1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

2015 11 meaning of life

 

…Бос, с черни шорти и гол до кръста, чичо Картал застана в средата на двора между двете къщи. В едната ръка държеше бръснарските принадлежности, а в другата – кофа.

– Шахин, ела да ми поливаш!

Момчето дотича от старата къща. В селото нямаше вода, носеха я от бунара и когато чичо Картал се връщаше в града, се миеше и бръснеше на двора между двете къщи. Тревясалото място беше царство на кокошките, а сянката на магарето, което по цял ден не помръдваше и гледаше в една точка, го обикаляше и то приличаше на слънчев часовник. Сега утринните лъчи преминаваха през листата на големия орех и хвърляха дантели по земята. Левият крак на чичо настъпваше дантелата, а десният оставаше на слънце.

Момчето загреба с канчето. Чичо Картал се насапуниса, взе самобръсначката и взрян в огледалцето, което Шахин държеше пред него се зае с бръсненето. После старателно се изми от главата до кръста, избърса се, тръсна в шепата одеколон и се разтърка като пръхтеше от удоволствие. Сетне докато почистваше четката и самобръсначката, се обърна към момчето, сякаш продължаваше прекъсната пред някаква пълна аудитория лекция, а не се намираше насред двора, обрамчен от гъстата букова гора:

– … и така постепенно стигаме до убеждението, че понятията смисъл на живота и тайна на живота са синоними. Значи, какво знаем? Ами знаем, че на всеки е отредено ограничено време, но не знаем колко. Всичко произлиза едно от друго и всяко нещо се ражда с името си – баща ти например се е родил Захир, ти Шахин, после твоите синове, внуците и така нататък… Но все по-често се улавяме, че сме изпълнени с неудовлетворение от постигнатото – струва ни се, че е малко, че сме прахосали земното си време за маловажни неща, а сме могли да извършим подвиг например, да станем космонавти, конструктори, откриватели…

– А защо не го правим? – удиви се Шахин.

– Парадокс! – вдигна пръст чичо Картал, – представяш ли си, страдаме, като загубим пари, часовник или някакъв имот да речем, а нехаем когато пилеем безценното си време за глупости и празни занимания!

Чичо метна влажната кърпа през шията, огледа с вдигната глава ликуващото утро, усмихна се и промърмори:

– Вместо да се радваме на всеки миг, на всяка буболечка и тревичка…

Всеки път Картал говореше така неразбираемо и непостижимо за детския ум, но онази сутрин Шахин запомни недоволството му от човешкото прахосничество и беше съгласен с него. Всъщност, винаги взимаше страната на любимия си чичо Картал, най-малкият брат на баща му, който беше студент в София. След всеки негов монолог се опитваше да вникне в казаното, но бързо се уморяваше. Вечер сядаше в ъгъла на кухничката и вадеше подарената му от Картал тетрадка. Тя беше голяма, с твърди корици на ситни като незабравка сини цветенца – на предната имаше изрисуван етикет и там с едри черни букви беше написано: „Тетрадка-речник“. Момчето прехапа долната си устна и занарежда килнатите неравни букви: „Чичо Картал пак така хубаво говори за животът…“ изобщо не се подвоуми между живота и животът, защото на тоя свят нямаше нищо по-важно от него.

…Дните летяха, Шахин порасна някак неусетно и за него самия. Една привечер се улови, че заглежда някак пὸ иначе две момичета от долната махала, нещо в гърдите му се разтопи, зяпна и се изчерви. Скоро престана да се изчервява, започнаха да го мяркат да се шмугва из ракитака, откъдето се разнасяше смях и развълнуван момичешки шепот. Така стигна до онова място, където записа: „Започнах да разбирам някои неща от животът.“

Буквите не подскачаха като преди – редеше ги напрегнат, стиснал устни, но доволен от себе си…

…Зачу се гласът на майка му, събуди го:

– Шахииин! – донасяше се някъде от сайванта, – млякото стана на прах, тютюна изгоря… Тютюнаааа… Къде се дяна, бре? Шахииин…

Ох! Тютюнът! На тая земя от всяко робство човек може да се освободи, от всяко иго има измъкване. От тютюна няма.

Записа: „Прибрахме последния тютюн. Ама ни наваля. После орахме. Аз орах, тате даваше акъл… Вечер нижем… През деня хвърляме тор… Напролет пак орем, пък преди да садим хвърляме азота. Азота е животът…“

…Йониката му взе душата: уж малка една такава, пък свири с много гласове. Напусна читалищната зала последен, без да откъсва очи от свирача – младо момче, малко по-голямо от него, пък как свири само! Танцуваха, пяха, рецитираха някаква поетично-музикална композиция. Шахин хич и не ги забеляза. Очите му не се откъсваха от йониката. Попиваше звуците, следеше омаян пръстите на свирача… Другите си тръгнаха, той стоеше до вратата и гледаше как прибират инструментите. Онзи на йониката домъкна голям кожен калъф, прибра клавиатурата вътре, намота кабелите и ги сложи в специалната преграда отстрани. Душата на Шахин пърхаше.

Изтича при чичо си Картал, който беше се върнал от София. Той придремваше, уморен от пътуването. Шахин го разтърси, заразказва задъхан, възбудата пресичаше думите му наполовина, а чичо Картал примигваше. Накрая махна вяло с ръка:

– А, йоника ли? Нищо и половина! Роялът, моето момче, роялът е голямата работа. Йоника… хм! – и клюмна на възглавницата.

Шахин го остави. Беше му хубаво както никога. Прибра се омагьосан, сърцето му биеше леко и често като на птиче. Още не знаеше, че само любовта и мечтата могат да предизвикат такова вълнение. Прибави в тетрадката: „Филиз е хубава като йоника. Искам тя да ми е животът!“. Затвори сините корици и се загледа в падащия навън здрач. Филиз беше момичето от града, което миналото лято дойде при баба си Невин и остана цялата ваканция.

…Любовта е като тютюна – ако не я поливаш, съхне и листата ѝ горчат. Една сутрин Шахин взе бръснарските принадлежности на баща си, напълни кофата до половина от големия котел и застана в средата на двора между двете къщи. Докато се бръснеше, сянката на магарето почти го обиколи, но той не бързаше – първия път е най-трудно. После насапуниса главата си, изми я внимателно, избърса се и въздъхна. Вече нямаше нужда баща му да го подканя и да го ръчка. Беше решил да кандидатства в университета и на другия ден отиваше да подава документите.

Слънцето падаше зад билото, сенките се удължаваха. Кокошките се разкудкудякаха, лавнаха кучета, жените тръгнаха към оборите да доят кравите… Шахин плисна водата от кофата в корените на ореха, под който беше изтекло времето на деди и прадеди, на бащи и синове. Момчето знаеше това. Но знаеше и че някъде зад Карлък, право по шосето, което се спуска надолу, е градът и Филиз е там. Това му стигаше.

Последният лист на тетрадката остана празен…

* * *

Захир усетил как крака започнал да го наболява още по-силно, огледал се, докуцукал и седнал на един мъхнат камък отстрани на пътя. Отдалече планината изглеждала синя, но оттук, от подножието ѝ, тя била зелена, каквато си е била винаги. Момъкът се събул и видял, че петата му е протрита от ходенето. Сподавил недоволството си, подпетил прашния цървул от дебела говежда кожа и го завързал. После метнал торбата, взел тоягата и с въздишка поел нагоре към върха, като сегиз-тогиз изричал по някоя ядна думица, колкото да изпусне пара. В същото време се чудел къде се е пилял на младини баща му и как е запомнил това място, че и монаха Рил, че и градината…

Капнал от умора, късно следобед стигнал върха и видял описаната от баща му къща и чудната градина около нея. Било топло, от задната част на градината се носели гласове, а току пред него изникнал младолик мъж с черна брада, черен сутан и благи очи.

– Ти ли си монахът Рил? – попитал момъкът.

– Аз – отвърнал монахът и протегнал ръка: – Дай лъжицата.

Слисаният Захир бръкнал в торбата и извадил вехтата дървена лъжица, която на тръгване баща му дал със заръката да я пази като очите си. Мъжът с благите очи се навел, вдигнал от земята малък глинен съд и я налял до ръба със зехтин.

– Тате ме проводи… – започнал Захир, но монахът сложил пръст на устните си и му подал лъжицата:

– Знам защо те е проводил. Затова да не губим време – вземи лъжицата и тръгвай! Искам точно за един час да обиколиш градината, но в никакъв случай не бива да разлееш и капка от маслото! В никакъв случай, иначе лошо ти се пише! – натъртил монахът и изчезнал както се появил.

Захир забравил протритото стъпало, захвърлил умората заедно с торбата и тоягата и закуцукал бавно из чудната градина, втренчил неподвижен поглед в повърхността на зехтина… Когато след един час се върнал при торбата и тоягата, монахът Рил вече го очаквал.

– Ето – рекъл запъхтян от усилието момъкът, – капчица не разлях.

– А опита ли гозбите от масите в градината? – попитал монахът.

– Не, никакви маси не видях – отвърнал озадачен Захир.

– А хубавите момичета видя ли? Поговори ли с тях?

– Не, никого не видях и с никого не съм говорил, гледах да не разлея капчица от зехтина.

– А баща ти го разля – усмихнал се монахът Рил, – затова пък всичко видя, всичко опита и с всички се запозна. И на първо място с майка ти…

Монахът плиснал кехлибареното масло на земята, обърсал лъжицата с полата на дрехата си и я протегнал на Захир:

– Вземи! Дай я на Шахин като му дойде времето!

– Кой е тоя Шахин? – понечил да попита Захир, но монахът Рил се обърнал и силуетът му се стопил между вековните дървета.

Pin It
Мюмюн Тахир
Мюмюн Тахир е магистър по литература и културология. Доктор по философия. Занимава се с проблемите на идентичността и с теоретични и приложни изследвания в областта на културната интеграция, културната антропология и културния мениджмънт. Носител на Годишна литературна награда на Съюза на българските писатели за 2002 г.
Други статии от този автор

Посетители

123

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • почитател писа Още
    Така или иначе,... преди 1 ден
  • Пендо писа Още
    Златко, ти си прав.... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Да не се отплесваме,... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    Аз подържам другото... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    За да разполага една... преди 3 дни
  • свободен човек писа Още
    Златко, пропускаш... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Какво мислите за... преди 4 дни
  • Теодора Петранова писа Още
    Добре е да пише/мисли... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Благодря! преди 4 дни
  • Милка Кралева писа Още
    Провалът в личния... преди 4 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
    Истински... преди 4 дни
  • Вл. Трифонов писа Още
    Добре си се... преди 5 дни
  • Иван Вакрилов писа Още
    Мисля, че има признаци... преди 5 дни
  • Venera Dachkova писа Още
    Връщам се за втори път... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, позадрямал... преди 5 дни
  • Format Z писа Още
    Nineteen-twenties са... преди 5 дни
  • Бахтияр писа Още
    Силно въздействащо... преди 6 дни
  • Пендо писа Още
    По книгата на Агата... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    По интернета има... преди 1 седмица
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Първо започвам,... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Прощавайте за дългата... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    горчиво, болезнено,... преди 2 седмици
  • Надя писа Още
    Беше време, когато ме... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    За евреите е писано... преди 2 седмици
  • Виргиния писа Още
    Поздравления на... преди 2 седмици