Драскулки - Проза

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2017 01 Neurons-Cosmos

 

2017 01 ZahariБлагодаря ти, Господи, че му изпрати тази болест!

Баща ми изкара само един курс химиотерапия и категорично отказа друг. Отказа лъчетерапия и всякакви други терапии. Искал да отиде на село „на чист въздух“ и да си говорят с майка ми.

Сядай сега тука и да си приказваме – казвал ѝ.

Защо не отидеш да си приказваш с пияниците от „Телевизора“ сега, отговаряла майка ми. После се поусмихвала и сядала отстрани до печката.

 

„Да знаеш обаче, от време на време му става нещо, унася се, започва да говори едни несвързани неща, може и да е от хапчетата, не знам… Вчера например разправя, моля ти се, както си бил говорел с теб по телефона, един ястреб да се спусне и да грабне едно зайче. Абе, казвам, какъв ястреб, какво зайче, казвам! Ти нещо, май, май… много ти дойде морфинът, май.“

 

За първа и последна година от живота си заедно, родителите ми започнали да си говорят. Дали са си казали каквото трябва? Знам, че баща ми разказвал сънищата си (когато въобще успявал да заспи) и в много от тях сестра ми и аз сме играели важни роли.

 

1: 43 минути след полунощ в Калифорния. Там където са изкопали гроба му, е още преди обяд. Ковчегът, предполагам, е най-лекият, който тези, свикнали да носят чужди ковчези, мъже, са носили – в последните дни от живота си бил по-лек от дете.

Имам да обработя триста шейсет и две дигитални снимки и крайният срок е утре. Триста шейсет и две снимки на успешни силиконови операции. Очите ми смъдят от цветове. Жена ми и дъщеря ми са отдавна в леглата. Не съм виждал малката от четири дни – прибирам се след като е легнала, а сутрин, когато майка ѝ я изпраща на училище, спя.

Зарязвам монитора, отивам до хладилника за още едно безалкохолно, с което да разредя водката си. Поотмествам студената диня и вадя пластмасовата двулитрова бутилка. Купих му диня днес, след като мама се обади, че най-сетне е издъхнал. Той обичаше диня. Обичаше и водка с кока-кола. Влизам в килера, светвам, разбутвам кашоните, сядам на пода и започвам да ровя в кутиите за обувки, натъпкани със снимки, разгръщам фотоалбуми.

Това, което търся, е малка стара фотография, изрязана вълнообразно, на която баща ми и майка ми танцуват. По начина, по който държат ръцете си разбирам, че е танго. Той е със сако, светла разгърдена риза, потен и усмихнат като в черно-бял италиански филм. Майка ми е отметнала глава назад и се смее с тези свои красиви, равни, здрави, бели зъби. Баща ми в този момент е щастлив. Майка ми – по-щастлива и от него. Не съм попадал на тази снимка отдавна, всъщност не съм сигурен дори, че е тук. Сега обаче, в 1часа и 54 минути, в тихия апартамент на другия край на света, далеч от местата на детството ми и от гроба, отреден за баща ми, виждам тази снимка по-ясно от всеки път, когато съм я държал в ръцете си. Виждам ги танцуващи, чувам музиката в тази работническа столова (на какъв ли глупав банкет са били?, на чия ли бедна сватба?), мирише ми на люляк от вазите по масите и на потта на баща ми.

Спомням си как миришеше той. Ако влизах в стая, където дълго е стоял баща ми, във въздуха се просмукваше някаква кисело-сладникава жилка, като от къс кърваво месо.

Толкова е хубав на тази снимка, която сега не успявам да открия. Тя е от преди да се появим ние със сестра ми. Мисля, че тук мама е бременна с мен. Била е, следователно, на деветнайсет, баща ми – на двайсет и шест.

 

Майка ми завършила селскостопанския техникум и я назначили за началник на новооткрития пощенски клон в едно доста живо село, недалеч от морето. Намерила си обожател в съседното войнишко поделение. Говорели с него по телефона с часове, той понякога ѝ свирел на китара в слушалката. Тя му пеела. Може би са се виждали за няколко часа, докато войникът излизал в гарнизонен отпуск. Може би са пили я лимонада, я боза. За какво ли са приказвали? Много години по-късно, в един кишав зимен ден, тя ще го срещне в съда, докато подава документите си за развод с баща ми. Ще се познаят. Ще клатят глави и ще се смеят, докато си свалят ръкавици и шапки, и шалове и се питат с очи какво стана с това време. Какво стана с това време, в което той се превърнал от новобранец в съдия, а тя – в паметник на един неуспешен брак. Къде отиде това време?

 

Но да не избързвам. Нека се върна тогава, когато майка ми се справяла със скуката и селския зной, слушайки обожателя си да подрънква с китара по телефона, и прелиствала илюстровано източногерманско списание за плетки. Било около обяд, когато иззад завоя до Пощата прогърмял мотоциклетен ауспух, след което се появил и виновникът за тези редове. Спрял в облак прахоляк, подпрял мотоциклета на степенка и хлътнал между нарязаните от найлон ленти пред зелената врата, над която пишело „Хоремаг“. Малко по- късно майка ми пресича улицата и също влиза в прохладното заведение, за да си купи вафли и да направи най-голямата грешка в живота си – да се усмихне на този непознат чаровник.

„Още тогава ми мина нещо, ама… Като го видях подпрян на този тезгях по обяд… Уж не пиел. Уж само едно малко… абе… патка с патката ти! Ами слушай какво ти казват хората! Не, та не! Любов. На ти любов сега!“

Родителите на майка ми, разбира се, били против. Всички били против.

С парите, събрани от сватбата, младоженците си купили тенджери.

 

Не знам да е имало някакъв конкретен случай, някакъв преломен момент, след който баща ми се превърна в това, с което израснах.

Той пиеше всеки ден. Напиваше се почти всеки. Колкото и да се напрягам, не помня нито един щастливо прекаран семеен ден, към който да се връщам в мислите си.

С течение на времето с по-малката ми сестра се научихме да имитираме нормалното детство на съучениците си. Аз имах приятели, с които играех след училище, пишех си домашните и бях общо взето добър ученик, макар, според учителите си, разсеян. Всъщност дните ми минаваха в един умело прикриван страх от това, което ще донесе вечерта. Ако имахме късмет, невидима сила щеше да е възпрепятствала баща ни да се напие. Ако имахме по-малко късмет, той щеше да е пил малко, но щеше да е в по-мирно настроение и тогава минаваше само с най-обикновени караници и обиди. Ако беше пил много, щеше да е агресивен в началото и щеше да има скандали, но се уморяваше бързо и заспиваше. Най-лошо бе, когато беше пил достатъчно, за да е раздразнен, но не му е стигнало. Тогава дори не му личеше, че е пил, но ние познавахме. Мразеше да му се казва, че е пил.

„Пил си. По очите те позн…“

Рязко замахване, плясък, главата на майка ми отхвръква настрана, тя изхълцва, от очите ѝ бликват сълзи. От тях баща ми се разярява още повече, ние със сестра ми се хвърляме помежду им. Той гледа през нас, посяга през нас, удря я през нас, очите му забити в нейните очи…

Баща ми не пиеше никога сам. Сами пият алкохолиците, обичаше да казва той. Никога и не допусна, че е такъв. Имаше нещо абсолютно уникално в пиянството на баща ми. Чичо Добчо например, който живееше на нашата улица и за него се знаеше, че е пияница и бие жена си Стефка поне веднъж седмично, си беше истински алкохолик. Но Добчо, също, беше невероятен дърводелец, майстор. Майстор бе и Бай Стефан – друг пияница от махалата и автомонтьор. Нямаше автомобил, който да го затрудни. Повечето алкохолици, които щях да срещна по-късно в живота си, бяха синеоки и много талантливи в това, което правеха – бояджии, зидаро-мазачи, музиканти, художници, фрезисти или поети. Баща ми нямаше никакъв талант. Ако се наложеше да закове гвоздей в дъска, неминуемо си разкървяваше пръста. И изкривяваше гвоздея. Ако трябваше да сложи резервна гума, ще счупи крика. Ако сменяше изгорели бушони, го удряше ток. Във всеки от тези случаи, той първо се оглеждаше за майка ми с онзи настървяващ се поглед и ѝ викваше. Баща ми не умееше да прави нищо.

 

Преди година и половина се събудих от изключително ярък сън. Този сън беше така необичаен и въздействащ, че веднага включих компютъра и го описах, опитвайки да съхраня колкото мога от него, преди светът да нахлуе отново в главата ми, да разгони детайлите и да го превърне в най-обикновена безмислица. Запазих го в паметта на компютъра като „Сън за баща ми“, заедно с други мои сънища, в специално отредената папка „Dreams“.

В същия ден мама ми се обади, за да ми каже за болестта му.

Carcinoma Recti Etani.

„Сън за баща ми“ е в Local Disc (C:). Опитвам да го „внеса“ в този разказ. Ето какво се получи:

 

??????????????????????????????????????????
???????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
???????????????????????????????????????????
??????????????????????????

???????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????
???????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
????????????????????????????????????????????????????????
???????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
?????????????????
???????????????????????????????????????????????????????
???????????????????????????????????????????????
???????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
???????????????????????????????????????????????
???????????????????????????????????????????????????????
????????????????????????????
???????????????????????????????????????????????????????
?????????????????????????????
????????????????????????????
???????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????

???????????????????????????????????????????????????????????
???????????????????????????????????????????????????????????
???????????????????????????????????????????????????????????
????????????????????????????????????????????????????????
???????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????
???????????????????????????????????????????????????????
?????????????????????????????????
???????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
???????????????????????????
???????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????
???????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
????????????
???????????????????????????????????????????????????????
????????
???????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????
???????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????
??????????????????????????????????????????????????????????

??????????????????????????????????????????????????????????
????????????????????????

 

В преинсталиране на операционни системи, при промяната на формати и имена на папки, нещо се е случило с този документ. Интересното е, че останалите текстове от тази папка са четими, единствено този има нужда от дешифриране. Това, което помня от този сън, е краят му. Нова година е, аз съм на някакъв купон тук, в Америка, всички наоколо се веселят, а аз говоря по телефона с баща си. Опитвам да го чуя какво казва, но е много шумно и все не успявам. Разбирам само, че има нужда от помощ. И усещам, че, за пръв път през живота си, е абсолютно искрен с мен. Започвам да плача. От другата страна на линията долавям, че плаче и той. Помня вкуса на сълзите си – топли, солени, вкусни сълзи – сълзите на дете. И както се случва единствено в сънищата, знам, че това са всъщност неговите сълзи, стичащи се по моето лице от другата страна на земното кълбо.

 

А всъщност аз не мога да плача. Имам форма на ксерофталмия („сухота на окото“) – нещо свързано с дефицит на витамин А, което се характеризира с анормална сухота на роговицата на окото. Не е някаква болка за умиране, така че не съм ѝ обръщал внимание. Аз просто не помня някога да съм плакал със сълзи.

 

Carcinoma Recti Etani.

Баща ми обичаше диня. Понякога се случваше мама да купи диня, а ние със сестра ми да я намерим, разрязана на две, с издълбана и изядена от двете половини среда. Кой родител ще изяде сърцето на плода!

Баща ми не успяваше да се задържи на работа. Все нещо се случваше и го съкращаваха или уволняваха. С времето ставаше все по-трудно не само да се живее с пиянството му, а и то да се поддържа финансово. И докато в онези години живота бе някак по-поносим вън от дома ни и всички татковци имаха работа, а всички майки – приятелки, нещата по едно време започнаха да се променят.

Кръчмата, в която баща ни ходеше, наричаха „Телевизора“, защото бе на един баир и от нея се виждаше главната улица, спирката, кой слиза и се качва на автобуса, кой върви надолу-нагоре и какво носи, докато се връща от работа.

Баща ми обичаше „Телевизора“. Аз обичах „Розовата Пантера Пинко“, която даваха само веднъж седмично в предаването на Кеворк Кеворкян.

Най-непоносимите дни от детството ми бяха следобедите на неделите. Мачовете по радиото, кафевият радиатор, скучната телевизия, жълтата крушка в средата на стаята. Баща ми ставаше неспокоен в късния следобед. Започваше да се върти, да се чуди какво да подхване, да се нервира от майка ми, която, без да вдига глава от плетката си, го наказваше с мълчание, заради скандала му от предната вечер. Който пък бе последица от мълчанието ѝ, заради вечерта преди това. После неизменно се стигаше до:

Свършиха ми цигарите.

Нали си купи?

Ами, изпуших ги.

Изпушил си ги! Нали знам какво искаш!

Слушай!

Няма какво да слушам, знам къде отиваш.

Никъде не отивам. За цигари отивам.

Прави каквото искаш!

Абе какво ти се обяснявам на тебе…

Вратата се блъсва. Майка врътва очи по онзи безпомощен начин, стисва

устни и продължава още по-втренчено да плете. От време на време тръска глава, помръдва вежди, въздиша, потънала в онези нейни мрачни, неми диалози с невидимия ни баща. Смрачава се. Майка ми слага да готви. Подрежда масата под жълтата дрезгава крушка в средата на стаята и все поглежда към вратата с онази физиономия „кога най-сетне ще се върне“. Реже ожесточено дебели филии хляб с вечно тъпия ни нож, разхвърля ги между чиниите. Баща ни естествено не се връща. Сядаме. Гледаме Кеворк Кеворкян. „Розовата Пантера“ ще започне всеки момент. Цял ден я чакам тази „Розова Пантера“. Майка ми не издържа.

Хайде, върви да му казваш да си идва!

Ама…

Няма, „ама“… Тръгвай! И без „ама“!

Не може ли…

И ти ли ще ме ядосваш сега!?

Поне да гледам „Розовата Пантера“…

Няма да избяга Розовата пантера.

Мразех да ходя до „Телевизора“. Там беше гадно и опушено и баща ми се дразнеше като ме видеше, подиграваше ме, че съм мамино детенце, наричаше ме с обидни имена. Когато отивах, вече беше пил много. Ако обаче не отидех, щеше се напие повече и ставаше по-лошо. Много често изтървах „Розовата Пантера“. А и да не я изтървях, неминуемият скандал помрачаваше удоволствието.

С годините ламарините, от които бе направен „Телевизора“, поръждавяха от дъждовете, а хората, които пъплеха по баира, ставаха все по- приведени и се връщаха с все по-малко в раираните си найлонови торбички. После изведнъж кръчми се появиха във всеки гараж и баща ми престана да ходи на „Телевизора“.

 

Когато се напиеше, понякога силно си стискаше зъбите и те скърцаха.

Особено, когато побеснееше и започнеше да посяга на майка ми. Понякога я удряше, понякога я душеше. Със сестра ми през годините открихме някаква логика и ритъм в повторителността на тези епизоди, което обаче не ни помагаше да ги предотвратим. Общо взето, баща ни побесняваше около най- хубавите празници – Нова Година, рождените ни дни, Великден, важни юбилеи… Изобретателността, с която намираше повод да се измъкне от къщата, заслужава други страници.

 

Аз влязох в казармата на осемнайсет.

От писмата на майка ми не ставаше ясно как са нещата вкъщи, но по тона на сестра ми можех да си представя. С него нямах какво да си кажа. От време на време научавах някои от абсурдите, до които той стигал в пиянството си – как намерил и изпил ракията, която чичо ми Ангел заделил, за да донесат на свиждането ми, как изчезнали на сестра ми парите за екскурзия с класа до Бачковския манастир, как изпил на баба ми пенсията за един следобед.

След две години се уволних.

Срещнах момичето, с което продължих живота си. Баща ми започна някак да избледнява в мен и неговите злодеяния започнаха да ми се струват нереални. Образът на майка ми обаче взе да става някак по-богат и нюансиран. Тя постепенно взе да се превръща от онази красива мъченица на детството ми, в слабохарактерна жертва на един насилник. Защо не се развеждаше тази жена? Защо продължаваше да живее в този кошмар? Старото оправдание – заради децата – вече не вървеше. Аз не бях дете, а и не живеех там. Защо не помислеше за сестра ми, която бе все още ученичка и живееше под един покрив с него? Започнах да ставам все по-агресивен и осъдителен в разговорите с майка ми.

С него не говорех отдавна. Не исках да имам нищо общо с него. Смених фамилното си име. Не му разреших да види новородената ми дъщеря.

 

После заминахме за Америка. Скоро след това сестра ми се ожени в Швеция.

Майка ми, изправена най-сетне пред факта, че трябва да остане с него наистина сама, решава да направи най-смелата крачка в живота си.

Развежда се с него.

За пръв път от десетилетия баща ми оставаше да се справя с дните си без чужда помощ. В този период от моя живот аз нямах време и желание да мисля за него, достатъчно бях зает със себе си.

Carcinoma Recti Etani.

 

Няма и помен от снимката, която търся. Преровил съм половината кашони и албуми. Намирам много други, които ме докосват както само стари снимки могат да го правят. Ето, дълго изследвам например малка цветна снимка, правена от жена ми край едно езеро в Охайо, на която тригодишната ни дъщеря е на раменете ми и се смее по онзи свой начин, по който не се смее вече от години. На едното ѝ колянце, забелязвам, има кора от рана, по чудо неразчоплена.

 

Изненадах се, когато научих, че, вместо бързо да удари екзистенциалното си дъно, както предвиждах, баща ми намерил работа като нощен пазач в моята бивша гимназия. Баща ми – работа!?

Както никога преди това, поисках да го чуя. Обадих се в Езиковата, намерих телефонния номер на будката, в която той прекарваше нощите си.

„Ало? Татко, аз съм.“ – Мълчание. – „Ало?“

„Алоу-у-у…“ – Малко по-тих глас, отколкото очаквах. Сигурно от връзката.

„Ало, татко.“

„Ей, американец! Откъде се обаждаш?“

„От Америка.“

„Много хубаво се чуваш. Колко е там сега при вас?“ – Гледам палмите навън.

„При нас е обяд.“

„Ей, виж ти! Тука – нощно време.“

„Какво правиш?“

„Ами – на. Гледам телевизор.“

„Как е работата?“

„Ами, как да е… Работа. Кибича тука.“

„Татко, идваме в България след седмица. Искам да се видим.“

 

Срещнахме се в бирария „Алба“ в единайсет часа преди обяд.

Седнахме отвън на зелените дървени маси, все още влажни от снощния дъжд, юнското слънце прозираше между листата на големите липи.

Баща ми нямаше зъби.

Беше се докарал с една от моите хавайски ризи, които останаха в гардероба, след като заминахме за Америка, и бе обут с онези жалки бежови обувки – мрежички, овлажнени от локвите, които не е успял да прескочи. И нямаше зъби. Изглеждаше като една доброкачествена версия на това, което помнех от него. Аз пих „Загорка“ с пържени картофи със сирене, за него поръчах водка с кока-кола и салата „Снежанка“. Какво се случи тогава? Какво толкова исках да се случи? Дали съм очаквал да намеря всички отговори? И то ей така – защото съм кацнал от Америка и съм го измъкнал от една оплюта от мухите будка, и съм почерпил с водка, кока-кола и „Снежанка“? Поговорихме малко за времето в Калифорния, колко е хубаво, че няма зима, колко е прост американският президент и как учениците в Езиковата гимназия се дрогират.

Carcinoma Recti Etani.

После изведнъж отнякъде се появиха група познати и се развикаха, когато ме видяха, и се запрегръщахме с тях, и… това беше. Татко се извини, че трябва да застъпва на смяна след два часа и тръгна. Аз обещах да му се обадя и да се видим както трябва, а не така – замалко. Не го направих.

Намерих зъболекарка, платих ѝ предварително и изпратих татко да си направи протези при нея. Не можех да оставя баща си без зъби.

 

Години по-късно, в едно много глухо, последно телефонно обаждане, той ще ми признае, че това бил най-големият подарък, който някой му бил правил. Такива думи от него!

„Ало!“

„Мамо, здрасти. Как си?“

„Баща ти е много зле.“

„Какво му има?“

„Рак.“

„Рак?“

„Днес ще го оперират.“

„Много ли е зле?“

„Много.“

„Идвам си.“

„Чакай. Не бързай сега! Знаеш колко искам да те видя, но ако е само за това, недей да…“

„Идвам.“

 

Точно 24 часа ми трябваха да стигна от Калифорния до леглото на баща ми. Студено е. Улиците на моето детство са затрупани в сняг, кметът е обявил бедствено положение. Едва намирам такси. Отнема ужасно много време да стигна болницата. Шофьорът е пуснал радио и мисли за нещо свое си. Отстрани на тротоара виждам как се подхлъзва минувач и маха с ръце, за да възстанови равновесието си. Спираме пред бариерата на болницата. Мълчаливо плащам.

 

„Няма да го познаеш“ – предупреждава майка ми. Не е ден за свиждане, но ни пуска една от санитарките, която навремето била чистачка в Пощата на мама.

„Началник…“ – циганката ни води по безлюдния студен коридор и се оглежда – „…бъзру, чи ку на види доктура, многу ша вика. Тоз многу лош. Да’й някой друг, иди-доди, ама тоз… мали-и-и-и-и-и!“.

Влизаме в интензивното. Баща ми спи. Това, което напомня баща ми, спи. Лицето му е кафяво-жълто, слабо и спокойно. От него, като тънки бледи пипала, се протягат към живота тръбички с течности. Операцията била вчера, докато съм летял. Вадя стария си „Никон“ и снимам в едър план пръстите му. Забелязвам, че има черно под ноктите си – не са ли му измили ръцете тук? После отварям блендата докрай, за да оставя ненужните детайли без фокус и снимам ръката му, отпусната върху кафявото болнично одеяло. Сменям няколко ъгъла, докато пълзя с обектива нагоре. Когато достигам лицето му, ме сепват гледащите в мен сини, още мътни от упойката, очи.

„Ей… американец…“ – опитва да се усмихне той. По устните му е засъхнало нещо жълтеникаво. – „За некролог ли ме тъкмиш?“ – Смутен, оставям апарата върху вчерашните вестници на шкафчето, до чашата със зъби, и го прегръщам.

Carcinoma Recti Etani.

 

„Изрязали сме много“. Хирургът, който го е оперирал, ми подава меката си хладна ръка и кой знае защо не ме гледа в очите. „Разбрах от майка ви, че не живеят заедно, а и с вас не е поддържал връзка. Много напреднала фаза… Защо се е оставил така…“ Има нещо слузесто в гласа на този доктор, не ми харесва. „Ще остане да полежи малко тук, да наблюдаваме раната, ще се правят промивки… После ще се продължи с химиотерапия и така…

Излизам от кабинета му, намирам една от сестрите, бутам ѝ някакви пари и я моля да изкъпе баща ми и да се грижи за него. И да му изчисти калта под ноктите.

На излизане от болницата пресмятам наум дали съм ѝ платил достатъчно. Колко е достатъчно?! За един ден снимки понякога печеля повече, отколкото годишната пенсия на баща ми плюс надниците му на пазач в оплютата от мухи барака пред Езиковата гимназия. Не съм му пращал и един долар – знаех, че щеше да го изпие.

 

„Гъз глава затрива.“ – Баща ми, вече с по-нормален цвят на лицето, няколко дни след операцията опитва да се шегува.

Carcinoma recti etani.

Изрязват му ректума. Прекарват му някакви тръбички и му залепят една торба отпред на корема, в която се събират изпражненията.

„Работа ли ми е да си гледам лайната?!“ – възмущава се той.

„Е, поне няма да има нужда да си бършеш задника.“ Опитвам аз.

„Ама нали после пак ще ме оправят? Ще ми върнат червото… там отзад, нали?“ – пита колебливо той.

„Да, бе, спокойно! Трябва да зарасне първо и после пак ще ти зашият червото, където му е мястото“ – лъжа безочливо аз. Докторът обясни, че, за да „изчистят“ всичко, е трябвало да режат много навътре, нямало как да се оправи ректума после.

„Така ще е, с торбички ще ходи, сега много хора ги носят, не е проблем“ – казва доктор Мазнев, докато прибира папката с името на баща ми в чекмеджето си.

Гъз глава затривал.

 

Сега е късно след полунощ. Продължавам да ровя из старите снимки и все безуспешно. Вече са го заровили. Майка ми сега е направила кюфтета и боб. Баща ми не обичаше агнешко. Събрали са се роднини и приятели. Всеки разказва по някоя случка за него. Ще си пийнат, ще хапнат и ще се разотидат.

 

„Този вид тумор дава разсейки сравнително късно, така че баща ти може и да е късметлия“ – казва Мазнев в коридора, преди да се разделим. „Но трябва да се продължи лечението. Промивки, процедури и така… Има хора- живеят с години след това.“

Carcinoma Recti Etani.

 

Майка ми: „Вуйчо ти Гошо ми каза, че го видял и бил отслабнал много. Абе, вика, да не е болен нещо тоз човек, върви го виж! Хич не ми изглежда добре тоз човек. И аз отидох.“ Намерила го в гарсониерата, сам и слаб, и завит с родопско одеало по обяд, пред повторение на Слави Трифонов. Ужасила се. Намерила приятели, качили го насила в кола и го завели на лекар. Направили му изследвания и станало ясно, че е тумор.

После дошла операцията, а след нея дойдох аз.

 

Мама не искаше да чуе и дума да стане друг да се грижи за него. Опитвахме със сестра ми да я убедим, че ще е най-добре да плащаме на някого да го гледа. Без успех. Спокойно и твърдо майка ни отхвърляше всяко подобно предложение.

След като го изписаха от болницата и полежа в апартамента на мама в „Чайка“, баща ни поискал да отиде на село, където имаме къща. Майка ми нагласила една стая за него и една за себе си. Следващата година я изкараха там двамата. Как са прекарали времето си заедно, какво ли са правили сами и с демоните на миналото си?

 

Аз започнах да му се обаждам по телефона често.

Говорехме си за съвсем незначителни неща, а понякога за по-сериозни. Международното положение обсъждахме задължително, отделяхме време и на Европейската общност и нашето членство там, за комшията Стоян и злото му куче, за сланата в градината, за покрива на къщата, дето май напролет трябвало нещо да се види… Говорех най-често от мобилния си, докато шофирах. Имах често работа в Лос Анджелиз, прекарвах часове в трафик на отиване и връщане, у дома се прибирах само да довърша поредния проект и ако успея да поспя малко.

Никога не съм прекарвал повече време с татко от тази последна година по телефона.

Веднъж, карайки по магистралата над Солана Бийч и говорейки с него, забелязвам как отдясно, в лагуната на Дел Мар, малък ястреб се стрелва в тревата, забива нокти в нещо и се заиздига бързо обратно нагоре. Прелита на метри от мен и виждам, че е грабнал малко зайче в ноктите си. Веднага прекъсвам каквото сме приказвали и му разказвам какво съм видял. Той подсвирва – „Брей, какви зайчета, какви ястреби… Ама има ли животни въобще при вас? Аз все си мисля, че Америка е само небостъргачи, бетон, стъкло…“

 

С времето започнах да очаквам с трепет момента, в който той вдига слушалката от другата страна:

„Ало-у-у-у.“ – Гласа му.

„Татко, как си“ – бодро виквам аз.

„Гледам телевизор…“

„А-а-а, хубаво! И какво дават?“

„Глупости.“

„Е, за какво ги гледаш?“

„Ами, гледам аз, нищо не гледам! Чакам да се обадиш“.

 

Последната година от живота си татко прекара, без да може да ходи.

Последната половин година – без да може нито да седи, нито да лежи.

Спял полуправ или подпрян, обясни майка ми.

Последните месеци – без да спи.

Последните седмици – без да яде.

Последните дни – без да пие вода.

Carcinoma recti etani.

 

Аз имах още един много ярък сън, в който татко беше театрален актьор. Беше много добър в ролята си, естествен, движеше се и говореше с лекота и непринуденост. Звъннах сутринта на майка ми, за да ѝ го разкажа.

„Ами той играеше в театър. Имаха си група, играеха пиеси.“

„Наистина!?“

„Е, няма да те лъжа сега! Той си беше артист, като го срещнах.“

„Защо не си ми казвала досега?“

„Ами не е ставало на въпрос, затова. Играха една пиеса, „Всяка есенна вечер“ се казваше.“

„Всяка есенна вечер?“

„Да.“

„Той добър ли беше?“

„О, много добър беше.“

На следващия ден баща ми издъхна.

 

Допивам водката си и се изправям. Не успях да намеря проклетата черно-бяла снимка. Без да светвам в кухнята, изхвърлям празната бутилка в коша, оставям чашата в миялната машина. Сещам се, че има диня. Вадя я, оставям хладилника отворен, за да свети. Слагам я на мивката и забивам ножа в нея. В стаята с хрущене пръсва свежест. Разрязвам динята на две. Издълбавам средата на едното парче и лакомо го захапвам. Зъбите ме заболяват от студеното, по брадата ми потича сладък сок. Изяждам едната половина и впивам ножа в другата. Спирам, изваждам го. Избърсвам бавно острието и го оставям настрани. Връщам каквото е останало от плода в хладилника.

После влизам на пръсти в стаята на дъщеря ми, пипнешком намирам лицето ѝ, погалвам я. Свличам се на пода, облягам гръб на леглото ѝ, забивам глава между коленете си.

По някое време се изправям отново, затварям вратата след себе си. Изгасям крушката в задушния килер, където съм прекарал последните няколко часа, и изведнъж някаква едва доловима жилка миризма ме докосва. Сладникаво-кисела, като от къс кърваво месо.

По бузата ми се търкулва капка. Не съм сигурен дали е сълза – не помня да съм плакал досега, но не ми се иска да я избърша.

Излизам на терасата и вдишвам свежия влажен въздух преди призори. Поклащат се силуетите на палмите, далеч някъде изплаква сирена на линейка.

Отварям сгъваемия стол, сядам, прегръщам колене и гледам на изток, докато ивицата хоризонт над пустинята започва да изсветлява.

 

Из сборника „Кратка история на самолета“
Изд. „Сиела“, София 2012

Захари Карабашлиев
Захари Карабашлиев е български белетрист и драматург. Дебютният му роман „18% сиво“ (2008) има междувременно двадесет и четири издания и е класиран сред стоте най-любими книги на българите в кампанията „Голямото четене“. „18% сиво“ печели „Цветето на читателите“ – литературна награда, присъждана за търговски успех на книга от веригата книжарници „Хеликон“. Пиесата „Откат“ получава Голямата награда на конкурса „Нова българска драма“ (2008), а пиесата „Неделя вечер“ – най-престижната театрална награда за драматургия в страната, „Аскеер“. Захари Карабашлиев е автор на сборник разкази „Кратка история на самолета“ (2009), както и други книги. Понастоящем е главен редактор на издателство „Сиела“.
Други статии от този автор
Посетители: 88

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Никой на никого не пречи,... преди 1 час
  • Гост писа Още
    В подкрепа на горната... преди 2 часа
  • culbert cullen писа Още
    Имате ли нужда от... преди 1 ден
  • White Barde писа Още
    То същото като в... преди 2 дни
  • Атанасов писа Още
    По традиция у нас... преди 2 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Интересен и оригинален... преди 4 дни
  • meritus писа Още
    Всеки може да го прави,... преди 5 дни
  • Кунев писа Още
    Критичката на Путин и... преди 6 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Много интересна статия.... преди 6 дни
  • Мина Ветренска писа Още
    Прекрасно, тъжно и... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Умно написана... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Не споделям изцяло... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Цял живот работя с... преди 2 седмици
  • Светла Каменова писа Още
    Напълно подкрепям... преди 2 седмици
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Заглавието е неточно и... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Силата на ИДИЛ не е в... преди 2 седмици
  • Петър Петров писа Още
    Алвин Тофлър отдавна е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук, където на... преди 2 седмици
  • Маргарита Хубенова-Дюлева писа Още

    Джон обича живота -... преди 2 седмици
  • анатоли кирилов писа Още
    "АЛТЕРНАТИВА ЗА ГЕРМАНИЯ... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Шпенглер е човек, който... преди 3 седмици
  • Благо писа Още
    Като студент четох... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Щото сме чели Шпенглер? И... преди 3 седмици
  • Павел Павлов писа Още
    Конструирането на... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    „Колежката по-горе Кети... преди 3 седмици