След края на телефонния разговор, в ушите на София все още звучеше бащината фамилия, с която я познаваха нейните бивши колеги. Преди години, когато учителстваше и беше неомъжена, предизвикваше любопитство с родовото си име – Одажиева. Прадядо ѝ бил сподвижник на Вазов, възторжено проповядвал одата като нов литературен жанр и навсякъде гръмко оповестявал: „Да живее одата!“. Оттам възникнал прякора му, който се превърнал във фамилия, съхранена до днес. Някогашната ѝ колежка я покани да гостува в трети клас, чийто класен ръководител беше, за да прочете на учениците авторски стихове и приказки, да ги запознае с тънкостите на писане за деца, да видят на живо писател. Отначало идеята ѝ прозвуча чуждо, защото не беше писала нищо за бистрата и безхитростна аудитория от дълго време – област, в която доверието на дете към възрастен е онази тънка, но здрава нишка, която разграничава връзката между поколенията от лепкавата мрежа на спекулативната лъжа. Адвокатската практика я пренесе в света на точните думи, за съжаление лишени от виталност.
„Хайде, хайде, знам, че ще се справиш! Чух, че имаш издадени няколко детски книжки, даже твои стихотворения ще се изучават в Читанките! Ще бъде една неангажираща среща, нищо повече, обещавам ти!“ – фамилиарничеше Генова. София си я спомняше бегло – разликата в годините им попречи да създадат близък контакт, а и тя не се задържа дълго в училище.
„Така е, но съм ги писала доста отдавна, когато моите деца бяха малки, а вече имам внучка!“ – Одажиева опита да охлади ентусиазма на учителката.
„Жива и здрава да ти е! Ами ето – значи сега тя ще те вдъхновява! Така че – не можеш да ми откажеш!“
София прие поканата след настойчивите увещания. Почувства се леко притисната и ѝ стана неприятно от прикритата агресивност на Генова, но все пак се съгласи. Освободи мисълта си от рационалните рамки на ежедневието си, намести окуляра на гледната точка в епицентъра на кипящото от драматизъм детство и се почувства готова да се изкачи до нивото на децата. Психологическата подготовка ѝ отне около месец, в който идеята за свободата в творчеството си проби път пред всички останали – техника на писане, сюжет, неочаквани рими, и излезе като водеща свръхзадача за внушаване на малките ученици.
Срещата започна с представяне на авторката и гора от ръце изникна пред погледа ѝ – малчуганите извадиха листчета с предварително записани въпроси и ги задаваха, а някои – за неин ужас! открито ги четяха. София Одажиева отговаряше внимателно на всички, докато в един момент осъзна, че въпросите се дублират, никой не слуша отговорите ѝ и за децата е най-важно да „се представят“, че са активни в час. Артистичната ѝ натура се възпротиви на безжизнената клишираната атмосфера, затова с шеги и закачки, с игрови ситуации и произволни рими започна да печели доверието на децата и пристъпи към освобождаването им от спирачките на въпроса дали това, което мислят и казват е правилно или не. Те поглеждаха плахо учителката си – тя беше авторитетът, раздаващ оценки. Децата постепенно се отпуснаха, изразявайки с пискливи гласчета мислите си и съпровождани от доброжелателната усмивка на гостенката, безрезервно я допуснаха в своя свят. Тя беше една от тях. Момиченце с платинено руса коса уверено заяви, че ще стане поетеса. Друго му опонира, че само ако намери рима на „Плейстейшън“, може да сбъдне мечтата си. Малчуган от последния чин се похвали, че пише роман, но засега е написал само една страница. А един с нищо открояващ се любопитко на втория чин, дребен за годините си, с очила, вдигна ръка и попита къде живеят писателите и поетите.
– А ти къде мислиш, че живеят, Митко? – строго попита г-жа Генова, като стрелна писателката с поглед, разказващ за дългогодишно страдание от глупави въпроси.
– Аз мисля, че всички живеят в един голяяям апартамент и там си измислят истории– отговори кротко Митко.
– Живеят в собствените си домове – намеси се бързо Одажиева, – ходят на работа, грижат се за семействата си, плащат сметки като останалите хора.
– А ти къде живееш, някъде другаде ли? – попита иронично учителката. Тук-там се чуха хихикания.
Детето се стъписа. Погледна писателката с поглед, който търсеше подкрепа, тя го насърчи и то разказа историята си:
– Аз живея на дъното на морето. Всяка вечер при мен идва една капчица и ме взема с нея.
Децата постепенно се умълчаха. Госпожа Генова понечи да го прекъсне, но гостенката ѝ направи знак да замълчи. В техния град нямаше море, и река нямаше, само няколко изкуствени езера в парковете създаваха илюзия за контакт с водния свят.
– Ти я чакаш на прозореца, когато светят звездите, нали? – попита Одажиева.
– Да, тя винаги идва по едно и също време, отваря ми вратичка да вляза в нея и тръгваме. Най-напред минаваме през хищни водорасли, които сплитат пръстите си около нас, но аз управлявам така капката, че им се изплъзваме, след това се борим с много дребни риби и медузи със здрави и дълги пипала. Веднъж видяхме морско конче и се качихме на гъба му…
– И препуснахте бързо, но то успя да ви глътне?
– Не ни глътна, защото точно тогава се скрихме под черупката на мида. Тя беше много нещастна и плачеше. Каза, че я боли, защото е загубила половинката си. Обещахме да ѝ помогнем и наистина по-нататък видяхме откъснатата част, слепихме ги и те отново станаха едно цяло. Оттогава сме много добри приятели.
– А кой ти е най-добрият приятел?
– Казва се Трилет. Има три глави на тялото си, но е най-милото и добро същество.
– Защото ти дава добри съвети?
– Да, и защото знае как да ме обича! Когато стигнем моя дом в подземна пещера, той ме чака там, аз изваждам книжките си и започвам да чета на гръцки.
– Защото имаш братовчеди в Гърция?
– Да, и всяка година ходя при тях. И Трилет идва с мен.
– Гостувал ли е някой в дома ти, Митко? – попита писателката.
– Не, той е само мой.
– Може ли да те посетя?
Малчуганът погледна с открит поглед очите ѝ, усмихна се и каза:
– За теб ще направя изключение.
– Кога? – нетърпеливо попита тя.
– Когато пораснеш.
София Одажиева занемя пред мъдростта на детето. Колко ли много приказки пазеше още – неразказани, нечути, неизпратени до никого, затворени в кутията „Детство“!
Учителката също се шокира от дързостта му- тя счете неговият отговор за проява на невъзпитаност и думите ѝ прозвучаха като оправдание:
– Не знам какво му стана…Той не е отличник и никога не съм го чувала да взема думата, а сега… Цял куп измишльотини…Извинявай!
Писателката сякаш не я чу, обърна се към класа и ги помоли:
– Ще разкажете ли вашите преживявания като Митко? Ще ги запишете ли, за да ги прочета, защото съм толкова любопитна…
Отново се вдигна гора от ръце. Децата, със слънчеви лица и усмивки, широки колкото Екватора, въодушевено обещаха да разкажат своите истории.
След срещата с третокласниците София Одажиева се изпълни с нетърпение да прочете свежи и неподправени, истински вълшебни детски приказки. Докато дългото очакване започна да избледнява като написано с молив писмо, все по-нарастващо я завладяваше любопитството към загадъчното същество Трилет. Тя вярваше, че то съществува и не е творение само на детската фантазия. Потърси информация в Гугъл, в български и чужди речници, в Гръцката митология, но никъде нищо не откри. Внезапно ѝ хрумна идеята да се разрови в старите прашасали книги на прадядо си. И там я намери: „Трилет – рядък вид същество, което по анатомични причини не може да лети праволинейно, но когото срещне, му предава любов за цял живот“.
