Драскулки - Проза

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2019 06 dulce1

 

Щом забеляза, че Маркиняш пак е бременна, отчето ѝ нареди да махне плода, противно на Божиите и човешките закони. Как пък не, извини се Маркиняш и закърши ръце в протрития плат на полата си, откъде-накъде ще рискувам да горя вечно в ада. Отчето я разтърси така, както вятърът – бостанските плашила, има ли по-голям ад от тримата ти недъгави вкъщи. Маркиняш навири корем, ако не бяха неведоми пътищата Господни, бурята нямаше да събори църковната стряха, а да пощади кръчмата, сякаш мъжете не извършват много от греховете си точно в това свърталище. То и сега често нямате и залък да сложите в устата, но ще дойде време, когато ти и мъжът ти ще останете без сили за работа или поне когато ще трябва да се отчетете пред този, който управлява всички нас, кой ще се грижи тогава за тия нещастници, попита отчето и тъй като не получи отговор, рече по-направо, започвам да мисля, че ти и мъжът ти сте по-големи безсрамници от Палмира Мойра, чиито девет копелета, всичките от баща ѝ, се родиха здрави и читави, все някакъв грях извършвате ти и мъжът ти, трима недъгави ми се струват показателно наказание, отърви се, докато е време, от онова, което порочно расте в утробата ти, и занапред, когато плътта подтикне мъжа ти към съвкупление, ставай от леглото и коленичи за молитва.

Мисълта на отчето навярно се беше размътила от толкова Христова кръв и Маркиняш дори не предаде разговора им на мъжа си, Матеуш, син на друг Матеуш, син на друг Матеуш, и колкото по-назад се отиваше, толкова други Матеуш се появяваха, докато се стигне, твърдеше се, до Матея от евангелията, онзи, когото четяха на богослуженията. В определеното време опитното тяло на Маркиняш роди за четвърти път и когато видя какво е изродила, бабата се прекръсти и даде обет на Пресвета Богородица.

Не знам, каза отчето, когато Маркиняш отиде в църквата да иска кръщене за новороденото. Смятах, че вече съм виждал всичко, но съм се лъгал, ще трябва да изложа случая на господин епископа, който е ходил на поклонение по широкия свят и ще да е видял повече, отколкото има за гледане. Маркиняш вече натискаше дръжката на вратата, когато отчето кресна, покрий го, момите за женене по-неохотно ще склонят на мъж, ако видят, че може да се създаде подобно нещо.

С взор, подготвен за гледката, и овладяно чувство на отвращение новороденото можеше да се погледне без покруса. Имаше уста, нос и очи, само че разположени различно, с различни форми и размери. Наклонената цепка, увиснала към гушата, трябва да беше устата, тъй като именно там Маркиняш пъхаше бозка, за да го кърми, и оттам се носеха писъци, които не бяха същите като бебешките само защото звучаха по-мелодично. От широкото чело се спускаха дипли плът, където се криеха очите без истински цвят и макар да изглеждаха безполезни, навярно някак са възприемали светлината, след като мърдаха съгласно нейните колебания, и това се случваше по-често от допустимото, за да е съвпадение. Дупките, които всмукваха и изпускаха въздуха, зееха плоско между устата и очите, спрямо което всякакви носове с техните разнообразни ноздри и форми изглеждаха неуместни, но красиви.

Никое от другите недъгави деца на Маркиняш и Матеуш не вдъхваше ужас, защото бяха нормално недъгави, каквито често се срещат да просят по уличните тротоари в градовете. Но никой не знаеше какво да мисли за четвъртия недъгав. Старци, способни да различат дали горящият огън е от борини или от дъбови цепеници, или да открият севера сред най-объркващия мрак, този път се оказваха в положение да виждат, без да могат да назоват или поне да окачествят. Друга обаче беше причината, довела другоселците до тъй далечен край като този.

Епископът сметна, че отроче на двама човеци все трябва да има нещо човешко, макар и не нагледно, та отчето поръси главата му със светена вода и го кръсти Жозе по желание на неговите родители. Създанието не се разпищя и това сякаш доказваше, че не е дяволско изчадие. Нямаше тържество и накрая Матеуш понесе Жозе на ръце, докато Маркиняш се погрижи за най-трудно ходещата недъгава дъщеря. Другите две тръгнаха на собствен ход, доколкото можеха да вървят. Препъваха се повече от глад, отколкото заради вродените си недъзи.

Краката на Жозе бяха два израстъка, които съществуваха без желание, и той щеше да се придвижва с помощта на ръцете, ако му се приискаше. Но най-уродлива беше гърбицата отзад, толкова голяма, та създаваше впечатление, че светът се е сврял там целият. Никой никога не го нарече Жозе, дори родителите, сестрите и брат му. Гърбицата го кръсти по-успешно от Светата църква. Гърбушко – за всички хора, и Жозе – за Господа Бога, който щеше да го назове само веднъж и то в края на всичко. Другите недъгави чеда, тъй като нямаха явен отличителен белег, бяха наричани с кръщелните им имена.

Гърбушко бе отгледан, както се отглеждат всички. За разлика от брат си и сестрите си, които се крепяха живи чрез самоинициатива и собствени усилия, Гърбушко не можеше да надигне паница супа до устата си, нито дори да се оплаче от студа. От време на време родителите му трябваше да го събуждат с трясък от постоянния му сънен унес. Никога не се изправи на крака и никога някоя негова гримаса не заприлича на наченка на усмивка. Но разпознаваше баща си, майка си, брат си и сестрите си и се стряскаше, ако чугунена тенджера падне на каменната плоча или цепеница в огнището изпука по-силно. Радваше се, щом зърнеше кубчета мармалад, и обичаше да стои на припек. Държеше се гальовно, което понякога нямаше обяснение. Когато настанеше по-голям глад, съседите чуваха воплите на Гърбушко, които бяха по-благозвучни от всякакъв друг вопъл, дори от хора на дечицата, които пееха на неделната служба и в празнични дни.

Отчето умря, но предсказанията му се сбъднаха. Дойде времето, когато Маркиняш и Матеуш останаха без сили за работа. Смъртта изостави сдържаността, с която се навърташе около тях, и скоро отнесе Маркиняш. Направи го с такъв гръм и трясък, че се наложи жената да се свлече на кухненския под още преди да си изпие сутрешния билков чай.

Матеуш и другите недъгави плакаха, а Гърбушко сякаш не беше забелязал отсъствието на майка си. Вече посред нощ се понесе викът, който прогони съня на малцината унесени в лека дрямка и събуди всички вече благополучно заспали, каквито бяха другите недъгави и самият Матеуш. Предизвиквайки нощта, Гърбушко виеше благозвучно. И продължи така още малко. Точиларят изруга, че не било време за това, дори и да е умряла нечия майка. Другите смъртни се съгласиха с него, някои от уюта на постелите, други от прозорците, където изразяваха неодобрението си. Тогава Гърбушко запя. Не църковни песнопения, нито шлагерни песни, нещо друго, което достигаше най-тайнствените кътчета на душите и любвеобилно се задържаше там. Някои загрубели мъже признаха, че са им настръхнали космите, а някои по-чувствителни жени разказаха, че са видели ангели на покрива в дома на Гърбушко. Всички единодушно признаха, че никога не са чували подобно нещо и никога от нищо не са се чувствали толкова добре.

Съвсем разбираемо е, че искаха отново да слушат Гърбушко. Само че той повече не запя. И никой не можеше да го принуди, тъй като Гърбушко не умееше да получава заповеди, нито да изпълнява молби. Тогава взеха да обещават дарове на Матеуш, ако накара Гърбушко да запее пак. Най-бедните обещаха дори едничката си чорбица с ряпа, а по-заможните – чували жито, стомни зехтин за кандилото на светците, пухкави одеяла за леглата и везани покривки за провесване от прозорците при литийните шествия. Докторът обеща злато.

Гладът на един старец с четирима недъгави на неговите ръце трябва да бъде съобразителен или поне напорист. Матеуш искаше да възкреси Маркиняш, та когато умре пак, Гърбушко да запее отново. В бълнуванията си, причинени от слабост, се тъпчеше с лакомства, но отвореше ли очи, виждаше корема си лепнат за гърба, а в двора си имаше само опалена от слънцето суха слама, или пък мокра от дъжда. Затова не му трябваше и миг да възприеме мисълта, насочила го по пътя към охолството: човек не страда само когато загуби майка си, страда по много начини, а едни не са по-добри от други, след като резултатът винаги е приблизително еднакъв. Гърбушко се страхуваше от тъмнината и обичаше да спи сгушен в другите недъгави. Тази нощ Матеуш го изтръгна от брат му и сестрите му и го занесе в мазето под къщата. Мазето беше студено и с толкова гъста чернилка, че не се дишаше. Гърбушко се противи, но Матеуш го остави затворен там. Не минаха и два часа и Гърбушко вече разнежваше всички, които го чуваха. Напевът беше толкова хубав, че въпреки мъглата, която затулваше мрака и попарваше розите, някои излязоха на улицата, за да го слушат по-отблизо.

Мъжете платиха на Матеуш само част от обещаното, но той нахрани себе си и недъгавата си челяд, включително и Гърбушко, който повече не спеше на топло между сестрите си и брат си.

С течение на времето Гърбушко свикна да спи в мазето и престана да пее. Матеуш и другите недъгави чеда също бяха свикнали с даровете, а някои навици се загърбват толкова трудно, колкото и пороците. Имаха хубав цвят и охранен вид като всеки, който има избор какво да яде, не си и помисляха да се върнат към немотията с чорба от вода и люспа лук. Тогава Матеуш грабна една тояга и отиде в мазето, където Гърбушко беше затворен. Гърбушко не обърна внимание на тоягата, тъй като не знаеше за какво служи. Разчиташе на блажна супа и къшей ръжен хляб, а изяде бой с тояга. И отново запя.

Благата продължаваха да обсипват Матеуш и недъгавите чеда, а Гърбушко всеки ден ядеше бой с тояга. Жалко беше да се налага това, но без жертви не се постига нищо. Безчувствено вял, той бързо свикваше с каквото и да било. Сякаш го правеше нарочно, само и само да не го принуждават да пее. Трябваше да се измисля все нов побой. Ако Гърбушко имаше ум, Матеуш нямаше да се трепе толкова.

Матеуш така остаря, че вече с неприязън смъртта го прибра от неговата постеля. Недъгавите се обнадеждиха, че в новото си положение на кръгъл сирак Гърбушко ще запее както никога преди не е пял. Но от устата му не излезе нито звук, а това вбеси недъгавите, жадуващи богатства, които да компенсират мъката от загубата на един добър баща. Тъй като всички бяха запознати с действията на баща си, големият син се захвана за работа, както се и полагаше по право. С удоволствие уталожи гнева си, като наби Гърбушко, един безсърдечен син, неоплакал смъртта на този, който го е дарил с живот. И ах, как само пя Гърбушко тази и следващите нощи. Братът и сестрите получиха торби сладки кестени, красиви светци също като в църквата и скроени по мярка дрехи.

Вече много хора печелеха добри пари, като подслоняваха другоселците, дошли да слушат Гърбушко. Наетите майстори бяха разширили дома Господен и сега строяха странноприемница с двеста стаи и няколко гостилници.

От един другоселец средната недъгава дъщеря чу, че на тая благодат ѝ се вижда краят, тъй като ненормалните имат кратък живот. Дни наред мисли над това, докато не намери решение. Когато Гърбушко още спеше с тях, беше го усещала да се отърква отдолу в сламеника и да се отдава на порока без капка срам и приличие. Знаеше също, че всичко се наследява: дарби, уродства, земи и дори гладът. Затова се присламчи тръпнеща от живот до Гърбушко, а той свърши каквото трябва, без никой да го е учил на това. Роди се почти читаво дете, но с тъй благозвучен плач, че несъмнено бе наследило бащината си дарба.

Когато хитрината на недъгавата се разкри, не последва порицанието, за което би дал повод плодът на брат и сестра, още повече като тези. Всички се възрадваха, че е осигурен потомък, който да пее като баща си. Другата сестра, ядосана, че не се е сетила по-рано за това, се присламчи до Гърбушко в нощта на Свети Антоний[1] и роди близнаци с различни от бащините уродства. Единият имаше благозвучен плач.

Някакъв другоселец се сети да докарва женски отдалеч и да ги води на Гърбушко, а момите от по-близки земи не пожелаха да останат назад. Гърбушко покриваше девойките в насрочен от недъгавите ден и час, а те определяха цената според земите или тракторите и машините, които искаха да закупят. Когато девойките не прихващаха, можеше да ги довеждат повторно.

До смъртта си Гърбушко изобщо не спря да върши каквото трябва. Нито след него синовете му и синовете на синовете му и така нататък.

Повечето създания идваха на този свят без дарбата на Гърбушко, но у тях се откриваха винаги особени свойства. Затова хората продължиха да осигуряват тяхното размножаване. Скоро разбраха, че тези свойства се усъвършенстват, ако се кръстосат създания, които си приличат. Така и направиха. За да покажат създанията на какво са способни, трябваше да им се наложи страдание. Но това винаги е било проста работа: страданието изобилства в този Божи свят и какво по-лесно от това да го постигнеш.

Раждаха се с почти еднакви ръце и крака и естествено се придвижваха като четириноги твари. Имаха удължени лица и по-заострени зъби. Козина покриваше почти винаги цялото им тяло с разнообразни форми и строеж и издаваха различни, но все неразбираеми звуци.

С течение на времето престанаха да се раждат създания с дарбата на Гърбушко и се наложи да се внесе ред в многообразието на съществуващите. Тогава се появиха думите, с които бяха наречени, тайнствени като всичко отвлечено: прасе, коза, куче, овца…

Разказът е от сборника „Всичко това е любов“

Превод от португалски: Даринка Кирчева

Darinka KirchevaЗа преводачката

Даринка Кирчева завършва испанска филология в СУ „Климент Охридски“ през 1971 г., но още през 1975 г. се преквалифицира и работи основно като преводач от и на португалски език. С литературен превод се занимава в свободното си време от 1983 г. Насочва се към най-изтъкнатите португалски писатели от ХХ в., повечето от тях смятани вече за съвременни класици, но и към видни представители на по-младото поколение. Сред преводите ѝ на български са Книга на безпокойството на Фернандо Песоа, Кратка радост на Вержилио Ферейра, Дофина на Жозе Кардозо Пиреш, Евангелието по Исуса Христа, Приумиците на смъртта и Каин на Жозе Сарамаго, На края на географията и Опознаване на ада на Антонио Лобо Антунеш, Требник за лошите наклонности на Жозе Рисо Дирейтиньо, Моето опяване и Всичко това е любов на Дулсе Мария Кардозо, Пътуване до Индия на Гонсало М. Тавареш. В неин превод на български са представени мозамбикският писател Мия Коту с Лунатична земя и анголският писател Жозе Едуардо Агуалуза с Продавач на минало, както и бразилската писателка Кларис Лиспектор с Чуждестранният легион.

Два пъти е отличавана с наградата на Съюза на преводачите в България: за превода на Книга на безпокойството от Фернандо Песоа (1998) и на Приумиците на смъртта от Жозе Сарамаго (2013).

 

[1] 12 юни, навечерието на кончината на св. Антоний Падуански, много почитан в католическия свят и смятан за покровител на брака.

 

Дулсе Мария Кардозо
Дулсе Мария Кардозо (1964) е родена в Траз-уж-Монтеш, Португалия, емигрира с родителите си в Ангола и след края на колониалната война през 1975 г. се завръща в родината с организирания от правителството въздушен мост. Завършва право в Лисабонския университет. Пише сценарии, разкази и романи, някои от които са адаптирани за кино и театър. Още първият й роман „Окървавено поле” (2001) е отличен с голямата награда за литературно събитие „Аконтесе”. Вторият й роман „Моето опяване” (2005) е отличен с наградата за литература на ЕС и е преведен на български (изд. „Ерго”, 2011). Следват „До нас” (2008), „Земя на врабците” (2009), „Завръщането” (2011), „Библията на Лоа” (2014), „Елиет” (2018). Произведенията й са преведени в петнайсет страни и се изучават в няколко университета. През 2012 г. е удостоена с титлата Кавалер на Ордена на изкуствата и литературата на Франция.

Посетители

22
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 2 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 2 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 3 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 4 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 6 дни
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 1 седмица
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 1 седмица
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 1 седмица
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 2 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А тук, ако намерите... преди 2 седмици