Драскулки - Проза

1 1 1 1 1 Оценка 80% (1 гласуване)

 

2016 05 Palmi

 

Въздъхна и наведе глава. Не искаше да вижда какво става на площада. В продължение на толкова години, откакто всеки ден седеше на този ъгъл, му се налагаше да бъде свидетел на какво ли не. Предпочиташе, когато беше сам. В очакване да се появят първите туристи. Щеше да бъде най-доволен, ако само те идваха. Защото през по-голяма част от времето на площада се събираха момчета и момичета от съседните сгради – с излющени фасади, опадала мазилка, сиви на цвят – и вдигаха невероятен шум. Крещяха, вместо да говорят, тичаха безцелно, прегръщаха се и високо се смееха, правеха маймунски физиономии или караха велосипедите си в кръг и надаваха ужасни писъци. Най-много се трупаха пред жалката градина, която общината направи и не засади с цветя, а остави бабите и майките им, да напълнят с боб, чушки и дори тикви. Не можеше да се начуди, че отглеждаха и тикви. От неговото място на ъгъла изглеждаха като натъркаляни човешки глави. Отпита се да ги оприличи с нещо по-неутрално или дори ободряващо, не успя и отново въздъхна.

Привечер се появяваха по-големите. Те бяха по-сдържани, но и по-опасни. Превръщаха стискането на ръцете, прегръдките и удряне на дланите в сложна церемония. Опитваше се да разбере какво замисляха. От всичко най-отвратителни бяха постоянните кражби. Във всеки турист момчетата и момичетата виждаха само своя бъдеща плячка. От всички надебелелия напоследък Едуардо беше най-безмилостен. Вероятно само така му изглеждаше. Не правеше нищо различно от останалите гамени. И той дърпаше чантите на жените или фотоапаратите от ръцете на разсеяни или разглеждащи старините японци. После с голяма скорост се спускаше по някоя от съседните улички. Само дето беше доста по-арогантен.

Беше безсмислено да ядосва и на Едуардо, и на приятелите му. Почти нищо не можеше да промени. Затова наведе глава, опрял плътно гръб в стената. Обичайната му стойка. В черната мека шапка пред върховете на обувките му имаше не повече от едно евро на дребни стотинки. Наведе се и събра с върховете на пръстите каквото успя. Останаха само две монети да подсещат за какво е шапката в краката му. Въздъхна тежко, от ъгъла към него идваше Едуардо. Явно беше скрил чантата. Издърпа я със сила от възрастната госпожа. Вървеше наклонена настрани, като че ли с нарушен център на равновесие. Изглеждаше съвсем безпомощна. Спомни си как жената безпомощно размаха ръце. Искаше да каже нещо, устните ѝ се движеха. Не успя да произнесе дума. Едва когато Едуардо изчезна се чу съвсем тихо: Помощ!… Помощ!… Нямаше кой да ѝ помогне. Не и на това място. Тя само погледна към неговия ъгъл. Към възрастния мъж с шапка в краката. Скоро се загуби от погледа му.

Сега Едуардо нагло се появяваше на същото място. Едва ли беше запомнил как ходеше възрастната жената. Не изпитал никаква жалост към пострадалите. Подиграваше им се, говореше с презрение за тях. За него всички обрани бяха наивници, които само чакаха той да се появи. Повтаряше, че животът му е постоянен екшън. Вървеше с изправена глава и високомерно се оглеждаше. Предишният ден се спречка с двамата братя на Стефания. Първо се направи, че не ги забелязва. Обърна внимание само на нея. Целуна я по бузата, погали я по корема. Личеше си, че е бременна.

– Защо не сте постоянно заедно? – попита го единият от братята. – Трябва да я вземеш при себе си. Имаш напълно самостоятелна стая.

– Нали си има къща.

– Ти си поел някакви задължения към нея. Изпълнявай ги. Имате връзка.

– Оставете ме на спокойствие! Всичко е между Стефания и мене.

– Ние сме ѝ братя. Не мисли, че ще имаш спокойствие, ако я изоставиш.

Едуардо махна с ръка: досаждаха му. Двамата братя на Стефания не бяха като него. Вярно, заедно израснаха, но те от години работеха в близкия парк. Окопаваха и оформяха алеите, грижеха се за патиците в езерото, чистеха шадраваните. Едуардо им се присмиваше, че подмивали и слона. Имаше статуя на огромен слон, до който се снимаха туристите, и си играеха децата. Вярно, работата беше държавна, плащаха им всички осигуровки, но не можеха да се сравняват с него. Накрая той прегърна разплаканата Стефания, двамата се отдалечиха, и ги остави да скърцат със зъби.

Сега се оглеждаше за някой, с когото щеше да му е интересно. Напоследък беше прибавил поне още петнайсет-двайсет килограма. Имаше меки бузи и корем, който преливаше над колана на дънките. Личеше си въпреки пуснатата върху тях развлечената блуза. Когато започна да краде беше слаб, с остро лице, носът му стърчеше като перка на акула. Постоянно се оглеждаше за потенциални жертви.

По това време на площада бяха само двамата със стария просяк.

– Всичко ли наоколо виждаш? – попита Едуардо и извади от пакета цигара, повъртя я между пръстите, чак тогава я пъхна в устата си. – Израснахме пред твоите очи.

– Не е точно така.

– Защо, по цял ден си на ъгъла. А ние от години се събираме отсреща.

– Обикновено не вдигам поглед. Не се интересувам кой какво прави.

– Напротив. Сигурен съм, че всичко виждаш.

– Казах ти, не. Повече ме интересува какво има на дъното на шапката ми.

– Нищо няма. Почти нищо. – Едуардо запали цигарата с клечка кибрит и се ухили предизвикателно, после добави: – Ние пораснахме, а ти остаря.

– Когато дойдох за първи път на това място бях достатъчно стар. Знаех

достатъчно за живота. От нищо повече не се интересувах. И нямах почти никакви желания.

– Косата ти не беше толкова бяла.

– Косата няма значение. Все тая каква е на цвят.

Едуардо дръпна дълбоко от цигарата, задържа дима и почти веднага му обърна гръб. Беше забелязал двама японци. С тъмни костюми и фотоапарати, провесени на гърдите. Идваха в готическия квартал да търсят забележителности. Оглеждаха фасадите на околните сгради. От другата страна на градината с тиквите беше застанал индианец с червеникаво пончо и подрънкваше на кухата си китара. Двамата се запътиха натам. Обикновено японците избираха някой, когато питаха дали могат да снимат площада, и чак тогава включваха фотоапаратите. Единият изостана и извади портфейла си. Явно търсеше дребни. Едуардо беше от едната му страната. Всичко предвидил, премислил, подготвил. Бързо протегна ръка, дори не се видя, че взима портфейла, и се спусна към близката уличка. Дребничкият японец го последна. Лицето му изразяваше огромно учудване. Възрастният просяк веднага наведе глава. Повече не искаше да види. Впери поглед в двете дребни монети. Те също го дразнеха. Предпочиташе пред очите му да има нещо съвсем друго, което осмисля съществуванието или му придаваше различен смисъл. Не знаеше точно какво. Сигурно затова за секунда затвори очи. Чувстваше неприятно напрежение. След малко отново наблюдаваше площада. Вторият японец чакаше приятелят си. И се разхождаше напред-назад.

Зад оградата на градината с боба и тиквите бяха се появили момчета и момичета от обичайната по това време групичка. Гледаха с насмешка към японеца. Скоро се появи и Черния. Имаше космато петно на лявата буза. И често го докосваше с цяла длан. Черния събираше парите от тези, които продаваха дрога. Сега никой друг не го интересуваше, оглеждаше се за Едуардо. Не беше се отчитал повече от седмица. Казваше, че няма вечно да работи за някого. Предпочитал да се погрижи за себе си. Групичката почти веднага започна да се разпада. Момичетата си тръгнаха едновременно, тихо говореха, и само поздравиха Черния. Някои от момчетата удариха по една длан с него да демонстрират приятелските си отношения. Всъщност всички се страхуваха от него. Знаеха за какво е дошъл. И някой със сигурност беше успял – вероятно с мимика – да му подскаже, че Едуардо е наоколо.

Черния изчака всички да се отдалечат и също изчезна в страничните улички. Тогава се появи вторият японец. Усмихваше се и показа на приятеля си портфейла с парите в него. Прибра го във вътрешния джоб на сакото, двамата си размениха сдържани кимвания, поговориха: изглежда уточниха какво беше се случило, и се отдалечиха. Направо не му се вярваше какво беше се случило. И същевременно го очакваше.

Малко след като изчезнаха се появи Едуардо. Идваше с бързи крачки към него. Едното му око беше полузатворено, подуто и мораво на цвят. Приближи и попита:

– Какво, радваш ли се?

– Нямам причина.

– Знам, че се радваш. Мразиш ме и се радваш.

– Забранил съм си всякакви чувства. Затова застанах на този ъгъл. И от толкова време стоя. Искам да разбера дали съм постигнал истинското спокойствие.

– Ти си един гаден и жалък старец. Никой не те обича. И ти никога не обичаш.

– Не знам какво да ти отговоря.

– Не те питам. И не ми отговаряй.

Едуардо изрита шапката му и двете монети прозвъннаха. Завъртя се на пръсти и щеше да продължи. Както беше се обърнал не забеляза, че Черния беше почти до него. Не му достигаха няколко градуса, за да го види. Трябваше само малко, съвсем малко да се завърти, и щеше да види движението на острието. Още беше ядосан, че старият просяк беше станал свидетел на провала му. Тогава просякът заговори отново и шансът Едуардо да реагира навреме намаля още повече.

– Нали знаеш защо те настигна японецът?

– Защо?

– Дебел си. Преди бягаше бързо. Сега можеш да обираш само стари жени.

– Гаден старец – каза Едуардо и се обърна към него. – Много си гаден!

– А ти си затлъстял. Прекалено дебел за крадец по улиците.

Тогава ножът на Черния като мълния достигна отстрани корема на Едуардо. Острието изчезна, отново се появи, пак изчезна.

– Коремът ти е мек – добави просякът.

Ножът излезе още веднъж от корема на Едуардо. Старецът се изправи, направи три крачки, колкото бяха нужни да достигне шапката. Вдигна я и я изтупа в бедрото си. Върна се на старото място. Преди да седне се огледа за двете дребни монети. Никакви не се виждаха. Едуардо лежеше по корем, хъркаше, пълзеше на лакти. С единия крак, свит в коляното, искаше да се опре по-стабилно. Опитa да се надигне, лактите му се отделиха от асфалта, не успя да се задържи и отново запълзя. Цялото му тяло се кривеше, ръцете и краката правеха хаотични движения. Въпреки усилията измина съвсем кратко разстояние. Следата зад него беше почти черна.

Палми Ранчев
Палми Ранчев е български поет и писател. Бил е боксьор, треньор, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Автор е на стихосбирките: "Шапката на скитника", "Манхатън, почти събитие", "Парцаливо знаме", "Хотелска стая", "Среднощен човек: биографии" и "Любовник на самотни улици и запустели къщи". Носител е на няколко второстепенни литературни награди. Негови разкази и стихове са превеждани на английски, френски, полски, унгарски, турски, сръбски, гръцки и други езици.
Други статии от този автор
Посетители: 141

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 1 час
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 16 часа
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 17 часа
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 2 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 5 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Никола Бенин писа Още
    Накш-е-Рустам (Naqsh-e Rustam):... преди 3 седмици