1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2020 02 Manol Valjo

 

Отраснахме къща до къща на улица „Кукуш“, разделени от една нисичка стена. Тухлите в нея бяха подредени шахматно, само ъгълчета им се застъпваха, и дупките по нея бяха точно толкова големи, колкото и самите тухли. Ролята ѝ беше по-скоро да бележи някаква въображаема граница, отколкото да разделя.

Така и я възприемахме – като въображаема. Прескачахме а по всяко време, без да имаме нужда от конкретен повод. В техния двор изучавахме бараката с инструментите. В нашия играехме кегли или се люлеехме на зелената метална люлка, на която имаше място за две деца, които да седнат с гръб едно към друго, ала ние рядко сядахме, почти винаги стояхме прави, лице в лице, и се редувахме да засилваме люлката с леко приклякване, аз, той, аз, той, аз, докато държачите започнеха да се удрят в опорната греда, а дядо ми се провикваше, ще я счупите бе, маскари с маскари, а ние съвсем леко забавяхме темпото, успокоявахме ритъма, преди отново да излетим към небето. Точно там научихме таблицата за умножение, за нула време, съвсем като на шега, пак двамата заедно, сигурно защото умът полита къде-къде по-лесно, докато и тялото е в полет.

Най обичахме да поливаме дърветата на улицата пред двете къщи, две липи с дълбоки корени, които едва ли имаха каквато и да е нужда от поливане, но за нас това си беше ежедневен ритуал, излизахме навън, аз – с голямата лопата и кофата с вода, рас-прас, шур-р-р водата на гьолче в средата – и готово; той -- с изящен набор от инструменти: бел за разрохкване на почвата, лопата за обръщане, търмък за разчистване и раздробяване на буците, плюс голяма метална лейка с ефектен накрайник, който разпръскваше водните капки на опияняващо меки струи, подир които не оставаха абсолютно никакви локвички. Именно за тази лейка му завиждах най-много.

После с майка му и баща му се преместиха накрая на града и цели две години се виждахме само събота и неделя, а за по-дълго – през лятото, когато всички деца неизменно се завръщаха в обетованата земя на своите баби и дядовци.

Сетне се преместихме и ние, ден преди да започна първи клас, в девети картофен пояс, шегуваше се майка ми, което – както се оказа – беше само на две спирки от тях. Учехме в едно и също училище, но той беше година пред мен, та се виждахме относително рядко. Ала спомените от детството ни слепваха толкова силно, че дори когато изгубвахме връзка за дълго време, рано или късно намирахме път един към друг.

После по едно време баща ми ни учеше на фотография, на що е то скорост, бленда и дълбочина на рязко изобразеното пространство. Заедно обикаляхме улиците със „Смени“ в ръка (неговата – 8м, от базова по-базова; моята – „Символ“, с една идея по-гъзарска, нещо като „Трабант“ с боя металик). Успяхме дори да откраднем по някоя снимка от бабините ни дворове, преди държавата да ги отчужди и да изчезнат завинаги, а на тяхно място да се появят бездушни осеметажни панелни киликанзери. Малко след това изчезнаха и самите ни баби; дядовците – също, пометени за броени месеци от тъгата по безвъзвратно изгубената координатна система на своята младост.

После той замина в казармата, ходих на клетвата му на стадиона в Самоков. Още пазя снимката. Пращах му по някое и друго писмо, често – в рими, така пишех тогава; години по-късно той ми рецитираше цели пасажи от тези писма, а по устните му плъзваше носталгична усмивка.

На моята клетва той така и не успя да дойде, понеже имаха три месеца задръжка и излезе едва по Коледа. Мен, обаче, ме пуснаха с цели шест месеца по-рано: времената вече се бяха променили.

Макар сетне вятърът да ни отвя във всевъзможни посоки, първите си автомобили карахме пак заедно; заедно ги и блъскахме, но ги оправяше единствено той. Винаги съм смятал, че влечението му към техниката беше естествено следствие от насладата, с която ритуално изваждаше онзи търмък и онази лейка, бавно и методично ги въвеждаше в употреба, след което ги прибираше, подреждаше и заключваше в бараката на чудесата.

Когато майка ми полу на шега започна да строи печатница и накупи разни машини, той все още се луташе, канеше се да започва работа някъде като шофьор, а на нея ѝ трябваха млади хора, аз споменах за него, тя го покани на среща и успя да го убеди, че печатарството е професия със сериозна перспектива. Той започна малко колебливо, притесняваше се, че има диагноза частичен далтонизъм, а в тази професия ако не друго трябва със сигурност да имаш поне око за цветовете.

Пасна си на мястото като дялан камък. Дванадесет години работи като печатар, сетне – когато настъпи кризата и се наложиха някои сериозни размествания – като началник на целия производствен цех.

Приблизително по същото време, когато той пое ръководна функция в производството, аз се върнах към бизнеса на майка си, който вече беше набъбнал и разроен, с над 100 души работници и повече грижи от всякога. И тъй през последните 14 години двамата с него се виждахме почти всеки ден. Познаваше из основи слабостите на всеки човек и всяка машина. Когато се появеше проблем, не правеше разлика какъв ден от седмицата е, или какъв час на деня. Гледаше на бизнеса ни като на свой.

Вроденото му спокойствие се пренасяше у всички покрай него дори и в най-напрегнатите моменти. И понеже самият той изглеждаше несъкрушим, цялата печатница, сякаш по някаква осмоза, попиваше това му качество и успяваше да се справи и с най-невероятните предизвикателства, с които я замерваха времето и обстоятелствата.

И може би защото от най-първите часове на живота си споделяхме общи приключения, общи радости и общи загуби, и може би защото всеки от нас беше най-доверен пазител на сандъчето със спомени, които губят смисъл в отсъствието на другия, приятелството му към мен беше безусловно. И моето към него.

Дори когато не беше наблизо, фактът, че го има, беше достатъчен, за да се чувствам по-уютно в собствената си кожа.

Тепърва му предстояха най-добрите години. Онези, в които човек вече е достатъчно улегнал, за да знае какво иска от света и какво може да очаква от себе си, и все още е достатъчно здрав, за да следва пътя си без колебание.

Ала ето, че се случи нещо неочаквано и необратимо, и от утре аз ще трябва да продължа сам по този път.

Ще трябва да остана единствен пазител на сандъчетата с общите ни спомени и общите ни мечти, на дърветата търмъците лейките кеглите люлките чернобелите снимки таблиците за умножение бай Георги с гърбицата баба Софка дядо Стоян дето го сгази влака чешмичката до паметника на Йорданка Николова двата лъва на входа на къщата на чичо Гаро престилката на баба Тина старата Волга на чичо Гошо игрите на ластик с дъщеря му Оля турското кафе всеки следобед нагорещения асфалт и зелените шишета от веро баба Господинка дето винаги се кара понеже мачкаме тревата играта на ръбче пренареждането на паветата всяка година филма Зоро с Ален Делон в кино Въстаник градската баня всяка неделя малките ножчета дето майка ми ни ги купи за по един лев от Събота пазара баба Кинче и дядо Мано в старческия дом вълнистите папагалчета с които чичо ми Ваньо насели къщата преди да я бутнат домашната чубрица със сусам на дядо Петър къщата на Владо която стоя самотна в полето дълго след като бутнаха всички останали и как в нашата липа се блъсна камион и я наклони застрашително и после дойдоха ѝ я отрязаха но вашата си остана там пред блока самотна без търмък без лейка но с невидими следи от ръчичките ни по ствола ниско долу, точно там, дето тръгват корените.

Лек път, Вальо!

Обещавам да ги пазя на сигурно място. Там, където винаги са били – под сърцето.

И макар там, дето имаше две сърца, сега да остана само едно, обещавам то да тупти и заради двете.

 

 
Pin It
Манол Пейков
Манол Пейков издава книгите, които харесва и от които има нужда. Той и майка му Божана Апостолова стоят зад едно от най-успешните издателства у нас, „Жанет 45", което през годините се утвърди като най-силно подкрепящо съвременната българска литература. Манол се е съсредоточил върху чуждестранните автори. Завършил е Пловдивската езикова гимназия, а после Американския университет в България. Превежда поезия, а понякога и пее.
Други статии от този автор

Посетители

97

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... преди 1 седмица
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... преди 2 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... преди 2 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    На хората, които... преди 3 седмици
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Началото на... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Книгата е... преди 3 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Големият номер в... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Пендо милий, ха укроти... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Не съм сигурен, че... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Да се публикуват... преди 4 седмици