Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Светослав Терзийски
„Безпризорни ангели“
ИК „Жанет45“, 2008

20011_01_Bezprizorni_Angeli_cover

Производителят на прахоуловители, инженер Марио Янчев скочи от леглото и направи няколко неориентирани крачки, защото не познаваше добре обстановката. Изпитваше непреодолимо желание да стори нещо нормално и човешко, нещо, което е правил и знае как се прави. На масичката до прозореца имаше купа с плодове. Ще изяде един банан – ето това ще направи! Обели банана и започна бавно да яде. Понеже беше чисто гол се виждаше, че пенисът му гледа мрачно в земята, докато той гледаше изцъклен пред себе си, стремейки се да не поглежда към леглото. Там в тъмното лежеше Валерия, която всъщност не беше точно Валерия. Според Марио тя се състоеше от 0. 7 Валерия и 0. 3 Валери, а може би и малко повече в полза на Валери. Тя имаше петсантиметров пенис, нещо средно между четири и шест сантиметра, което Марио откри, когато вече беше късно. И по-добре да не мисли дали можеше да спре, можеше ли да се измъкне някак си. По добре да не мисли, защото станалото станало. Две неща бяха сигурни – първо, че не беше правил дори подобие на такъв секс и второ, че животът му нямаше да е вече същият. Нямаше начин.

Ако трябваше да разкаже откъде се познават с Валерия, Марио нямаше да се оправи с датите и събитията, защото, както казах, предишният живот му се виждаше далечен и мъглив. А това се случи само преди два месеца. Преди два месеца най-накрая се сбъдна старата му, почти детска мечта да участвува на панаир. И то не къде да е, а в Милано – на Миланския технически панаир. След толкова години блъскане, упреци, че се е заробил, подигравки, че е станал шлосер, след толкова заеми и пропуснати морета Марио успя да се добере до тук.

Имаше собствена малка фабрика и беше успял да произведе несложния, но абсолютно конкурентен продукт, с който да не го е срам да се покаже където и да е по света. Едно забравено чувство го споходи когато тръгнаха двамата с жена му Ели към аерогарата. Ели беше изпълнила тясната пола с мощния си задник, беше поставила гърдите си в някакъв нов тип сутиен все едно, че ги поднасяше на табла и събираше погледите на всички. Хубаво беше да си покрай тая жена – мислеше си Марио. Толкова години я беше гледал как всяка сутрин се пъха в едни и същи дънки, че сега не можеше да я познае – тази упорита, редовна, настойчива жена, която му беше дясна ръка във всяко начинание. Без нея нямаше да стигне до тука. В тоя момент беше забравил да се дразни от начина, по който го будеше сутрин, като в казармата, как умееше да готви само яйца по панагюрски и не му подгъна нито един панталон. За сметка на това тя се оправяше с продажбите, счетоводството и какво ли още не. До момента, в който щеше да срещне Валерия оставаха три часа и инженер Марио Янчев все още можеше да си мисли за разни дребни и позитивни неща.

На летището взеха такси, шофьорът беше вежлив, като към чужденци с костюми, а Марио не пропусна да отбележи на ум, че току-що един италианец по паспорт му е натоварил куфарите и му е държал вратата. Италианското слънце се провираше през майските италиански облаци и блестеше върху безкрайните редици от фиати, ланчии и алфи. На Марио му се прииска да възкликне нещо на италиански, но се сети само за началото на някаква естрадна песен. „Я си трай, бате“ – каза си той и отвори леко прозореца, а ароматният вятър преметна вратовръзката му през рамото. Марио изпрати една мислена целувка по вятъра, без да я адресира и се зазяпа пак по колите. Колко много фиати, наистина!

В хотела влязоха костюмирани, парфюмирани и усмихнати. Срещу тях излезе красива девойка и ги заговори на италиански, Ели отвърна на английски, но в произношението на девойката се долови нещо много родно и на третото изречение се разбра, че е от Стара Загора. О-о! А-а! И-и! А също се разбра, че учи, работи в хотела и там си има малка стая на партера. На служебната й значка пишеше – Tzankowa Waleria.

Ето това се случи на влизане в хотела, но според Марио Янчев не беше точно така. Когато се изправили пред рецепцията, от едно тъмно помещение се задала фигура на жена. Още преди да се различат чертите й се виждали искрящите и очи, които според Марио били вторачени право в него. От тоя момент той нито за миг не изпуснал погледа й, а на петата минута разбрал, че не може вече да гледа встрани, защото изпитвал абстиненция по лъчезарната светлина, която струяла от очите на жената. Едва успял да разгледа и тялото й, което го поразило допълнително. Гърдите й имали най-съвършената конична форма, около двайсет сантиметра в основата, но не по-високи от пет-шест сантиметра. От изящно оразмерените й рамена шията излизала под съвършен ъгъл, като на Нефертити, а задникът й бил доста тесен и не подлежал на никакво описание. Краката й също били неописуеми, както и състоянието, в което се намирал Марио, докато ги гледал.

– Дай да ти избърша лигите, че ще си съсипеш новата риза – изсумтя Ели, когато влязоха в асансьора на път за стаята.

– Не се заяждай, жено – отвърна Марио незлобливо, но погледът му беше мрачен и търсеше да спре на място, незаето от пищната плът на жена му. За дългото време прекарано с тая жена се беше научил да потушава всички скандали в зародиш, както твърдеше, от вродено благородство и такт. А всъщност го беше и малко страх, защото Ели винаги се оказваше права.

Целият следобед се разхождаха из града и когато седнаха да изядат по един сладолед случката от асансьора беше забравена. Марио отново се намираше в онова въжделено състояние на детинско щастие, приличаше на неуместно възмъжал ученик, който твърде задълго се е заплеснал в конструирането на ракети от стиропор и алуминиево фолио. А всъщност беше вече голям мъж и знаеше, че волните полети на душата се наказват строго, но не искаше да се въздържа. Може би интуитивно усещаше, че това са му последните няколко часа безгрижие. Слънцето пое към залез и класическите фризове по фасадите се очертаха в цялото си съвършенство. Целият въздух се изпълни с топла, жълта светлина и Марио си каза, че трябва непременно да запомни този следобед. Когато си тръгнаха пеша към хотела, той на няколко пъти се обърна назад, с тъжния поглед на дете, което го прибират за вечеря.

Когато влязоха в хотела Валерия беше точно срещу вратата, все едно, че ги беше чакала през цялото време. На Марио му се стори, че първият й поглед към него беше пълен с унищожителна ревност, но после отново бликна познатият поток от лъчи и усмивки. Той се ухили тъпо и се запъти към асансьора, като остави Ели и Валерия да възклицават, да цвилят и да се кикотят, както го изисква добрият тон.

Нощта беше потискаща. Марио изпи шестте бири от минибара, освен това изяде два тоблерона, пакет бадеми, пакет фъстъци и всичко останало.

На сутринта едва успя да изпие едно кафе, беше го срам да се появи пред Валерия, подпухнал като свиня, и се промуши бързо през рецепцията. Ели прие всички лъчисти благопожелания, като успя да отвърне с двойно повече. В тая жена имаше компресор, директно свързан с говорния апарат.

Първият ден на панаира мина като насън и единственото желание на Марио беше да дойде вечерта и да се прибере в хотела. Спеше му се и му се виеше свят. Искам да се прибера при Валерия – помисли си той и се удиви на лекотата, с която си го помисли. При Валерия!

Но когато се прибраха в хотела Валерия не беше на рецепцията. Някаква противна италианка им каза, че Валерия си била счупила ръката и трябва да остане няколко дни в болница. Влизайки в стаята Марио метна куфара и вратовръзката си, и с мрачна решителност подхвана бирите от минибара. Ели се съблече само по бикини, легна по гръб и заспа с ръце изпънати покрай тялото. Тая жена заспиваше като механизъм, на който са изключили захранването. Никога не обличаше пижама, не се въртеше на сън и само по някой път една страховита бръчка се врязваше между веждите й. Тогава дишането й ставаше по-тежко и Марио усещаше демоните, които се бореха под стегнатата повърхност на тялото й. Тая жена…

От кога започна да я нарича така, си помисли той, отваряйки третата бира. Може би от оня момент, когато установи, че мрази волевата и издадена напред брадичка. Когато имаха някакъв проблем или когато Ели говореше с леден глас по телефона, Марио беше сигурен че брадичката й изпъква още повече. Като сновеше из офиса с брадата напред, Ели заприличваше на бойна галера, тръгнала да срази врага. После той намрази и други неща. Тъй като не можеше да допусне мисълта, че може да я мрази цялата, Марио намразваше само части от нея. Тези части той избягваше да докосва и затова от известно време целуваше Ели само по бузите – така избягваше допира на заплашителната и брадичка.

Такава беше тя, тая жена не се отказваше, действаше методично и съсредоточено, все едно сега подхващаше първите хиляда години от живота си. Обувките на Марио изтропаха една след друга на земята – друго той не намери сила да съблече.

Следващите дни се изхлузиха като първия. Понеже всяка вечер изпиваше бирата от минибара през деня го мъчеше жажда и често ходеше до тоалетните. Там в големите огледала виждаше един познат неприятен тип с костюм и кръвясали очи, на който искаше да се скара: „Кой си ти бе, брат ми, къде си тръгнал!…“

Валерия упорито не се появяваше и Марио реши, че няма повече да я чака. Ще живее само с образа й – това му се струваше достатъчно. Представяше си как влиза сам във фоайето, как тя излиза да го посрещне, хващат се за ръце и тръгват по коридора, където в дъното е нейната стая. А междувременно някакви монголоиди заедно с Ели клечаха около един от прахоуловителите и оживено коментираха. Ели го погледна кратко и мръсно, той си грабна сакото и без да каже нищо излезе от щанда. Нямаше никаква идея къде отива – искаше просто да се поразходи, да не е там, да е някъде другаде. След минута седеше на една пейка и говореше с рецепцията на хотела. Въпреки ужасния си английски успя да разбере в коя болница е Валерия, даже записа и адреса. После закрачи към изхода припявайки си някаква квартална песничка. Докато стигна до такситата всичко вървеше идеално, но когато се опита да се разбере с шофьора, който не знаеше никакъв език, Марио усети как ентусиазмът му се изпарява. С досада си помисли, че Ели със сигурност щеше да се оправи с тъпия шофьор. И поне да я беше излъгал нещо. Не, че беше успявал някога да я излъже, но сега закрачи решително назад с вид на човек, който отива да бие някого.

Ели все още говореше с жълтокожите и говори още дълго, достатъчно, та Марио да се изпълни с омерзение. След като разговорът приключи той каза, че е скапан и иска да си ходи в хотела. Това почти не беше лъжа. За негова изненада Ели отвърна, че и на нея не й се стои повече на щанда. Дали не е добре да се поразходят из града. Може да отидат и до болницата, където е онова симпатичното момиче от рецепцията. Съвсем само, горкото. Ели, разбира се, знаеше вече адреса.

За да не прави глупости Марио отиде до тоалетните. За първи път изпитваше истинска неприязън към жена си, чувстваше я по-скоро като мъж-съперник. Тя пак щеше да мине напред, да разбута всичко с мощния си задник, да изпотъпче, да изгризе до шушка…

Не отидоха никъде. Марио не пожела. След като изпи бирата от минибара той слезе в бара на хотела и удари три големи уискита. Последния ден на панаира беше ознаменуван с пълен разгром.

Последната сутрин преди заминаването Марио не се обръсна, натъпка сакото си в куфара и се помъкна надолу, за да не гледа как Ели се гримира. Кафе или бира – си мислеше. Главата му искаше кафе, стомахът бира, а душата – някакъв вид бърза смърт.

Във фоайето ухаеше на току-що изпечени кифли, а някакви немци с червени по края уши си наливаха кафе в големи чаши, за да преглъщат, докато лапат от кифлите. За подпухналия трийсет и седем годишен мъж, с набола брада, измачкана риза, неподходящо скъпи обувки и отчаян поглед бира нямаше. Но нито немците, нито младият италианец на бара знаеха кой беше от квартал Подуене, кой беше от Левски, кой можеше да даде сто евро за бутилка уиски в осем сутринта. Кой?

Само Марио Янчев!

След като си наля половин чаша кафе, Марио я допълни с уиски, седна с лице към прозореца и кротко отпи, загледан в потока от хора и коли. Това не беше детинщина, нито пакостливият протест на дивака, попаднал сред твърде много цивилизация. Това беше съсипаният Марио Янчев, мъж на една никаква възраст, в едно никакво положение. Той седеше сам със себе си, до себе си, срещу себе си, а околният свят, състоящ се от безвредни глупаци, не го засягаше особено. От едната страна на измъченото му лице се беше появила глуповата усмивка, защото си мислеше колко е лесно да стане, да тръгне по улицата и да се изгуби зад първия ъгъл. Навън слънцето с нереална щедрост заливаше дърветата и сградите с розови лъчи. Тези неща по фасадите и покривите се наричаха пиластри, корнизи, фризове, балюстри и арки – Марио се сети за всичките тия думи и за още много други. Сети се и за целия живот извън цеха с абкантите, където се сгъваше ламарината за прахоуловителите. По елементарни сметки девет пъти е прекарал деня двадесет и шести май, гледайки слънцето през покрития с мазна чернилка прозорец на цеха. Девет пъти си е казвал, че ще дойде един двадесет и шести май, когато той ще е отвън, сред хората с чисти дрехи. Е, денят дойде. Здравей, ден! Здравей и наздраве! Наздраве на всички пичове…! А! Това не е ли Валерия? Здравей, Валерия, здравей дългокраки ангеле! Пронижи ме само веднъж с искрящия си поглед и след това спокойно ще умра.

Валерия наистина беше влязла във фоайето, преметнала сак на здравата си ръка, докато другата беше гипсирана до лакътя. Тя мина покрай рецепцията, без да се оглежда и се запъти по коридора към стаята си. Марио стана, едва не събори масата и с несигурни, съсредоточени крачки тръгна към коридора, където беше изчезнала Валерия. Успя да я съзре точно преди тя да влезе в стаята си. В дъното на коридора имаше висок, френски прозорец и целият й силует се очерта на неговия фон. Слънчевите лъчи преминаваха през разкошните кичури на косата й, провираха се над повдигнатите й рамене, покрай талията й, а само един лъч успяваше да се промъкне там където великите и бедра се съединяваха. Фактически, този лъч уби Марио още тогава, на двадесет и шести май, сутринта, така че, в останалата част от историята ще си имаме работа с един отнесен, тъжен и по-друг човек.

Той се подпря на стената, без да може да направи нито крачка повече. Не предполагаше, че е толкова пиян. Силуетът на Валерия не можеше да се нарече точно женски, беше силует на някакво надчовешко същество, носещо се върху дългите си крака към светлия прозорец в дъното на коридора. Това несъмнено беше ангел, който беше дошъл да го отведе нанякъде.

Накъде ме водиш, ангеле – каза си Марио и залитна.

Последвалите събития са изпълнени с омерзителна баналност и ако има как, и дума не си струва да се каже за тях.

Марио беше натоварен в някакво такси. Ели седеше отпред и твърдо не се обръщаше да го погледне, а милостивите, нечисти и цветни води на пиянството течаха през ума му и миеха всичко наред.

Когато стигнаха на летището той беше в почти прилично състояние и вървеше, преметнал сака си през рамо, на няколко крачки зад Ели. По едно време спря. Беше сигурен, че тая жена е способна да не се обърне, да се качи на самолета и никога повече да не му се обади и така щеше да е по-добре. Ако животът е пиеса, то в тая пиеса Марио беше играл ролята на детето-калпазанин и сега заслужаваше да бъде забравен на огромното летище. Но когато Ели се обърна той приличаше само на мъж – леко пиян, с тъжни, спокойни очи и с намачкана риза, която беше излязла от панталона. Този странен за Ели мъж нямаше да направи нито крачка повече. Тя му поиска папката с офертите и визитките, които кой знае защо се оказаха в неговия сак и дълго време ги прибира в своя багаж, без да може да измисли нищо. Марио пое дълбоко въздух и се загледа през прозорците, където едни малки, далечни самолетчета хвърчаха насам-натам. А всъщност боингът има размах на крилете около петдесет и шест метра, ако говорим за джъмбо.

Когато Марио погледна пред себе си, Ели вече я нямаше.

Той се обърна и видя отражението си в една стъклена стена. „Къде се губиш, бе, брат ми“ – каза си той. Този път не се уплаши от себе си, даже леко се хареса, натъпка ризата в панталона, изправи раменете и се обърна към света. Помниш ли ме още, свят, помниш ли кой съм аз! И дълго време вървя пеша.

Накрая, разбира се, се загуби, но не се ядоса на себе си и спря такси. Отиде до центъра, а не право в хотела, защото искаше да се появи там точно преди залеза да изпълни фоайето със светлина. Целият му живот се беше върнал обратно в него и беше изпълнил едничкото му сърце с топла увереност. Нямаше закъде да бърза, ще пие капучино, ще яде сладолед докато слънцето застане на позиция срещу витрините на хотела и тогава и ще тръгне към Валерия.

С Валерия не размениха повече от няколко думи. Тя наистина излезе иззад рецепцията, точно както Марио си беше представял, и тръгна по светлия коридор пред него, само че сега слънцето я осветяваше в гръб. Година ли мина от мига, когато слънцето светеше от другата страна.

Марио метна сака на земята и застана прав между прозореца и леглото, а Валерия седна в края на леглото и се загледа в него. Така стояха доста време без да си говорят; някой ден сигурно щяха да си говорят, но този ден нямаше да е днес. Той приклекна на колене и опря челото си на двете и колена. Тя леко ги помръдна встрани, точно колкото Марио да падне в отворилата се пропаст.

Ето тук е редно разказът да свърши, но съм сигурен, че някой ядосано ще попита защо бяха тия петсантиметрови пениси в началото. Така обещаващо започна и така да се отплесне в друга посока. А всъщност се случи така от само себе си. И Марио не очакваше да се влюби. За него по-голямата изненада беше любовта му към Валерия, а не странното анатомическо откритие, което направи по някое време между чаршафите. След като стана от леглото и подхвана бананите мислите му бяха объркани, но в края на втория банан се проясниха неочаквано бързо. Нестандартното устройство на Валерия му се стори необходимо знамение, а не евтин майтап от страна на съдбата. Колкото повече мислеше, му ставаше ясно, че Валерия няма как да бъде обикновена жена – би било банално и обидно.

Тя е мойта награда за годините на упорит труд, компенсация за утрините, в които съм се събуждал до Ели – мислеше си Марио. А малкият пенис беше може би шеговито предупреждение или закачка. Защо не закачка.

Навън изведнъж се беше смрачило, направо беше станало тъмно и беше завалял майски топъл дъжд. Марио лежеше по гръб, а Валерия беше полегнала на рамото му, завивайки го с черната си коса. По лицето му пробягваха усмивки, а очите му бяха затворени. Марио още не спеше. Намираше се между будуването и съня, между миналия и бъдещия си живот, между небето и земята, като една от безбройните капчици на топлия дъжд. Покрай прозореца препускаха фиати, ланчии и алфи, гумите им свистяха по мокрия асфалт и това беше най-сладката приспивна песен, която Марио някога беше чувал.

Между многото си други ангажименти Светослав Терзийски пише и проза. Автор е на сборника разкази „Безпризорни ангели“ (изд. „Жанет 45“, 2008), части от който представяме тук.

Pin It