Драскулки - Проза

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

 

2015 03 Orwell Catalonia
Джордж Оруел (с кученце в ръка) по време на Гражданската война в Испания
(На заден план, с очила, се вижда Ърнест Хемингуей)

 

Глава ХІІ[1]

Най-лошото в това да си търсен от полицията2 в град като Барселона е, че всички кафенета отварят толкова късно. Когато си принуден да спиш без покрив над главата, обикновено се будиш по зазоряване, а никое от кафенетата в Барселона не отваря преди девет часа. Затова трябваше да чакам с часове, преди да мога да изпия чаша кафе или да се избръсна. Чувствах се странно, когато виждах анархистките лозунги по стените на бръснарниците, според които даването на бакшиш е забранено. „Революцията разкъса оковите ни“, гласеше надписа на едно от окачените по стената парчета хартия. Искаше ми се да кажа на бръснаря, че скоро отново ще му надянат веригите, ако не внимава поне малко повече.

Върнах се обратно в центъра на града. Червените знамена, които допреди се вееха по сградите на POUM, бяха свалени; тяхното място заемаха републикански флагове, а пред входовете се мотаеха групи въоръжени членове на Нападателните отряди.[2] В центъра за Червена взаимопомощ на ъгъла на площад Каталония полицаите се бяха забавлявали, изпочупвайки всички прозорци. Щандовете за книги на POUM също бяха опустошени, таблото за обяви малко по-надолу по Рамблас беше облепено с онази карикатура – маската и фашисткото лице под нея. В дъното на улицата близо до кея се натъкнах на странна сцена – група доброволци, все още опърпани и кални, явно току-що завърнали се от фронта, отпуснали се в пълно изтощение върху столовете, които ваксаджиите бяха оставили там. Знаех кои са, дори разпознах един от тях. Това бяха членове на доброволните отряди на POUM, завърнали се вчера от фронта и установили, че POUM е поставена извън закона, а те трябва да спят на улицата, тъй като домовете им са обискирани периодично от полицията. Всеки като тях, който се завръщаше в Барселона, се оказваше изправен пред избора да се крие или да отиде в затвора, което не е особено приятен начин да те посрещнат след три или четири месеца на фронта.

Оказахме се в доста странно положение. Нощем бяхме преследвани бегълци, но денем можехме да водим почти нормален живот. Всяка сграда, за която се знаеше, че е приютявала поддръжници на POUM – или дори тези, за които това само се предполагаше – беше поставена под наблюдение. Невъзможно беше също да отседнеш в хотел или пансион, тъй като имаше нареждане при настаняване на нови посетители, хотелът незабавно да уведоми полицията. На практика това означаваше, че трябва да прекарваме нощите на улицата. От друга страна, в град с размерите на Барселона, денем човек можеше да се чувства в относителна безопасност. По улиците кръстосваха групички от местни и валенсиански членове на Нападателните отряди, карабинери и обикновени полицаи. Освен това имаше Бог знае колко цивилни агенти, но все пак нямаше как да спират всеки минувач и ако човек изглеждаше нормално, можеше да се движи необезпокояван. Основното беше да избягваме сградите на POUM или кафета и ресторанти, в които сервитьорите ни познаваха. Този ден, както и следващия, прекарах доста време в една от обществените бани. Това ми се стори добър начин да си убивам времето и същевременно да остана незабелязан. За нещастие, същата идея беше хрумнала и на много други, така че няколко дни по-късно – когато вече бях напуснал Барселона – полицията обискира една от обществените бани и арестува голямо количество „троцкисти“, така, както са дошли на този свят.

Някъде по средата на Рамблас се натъкнах на един от ранените, които познавах от санаториума. Кимнахме си едва забележимо, както беше обичайно по онова време и успяхме дискретно да се срещнем в едно от кафенетата нагоре по улицата. Той се беше измъкнал, когато полицията нахлула в санаториума, но както и повечето останали, след това се оказал на улицата. Беше само по риза, наложило се да избяга бързо и не успял да си вземе връхна дреха; нямаше и никакви пари. Описа ми как един от Нападателните отряди смъкнал големия цветен портрет на Мурин от стената и го накъсал на парчета. Самият Мурин (един от основателите на POUM) беше пленен от фашистите и се смяташе, че вече е разстрелян от тях.

С жена ми се срещнахме пред Британското консулство точно в десет часа. Макнеър и Котман се появиха почти веднага след мен. Първото, което ми казаха, щом се срещнахме беше, че Боб Смайли е мъртъв. Умрял в затвора във Валенсия – никой не можеше да каже при какви обстоятелства. Беше погребан почти веднага, а на местния представител на ILP[3] – Дейвид Мъри – било отказано да види трупа.

Разбира се, веднага предположих, че Смайли е бил разстрелян. По това време всички си мислехме подобни неща, въпреки че по-късно установих, че не винаги сме били прави. След време като причина за смъртта му беше посочен спукан апендисит, а впоследствие един от освободените затворници разказваше, че тогава Смайли наистина е бил в много лошо здравословно състояние. Така че, по всяка вероятност, историята с апендисита можеше и да се окаже вярна. Изглежда отказът на молбата на Мъри да види тялото е бил продиктуван единствено от чистата злоба на някой безименен чиновник. Все пак трябва да вметна, че Боб Смайли беше едва на двадесет и две години, при това определено беше един от най-силните хора, които познавам. Единствен той от всичките ми познати испанци и англичани успя да прекара три месеца в окопите, без дори за миг да се почувства зле. Толкова силни хора като него рядко умират от възпален апендисит, ако за тях положат съответните грижи. Когато човек види как изглеждат испанските затвори – особено временните арести, пригодени за политически затворници – лесно може да си представи каква е вероятността болен човек да получи необходимите грижи в подобно учреждение. Тези временни арести могат да бъдат наречени единствено „зандани“, няма друга дума, която да им съответства по-добре. Вероятно в Англия все още е имало подобни тъмници през осемнадесети век. Хората там биваха наблъсквани заедно в малки стаи, където нямаше достатъчно място дори да легнат, често ги държаха в зимници или подобни помещения без никакво осветление. Това съвсем не беше временна мярка – в някои случаи арестантите оставаха без достъп до дневна светлина в продължение на четири-пет месеца. Хранеха ги отвратително и недостатъчно – те получаваха две чинии чорба и две парчета хляб на ден. (След няколко месеца, все пак, дажбата изглежда се подобри незначително.) Съвсем не преувеличавам, питайте всеки политически заподозрян, който е бил задържан в испански затвор. Разполагам с описания на испанските затвори от няколко независими източника. Те са в общи линии единодушни и затова нямам никакви основания да се съмнявам в тях. Освен това и сам имах възможността да добия известни впечатления от испанските затвори. Един приятел англичанин, който беше арестуван, след време спомена, че преживяванията му в затвора „правят случая със Смайли доста по-разбираем“. Неговата смърт не е нещо, което лесно мога да забравя или простя. Той беше смело и талантливо момче, изоставило учението си в университета в Глазгоу, за да се бие с фашистите и неизменно беше изпълнявал задълженията си на фронта с готовност и безукорна смелост. За награда намериха за необходимо да го хвърлят в затвора и да го оставят да умре като животно. Знам, че когато става дума за голяма, кръвопролитна война, е безсмислено да се вдига шум за смъртта на този или онзи. Една авиационна бомба, метната над оживена улица, причинява много повече страдания от почти всяко политическо преследване. Това, което, обаче, ме вбесява в подобна смърт е нейната крайна безсмисленост. Да загинеш в битка – добре, това очаквахме всички; но да те хвърлят в затвора, дори без някакво измислено обвинение, а просто поради сляпата си омраза и да те оставят да умреш съвсем сам, това вече е нещо съвсем различно. Не съм в състояние да проумея как подобни действия – при положение, че случаят със Смайли съвсем не беше изключение – допринасяха за крайната ни победа в тази война.

Този следобед с жена ми посетихме Коп. Позволяваха посещения на затворници, които не са incommunicado[4], но беше опасно човек да го прави повече от веднъж или два пъти. Полицията наблюдаваше посетителите и ако забележеха някой, който идва прекалено често, имаше опасност да го набележат като „троцкист“ и сам той да се озове в затвора. Това вече се беше случило с доста хора.

Коп вече не беше incommunicado, така че лесно получихме разрешение да го видим. Когато ни превеждаха през стоманените врати на затвора, се разминахме с един испански доброволец, когото познавах от фронта; извеждаха го двама души от Нападателните отряди. Очите ни се срещнаха и отново разменихме един от онези невидими поздрави. Първият човек, когото видяхме вътре, беше американски доброволец, който няколко дни по-рано беше потеглил към фронта. Документите му бяха наред, но го бяха арестували на границата, вероятно защото все още носел кадифени бричове, издаващи принадлежността му към доброволните отряди. Разминахме се, сякаш сме напълно непознати. Това беше ужасно. Познавах го от месеци, бяхме споделяли една землянка, той помогна да ме пренесат до санитарния пункт, когато бях ранен и все пак не можех да постъпя по друг начин. Пазачите, облечени в сини униформи, душеха навсякъде. Щеше да бъде прекалено опасно да покажа, че познавам толкова много хора.

Така нареченият „затвор“ в действителност беше обикновен приземен етаж на магазин. В две стаи, всяка от които по около двадесет квадратни фута, бяха наблъскани почти сто души. Мястото ми напомняше за календарите с изображения на Нюгейт[5] - с тези вмирисани купчини боклук, наблъсканите едно върху друго човешки тела, липсващите мебели, голия каменен под, пейката и окъсаните одеяла, бледата слънчева светлина, която се процеждаше през спуснатите стоманени кепенци. По мръсните стени бяха надраскани революционни лозунги: „Visca POUM!“, „Viva la Revolucion!“ и други подобни. Вече няколко месеца мястото се използваше като разпределителен пункт за политически затворници. Чуваха се оглушителни крясъци. Това беше единственият час за посещения, така че беше претъпкано с хора и едва успявахме да се проврем между тълпата. Повечето посетители принадлежаха към най-бедните слоеве на работническата класа. Жени, разопаковаха жалки пакети с храна, донесени за затворените им съпрузи. Сред затворниците имаше и няколко ранени от санаториума. Двама от тях бяха с ампутирани крака, единият дори не беше успял да си вземе патериците и подскачаше на един крак. Видях също едно момче на около дванадесет години – очевидно възрастта му не беше попречила да го арестуват. Въздухът беше пропит от онова зловоние, което се появява винаги, когато натъпчеш на едно място тълпа хора, без да осигуриш съответните хигиенни условия.

Коп си проправи път през тълпата, за да се срещне с нас. Окръгленото му, открито лице изглеждаше както обикновено. Въпреки цялата мръсотия тук, успяваше да поддържа униформата си спретната, дори беше открил начин да се бръсне. Сред затворниците имаше още един офицер в униформа на Народната армия. Докато се разминаваха отдадоха чест един на друг и този жест беше направо трогателен. Коп изглеждаше в чудесно настроение. „Е, май всички ще бъдем разстреляни“, каза той в приповдигнато настроение. От думата „разстреляни“ направо ме побиха тръпки. Куршум беше проникнал наскоро в тялото ми, усещането беше все още твърде ярко и не можех да си представя, че същото ще изпита мой близък познат. По онова време приемах като нещо сигурно, че всички, които са заемали ръководни позиции в POUM, наистина ще бъдат разстреляни. Слуховете за смъртта на Нин[6] се разпространяваха бързо, освен това знаехме, че POUM е обвинена в предателство и шпионаж. Всичко подсказваше, че ще има шумен и, без съмнение, нагласен процес, последван от неизбежното избиване на изявените „троцкисти“. Ужасно е да видиш свой приятел в затвора, съзнавайки, че не можеш с нищо да му помогнеш. Наистина нямаше какво да направя, нямаше смисъл дори да се обръщам към белгийските власти, защото Коп беше нарушил законите на собствената си страна, пристигайки в Испания. Трябваше да оставя жена ми да говори през повечето време, писукането[7] ми не можеше да се чуе в цялата шумотевица. Коп ми разказваше за хората, с които се беше сприятелил тук – затворници и пазачи, някои от които се оказаха свестни момчета, но други тормозеха и биеха по-плашливите затворници; описваше ми и храната, която била истинска „помия“. За щастие, се бяхме сетили да вземем малко храна и цигари. Коп продължи да разказва за документите, които конфискували при ареста му. Сред тях било писмото от военния министър, адресирано до командващия инженерните операции полковник в източната армейска група. Полицията го задържала и отказвала да го върне; вероятно то лежеше на бюрото на директора на полицията. Много от случилото се можеше да бъде избегнато, ако това писмо беше достигнало назначението си. Веднага съобразих колко важно можеше да се окаже това писмо. Официално писмо от този вид, съдържащо препоръките на военното министерство и генерал Посас, би доказало еднозначно невинността на Коп. Цялата сложност беше в това да се установи, че писмото наистина съществува. Ако някой в дирекцията на полицията го беше отворил, то най-вероятно вече беше унищожено. Имаше само един човек, който можеше да вземе това писмо обратно: офицерът, до когото беше адресирано. Коп се беше сетил за това и беше написал писмо до него, което ме помоли да изнеса тайно от ареста и да го изпратя по пощата. Очевидно, обаче, щеше да бъде по-бързо и по-сигурно, ако го занеса лично. Оставих жена ми с Коп, изтичах навън и след дълго търсене открих свободно такси. Всяка минута беше от значение. Сега беше около пет и половина, полковникът вероятно щеше да напусне кабинета си около шест, а до утре писмото щеше да е Бог знае къде – унищожено или затрито в купчината документи, която набъбваше след арестуването на всеки нов заподозрян. Кабинетът на полковника се намираше във Военното министерство, надолу по улицата покрай кея. Когато хукнах по стълбите, един часовой от Нападателните отряди препречи пътя ми с дългия си щик и поиска документите ми. Размахах пред очите му моята демобилизационна заповед, очевидно не можеше да чете и затова ме пусна да мина, впечатлен от този мистериозен „документ“. Вътрешността на сградата представляваше огромен и сложно устроен лабиринт, виещ се около вътрешния двор. На всеки етаж имаше стотици кабинети и, тъй като това беше Испания, никой не можеше да ми каже къде е този, който ми трябва. Повтарях отново и отново: „El coloneljefe de ingenieros, Ejеrcito del Este![8] Хората насреща ми се усмихваха и с отработен маниер свиваха рамене. Всеки, когото успявах да накарам да направи нещо повече от това, ме пращаше в различна посока – нагоре по онези стълби, надолу по другите, по нескончаеми коридори, които се оказваха без изход. Времето изтичаше. Имах странното усещане, че всичко това е просто кошмар: тичането нагоре-надолу по стълбите, тайнствените хора, които се появяваха и изчезваха незнайно къде, надзъртането през открехнати врати, които разкриваха разхвърляни кабинети, отрупани с документи бюра и неуморно тракащи пишещи машини. Времето изтичаше, а заедно с него щеше да си отиде и един човешки живот.

Все пак, стигнах навреме и дори за моя изненада бях изслушан. Не успях да се добера до полковника, но се срещнах с неговия адютант – младок в спретната униформа, с големи неспокойни очи, който дойде да говори с мен във фоайето. Започнах припряно да разказвам своята история: идвам от името на висшестоящ офицер, майор Хорхе Коп, който бил изпратен с важна мисия на фронта, но се оказал арестуван по погрешка. Писмото до полковника било конфиденциално и трябва да бъде върнато на приносителя без никакво бавене. Служил съм с Коп няколко месеца, той е много добър офицер, очевидно арестуването му е грешка, полицията го е сбъркала с някой друг и т.н. и т.н. Продължих да описвам в най-големи подробности колко важна е мисията на Коп, осъзнавайки, че това ще привлече вниманието му. Вероятно всичко му е прозвучало като някаква странна приказка, с моят неописуем испански, който преливаше във френски при всяко запъване. Най-лошото беше това, че гласът ми ме предаде още в началото и единствено с нечовешко напрягане можех да докарам някакво зловещо грачене. Ужасяваше ме мисълта, че всеки момент може да изчезне съвсем или че дребничкият офицер ще загуби желание да ме слуша. Чудех се какво ли си е мислел по повод гласа ми – дали е сметнал, че съм пиян или просто страдам от гузна съвест?

Все пак той ме изслуша търпеливо, кимайки с глава и ме удостои с предпазливо съгласие. Да, наистина изглежда е станала грешка. Очевидно въпросът трябва да бъде проучен. Mañana – тук вече протестирах разгорещено. Само не mañana! Въпросът беше спешен, Коп вече трябваше да е на фронта. На пръв поглед офицерът отново се съгласи. Тогава дойде въпроса от който се опасявах от самото начало:

„Този майор Коп в коя част е служил?“

Нямаше как, ужасната дума трябваше да бъде произнесена: „В доброволните отряди на POUM.“

„POUM!“

Ще ми се да можех да опиша ужаса в гласа му. Вероятно не е излишно да припомня какво беше отношението към POUM в този момент. Шпиономанията беше достигнала своя връх, вероятно всички добри републиканци за ден или два са повярвали искрено, че наистина това е гигантска шпионска организация, подчинена на немците. Да кажа нещо подобно на офицер от Народната армия, беше като да отида в кавалерийски клуб след Червената тревога и да се обявя за комунист[9]. Тъмните му очи обходиха внимателно лицето ми. След дълга пауза той каза бавно:

„Вие твърдите, че сте служил с него на фронта. В такъв случай вие също сте от доброволните отряди на POUM?“

„Да.“

Той се обърна и изчезна в стаята на полковника. Можех да чуя откъслечни реплики от техния оживен разговор. „Всичко свърши“, помислих си в този момент. Никога няма да успеем да вземем писмото на Коп. Освен това щеше да се наложи да призная, че съм от POUM и без съмнение щяха да позвънят на полицията и да ме арестуват – още един троцкист щеше да им падне в ръцете. В този момент, обаче, адютантът излезе от кабинета на полковника, сложи фуражката си и отсечено ми заповяда да го последвам. Отивахме в кабинета на директора на полицията. Пътят беше дълъг, около двадесет минути пеша. Дребничкият офицер маршируваше сковано пред мен, не разменихме нито дума по целия път. Когато стигнахме до кабинета на директора на полицията, отпред имаше тълпа противни на вид негодници – очевидно полицейски агенти, информатори и шпиони, които се бяха скупчили пред вратата. Дребният офицер влезе, последва дълъг и оживен разговор. Можех да чуя как тонът се повишаваше, яростта напираше в гласовете им, представях си буйната им жестикулация, свиването на раменете и блъскането по масата. Очевидно полицията отказваше да предаде писмото. Най-накрая офицерът се показа, беше зачервен, но носеше голям плик. Това беше писмото на Коп. Бяхме спечелили една малка победа, която, както се оказа по-късно, нямаше ни най-малко значение. Писмото беше надлежно доставено, но началниците на Коп не успяха да го измъкнат от затвора.

Офицерът ми обеща да предаде писмото. „А какво ще стане с Коп?“, попитах аз. Не може ли да го освободят още сега? Той отново сви рамене. Това било съвсем друг въпрос. Не знаеха защо е арестуван. Можел само да ме увери, че ще бъде проведено съответно разследване на случая. Нямаше какво повече да ми каже, време беше да си тръгва. Разменихме си леки поклони и тогава се случи нещо странно и трогателно. Дребничкият офицер се поколеба за момент, след това пристъпи крачка напред и стисна здраво ръката ми.

Не мисля, че мога да опиша колко дълбоко ме развълнува тази негова постъпка. Звучи като нещо незначително, но не беше така. Трябва да разберете какво изпитвахме тогава – ужасната атмосфера на подозрения и омраза, лъжите и слуховете, плакатите в крещящи цветове, разлепени по стените, според които всички като мен бяха фашистки шпиони. Трябва също да напомня, че стояхме пред кабинета на директора на полицията, сред долната пасмина на разказвачите на измислици и агентите провокатори, всеки от които можеше да знае, че съм търсен от полицията. Беше като да се ръкуваш на публично място с немец по време на Втората Световна война. Допускам, че по някакъв начин е успял да се убеди, че в действителност не съм фашистки шпионин, но все пак това беше голям жест от негова страна.

Отбелязвам тази случка, колкото и тривиална да ви звучи, защото това е нещо типично испанско – проблясък на благородство, на каквото испанците са способни дори при най-тежки обстоятелства. Имам много ужасни спомени от Испания, но съвсем малко от тях са от самите испанци. Помня само два случая, в които успяха да ме вбесят и като сега се замисля за всеки от тях, съм склонен да приема, че вината е била почти изцяло моя. Без съмнение те са щедри хора и все още пазят благородството на характера, което е толкова неприсъщо на нашия век. Тъкмо то ме кара да се надявам, че в Испания дори фашизмът ще приеме относително мек и поносим вид. Съвсем малко испанци притежват тази пъклена ефикасност и последователност, без които съвременната тоталитарна държава е невъзможна. Забавна илюстрация на това твърдение представлява случката отпреди няколко нощи, когато полицията претърси стаята на жена ми. В интерес на истината, тези претърсвания са твърде любопитно нещо. Дори ми се щеше да бях присъствал на някое от тях, въпреки че може би е по-добре, че не съм, защото сигурно щях да си изпусна нервите.

Полицията провеждаше претърсванията по утвърдената технология на ОГПУ и Гестапо. В малките часове на нощта се чуваше блъскане по вратата, нахлуваха едновременно шест души, палеха лампата и заемаха различни, очевидно предварително уговорени позиции из помещението. След това претърсваха всички стаи (включително банята) с немислима акуратност. Почукваха по стените, повдигаха килимите, изучаваха внимателно пода, опипваха завесите, оглеждаха по ваната и радиаторите, изпразваха чекмеджетата и куфарите, преглеждаха и осветяваха с фенерче една по една дрехите в тях. Конфискуваха всяко парче хартия, включително книгите и намачканите листа в кофата за боклук. Изпаднали направо в екстаз, когато установили, че притежаваме френски превод на Mein Kampf. Ако това беше единствената намерена от тях книга, съдбата ни щеше да бъде решена още тогава. Очевидно човек, който чете Хитлер, не може да не е фашист. В следващия момент, обаче, се натъкнали на екземпляр от брошурата на Сталин, Как да ликвидираме троцкистите и другите изменници, която донякъде ги успокоила. В едно от чекмеджетата имаше пакет с цигарена хартия. Разкъсали всички пакети и разгледали хартийките вътре една по една, в случай, че на някоя има тайно послание. Това упражнение им отнело около два часа. През цялото време, обаче, никой не претърсил леглото. Докато претърсвали стаята, жена ми просто си лежала на него. Под матрака можело да има половин дузина леки картечници, да не говорим за малка библиотека с троцкистки документи под възглавницата. И въпреки това никой не направил и опит да претърси леглото, дори не надзърнали под него. Не мога да повярвам, че това е типичния начин, по който действа ОГПУ. Напомням, че почти цялата полиция беше под контрола на комунистите и участващите в претърсването вероятно бяха партийни членове. Но те бяха също испанци – затова да извадят от леглото една жена вероятно им се е видяло прекалено. Тази част от работата тихомълком била прескочена, което на практика обезсмисляше цялата процедура…

Най-накрая успяхме да прекосим границата без повече инциденти. Влакът имаше първокласни вагони и вагон-ресторант, какъвто за пръв път виждах в Испания. Съвсем доскоро в испанските железници имаше само един клас пътнически вагони. Двама детективи обикаляха влака и записваха имената на чужденците, но когато ни срещнаха във вагон-ресторанта явно решиха, че сме достатъчно благонадеждни. Беше странно как всичко се променяше така бързо. Само преди шест месеца, когато властта беше в ръцете на анархистите, трябваше да изглеждаш като пролетарий, за да не те закачат. По пътя между Перпинян и Сербер един французин, търговски пътник, който беше в нашето купе ми каза сериозно: „Не трябва да се показвате в Испания в този вид. Свалете яката и вратовръзката. В Барселона сигурно ще ги скъсат“. Със сигурност преувеличаваше, но това показваше начина, по който все още гледаха на Барселона. На фронта анархистите се спречкаха с един елегантно облечен французин и съпругата му, вероятно единствено защото изглеждаха прекалено буржоазно. Сега беше тъкмо обратното – буржоазният външен вид беше единственото ни спасение. В паспортната служба провериха дали не сме в списъка на заподозрените, но благодарение на „ефективната“ работа на полицията се оказа, че имената ни, дори това на Макнеър, не фигурират в него. Бяхме претърсени от глава до пети. Сред вещите ни не откриха нищо уличаващо, с изключение на моята демобилизационна заповед, но карабинерите, които ни обискираха не знаеха, че 29 дивизия е бившата дивизия на POUM. Така успяхме да се промъкнем през границата и след само шест месеца аз отново стъпвах на френска земя. Единствените сувенири от пребиваването ми в Испания бяха мехът от козя кожа и едно от онези тенекиени кандила, които арагонските селяни пълнят със зехтин – формата им е почти същата като тази на керамичните светилници, използвани от римляните преди две хиляди години. Взех това кандило от една порутена колиба и по незнаен начин то беше останало в багажа ми.

Оказа се, че сме се измъкнали тъкмо навреме. Първият вестник, на който попаднах, обявяваше арестуването на Макнеър по обвинение в шпионаж. Испанските власти бяха избързали малко с публикуването на това съобщение. Слава Богу, тук „троцкистите“ не подлежаха на екстрадиране.

Чудя се какво ли е първото нещо, което се предполага да направи човек, когато пристигне в мирна страна от държава, в която по това време се води война. Аз лично изтичах до първата будка и се снабдих с толкова пури и цигари, колкото можех да натъпча в джобовете си. След това всички отидохме в бюфета на гарата и изпихме по чаша чай. Това беше първият чай с прясно мляко, който пиех от много месеци насам. Трябваха ми няколко дни, докато свикна с идеята, че мога да си купя цигари когато си поискам. Всеки път очаквах вратите на магазина да се окажат затворени и на тях да е закачена табела с надпис „No hay tabaco“.

Макнеър и Котман се канеха да продължат към Париж. Ние с жена ми хванахме влака до Банюлс, първата гара нататък по линията, усещайки че се нуждаем от малко почивка. След като разбраха, че идваме от Барселона местните не ни посрещнаха особено топло. Отново и отново се повтаряше един и същи разговор: „Идвате от Испания? На чия страна се бихте? На правителството? О!“ – и отношението към мен охладняваше видимо. Този малък град изглеждаше пълен с поддръжници на Франко, без съмнение заради множеството испанци фашисти, които бяха потърсили убежище там след началото на войната. Сервитьорът в едно от кафенетата, които посещавах често, също беше такъв и ми хвърляше унищожителни погледи, докато ми сервираше аперитива. В Перпинян беше съвсем различно; там пък се оказа дотолкова пълно с поддръжници на правителството, че различните политически фракции заговорничеха една срещу друга почти, както в Барселона. Имаше едно кафене, където произнасянето на думата „POUM“ веднага можеше да ти спечели нови френски приятели и усмивки от страна на сервитьора.

Мисля, че останахме около три дни в Банюлс. Тук непрекъснато усещах странно безпокойство. Това е тих рибарски градец, далече от бомбите, картечниците, опашките за храна, пропагандата и политическите интриги. Трябваше да чувствам облекчение и да се радвам, че съм тук. Не чувствах, обаче, нищо подобно. Това, което бях видял в Испания, не ми даваше мира. Не можех да го забравя, въпреки че вече бях далеч – спомените бяха по-живи от всякога. Мислехме, говорехме, сънувахме непрекъснато за едно и също – Испания. От месеци си повтаряхме, че щом „се махнем от Испания“ ще отидем някъде в Средиземноморието, за да си починем на спокойствие и да половим риба, но когато най-после бяхме осъществили плановете си, чувствахме единствено скука и разочарование. Времето беше студено, вятърът непрекъснато духаше откъм морето, а самото то беше мътно и бурно. Край скалите около пристанището се беше събрала мътна вода, примесена с пепел, рибарски плувки и рибешки вътрешности. Звучи налудничаво, но и двамата искахме да се върнем в Испания. Въпреки че това нямаше да помогне на никого, а само да причини още повече беди, искаше ни се да бяхме останали, за да ни арестуват като останалите. Опасявам се, че не успях да ви опиша какво означаваха за мен тези няколко месеца, прекарани в Испания. Разказах няколко случки, но не бих могъл да предам чувствата, които те събудиха в мен. Всичко е смесено с гледки, миризми и звуци, които не могат да бъдат изказани с думи: миризмата в окопите, планинските изгреви, разтеглени на немислими разстояния по върховете наоколо, смразяващия пукот на куршумите, ревът и ослепителния блясък на бомбите, ясната студена светлина на Барселонските утрини, тропотът на ботуши по плаца в казармата, декемврийската вяра в революцията, опашките за хляб, червено-черните знамена и лицата на испанските доброволци, преди всичко тъкмо тези лица – лица на хора, които познавах някога, а сега са се разпилели Бог знае къде, някои – паднали в битка, други – осакатени, трети – затворени, но повечето, поне така се надявам – все още живи и здрави. Пожелавам им успех, надявам се някой ден да спечелят своята война и да изгонят от Испания всички натрапници – немци, руснаци и италианци. Тази война, в която играх така незначителна роля, е запечатала в паметта ми ужасяващи спомени, но въпреки това не съжалявам, че участвах в нея. Когато човек е видял с очите си, дори за кратко, подобно бедствие – защото независимо от изхода на войната, тя е и ще бъде ужасно бедствие, не само заради кръвопролитията и физическите страдания – резултатът е неизбежна загуба на илюзиите и цинично разочарование. Колкото и да е странно, обаче, преживяванията ми само усилиха вярата ми в човека. Надявам се, че разказът ми не е създал погрешно впечатление, но едновременно с това смятам, че при обсъждането на подобни теми никой не може да бъде докрай верен на истината. Трудно е да бъдеш сигурен за каквото и да било, освен за това, което си видял със собствените си очи. Съзнателно или несъзнателно пристрастията на всеки се отразяват в написаното от него. В случай, че не съм го казал по-рано, ще го кажа сега: пазете се от моя фанатизъм, допуснатите от мен фактически грешки и изопачаването на фактите, предизвикани от ограничената ми гледна точка. Пазете се от същите тези неща, когато четете която и да било друга книга, разказваща за този период от испанската гражданска война.

Заради спохождащото ни напрапливо усещане, че трябва да сторим нещо – въпреки че нямаше кой знае какво за правене – напуснахме Банюлс с един ден по-рано от планираното. С всяка миля, която изминавахме на север, Франция ставаше все по-зелена и по-спокойна. Далеч от планините и лозовите насаждения, обратно към брястовете и тучните поляни! Като минах през Париж на път към Испания, той ми се стори унил и повяхнал, много по-различен от града, който бях посетил осем години по-рано, когато животът беше евтин и никой не беше чувал за Хитлер. Половината от старите кафенетата се оказаха затворени поради липса на клиенти, всички бяха обсебени от високите цени и страха от войната. Сега, след бедността на Испания, дори Париж изглеждаше жизнерадостен и преливащ от благополучие. Изложението вървеше с пълна пара, макар че в крайна сметка успяхме да го избегнем.

А след това обратно в южна Англия, към един от най-зализаните пейзажи на този свят. Докато пътувах, особено при положение, че кротко се възстановявах от морската болест, потънал в меката тапицерия на влака, не можех да повярвам, че някъде на този свят нещо се случва наистина. Земетресения в Япония, глад в Китай, революция в Мексико? Не се безпокойте, млякото утре ще бъде на стълбите, New Statesman излиза в петък. Индустриалните центрове са далеч, тежкият пушек и бедността са скрити от кривината на земната повърхност. Това тук е старата Англия, която познавам от детските си години: край железопътната линия са избуяли диви цветя, в ливадите се разхождат замислено прекрасни коне с лъскава козина, по бреговете на мудните поточета растат върби, потъналите в зелената си прегръдка брястове са скупчени един до друг, малките къщички с тучни градини и необятния тих пущинак в околностите на Лондон, шлеповете, носещи се бавно по тинестата река, познатите улици, рекламите за мачове по крикет и обявите за сватби на членове на кралското семейство, мъжете с бомбета, гълъбите по площад „Трафалгар“, червените автобуси, сините полицаи – всичко е потънало в дълбокия английски сън, от който се страхувам, че ще бъдем грубо изтръгнати от тътена на бомбите.

Превод от английски език: Росен Люцканов
(Откъсът е публикуван първоначално в електронното списание „NotaBene“)

Източник

 


[1] Книгата е подготвена за печат от издателство „Кванти“. Превод от английски: Росен Люцканов

[2] Оруел участва в Испанската гражданска война на страната на POUM (Partido Obrero de Unificaciуn Marxista) – Работническа партия за марксистко обединение, чийто членове са предимно анархисти, бивши комунисти и социалисти, противопоставящи се както на Франко, така и на сталинския социализъм. Между тях има и редица троцкисти. В периода, за който става дума в тази глава, POUM е обявена извън закона от завзелата властта социалистическа партия – Б. пр.

[3] Под „нападателни отряди“ Оруел има предвид създадената от Испанската социалистическа партия (PSUC) милиция – Б. пр.

[4] Некомуникативен, неспособен да установи комуникация. В испанските затвори по време на войната затворник, който няма право на посещения и дори на среща с адвокат – Б. пр.

[5] Новата порта (New Gate) e основният укрепен пункт в западната част на Лондон. Построена е от Хенри І и е използвана като затвор от 1188 г., разширена и укрепена през 1420 г. Разрушена по време на бунта на Гордън през 1780 г., но възстановена три години по-късно. Разрушена е отново през 1903 г. Календарът, за който споменава Оруел, излиза под името Newgate Calendar от 1820 г. и представлява продължение на така наречения „Кървав указател на злодеите“, издаден в пет тома от Сандърс през 1760 година. По същество, това е хроника на престъпленията, придобили най-голяма публична известност през съответния период – Б. пр.

[6] Андрес Нин е един от водачите на работническото движение в Испания. Известно време работи в Съветския съюз, където подкрепя троцкистката опозиция срещу политиката на Сталин. Заедно с Хоакин Мурин основава POUM през 1935 година. Отвлечен е от контролираната от социалистите полиция по пряка заповед на Сталин, измъчван от агенти на НКВД и разстрелян тайно пет дни по-късно, на 20 юни 1937 в околностите на Мадрид – Б. пр.

[7] Оруел е ранен в гърлото малко преди описваните събития.

[8] „Полковникът – началник на инженерни войски. Източен фронт“ (исп.) – Б. пр.

[9] Inedependant Labour party (Независима трудова партия) – английска социалистическа партия, много от чиито членове участват в Испанската гражданска войска – Б.пр.

Джордж Оруел
Джордж Оруел е литературният псевдоним на Ерик Артър Блеър (1903–1950) – един от най-влиятелните британски писатели, критици и политически коментатори на 20-ти век. Той е най-известен с двете си книги, критикуващи тоталитаризма изобщо (1984) и Сталинизма конкретно (Фермата на животните), които пише и публикува към края на живота си.
Други статии от този автор
Посетители: 109

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Нека безсмъртните се... преди 17 часа
  • Златко писа Още
    Банално, разбира се, но... преди 17 часа
  • Гост писа Още
    Да имаш избор е само... преди 18 часа
  • Гост писа Още
    Като бях някъде след... преди 18 часа
  • Радомир Парпулов писа Още
    Благодаря Ви, г-н... преди 20 часа
  • Гост писа Още
    Мисля, че "Гост" е прав.... преди 20 часа
  • Радомир Парпулов писа Още
    Гост писа:
    Не ми харесва как светът...
    преди 20 часа
  • Никодим Димов писа Още
    "През следващите дни и... преди 3 дни
  • Кети Мирчева писа Още
    Не виждам смисъл от... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Jedem das Seine! преди 6 дни
  • П. Полянов писа Още

    Читателите са уморени... преди 6 дни
  • Мина Ветренска писа Още
    В интерес на България и... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Благодаря, ама това... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за похвалните... преди 1 седмица
  • д-р Иван Симеонов писа Още
    Браво, доц. Минчев!... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Спасяването на евреите е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Това последното е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Из „Реквием за никого“... преди 1 седмица
  • Румяна Станкова писа Още
    Обобщенията и... преди 1 седмица
  • Петър Анев писа Още
    добре е да се познава и... преди 2 седмици
  • Ставро писа Още
    Органически устав на... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    “… Между тях и нас се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Публикувам, както обявих... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Може би не "България... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Хм, кукловоди имат... преди 2 седмици