внукът ти най-сетне прави това, което искаш от него, а ти се цупиш?

– Не се цупя – каза той. – Но си мислех нещо. Като млад аз се криех в землянки. Не четях книги.

– Е, трап в земята ли да изкопая? Това ли е втората стъпка?

– Мойто момче – каза ми той. – Не бъди добиче.

Цял живот дядо ме беше измъчвал с идеологическите си глупости, а сега, когато най-сетне проявявах интерес, хранел бил съмнения.

– Да не те е страх, че ще ти открадна Ленина?

– Затварям – каза ми.

– Затварям – каза ми.

– Не си прави труда – рекох и треснах слушалката.

***

Продължих да чета. Бележки за империализма, бележки по аграрния въпрос. Но с всяка страница оная връзка, която бях усетил чрез писмата, отслабваше безвъзвратно. Прав беше дядо – с това четиво нямаше да стигна доникъде.

– На двайсет и пет години си – беше ми казал той веднъж. – Кръвта ти трябва да е шампанско, а не айран. Излез навън. Поговори с живите, забрави за мъртвите.

Стана ми гузно, че му бях затворил така. За опрощение реших да му купя някое малко подаръче от eBay – значка някоя или комплектче евтини пощенски марки за колекцията. Съвсем не очаквах да попадна на търг за трупа на Ленин. Създателят на СССР, Ленин. В отлично състояние, пишеше в офертата. Наддавате за тялото на Владимир Илич Ленин. Тялото е в отлично състояние и се предлага в комплект с хладилен ковчег, който работи и в американската, и в европейската електрическа мрежа. Бутонът „купи сега“ показваше цена от пет долара. И още пет за доставка до всяка световна точка. Адресът на продавача беше в Москва.

Че ставаше въпрос за измама, ставаше. Но то кога ли не е така? Натиснах бутона „купи сега“ и приключих сделката. Поздравления, Комунистически Лапнишаран 1944, гласеше потвърждението. Купихте Ленин.

***

На другия ден се обадих на дядо и му разказах какво съм свършил. Казах му да приеме тая покупка като втората стъпка от неговия план. Не съм сигурен, че ме разбра.

– Остарявам – рече ми. – Усещам щипане в ръката, в крака. Изглежда нов удар ме чака. Затова си мислех. Ти си добро момче, но аз те предадох. Пълно право имаш да ми се смееш.

Подигравките, обясних му, ги бях оставил в миналото.

–Я, кажи, дядо – примолих му се, – каква е третата стъпка? Трябва да знам.

Той помисли малко.

– Стъпка трета – каза ми. – Ела си вкъщи.

***

Тая нощ не спах. Не спах добре и през следващите две седмици. Мислите ми мътнееха, затънали до шия в пюрето от киселци, в което се беше преобразил мозъкът ми.

Обадих се и му разказах толкова, колкото му трябваше да знае. Колко нещастен съм в Америка. Как бях дошъл тук не напук на него, а за да опитам нещо ново.

– Давай, дядо, твой ред е да ми се смееш.

– Синко – наместо това рече той. Говореше ми така, както едно време, щом паднех и си разкървавях коляното. – Чакай малко. Нека аз кажа. Днес, няма и час, преди да звъннеш, пред нашата къща спря един червен камион. В каросерията му седеше огромен контейнер. В контейнера лежеше Ленин. Сега водачът на народите се е опънал в твоята стая – величествен, замразен, кротък като агънце.

Безсмислени, празни слова. Думи, за които знаех, че са само плява, и все така го слушах с унесено притворени очи.

– Помниш ли, внуче – продължи той, – оная история за землянката. Как бях живял в нея накуп с петнайсет други мъже, с две бременни жени и една изпосталяла коза и как накрая, отчаян и прегладнял, най-сетне сбрах кураж да сляза в село? Е, нито бях отчаян, нито прегладнял. Поне не във физическия смисъл. Но не издържах вече. Мъжете мамеха на карти. Жените клюкарстваха. Козата ми сереше в галошите. След три години се върнах на същото място в гората. Исках пак да видя землянката, вече с освободени очи. Премерих двайсет стъпки от един крив дъб, който използвахме за ориентир, разрових входа и се спуснах по стълбата. А те всичките си бяха още вътре, мумифицирани. Никой не им беше казал, че войната е свършила. Никой не им беше казал, че вече могат да излязат. Не бяха събрали кураж да изскочат сами и вместо това бяха измрели от глад. Стана ми страшно. Хванах се да копая и всичките ги погребах. И се почудих тогава какъв е тоя свят, в който и хора и кози умират в землянки за едното нищо? И заживях тъй, сякаш в идеалите наистина виждах смисъл. И подир време наистина видях.

Аз стисках слушалката и си представях Ленин, как лежи замразен в детската ми стая, и ме обхвана тежко чувство, обхвана ме страшен страх. Искаше ми се старецът да ми обещае, че ще ме чака ей там на двора, под черните гроздове на лозата. А вместо това -разсмях се. Стомахът ме завъртя, слепоочията ми се зацепиха. Не можех да се спра. Смях се, додето смехът ми не сграбчи и дядо, додето гласовете ни не се сляха по жицата и не отекнаха като един.


Из сборника „На Изток от Запада“, изд. „Сиела“, София 2011

 

[1] Изпити за постъпване в американски университет. Бел. ред.

[2] Вид американски сандвич, подобен на хотдог. Бел. ред.

 

Мирослав Пенков е млад български писател, който живее и работи в Америка (и пише на английски език). Сборникът му с разкази „На изток от Запада“ е издаден от авторитетното нюйоркско идателство „Farrar Straus and Giroux“ и се радва на много благосклонни критики.

Pin It

Прочетете още...

Хей тамо лодка

Станислав Стратиев 12 Юни, 2008 Hits: 18324
Никога не съм мислил за ролята на лодките и…

Майстора и музата

Мими Михайлова 29 Окт, 2014 Hits: 9303
Никой не помнеше истинското му име. Знаеха…