1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It
Той пиеше виното бавно, опитвайки се да не я гледа.  Думите й бяха равни, стъклени, в тях имаше тежест на вино, което притискаше погледа му към масата. Беше го поканила в кабинета, но беше твърде нетипично в такова  помещение да има толкова книги. В шкафовете томовете под блестящите си подвързии бяха подредени под азбучен ред, после в зависимост от тежестта на златото по обложките и  дебелината на книжната маса.  Той бе идвал няколко пъти в тук и винаги бе избирал да се взира в  комедиите на Шекспир. Те изглеждаха по-внушителни от останалите, великолепни, вдъхващи страхопочитание. Може сега тя щеше да  приказва за снега, който се ронеше на мокри парцали от протритото небе. Предният път отново го бе поканила тук и не направи нищо, съвсем нищо – седна насреща му, без да отрони дума, поглъщайки на малки глътки виното, което положително бе струвало много пари на съпруга й, наблюдавайки нетактично лицето му, открито, безпардонно, с тия тъмни, безизразни очи, зад което се криеше. Днес тя говореше с думи от стъкло, които хвърляха погледа му ниско, надолу пода и го караха да изостави убежището си при комедиите на Шекспир.

– Мислех, че никога няма да го преживея – разпиляваше се стъклото на думите й в прозрачна завеса около него. – Спестявах от учителската си заплата, от частните уроци в това селце, където родителите на учениците ми плащаха в боб, консервирани домати, чушки и яйца. Левчетата, които получавах, слагах във възглавницата си – беше му трудно да повярва, че тази изискана жена е работила в училище, където са й плащали в чушки, лук и консерви. Стъклото в думите й не се съчетаваше с дребните банкноти във възглавницата. – Бях натрупала достатъчно, за да си купя малка къща. Къщите на село, знаете, не са никак скъпи, а селото беше диво, с вълчи вой през зимата и пролетта, с бухали, които живееха на липата в двора на моята хазайка. Есента идваше с кървави луни и гъби, които растяха като луди по двора ми, толкова много най-пъстри гъби, които ме омагьосваха. Децата… заради децата търпях тези гъби и бухала в липата, и вълчия вой, който влизаше в стаята ми вместо новините вечер. Бях събрала достатъчно за малка къща, където няма нощни птици в двора и сенки на вълци, но му дадох парите – за пръв път думите й се стегнаха в корав възел около виното в чашата му и заприличаха на златните обложки на томовете на Шекспир. Тя му говореше на „Вие“, и това му беше приятно. Така му бе говорила и при първата им среща, след като бе дошла неочаквано до него и го целуна, след което си тръгна. На следващия път пи вино, без да го поглежда, без да забелязва идеално подредените книги, идеално подредените вази и цветя, които не познаваха зимата и влажната ръка на снега. – Той беше нещо много важно за мен – продължи жената. Повече от важно. Сигурно не разбирате. Тогава мислех, че човек е направен за друг човек, че не може да живее без него и прочее баналности. Смятах, че животът ми има смисъл само защото съм се родила по времето, когато той береше гъби в моя двор, в поляните наоколо, а вечер отиваше заедно с бухалите да опознава нощта. Той беше поет, пишеше стихове,  които ми посвещаваше, посвещаваше ги и на тревата, на семейството бухали, което ненавиждах. Смятах, че няма да се разсъмне без него, че ще се разпадна, ако не го видя. Вечер, денем и нощем отивах в къщата му, която беше на края на селото. Всъщност там всички къщи бяха на края на селото, в центъра бяха кметството с кмета, и този поет, който ядеше гъби сутрин обед и вечер, и аз се страхувах, че някой сутрин просто няма да се събуди и няма да го видя, няма да чуя стихотворението, което бе написал за мен.

В стаята ми всичко беше разхвърляно, потънало под  плътна пелена прах. Чудех се как в това диво село се образуваше прах. Прашен беше само пътят, но може би времето и облаците се превръщаха в прах, разбирате ли?

Той не можеше да разбере как в стаята й всичко беше разхвърляно. Тук дори химикалките бяха подредени симетрично, стилно, микроскопичните бижута, колекцията от сапфири, старините оръжия – всичко блестеше, съвършено, изрядно, красиво.

– Пестях заплатите си, които пристигаха със седем месеца закъснение, а той мечтаеше да стане велик писател, мечтаеше да плени сърцата на хората в целия град, в цялата страна. Аз се питах – не му ли е достатъчно, че има мен. Каза, че не му стигали парите да отиде и да живее в София, да блесне.

Знаех, че ще блесне, ще стане най-великият човек, защото аз не можех без стиховете му, които ми подаряваше сутрин и вечер. Подаряваше ги и на децата в училището, през междучасията, беше като онези бухали, които летят нощем.  Разбирате ли, дадох му всичките си пари. Бях ги събирала от заплатите, от частните уроци – мизерни, потни стотинки, които хората ми оставяха след харман, когато продаваха боба и житото си. Дадох му ги и не съжалявах, защото знаех, че помагам на голям талант. „Ще ти ги върна, каза обеща ми той, и знаех, че ще го направи, Никога не беше лъгал. Вярвах на думите му както вярвах на облаците, на вятъра, на реката, която не пресъхваше праз лятото. Обеща да се върне през втория срок, да ми разкаже как върви работата, как стига до сърцата на хората и прочее баналности...

Той пиеше виното си и не можеше да си обясни думите й. Не можеше да разбере защо тази жена му разказва всичко това. Чувстваше се много по-добре, когато тя не ВВВ го наблюдаваше с безизразните си очи. Думите й някак не успяваха да го отведат в онова село, при хората край реката, която не пресъхвала през лятото, при бухалите и при онзи безкрайно талантлив поет. Него не се опитваше да си представи. Познаваше го. Не се интересуваше от него.

– Дадох му всичките пари. Бяха огромна купчина от левчета, изтъркани левчета, които хората бяха получили от доматите си,  от царевиците, за да могат децата им да анализират „Една българка“, „До Чикаго и назад“ и други красиви, старомодни творби, които не носеха никому нищо добро. Той замина, обади се веднъж, описа колко му е трудно да си намери квартира в София и колко самотен се чувства. В писмото му имаше две стихотворения за мен. Аз обичах бухалите, които се бяха превърнали в моя сянка. Харесваше ми и вълчия вой, и цялото село, което нямаше център, а само окрайнини. Кметството се състоеше от кмета и неговия стар набор, с когото бяха служили заедно като танкисти. Това беше единственото негово писмо, което бях поставила  редом до календара и бях полудяла дотам, че ограждах всеки изминал ден без вест от Слав с червено кръгче. Червените кръгчета в писмо и върху двете му последни стихотворения станаха толкова много, че можех да направя кървава пирамида с тях. След няколко месеца , през които си правехме компания с двойката бухали, хората от околните села взеха открито да подмятат, че съм луда. Престанаха да дават децата си на частни уроци при мен. Един ден получих  голяма пратка – вестник, в който бяха публикувани стихове на Слав и покана, която най-учтиво ме канеше да присъствам на сватбата му с Милена Савова, уведомяваха ме също така къде ще се проведе сватбеното тържество – „Ресторант България“.

Тогава получих анемия, защото не можех да ям, не можех да преглъщам и при всяка миризма на храна започвах да повръщам. Когато виждах бухалите, повръщах, когато хората ми говореха за новата учебна година повръщах. Не само моите невръстни ученици ме избягваха, техните родители минаваха в другия край на селото, за да не ме срещнат, но това едва ли имаше някакво значение за мен. Упорито отивах в училището с единствената класна стая, където се провеждаха учебни занятия, но децата  ги беше страх от мен. Струпваха се до вратата и надничаха, заедно с кмета и неговия набор от танковите войски, и вълчият вой свиреше в черната дъска. Накрая един ден кметът и бойният му другар ме измъкнаха от класната стая и с линейката, която обикновено пристигаше в село поради смъртен случай, ме закараха в болницата в Радомир. Не помня колко време виждах бухали, вълци, окрайнините на селото, писмото на Слав, което бях покрила с кръгчета от червен химикал. Помня, че накрая извадих иглата, с която ми вливаха лекарства, за да ме успокоят и отново да стана човек.

От болницата ходих до село пеш, ходих една седмица, защото спираха камиони и правех каквото шофьорите искаха. Правех и неща, които не искаха, и всяка вечер на тези  пълни с мокър пролетен сняг дни изяждах по едно малко парче от вестника с неговите стихотворения и един ден от календара. Поредният шофьор не разбираше, че се хранех с поезия и бухали, питаше ме дали съм нормална. Но не заради нормалността ми ме държеше на седалката и не заради нормалността ми отбиваше камиона в околните горички и къщите на бабите си, лелите си и ме подаряваше на братовчедите си, за да му опростят дълговете.

Естествено, загубих работата си в селото с бухалите и единствената класна стая в училището, загубих гъбите и планината, загубих вълчия вой,  но понякога още го чувам – особено, когато пия от това вино, господине.

Той не искаше да среща очите й, който бяха тъмни и мрачни като бухалите, за които говореше. Лицето й беше вой на вълци, блъскащ се в позлатените обложки на шекспировите трагедии.

– Нямах никакви пари, дори дрехи нямах, блузите, които обличах, миришеха на шофьори, крайпътни горички и братовчеди, но поне вече не миришеха на Слав и бухали, на гъби и небе, на село  без център и кмет  с набор танковите войски.

Тя замълча и се унесе в отблясъците на виното си или може би в колекцията от старини оръжия. Не можеше да свърже тази жена, която съзерцаваше старинните саби, хладната красавица, превърнала кабинета си в галерия с картини, в които непрекъснато валеше дъжд и златото изглеждаше черно, с крайпътните горички, шофьорите и  пороя от нейната болна седмица. Сигурно дъждовете са различни, едните са за книги със златни обложки, за картини, в които есента е пленник, и обикновения студен дъжд в хладните й очи.

Той пиеше виното си  и се питаше дали тя отново ще постъпи като при първия ден – ще го целуне, и ще го тласне към блестящата кожа на канапето, а след това отново ще му говори на вие. Не можеше да си обясни защо го прави, защо му предлага скъпо двадесетгодишно вино, което беше събирало блясък в Европа, тежка история във  велика парижка или може би провансалска изба. Само едната бутилка сигурно струваше колкото най-хубавата от ония къщи с бухали в таваните, заедно с липите и гъбите в дворовете. А може би тази бутилка струваше колкото цялото село, което си имаше само покрайнини и никакъв център, само кмет, който управлява от къщи и ли в най-добрия случай от къщата на своя набор от танковите войски.

– Съпругът ви може да се прибере всеки момент – каза й той спокойно, но вътре в себе си се учуди, че тя въобще не се впечатли от предупреждението му.

– Петър няма да се прибере скоро – отвърна тя. – Вие сте мълчалив човек, а това се среща все по-рядко. Приятно е да  се беседва с вас.

Първоначално станах икономка на господин Петър Савичев. Представете си хаоса в горите, с който бях свикнала – разхвърляните в селската ми квартира тетрадки, книги, листове с поезия на Слав, с които бях облепила стените.Стаята ми имаше стени от поезия. Не можех да намирам дрехите си, навличах първото нещо, което се мернеше пред очите ми. Никога не знаех къде са химикалките ми нито чантата, в главата ми беше пълна със стиховете на Слав, написани за мен, за ръцете ми, за всичко което имах, за гъбите, които слагах до  изсъхналите цветя в обикновена пластмасова кофичка от майонеза. Представете си мен, в къщата на г-н Савичев, кабинетът ми, в който сега си бъбрим. Виждате, че сабите са наклонени точно под ъгъл 45 градуса, а покривката върху масата е точно на разстояние 12 сантиметра от ръбовете. Можех да готвя само варени яйца, пиех млякото сурово, а когато бях особено гладна през междучасията, се хранех с киселец и хляб. Господин Савичев обожаваше провансалската кухня, нае готвач от Торино да ме обучава. Каква бе агонията ми, докато научих 109-те подправки, които готвачът бе донесъл със себе си! Аз, която бях варила само картофи, трябваше да приготвя патица с портокали, карамел и стафиди? Бях длъжна да поставям лъжицата на 9 см от чинията за стриди, а ножа на 1.5 см от лъжицата.

Виното, което пиеше, и което произхождаше от реномирана и древна Парижка изба, спря на гърлото му. Не искаше да си представя нищо. Просто преглътна и се запита дали тя ще продължи да говори. Струваше му се, че думите от стъкло  са се размекнали, патица с карамел и стафиди, които не можеха да отлетят никъде.

– Мога да си представя всичко – обади се той.

Няколко пъти  господин Савичев ме уволняваше и ме изгонваше от къщата си. Тогава се приютявах в един таван над Женския Пазар. Там живеех с две туркини, които продаваха найлонови пликчета и дрехи втора употреба. Приемаха ме да оставам при тях, защото им помагах да говорят български, а и защото едната туркиня ми казваше „Имаш страхотни очи“. Едва ли я интересуваха само очите ми, но когато казваше какво друго бе страхотно у мен, се изнасях от квартирата им и се разхождах дълго след нощ около Женския пазар. Много е красиво, няма навалица, още не е изметено, и ти се струва, че над сергиите  летят бухали, а по асфалта растат гъби. Отивах при старицата с котката, която беше почти толкова голяма, колкото самата старица. Вратата й винаги беше отворена като селото без център. Тя се движеше мъчително и когато първия път нахълтах в зеещата врата в апартамента й,  каза, че ще ме прокълне. Аз не се боях от клетви. Бях изяла толкова много листи от вестника с поезията, и толкова камиони ме караха от болницата обратно към бухалите в селото, към класната ми стая, че нищо не можеше да ме стресна. Бях научила 109 подправки от провансалската кухня и бях поправяла леглото на г-г Савичев  така, че покривката да е вдигната на 12 см над пода. Клетвата на старицата изглеждаше кротка като чаша горещ чай с мед.

И досега не зная защо г-н Савичев изпращаше бодигардовете си да ме върнат обратно. Сигурно не беше защото облепих килера, в който ми беше позволил да се нанеса като негова икономка, с десетки страници от „Диви разкази“ на Хайтов,  с „Една българка“ – те ми напомняха за децата, които се обучаваха  на Вазов и Елин пелин, а родителите им ми плащаха с торбички боб и люти  къдрави чушки от градините си. Може би не беше заради  купчината дрехи, разхвърляни по пода. Беше ми ги подарила туркинята, която  смяташе, че очите ми са страхотни. Караше ме да й рецитирам „Да се завърнеш в бащината къща“. Тя плачеше за бащиния си дом, за белите вишни.Сълзите й капеха върху ръката ми, тя искаше да ги изпие от кожата ми, но аз се изнасях при старицата и нейната котка. Старата вече престана да ме проклина – беше ми дала пари да й купя аспирин. Тя се бореше със смъртта единствено с аспирин и едва ли щеше да я победи, но когато се върнах, без да й открадна парите, вместо клетви, започна да ме благославя. Едва ли щеше да ми повърви от благословиите й. С нея веднъж рецитирахме заедно „Изворът на белоногата“ и тя се разплака. Не защото беше гладна, а защото виждаше как собствената й сянка полека премива отвъд и никой не вижда, че тя си тръгва от апартамента с разбитата врата.

Господин Савичев изпращаше бодигардовете си и те ме прибираха с джип от апартамента на двете туркини, от сянката на бабата и Белоногата,  и ме връщаше обратно в килера, където стените бяха „Диви разкази“, „Една българка“, „Песента на колелетата“ и „Ангелинка“. Всъщност в гъстия мрак често виждах децата, на които преподавах в селото без център в единствената класна стая на училището. Когато Савичев ме попита защо седя при тези отрепки на пазара, аз излъгах, че искам да стана монахиня. 

 Савичев мълчи като вас, господине, но не пие вино. Седи и ме гледа. Задължава ме да подреждам лъжиците му, старинните оръжия, цигарите му, ризите му. Отначало опитвах трябваше да опитвам по две хапки от всяка гозба, с която се хранеше той. Просто мярка срещу евентуален опит за отравяне на конкурент.  После изхвърли манекенката, с която живееше. Не мога да ви кажа защо го стори, причината остана неизвестна за мен. Може би защото момичето беше подпалило  учебниците за 7 клас в килера ми. Едва когато детето му се роди – тоест когато родих син на Савичев и лекарите казаха, че бебето е нормално, той престана да ме уволнява и изхвърля от килера. Забрани ми да ходя до женския пазар, но аз отивах – надявах се да рецитираме още веднъж със бабичката „Белоногата“, но сянката й вече беше прелетяла в отвъдното, а апартаментът й имаше метална врата. Туркинята пак ми каза: – „Разкажи ми за тихия двор“, но вместо белоцветни вишни да я успокоят, тя изстена: – „Какво искаш да ти дам? Ще ти дам жълтицата на майка ми, за да останеш да живееш с нас.“

Синът на Савичев е здраво момче. Той гордо го показва на приятелите си. Аз познавам всички подправки на провансалската, баварската и калабрийската кухня. Мога да правя седемнадесет вида спагети. И покривката е поставена на 12 сантиметра от ръбовете на масата, както сам можете да се убедите.

Моля, допийте си виното. Ще ви помоля да се преместим в библиотеката. Надявам съпругът ми да се прибере скоро. Не виждам никакво основание, поради което би сметнал за удачно да ме задържа повече тук. Имам достатъчно пари. В състояние съм да купя единствената класна стая в онова село. Всъщност не зная дали там има още деца.

Той се изправи, приближи се към нея. Беше щедра жена, много щедра.  Точно на 12 сантиметра от ръба на масата му беше оставила сноп банкноти. Както първия път.

– Надявам се сега господин Савичев да ме изхвърли от тази къща – каза тя. Безизразните й очи останаха неми. Скъпото вино в ръката му потрепери.

Мъжът остави чашата на пода.

– Слав ви праща това – изрече той. Думите му прозвучаха странно грапаво, като удар на сабя в златистия  въздух на шекспировите трагедии. – Това са парите, които ви дължи. Нае ме де ви издиря. – В ръката му парите се изгърбиха. От тях се разнесе вълчи вой и плясък от криле на бухал. – Той дълго време ви търси. Щеше му се да се срещне с вас.

Жената отпи спокойно от виното, ръката й бяла като водата в  извора на белоногата, посегна към виното.

– Слав ми каза, че откакто ви е изпратил онзи календар вече не може да пише – прошепна мъжът.

Pin It
Здравка Евтимова
Здравка Евтимова (род. 1959) е българска писателка.Завършила е Великотърновския университет през 1985 г., специалност английска филология.Автор е на четири сборника с разкази и четири романа, публикувани в България. Нейни разкази са публикувани в САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Германия, където през 1999 г. тя печели наградата за къс разказ в конкурса за разкази на фондация Lege Artis.
Други статии от този автор

Посетители

31

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Даниел писа Още
    От началото на юни... преди 14 часа
  • Бонго писа Още
    То вярно, че има... преди 15 часа
  • Бонго писа Още
    Има такава работа. преди 15 часа
  • Бонго писа Още
    Съгласен. В добавка... преди 15 часа
  • Бонго писа Още
    Като говорите на... преди 16 часа
  • Бонго писа Още
    Ти си калпав народ. Не... преди 16 часа
  • Ружа Манолова писа Още
    Получих отговор защо... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Вижте, Вальо,... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Преди всичко,... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Ще го кажа пак, този... преди 3 дни
  • Виргиния писа Още
    Света се променя -... преди 3 дни
  • Виргиния писа Още
    Това е смешно... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Не разбрах каза ли... преди 4 дни
  • ПМ писа Още
    Текстът не е... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    При нас пък наскоро... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    А за хуманитарните... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Очевидно хората, с... преди 4 дни
  • skarif писа Още
    Хладна, пресметлива,... преди 5 дни
  • николаи писа Още
    Много добро разделяне... преди 5 дни
  • АЛЕКСАНДЪР ИВАНЧЕВ писа Още
    ОТ ВСИЧКО ПРОЧЕТЕНО... преди 5 дни
  • Петър Тодоров писа Още
    Koe "развитие" имате... преди 5 дни
  • John Yossarian писа Още
    По повод включването... преди 5 дни
  • Родена писа Още
    Браво Лена! преди 5 дни
  • Родена писа Още
    Много забележки бих... преди 5 дни
  • John Yossarian писа Още

    доц.Николай Колев,MD,... преди 5 дни