3. БАЛАДА ЗА СИРЕНЕТО
Трябва да е било вече някъде към третото хилядолетие преди новата ера, когато първобитната баба на първия войник оплела първия чорап на четири каменни куки, а после и втория. Сгънала ги грижливо, обърнала ги един в друг да не се разгубят и изпратила внука си по живо по здраво да се бие за славата на първата държава, шумерската.
Общо взето, всяка цивилизация започва с това – с чифт сухи чорапи и войнишка торба. В древната шумерска армия, първата в света, службата била нито повече, нито по-малко от сто години; толкова, колкото бил и животът на мъжете според легендите (ако, разбира се, не се случело да се представят в подземното царство и по-рано, на война всичко става).
Но нашият човек с първите вълнени чорапи, оплетени от добрата му първобитна баба, имал късмет. Ходил той, бродил по стария свят и воювал за бъдещето на новия. Бил се рамо до рамо с войните на легендарния Гилгамеш, чието копие било „като кросно на тъкач“; сражавал се срещу чудовището Хумбаба, срещу небесния бик, исполинската птица Анзуда и вълшебната змия, скрита в хралупата на дървото „хулуппу“. Видял ред чудеса и страни, градове и пустини, планини и реки, езера и морета от кръв, а като му дошло времето да се уволнява, забрал старата си войнишка торба и потеглил за вкъщи.
Животът през тези години се бил променил много. Докато той воювал, мирните граждани изобретили календара, ковачницата, каруцата, тъкачния стан, колелото, а първобитната баба отдавна била погребана. Хората вече не живеели в дупки, а в жилища и цивилизацията напредвала, както се казва днес, с решителни темпове. Имало вече всичко за ядене – хляб, масло, мед, мляко, липсвало само едно – сиренето! И тук се намесил войникът…
Още щом се появил у дома и прекрачил родния праг, всички живи същества в двора се изпокрили. Кучетата залаяли, воловете замучали, кокошките се заблъскали като пощурели в плетищата, а децата, внуците и правнуците на войника ревнали в един глас, като го видели – толкова бил страшен и мръсен! Тъкмо в този момент стопанката дояла кравата на двора и като видяла мъжа си в такъв вид, за малко не катурнала ведрото.„Къде! Марш в банята! – разкрещяла се тя. – Че като те подхвана!“ – и му препречила прага. Ядосал се шумерецът от такова посрещане – за тези ли дребни души, за тез ли чистници се бил сражавал цял век! Намръщил се, но започнал да се съблича. Хвърлил меча, хвърлил щита и защото така му се сопнала, запокитил с яд чорапите си накъдето му паднало. А това били същите онези чорапи, бабините. Първият залепнал за стената, а вторият паднал право във ведрото. И какво му станало на млякото, не знам, но до вечерта се подсирило! За изумление на присъствуващите, във ведрото, където паднал чорапът на войника, се образувал непознат млечен продукт.
Всяко зло за добро, както се казва. Отначало никой не смеел да го опита и дълго време хората не могли да си обяснят появата му във войнишките домове (млякото се подсирвало само от присъствието на чорап в кухнята), но като разбрали ползата от него, сами почнали да си го приготовляват. От първото сирене подсирили второто, от второто – третото и т. н., та до наши дни. Т. е. започнали да си произвеждат мая, а ония чорапи ги изхвърлили…
И все пак нещо от тях, изглежда, е останало – пет хиляди години са минали от шумерското царство, а в нашия гастроном сякаш е било вчера: от склада лъха направо на Месопотамия…
Иначе, какво да кажа, ако има нещо хубаво на тоя свят, това без съмнение е сиренето, особено ако е придружено с топъл крайщник, чисто масло и домат! Натъпчете комата здраво, направете „мечка“, поръсете я с пипер и не се бойте от нищо. А ако случайно станете войници – сещате се… – мийте си краката всяка вечер и си сменяйте чорапите. Иначе цивилизацията за какво е? Шумерци воюваха за нас, за да сме чисти ние!
