Драскулки - Проза

1 1 1 1 1 Оценка 87% (3 гласувания)

 

2018 08 magic door

 

Този разказ е плод на дочутото в Клуба на
Съюза на българските писатели в София,
където чух един да казва по повод на мой разказ:
Какъв е този български писател, в чийто разказ
няма нито едно българско име.

Сенките на струпаните по склона дъбове са пронизани от полегати слънчеви потоци. Земята долу е цялата на петна; виждам как в прашните конуси на светлината се въртят рояци дребни мушици; чувам жуженето на пчелите.

Лятото е уморено. В топлата пръст на август се прокрадват иглици есен – босите ми нозе усещат хладните им убождания. Претръпналата земя се прощава с лятото. Въздишките ѝ се издигат на леки бели облачета и кимат от билото на планината.

 Следобедът се изпълва с птици – кръстосват подивели, взимат си сбогом преди да се понесат подир облаците. Огласят нещо на техния си език – навярно изричат имената на прощаването. Тъжно е.

 Седнал съм на синора гърбом към слънцето. То вече грее без да прежуря; сянката ми обикаля вързана около мен. Вляво на хвърлей място са двете брези – сестрички са, оглеждат се една в друга, накланят се и си шепнат; нищо и никакъв синор ги дели – нито могат да се докоснат, нито да се прегърнат.

 Заравям шепи в тая сипкава, слюдеста и рохка родопска земя – тая мъка и надежда, тая сълза! Нежните и безкрайно скъпи имена на прощаването се ронят от устните ми шепнешком: Билял дорусу, Гърма, Мъсъджън йери, Гавгалъ, Кумлу, Дрангос дере, Учка, Шахтане… В други времена и на друго място някакви градски хора ме бяха попитали какви са тия странни названия, а аз тогава не намерих сили да призная, че като ги събера в шепа, се получава името на моята земя. Такава, каквато я отнесоха зад девет земи в десета най-дълбоките и най-красиви очи на света – тези на Неджля, дъщеря ми…

Нивата лежи между дъбравата и гробището. Най-хубавата в Дюлица, много народ ѝ беше хвърлил око по време на земеразделянето, но мама не се даде – обиколи познати и непознати от поземлената комисия, досажда на кметове и началници и ето – сега седя на синора, земята милва отвикналите ми нозе, настръхнали от тънките пики на обраните тютюневи стебла. Половината живот мина през тая нива, останалата половина хукна накъдето ѝ видят очите, а няма на кого да се ожалиш. Разпиля се времето, колкото и да се опитвам да го събера в шепи, все изтича между пръстите…

 Някога тук се разливаше гълчава като реката на живота с цялото си пълноводие, ятата ни кръстосваха неуморно онези безкрайни детски дни. Всеки валог, всяка пътека, всеки дол и всяка шепа земя имаха име. Толкова рядко се виждаме сега дори с братята и сестрите ми – нищо и никаква граница ни дели, също като тия брези… Къде сте – питам, как сте там където сте, защото мама е при мен с болната ми сестра, силици са ѝ останали само за тая нива. И тате е тук – ей-го къде е легнал отсреща в сянката на големия дъб и не мърда толкова години вече… Пази мястото до него за мама…

 Моята земя струи мълчаливо между пръстите на краката ми, грапавият ѝ език докосва отвикналите ми ходила.

Изправям се и тръгвам към селото. Зиме в него остават стотина души и кърпят как да е дните, но през лятото това е царството на внуците – чичо Картал казваше, че няма нищо по-ценно от внуците. Стъпвам предпазливо; знам, че скоро ще свикна с пясъка, камъчетата и тревите – има неща, които не се забравят никога. Песъчливият път преваля хълма – Дюлица е отсреща, с всяка стъпка се увеличава пред погледа ми: виждам поочернялите керемиди и запустелите дворове, животните и сокаците. Виждам нашата къща, при построяването, на която дядо Реджеб казал на татко да не я издига толкова висока, защото ще хвърля сянка на низите с тютюн.

Пред вратата са застанали мама и Неджля, говорят нещо оживено; смеят се и няма между тях ни синор, ни граница, въпреки далечината на миналото и очакването на предстоящото. Само искрящата светлина на залеза струи отгоре и позлатява пътя, вързан с единия край за началото, а с другия – за следващото начало.

Като люлка…

 

Мюмюн Тахир
Мюмюн Тахир е магистър по литература и културология. Доктор по философия. Занимава се с проблемите на идентичността и с теоретични и приложни изследвания в областта на културната интеграция, културната антропология и културния мениджмънт. Носител на Годишна литературна награда на Съюза на българските писатели за 2002 г.
Други статии от този автор

Посетители

14
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 4 часа
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 7 часа
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 1 ден
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 2 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 4 дни
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 5 дни
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 1 седмица
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 1 седмица
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 2 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А тук, ако намерите... преди 2 седмици