От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 11 bub

 

Имало едно време едно невидимо вълшебство, дето искало да му покажеш, че го виждаш…

(Понеже ми казваш, че нищо не съм писал за теб...)

Уфф, какво да ти кажа, то само да ставаше по желание. Ми не мога, в момента за нищо не мога да пиша. Може и така да си отиде до края, да не чува дяволът. Мислех даже по едно време да ти напиша нещо като ония приказки, дето ги знае всеки, за взаимното опитомяване  и нам кво още, ма навреме се усетих, че от много повтаряне те са се обърнали в най-големия кич на тоя свят... И така си мълча и кръстосвам пръсти в обувките, против уроки, един вид.

Мълча и си трайкам като нарицателния заек в голо поле, откъде ще ме удари някой зъл куршум, все това ми е на ума. Възраст, казват хората. Няма по-голям тиранин от опита житейски на тоя свят. Знам, че няма по-добър начин да поканиш злото от това да му покажеш, че те е страх от него, но въпреки това не мога да се надвия, страх ме е и това си е. Страх ме е, че ще оставя душата си в ръцете ти и след това пара-парче не мога събра, хем да не ми е за пръв път? На твоята възраст всичко е толкова лесно – изпуснеш един влак, качиш се на друг, колко му е, хей, поле широко? А какво прайвам аз, ако ме направиш на парчета, а? Ще мога ли да се изправя отново, ще събера ли душа, ще оцелея ли? Не че си правя илюзии някакви – и да се опъвам, и да не, все тая. Друг шанс едва ли ще ме пресрещне вече, то да бяха само годините, ами характера чворест къде да го крия, какво да правя с него, като прогонвам всичко живо през девет планини, щом само се докосне нещо до мен и се убоде на бодлите, корави и дъъълги, майко мила.

Ти ще си ми късметът, знам, че е така и не се пазаря, не се опитвам да мина тънко, ти не обръщай внимание на перченето ми. Мъча се, разбира се, да кача малко цената си, но това е само така, колкото да се поинатя малко преди да наведа глава и да поема съдбата си, както винаги съм го правил, цял живот. Ти ще си, друга нито искам, нито мога да си представя. Знам, че си подхождаме като орела и щуката, знам, че ще е много трудно докато надвием страховете и несигурностите си – пък и малко ли е работа, я гледай каква планина имаме за повдигане! – но живея с потайната надежда, че именно това, именно огромните различия и неподхождания са единствената гаранция, че нещата помежду ни са истински. Суета на суетите, ма като нищо може и да се окаже накрая истина. Може ли човек да знае? Нищо важно в живота ми не се е случвало по някакви планове, просто не са ми такива звездите, знам ли? И ти се появи така като комета някаква мистериозна, нито съм те търсил, нито съм мислил за нещо такова, що за глупости, цяло поколение ни дели, но, ха, ето – заедно сме, орелът и щуката, напук на всякакви логики и прочие глупости. И, колкото повече време минава, толкова повече започва да ми се струва, че приликите между нас, те са точно онова нещо, дето мъдрецът френски казал, че не се виждат с очите, те само със сърцето ли, с далака ли, как точно беше, можели да се открият и видят? Не че това ме успокоява – сърце заешко трепери и вика, „Стискай се, Златко, не давай по много от себе си, пазари се, оглеждай се, варди се!“ Ей такива неща ми нашепва онова там отвътре и всеки път когато се скараме, по мъничко умирам, всеки път си мисля, че няма да се върнеш повече, че това беше всичко, айде, свърши ваканцията, влизайте всички в час, аз сега да ви кажа на вас, калпазани с калпазани! И после, когато отново ми простиш – отде да те знам защо? – пак умирам, пак няма спасение, пак няма отърване. И след сто години, на сто и петдесет, пак ще треперя и пак ще се страхувам, че ще те изгубя точно когато реша, че щастието, мамка му подла, най-после се е смилило и над мен, най-после ми е пратило онова пристанище сигурно, за което няма душа човешка да не си мечтае. И пак ще треперя, и пак ще очаквам момента, в който вълшебството ще свърши. Не мога другояче, просто не съм от хората, които вярват в щастието.

Ето, това е всичко, което мога да ти напиша в момента. Кисело като лимон излезе, така ми се струва, докато го препрочитам, но друго няма, пък и нали вече те познавам от малко-малко…


Small Ad GF 1

Обичам те и вярвам, когато ми казваш същото. Останалото ще го видим, когато му дойде времето.

Или пък не. Каквото – такова!

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...

Спящият палач

Румен Леонидов 29 Окт, 2017 Hits: 6869
На Живко Желев НЕДОВОЛСТВАМ ОТ ЖИВОТА не, а…

Брехт (поема)

Тома Марков 04 Ное, 2013 Hits: 8393
Да, представи си! Преди години в хола на…