1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It
Винаги съм бил убеден, че случките в живота са писмо, което трябва да бъде правилно разчетено.

Само че те не са еднакви по важност. Някои се точат монотонно и приличат на дневника на човек, който с непретенциозен почерк си попълва преживелиците от деня, пък ако няма такива, и изреждане на обедното меню ще свърши работа. Други случки са странни и разтърсващи, като парола за достъп до картотека, където пълната документация за живота на всеки се съхранява в папка отпреди раждането му. Несъмнено съвпаденията, наглед случайна комбинация от букви и цифри, хора и събития, представляват такъв код. Две на пръв поглед несвързани неща се събират и смисълът им се изяснява, докато миг по-рано никой не е можел да ги сглоби в едно.

Науката история отхвърля съвпаденията. Ако някакви събития протичат едновременно, то те или нямат връзка, или връзката е такава, че трябва да се намери. Българските учебници по история например обикновено хвалят подвига на патриарх Евтимий, който сам се изправя срещу турския завоевател в Търново, и само мимоходом споменават, че по същото време Иван Шишман е бил във възможно най-отдалечената точка на владенията си, дунавската крепост Никопол. Учениците остават с впечатлението, че синът на великия цар Иван-Александър не е успял лично да защити столицата си поради злощастно стечение на обстоятелствата. По-придирчиви исторически източници обаче не спестяват факта, че Шишман е поел курс на север именно поради настъплението на великия везир Али паша от юг. В историята съвпадението е удобен начин да се представи непоносима истина.

И все пак съвпадения съществуват. Карл Густав Юнг посвещава живота си на разгадаването на онази тайнствена нишка, която кара явленията да се застъпват в многозначителна синхрония. „Синхроничност“, така я нарича той. Томас Харди пък пише стихотворение за сблъскването на „Титаник“ с айсберга, при което отделя колкото внимание на „Титаник“, толкова и на айсберга. Единият е строен години наред в корабостроителница, а другият е трупал хладна мощ сред ледените планини на Арктика, за да се пресекат пътищата им в един-единствен миг и всеки да погуби другия. А нима Ромео и Жулиета не умират тъкмо поради липсата на щастливо съвпадение? Ако в края на пиесата не беше ту единият, ту другият мъртъв, било то наистина или не, двамата само с няколко думи щяха да се разберат и да заживеят щастливо до края на дните си. При това в комедия, а не в трагедия. Обаче точно там е драмата: съвпаденията са винаги смислени, дори когато не се осъществят.

Историята, която искам да разкажа, започна точно преди двайсет и три години, когато животът в нашия град беше различен. Нямаше витрини, нямаше компютри, имаше само току-що направен мраморен площад с шадраван в центъра и няколко москвича, паркирани из калните улички околовръст. Следвах задочно история и работех в читалището зад кметството. С вълнение разбрах, че моята съученичка Гергана Милева, току-що завършила режисура в София, се връща, за да започне работа в местния драматичен театър.

Тя имаше ясна визия как трябва да се поставят пиесите на сцената – ярко, дистанцирано, със строги декори и емблематични движения. Самата тя бе такава личност: ярка, дистанцирана, със строги дрехи и емблематични движения. Правата й коса бе вързана на семпла опашка на тила, като при самураите, за да не пречи в битката. Носеше различен цвят лак на всеки нокът, защото у нея всичко беше като на сцена. В училище си я знаехме като малко откачена, но в нейно присъствие класната по литература неволно започваше да говори за Софокъл предимно с въпросителни интонации. Аз бях вторият човек в класа, който знаеше много за Софокъл, но тогава бях дебел и не се класирах.

За съжаление на бившата ми съученичка обаче театърът вече си имаше режисьор. Това беше известният в града творец Петър Рашков, който смяташе, че постановката трябва да уподобява действителността без отклонения. Прочутата максима, че ако в първо действие има пушка, в последното тя задължително трябва да гръмне, при него се изразяваше така: ако на сцената се пие вино, то е предварително наточено в дамаджанка от „Сините камъни“, ако на сцената има чешма, тя тече с истинска вода. Освен това кметът, партийният секретар и градските големци имаха запазени места на всяка негова премиера. И защо не, след като бащата на Рашков беше партизанин с едва неизпълнена или почти изпълнена смъртна присъда? Гергана не се числеше към хората, които се отчайват лесно, и като не бе допусната да постави нито една пиеса на сцената, си издейства разрешение да направи камерна зала в мазето.

Разчисти папките и старите декори, а после, за да потръгне работата, проведе конкурс на политическата песен. Три дена върху малката сцена поети с китари размахваха юмруци към Пиночет в Чили, набиваха крак и зовяха на бунт срещу световния империализъм върху малката сценичка пред костюмирано жури. На четвъртия ден обаче Гергана вече поставяше „Плешивата певица“ на Йонеско. Много ярко, много дистанцирано, с прикрита ярост и стаено напрежение.

Не може да се каже, че постановката й събуди небивал интерес. Хората твърдяха, че по принцип биха гледали пиеса за някоя певица, но поне да не беше плешива. Дори Цура от „Сините камъни“, дето всички я знаят, че не е двайсетгодишна и не е точно европейска величина, си слагаше перука, а напоследък носеше и пантерен гащеризон, тоест полагаше някакви усилия да изглежда на нивото на професията си и в този смисъл пиесата няма голямо бъдеще, коментираха те. Срещу тези гласове се опълчи презрителното хъмкане и прочистване на гърлото на местните интелектуалци, които обаче нямаха необходимата смелост да поведат идеологическа битка, нито необходимата численост да запълнят повече от две камерни зали. Пиесата продължаваше да се изпълнява пред свръхценителска публика от десетина зрители – в интерес на истината някои влизаха просто от любопитство, – а някъде по средата се заглушаваше от бурните аплодисменти в горната зала и не можеше да се разбере какво говорят актьорите. Ако моята съученичка беше малко по-слаба по дух, щеше да се откаже. Но един ден, не щеш ли, в театъра дойдоха гости от чужбина.

Беше румънска трупа от Тимишоара на обмяна на опит. Нашите вече се бяха представили там по-миналата година със „Сън в лятна нощ“. Пиесата бе подбрана с цел колкото се може повече хора от актьорския състав да видят свят. Румънците обаче се появиха в компактна група, с тъмни очила, с „Три сестри“, интерпретирани по Брехт, и преводач от София. Носеха пресни спомени от представянето си на фестивала в Единбург и макар да бе с куклен театър по трансилванска народна приказка, не пропускаха случай да го споменат. Можеха да останат само три вечери. През първата ядоха и пиха на банкет в „Сините камъни“ с Рашков и областното партийно ръководство. На втората изнесоха представлението си при пълен салон, тотално озадачение на публиката и бурни аплодисменти. На третата бяха поканени от самия Рашков да гледат „Майка“ на Горки по негова сценична адаптация. За голяма изненада на всички те отказаха.

– Остава ни само още една вечер във вашия град, а научихме, че в камерната ви зала е поставена „Плешивата певица“ на Йонеско. Гледахме я и в Единбург, но както е известно, невъзможно е да съществуват два еднакви прочита на едно и също произведение. Разберете ни, интерпретацията на тази пиеса не може да не ни вълнува – каза шефът им, леко приведен над ухото на преводача.

Актьорският състав пребледня, Рашков позеленя, Гергана се изчерви и това очевидно беше българският отговор на румънския анонс. Някои пък чули Рашков да си мърмори под носа: „Глей ги ти гениите на Карпатите! Очаквахме да ни пратят театрали, творци, пък Чаушеску ни пратил реакционери.“

Тъй или иначе, на следващата вечер „Плешивата певица“ пя пред международна публика, а накрая актьорите, гордата режисьорка, румънските гости и преводачът от София се снимаха в преддверието на камерната зала между портрета на Георги Димитров и картонения макет на Дон Кихот. Това беше повратна точка в кариерата на Гергана, но за нашия разказ по-важна е снимката.

 

Десет години по-късно Гергана, вече режисьорка с име и няколко турнета из страната, замина за седмица в Одеса. После се отби през читалището, за да ми разкаже какво е било. Бях събрал кандидат-студенти по история, когато тя влетя, седна на последната масичка и засваля ръкавиците си пръст по пръст, за да ми покаже, че ако се наложи, дори ще чака. Ръкавиците й бяха в тон с баретата й в цвят, с който никой не би рискувал, но на нея й отиваше. Ако друг ми беше нахлул така, щях да го изгоня. Аз обаче изгоних клиентите си и останахме сами с Гергана в библиотеката, преобразувана на класна стая. Ето какво ми разказа:

– Сигурно знаеш как ми течеше животът напоследък – денем скандирай по митинги, нощем лепи плакати за местните избори. Един от актьорите ми дори го пребиха, та две седмици в „Кухненски асансьор“ го заместваше жена, после той идваше да играе с гипса. Инфлацията ми яде заплатата, а комунистите – нервите. Събират се по групички, шушукат си, наговарят се как да гласуват, правят си импровизирани събрания из репетиционните, а на Първи май се поздравяват със заговорнически усмивки. Ами това е то, демокрацията дойде, пък те не си тръгнаха – как няма да стане пренаселено!

С Рашков, представи си, се оказахме от една и съща страна на барикадата. Той също псува комунистите и казва, че никога не е можел да ги понася, защото му пречели да си разгърне таланта. Сега вече нямало нужда да крие, че по майчина линия произхождал от богат и аристократичен български род. Отново той поставя пиесите на голямата сцена, защото твърди, че по-скоро би умрял, отколкото да я даде на някой комунист. Поради тази причина аз деля камерната зала с въпросния колега комунист, новия и трети режисьор в театъра.

Преди няколко месеца засякох Рашков в тесния коридор към гримьорните. Пуснал си брадичка катинарче, пуши лула. Видях го, че си глътна шкембето, за да се разминем по-безпрепятствено, но аз спрях. Тогава той тръгна надясно и аз надясно. Той – наляво и аз наляво. Изправих се срещу него и го питах защо и на мен не ми дава голямата сцена, аз нали съм демократка. Той се огледа насам-натам, сякаш някой можеше да ни чуе, изтегли ме настрана и зашептя:

– От Одеса сега искат наш човек да отиде на един курс там. Финансира се по линия на Европейския съюз, много престижно нещо. Казаха ми „Посочи ни някой подходящ“, и аз мисля да те предложа тебе.

Завари ме неподготвена. На всичкото отгоре се и поласках.

– Ами, ами да, с голямо удоволствие, много благодаря!

До този момент не бях излизала в чужбина. Знам, че се подмятат разни специализации, но нито една не стига до мене. Или ако достигне, върху документите пише „Бързо“ или „Важно! Няма време!“, а срокът за кандидатстване е изтекъл. Одеса не ми звучеше кой знае колко в чужбина, но все пак, това е градът в който Айзенщайн снима „Броненосецът Потьомкин“! Все има какво да се научи оттам!

Курсът се оказа по връзки с обществеността. Предполагам, че щеше да ми свърши някаква работа, ако разбирах френски. Имаше още пет-шест българи от различни професии, които си водеха записки и изглеждаха като хора, които по-добре разбират за какво са дошли. Останалите бяха поляци, чехи и руснаци и двама португалци, които се озъртаха като мене. Шест часа дневно преподавател от Страсбург сочеше с прозрачна показалка към прожекционен екран, щракаше с „Пауърпойнт“ и ни обясняваше диаграми на родния си език. На част от занятията присъствах и се правех, че си водя записки, на друга част се събирахме с поляците в кафенето по-долу на улицата и пиехме водка, като почвахме с украинска и си доливахме „Зубровка“.

В последния ден ни заведоха на огромното стълбище, по което детската количка в класическата сцена от филма на Айзенщайн препуска сама надолу. Стълбището слиза към пристанището и е толкова широко, че може да се ползва от хиляди хора едновременно. А около нас нямаше жива душа. Рееше се тънка октомврийска мъглица и през нея на долната площадка се виждаха двама мимове с патетични физиономии и шапка в краката. Строиха ни, връчиха ни по една диплома и така ни фотографираха. Дипломата ми представлява корав лист, на който е напечатано името на курса, а върху точки-точки-точки е добавено моето име с френска транскрипция. Още не съм измислила как да я използвам.

А като се връщам, разбирам, че Рашков заминал за Париж с петима мои актьори, за да представя там „нашия“ театър на преглед на регионалното творчество от Източна Европа.

Важното в случая е не какво е направил Рашков, а какво се случило със снимката на стълбището в Одеса. Моята съученичка я запазила, защото за първи път излизала в чужбина.

 

Минаха още десет години и една вечер Гергана се отби у дома. Беше късна лятна нощ и през отворените прозорци нахлуваше миризмата на липов цвят. Тъкмо гледах как навън две деца от съседския блок се мъчат да запалят огън под един балкон и жилеста фигура със забързана походка привлече вниманието ми. Зави по пътеката към нашия вход и едва тогава познах Гергана. Носеше се полуприведена, като че ли ще строши вратата с глава. Смутих се, защото току-що бях правил коремни преси и смърдях на пот. Пък и малко се изненадах на посещението й. Вече беше безспорна знаменитост в града и поставяше колкото си иска на голямата сцена. Това отчасти се дължеше и на факта, че творецът Рашков беше станал депутат и сега живееше в София. Преместването му на новия пост имаше и други последствия. От една страна, репертоарът на театъра доста се разнообрази. От друга страна, като член на подкомисия Рашков отговаряше за изкуството в региона и беше успял да издигне на пътя между субсидиите и регионалното изкуство собствен пропускателен пункт. Бях в кухнята и си пържех яйца.

Гергана седна на стола срещу мен и рухна. Ноктите й бяха нелакирани и изпочупени. Лесно го забелязах, защото на всеки десет думи се хващаше за челото и отпускаше глава в нещо като размисъл как да продължи изречението си по-нататък. Според мен обаче тези паузи не бяха размисъл, а преумора и обърканост. И на фона на изтънялото й чело виждах сухите й, различни по дължина нокти. Казвам го със съжаление, защото харесвах ноктите й. За всеки случай й сложих две яйца на очи, но както и очаквах, не ги докосна.

– Вече съм на четирийсет и четири години… и нямам нищо – каза тя.

– Как? Всички те знаят! Интервюто ти за женския политически театър излезе в Стокхолм. Не съм ти пропускал представление. От целия А-клас ти стана най-известна. Нас ни глътна средата.

– Ами, глътна ви. Ето утре да умра, дори едно дете няма да оставя зад гърба си. Нищо! Само ехото от някакви ръкопляскания, които се отдалечават из космоса.

– Добре де, аз също няма да оставя дете. Ама какво сега, нали може и да не умрем утре. А ти имаш толкова постановки, толкова награди. Всички по едно или друго време ти завиждахме – признах аз.

Тя се поосвежи.

– Наистина ли?

– Ми да. Турнета, интересен живот…

– Напоследък, да ти кажа, става все по-безинтересен. Дори се улавям, че ми е все едно как изглеждам. Като че ли Хамлет и Вуйчо Ваньо са ме прихванали под двете мишници и ме влачат към единочката. И къде отидоха свестните мъже? Загубиха се някъде около трийсет и петата ми година. Изпожениха се, удавиха се, явно всеки по пътя.

Тук вдигнах рамене, защото, доколкото знам, аз не съм мъж, а съученик.

– Онзи ден – продължи тя – се отбивам привечер покрай квартирата на младия ми колега, нали го знаеш, комуниста. Значи гледай ме докъде съм стигнала. Обаче ние с него ту сцена сме делили, ту костюми – искам да кажа, познаваме се. Кабинетът му в театъра е облепен в плакати на Че Гевара. И аз си правя там някакви изводи за него и революцията.

Той наистина се оказа бунтар, но от друго естество. Отвори ми по потник и ми се хили неловко. Тъкмо да вляза, а отвътре чувам „Хайде бе, злато, пуйката съвсем изстина“. И разпознах гласа на брадатия Стефан, дето миналия сезон игра Макбет. Извиних се и хукнах през дворчето… Нещо стана с мъжете. Та сега реших, ако случайно се сещаш за някой приятел, който не е женен и не е… така де, пада си по жени, няма да ти се разсърдя, ако ме запознаеш. Защото часовникът ми цъка, цъка… пък аз си живея като в сън в лятна нощ… Или по-точно в „Дългия път на деня към нощта“.

И за да подчертае думите си, тя замята прав показалец наляво-надясно, като го озвучаваше с цъкане на език. В мига, в който спря, между нас се възцари тихият звук на истинската стрелка, която с едва забележими скокове напредваше из циферблата на кухненския стенен часовник. И така както напредваше, все се въртеше на едно място. Часовникът ми е подарък от майката на един кандидат-студент и на всеки три часа има плод вместо цифра. На 3 часа има ябълка, на 6 – круша, на 9 – слива, а на 12 – две черешки. Това е и пътят, който стрелката от години изминава: ябълка, круша, слива, черешки. Винаги съм считал, че часовникът добива смисъл само като се погледне отвън. За пръв път ме порази мисълта, че отвън стрелката повтаря едни и същи предвидими движения, а ако можеше да говори, сигурно щеше да разказва колко труд и мъка й е коствал напредъкът.

Всъщност сещах се за един такъв мъж. Мирослав Йорданов от София, бяхме заедно в казармата. Все Достоевски четеше.

Запознаването, за мое облекчение, мина лесно. Те, като културни хора на средна възраст, проявиха готовност да се срещнат, примесена със стаено недоверие. В мига, в който се видели обаче, то се изпарило напълно. Тя носела черни лачени обувки, а той казал, че много ги харесва и че от тях по-хубави са само черните лачени ботуши. Тя казала, че има точно такива, но й се сторили неподходящи за първа среща. Той казал, че това налагало да се направи втора среща и така нататък. Летели като два влака един към друг и нищо не можело да ги спре.

И тук идва съвпадението, което винаги се опитва да ни каже нещо, въпросът е да разберем какво. Само няколко дена по-късно двамата открили, че в личните си албуми имат две съвършено еднакви снимки, в които са фотографирани един до друг. Първата била с театралите от Тимишоара, чийто преводач се оказал самият Мирослав Йорданов. На нея се усмихва рамо до рамо с Гергана, а над тях е надвиснал шефът на трупата с тъмни очила, вдигнати на челото. Виждат се още картоненият щит на Дон Кихот и част от костюма на Георги Димитров. На втората снимка двамата са сред по-масивна група хора. От ръцете им се веят дипломи за завършен курс, а по сбръчканите физиономии може да се съди за температурата и влажността на въздуха. Отпред са застанали жените, двама-трима са клекнали в краката им, а отзад ги подпира снажна група със закопчани шлифери. Така подредени приличат на първокласници, които са остарели със свидетелствата си в ръце. Гергана е сред „полския сектор“, а Мирослав е един от клечащите в подножието. Около тях се разгръща неизбродното одеско стълбище.

И двата пъти Мирослав и Гергана се бяха срещали, но не се бяха харесали. Или може би разпознали. И чак на третия път бяха заявили готовността си да приемат преживяването, към което нещо ги тласкаше на всеки десет години. Но това съвпадение не беше лесно да се разтълкува.

 

Защото две години по-късно, в един разкашкан февруарски късен следобед, срещнах Гергана на „Граф Игнатиев“ в София. Поставяше пиеса в „Сълза и смях“.

– Ей, на „Раковска“, в центъра! Кажи сега, не се ли радваш?

Не се радваше. На стари години тепърва да си градиш име в нов град било просто убийствено.

– Ти си на четирийсет и шест.

Тя ме погледна унищожително. После добави:

– Понякога ти се струва, че всичко има смисъл, а понякога го губиш напълно и тогава не знаеш как да продължиш.

Тръгнахме безцелно по улиците и мълчахме. Докато ходехме, притъмня и кишата започна да се втвърдява. В един момент пред очите ни се изпречи мержеливата врата на някакво заведение на „6ти септември“. Влязохме. Тясното помещение беше затоплено като кабината на нощен пазач, а клиентите явно ползваха един и същи въздух още от сутринта. Седнахме на ниска масичка с препълнен пепелник. Струваше ми се, че ако барманът се излъже да избърше огледалото, няма да познае сбръчканото лице под прахоляка. На всичкото отгоре на тавана тържествено се въртеше плосък вентилатор. Сигурно някой се беше пошегувал да го включи на излизане и сега той разбиваше правите струи цигарен дим в хомогенен облак, който се утаяваше по ъглите. Огледах се. Единствената добра новина беше, че през прозореца се виждаше как сред черното небе припръсква сняг.

– Май направихме грешка – казах аз, като поръчах два коняка. Имах предвид това, че останахме в заведението. Гергана ме стрелна с поглед, като човек, който чака да бъде произнесена някаква присъда и за момент се чуди дали току-що не я е чул.

– Точно така. Поредната грешка.

– Какво искаш да кажеш?

– Бракът ми се оказа пълен провал. Моята изключително съдбовна среща. Най-странната поредица от съвпадения в живота ми. Бях убедена, че съдбата иска да ми каже нещо.

– И аз.

– Не издържахме и година. Изключвам първите два месеца, те бяха добре. Твоят приятел Мирославчо се оказа сдухан домошар, който всяка вечер чака готвено.

Докато говореше, тя спонтанно мачкаше въздуха с костеливи пръсти, като че ли искаше да го удуши. Имаше бежов маникюр и на дясната си ръка носеше шест пръстена, два от които на палеца. Приличаха на някакво римско съоръжение за боксиране. Беше си възвърнала стила и добавила още. Но очите й светкаха като на човек, който наскоро е пълзял през ада и се е отървал с опърляне. Този поглед у жените просто ме ужасява. Обаче между нас ситуацията открай време се беше установила така: тя е свикнала да й помагам и аз съм свикнал да й помагам. Нямах какво да кажа за Мирославчо и продължих да слушам.

– Знаеш ли, когато завърших училище, ми се струваше, че над главата ми грее звезда. И че ще имам сили за всичко. Бях готова на всяка битка, защото мислех, че ще победи по-добрият. Но не бях готова за тази всекидневна половинчата война, която никога не се обявява, а всъщност не свършва. Аз не победих. Не победих. А такива като Рашков къде-къде отидоха! Дойде ми на премиерата с мерцедес и двама гавази. Викам му: „Да бяхте ме предупредили, че идвате, че да отцепим района.“ А той ми се хили. И защо да не ми се хили, след като ни е отрязъл финансирането. Който ти е отрязал финансирането, се смее най-добре.

Замислих се. Бях щастлив, че не разсъждавам с нейните категории за провал и победа, защото сега и аз трябваше да съм нещастен. Изведнъж мислите ми, разпилени в калейдоскопични късчета, се сглобиха и образуваха разноцветна огъваема тъкан. Стори ми се, че виждам смисъла.

– Чакай, не си права. Всеки победи. Ти искаше да поставяш най-хубавите пиеси и ги поставяше. Промени вкуса на града, изостри апетита за новото. И продължаваш напред. А Рашков винаги е искал власт и я получаваше. Ти не би могла да имаш неговото, нито той твоето. Нали не искаше власт, искаше театъра. Сега работиш дори в два. Виждаш ли? Накрая всеки получава това, което иска.

– А проваленият ми брак след цялата тази съдбовна среща? Той как ти влиза в теорията?

– Това ми е най-трудното. Може би не си го искала достатъчно. Може би нещата се сбъдват само по едно. Може би важното е, че сте се разминавали, а не че в крайна сметка сте се срещнали. Може би тепърва ще открием смисъла.

– Може би въобще не е било важно.

– Може би е било само за отвличане на вниманието.

– Може би следва продължение. – Тя вече се смееше.

– Да бе, да бе…

За момент наистина ми се струваше, че знам всички отговори, но този момент някак си се разпадна. Загледах се през прозореца към снежинките, които се трупаха в монотонно разнообразие. Избирах си по една и проследявах от горе до долу полета й покрай прозореца. Беше ми невъзможно да следя всичките едновременно. Беше нечовешко. Но не исках да поглеждам към Гергана.

Втренчената й усмивка ме караше да мисля, че днес беше моят ред да получа това, което съм искал. А може би точно втренчената й усмивка беше отговорът. Само че за нея. За мен щеше да бъде преди десет години.

Извиних се, че бързам, и платих сметката.

Pin It
Кристин Димитрова
Кристин Димитрова е българска поетеса, писателка и журналистка. Автор е на множество стихосбирки, разкази и романа Сабазий (2007). Носител е на многобройни литературни награди. Нейни стихове са публикувани в антологии и литературни издания в Австрия, Англия, Германия, Ирландия, Исландия, Канада, Литва, Македония, Полша, САЩ, Сърбия, Унгария, Холандия, Хърватска и Швеция.
Други статии от този автор

Посетители

23

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Даниел писа Още
    От началото на юни... преди 12 часа
  • Бонго писа Още
    То вярно, че има... преди 13 часа
  • Бонго писа Още
    Има такава работа. преди 13 часа
  • Бонго писа Още
    Съгласен. В добавка... преди 13 часа
  • Бонго писа Още
    Като говорите на... преди 13 часа
  • Бонго писа Още
    Ти си калпав народ. Не... преди 13 часа
  • Ружа Манолова писа Още
    Получих отговор защо... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Вижте, Вальо,... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Преди всичко,... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Ще го кажа пак, този... преди 3 дни
  • Виргиния писа Още
    Света се променя -... преди 3 дни
  • Виргиния писа Още
    Това е смешно... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Не разбрах каза ли... преди 4 дни
  • ПМ писа Още
    Текстът не е... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    При нас пък наскоро... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    А за хуманитарните... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Очевидно хората, с... преди 4 дни
  • skarif писа Още
    Хладна, пресметлива,... преди 4 дни
  • николаи писа Още
    Много добро разделяне... преди 4 дни
  • АЛЕКСАНДЪР ИВАНЧЕВ писа Още
    ОТ ВСИЧКО ПРОЧЕТЕНО... преди 5 дни
  • Петър Тодоров писа Още
    Koe "развитие" имате... преди 5 дни
  • John Yossarian писа Още
    По повод включването... преди 5 дни
  • Родена писа Още
    Браво Лена! преди 5 дни
  • Родена писа Още
    Много забележки бих... преди 5 дни
  • John Yossarian писа Още

    доц.Николай Колев,MD,... преди 5 дни