От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2015 11 Austria

 

Прага-Залцбург. Името на гарата е излетяло от паметта ми. На австрийска територия. Лято. Мога да изчакам със същия билет два часа до влака в същата посока и да разгледам градчето. От пероните се слиза в подлез. Блестящ в чистотата на плочите си, с магазинчета за вестници, дребни подаръци, каквито могат да се видят по повечето гари, и в края – щанд със сладкиши, кравайчета, хлебчета, кроасани, бухти и какво ли още не. Уханният уют на печиво. Среща с австрийско-немските кравайчетата. Виждала съм ги единствено в илюстрациите към приказки. „Хензел и Гретел“. Има масички, кафе, купувам кравайче, опипвам твърдата, кафеникава, полирана коричка, посипана с едри кристали сол, разглеждам крайчетата, кръстосани и разделящи вътрешния кръг на четири. Колко ли пъти съм вървяла в смрачаващата се гора по стъпките на изоставените от родителите си Хензел и Гретел, ослушвала съм се с омъчнено и разтуптяно сърце за вълчи вой, стигала съм до полянката с къщичката от шоколад, със стрехи, украсени с кравайчета, поглеждала съм повдигната на пръсти през прозорчето от карамелизирана захар. Чувала съм оглушителното в смълчаната полянка хрускане на отчупеното от гладния Хензел кравайче, следвано от протяжното проскърцване на вратата, дланите ми са се изпотявали от малките като главичка на топлийка очи на бабата с дълъг, изкривен нос и кацнала на върха му брадавица, от изтънения ѝ от фалшива любезност глас към децата.

Градчето ще почака. Градчето е като гарата. Каквато гарата, такова и градчето. Сядам. Момчето зад щанда е около 20-годишно. Русокосо, синеоко, с престилка и бяла шапка. Излъчва топлота, вежливост, почтеност. Премерени движения, удоволствие, усърдие, гордост от работата. Пътниците от влака са се източили през подлеза, други – пристигнали или отпътуващи все още няма. Останала съм сама, опитваща кравайчето, когато светлината на стълбите откъм градчето изрязва силуета му. Млад, слаб, висок, не бързащ.

Идващият е на годините на продавача, носи небрежна тениска и поовехтели дънки и маратонки. Не придиря на облеклото. Познава се с момчето зад щанда. Застава пред него, обляга хълбок на щанда и кръстосва крака, така, както могат до го правят само много високите и слаби хора. Не зная немски.

В началото пинг-понгът на общуването е с накъсани къси пасове, прекъсвани от задачите на момчето от пекарната – да извади хлебчета от фурната, да избърше невидимо петно от стъклото на витрината. Високото момче не помръдва, стои все така облегнато, кръстосало крака, нищо в гласа, в стойката му не подсказват, че се е запътило за някъде, че ще купи или ще предложи нещо, че скучае. Стои, наблюдава спокойно момчето зад щанда, заето да отвори място на току-що изпеченото, с изличаването на капчица мармалад върху подноса, със зареждането на бледите в суровостта си кроасани във фурната отзад. Все така без да бърза новодошлият вади от джоба си монета, показва я, продавачът без голям интерес се приближава, разглежда я, високият я подхвърля с обигран жест, пресреща я в дланта си и я прибира в задния джоб. Момчето зад щанда изправя редичките на кифлите, пита за нещо високия, неочаквано изоставя подредбата, приближава до него, онзи повторно изважда монетата, двамата навеждат глави над нея, после високият я прибира. Небрежно и с лекота. Продавачът проследява дългата с тънки пръсти ръката, поема дълбоко въздух и усърдно бърза да се върне към подреждането. След минута-две обаче прилежността му се лишава от увереност, отдалечаванията му от високия стават на все по-къси разстояния, изправянето му пред него – все по-често, все повече се заслушва в думите му, докато накрая застава от другата страна на плота, подпира се на него, прави опит да кръстоса краката си един пред друг, но неговите не са създадени за тази стойка, отказва се и се заслушва. Първоначалните му предпазливост и себеувереност се заместват все повече с удивление, възхита, към тях се добавя и нещо, което бих нарекла унес. Очите му поглъщат високия. И тогава се сещам кой е новопристигналия.

Фитилчо. Фитилчо от Приключенията на Пинокио. Фитилчо разказва на Пинокио за Страната на забавленията. Разказва му за колата, която в полунощ ще мине през градчето и ще го отведе там, където ваканцията започва на първи януари и завършва на тридесет и първи декември. Ако иска и той, пекарят, може да дойде, все ще се сместят. Нашият Пинокио сега чува звънването на фурната, която известява за готовността на новата партида кроасани да бъдат подредени прилежно на витрината. Пинокио се откъсва от щанда, отваря вратичката на фурната, оставя изваждането на кроасаните за по-късно и бърза да се върне при Фитилчо.


Small Ad GF 1

Фитилчо като да се е поотегчил. Поглежда към дневната светлина на изхода, отговорите му към зачестилите въпроси на продавача са кратки, той на няколко пъти разплита дългите си крака и това съвсем задъхва въпросите на момчето зад щанда. В желанието си да удължи срещата то дори с жест му предлага нещо от витрината, но Фитилчо отказва. Фитилчо няма нужда от гевречета и кроасани. Той знае къде е Страната на забавленията. Там гевречетата и кроасаните са даденост. Там имаш всичко. И свобода и радост.

Фитилчо се отделя от щанда, махва за довиждане с дългата си ръка, обръща се и поема към стълбите, от които се е появил. По пътя вади отново монетата от джоба си, подхвърля я, тя проблясва на фона на златната светлина отвън, улавя я с особена смесица на ловкост и ленивост, не се обръща назад, за да види погледа на момчето зад щанда, което объркано го проследява, докато протритите маратонки не се изгубят във височината.

Момчето от пекарната поглежда часовника си и се връща към работата. Появяват се две възрастни дами с прилежни прически и плисирани поли. Застават до щанда. Бързината на обслужването им, отварянето на хартиените пликове, завиването на краищата им, чукването по клавишите на касовия апарат, всичко е предишното. И пак поглеждане на часовника. Като момчето да е забравило видяното преди малко. Или да не е сигурно в него. Или да пресмята наново колко остава до полунощ. Бедни мой, Пинокио!

Прекрасни наш, Фитилчо! Всеки те има в живота си. Даваме ти храна, дрехи, пари, подслон, заработени с времето и свободата ни. Крием срещите си с теб от близките си, съветваме децата си да не се застояват край теб, а и да не те срещат. Назидаваме ги със съдбата ти. Но си припомняме часовете прекарани в твоята Страна на забавленията, където всичко е лесно, където времето е безкрайно, където удоволствието и безделието не са укорими, където пилеенето и случайната любов не са безотговорност, а одобрението и благодарността не са задължителни. Попиваме от твоята чудовна увереност в чудеса, в които останали сами не вярваме, помагаме ти да не загинеш от глад и студ, когато поредната илюзия, в което си се втурнал се сгромоляса. Научаваме се в минути на трезвост в младостта да не те поучаваме. Да те търпим, когато вече си старо магаре и светлините на Страната на забавленията са избледнели. В старост и младост, след много обещания и закани да си гледаме кроасаните, когато се появиш някъде отнякъде ние отново се облягаме на щанда, и отначало по-предпазливо, но постепенно все по-уверено навлизаме в света, за които ни разказваш, в живота без усърдие. Непрекипели се случва да се качим на впряга с магаренцата. И да попипаме на сутринта ушите си. Узрели се научаваме на хитрост. Потапяме се в думите ти с пълното съзнание, че те крадем, че се опитваме в минути да вземем от лекотата на мечтата времето и материята да бъдат пренебрегнати, от бесовете на свободата ти, на която и птиците, заети с гнезда, пътуване и мътене не се радват, от смелостта на вечното приключение и енергията за нови приятелства. Крадем, попиваме безразличието, с което посрещащ недоимъка на младостта и високомерието към безхлебието на старостта. Потайно късаме от дрехата на независимостта ти и се опитваме с парчето да прикрием уязвимостта си от раздели и самота. Събираме златните монети, с които си ни обещал да са постлани улиците на Страната на забавленията, подпъхваме ги под възглавницата на страховете си, за да имаме смелост, ако някой ден, въпреки старанията и предпазливостта ни, крушението ни настигне, да тръгнем нагоре по стълбата и с такава лекота да подхвърлим фалшивата монета от джоба си, че тя да припламне и ние да я видим златна.

Фани Цуракова е лекар по образование, специалист по психиатрия. Известен период работи като професионален журналист. Пише проза и драматургия. Някои от произведенията й са издадени или представени на театрални фестивали в САЩ, Англия, Румъния, Русия, Испания, Германия, Япония. Почетен председател на Клуба на писателите-лекари в България (клон на Световната организация на писателите-лекари, UMEM).

Pin It

Прочетете още...

Глад

Здравка Евтимова 23 Юни, 2019 Hits: 5789
Тео я гледаше и колкото повече я гледаше,…