Драскулки - Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Цялата предишна седмица развеждах из Спорадите едно богаташко семейство с две пораснали деца. Те си плащаха добре, бяха забавни, въобще чудно си прекарвахме. Когато чуха прогнозата, че през следващите 3-4 дни времето ще е бурно, ме помолиха да ги закарам до остров Скопелос. Оттам щяха да си вземат самолет.

Оставих си пасажерите, сбогувах се с тях и веднага се върнах в морето. Заради лошата прогноза пристанището на острова беше натъпкано с лодки и нямаше място за мене. Трябваше да се изнасям нанякъде.

Поех на североизток. Подминах двете села от югоизточната страна на Алонисос, защото отдалече се виждаше, че мачтите в заливчетата им са гъсто наредени една до друга. Нямах друг избор, освен да се добера до Кира Панагия. Този необитаем остров има затворен, добре защитен залив, в който може да се побере цяла флотилия. По радиото се свързах с едни приятели, които вече се бяха закотвили там.

– Идвай – казаха. – Има място. Ще се вържеш за нас. Хванали сме два октопода и вече ги пържим.

Идеята не беше лоша, но както се носех с десетина възела, изведнъж бурята започна и задуха право насреща. Задуха ужасяващо и рифовах платната. С тоя вятър нямаше да стигна скоро Кира Панагия. Нямах късмет, явно ме очакваше безсънна нощ сред морето и уморително лавиране. Лодката ми беше сравнително нова „Бавария“. Имаше добро оборудване и луксозно обзавеждане, но не се държеше твърде послушно по време на щорм. Колегите ветроходци наричат на шега тия яхти „Авария“, вместо „Бавария“. Старата ми самоделка беше къде-къде по-надеждна, макар и спартански обзаведена. Въпреки това все някак щях да се справя. Доста бури бях преживял, даже навремето сам ги търсех, но ми поомръзнаха.

Вече почти подминавах северния нос на Алонисос, когато зърнах един добре защитен залив с много тесен вход. Беше дълбоко врязан в сушата, с високи брегове. Дали да не се пъхна да го огледам! Досега не му бях обръщал внимание и не бях виждал вътре лодки. Отворих лоцията на Рот Хенкел. В книгата категорично пишеше, че заливът е недостъпен и входът му е преграден с подводни скали. На Рот Хенкел можеше безусловно да се вярва. Лоцията му е като библия за всеки шкипер из тия води. Все пак реших да огледам отблизо залива. Ако успеех да се доближа и хвърля котва до самия му вход, високите скали щяха да ме пазят от северния вятър.

Свих ветрилата и поех на двигател към брега. Движех се едва-едва, вперил очи в уредите.

Доближих входа на залива. Там наистина имаше скали, но успях да се промуша някак между тях. После стана по-лесно. Заливът беше съвършен, сякаш измислен за приставане в силно време. Дъното бе пясъчно и без водорасли, котвата ми здраво заора. За всеки случай пуснах въже от кърмата и заплувах към брега, за да се вържа и там. За моя голяма изненада в скалата, която си харесах, беше забита стара желязна халка. Явно и други се бяха връзвали тука – моряци, които не използваха лоцията на Рот Хенкел.

Докато акостирах, се стъмни. Обадих се на приятелите в Кира Панагия да не ме чакат и си налях голяма чаша узо. През нощта бурята буча страховито, но лодката не помръдна.

На сутринта, още по изгрев, скочих във водата, за да си измия очите и да поплувам. В открито море все така духаше и беше се вдигнала голяма вълна. А водата в залива почти не трепваше – само нежни пориви на вятъра понякога рисуваха ветрила върху повърхността й.

Бях попаднал на изумително място. Плувах на зиг-заг и не можех да му се нарадвам. Водата блестеше, прозрачна като кристал, а сребърните тела на рибните пасажи се опитваха да ме ослепят.

Току под отвесните скали до входа на залива открих подводна пещера. Тъмнееше на не повече от метър над повърхността, но бе достатъчно дълбока. Отидох до лодката да сменя очилцата за плуване с маска и шнорхел, а после се върнах да я проуча. Още при първото гмурване право срещу мене от сумрака просветнаха призрачно две очи. Панически заплувах обратно. Вече горе, на светлото, разбрах с кого съм се срещнал – един огромен двуметров тюлен – явно стопанин на пещерата, ме застигна и демонстрира, че се чувства в свои води.

Бая се уплаших. Бързичко стигнах до яхтата и бързичко изпих едно узо, за да спря да треперя. А на тюлена явно му се играеше – поне половин час се въртя около лодката. Направих му няколко снимки, а после го помолих да се прибира – все пак беше монах, изчезващ вид. И той сякаш ме послуша – изведнъж изчезна.

Следобеда слънцето се скри и заваля дъждец. И тогава от брега долетя благоуханен облак. С аромат на смола, жасмин и розмарин. Сякаш въздухът се втечни, а аз се опитах да го изпия.

На другата сутрин, малко подир изгрев, едно слънчево зайче просветна от брега на залива. Вгледах се в него по-внимателно. Всъщност блещукаше прозорец от къща. Голяма двуетажна къща. Листакът я беше прихлупил, едва различих очертанията й. Изглеждаше запустяла, явно никой не живееше в нея.

Скочих във водата и заплувах към къщата. Ивицата бряг под нея бе посипана с обли камъчета – безброй добре оформени топчета с диаметър около два сантиметра. Почти всички бяха еднакви, сякаш направени по калъп. Не можах да се сдържа и полегнах върху гладките камъчета.

Когато изсъхнах, поех към къщата. Дворът нямаше ограда. Градината бе запустяла, обгръщаха я буренак и лиани, но личеше, че някога е била добре подредена. Крачех като щъркел – внимавах да не нараня босите си стъпала.

Вратата на къщата бе широко отворена и сякаш канеше джунглата на гости. Пристъпих страхливо вътре, разсичайки паяжините.

Декоративните окачалки в антрето бяха ръждясали, но си стърчаха на мястото. После се озовах в голяма стая – явно трапезария. Вътре не беше разхвърляно, столовете си стояха, подредени около масата, само дървенията им се беше разсъхнала – сякаш стопаните на дома току-що са закусвали и са отишли някъде, но скоро ще се върнат.

Дограмата бе метална, с ръждиви петна. Рамките на стъклата бяха монтирани да се плъзгат върху релси, с груби кукички накрая. В ъгъла на хола имаше голямо огнище. В него беше пораснало дърво. Два клона пускаха ветрило от листа в стаята, а стъблото пълзеше нагоре по комина. Прозорецът в кухнята бе счупен и допотопните електроуреди в нея – печка и хладилник, бяха разядени от ръжда.

– Това ако беше у нас – промърморих на глас, – циганите отдавна да са го изнесли.

Вита желязна стълба ме отведе на втория етаж. Горе имаше три спални с общ балкон. Всички врати към морето бяха отворени. Излязох на огромната тераса и свежият въздух изпълни гърдите ми.

Изведнъж отнякъде се появи огромен котарак. Беше тъмносив, с къс косъм. Бавно тръгна срещу мене. Застинах на място, в готовност да се защитя. А той се отърка два пъти любезно о крака ми и си отиде. Както се появи, така и изчезна.

После се надвесих от терасата да огледам двора. Тогава видях каменната река. Започваше от отвесната скала зад къщата. Виеше се ес-образно из целия двор, за да се влее в каменния залив. Река, съставена от хиляди камъчета с разни форми и големина. Нямаше как бурените да я превземат – това беше каменна река, японско градинарско изкуство.

Изведнъж едно име разсече като мълния съзнанието ми: Ифигения Сефериадис!

Осъзнах, че съм в къщата на Ифигения Сефериадис.

Краката ми се подкосиха. Седнах и се разревах.

Ифигения – моята първа, моята истинска, моята единствена любов!

С нея бяхме родени в един ден. Живеехме в един вход – тя на първия, аз на шестия етаж. Учехме в един клас в гимназията – 9-ти „в“. Седяхме на един чин.

Тя стърчеше с една глава над мене. Имаше къдрава, тъмноруса коса – плитката й беше дебела, колкото моя юмрук. Очите й бяха зелени.

Ифигения често разказваше за вечнозеления остров, на който се е родила. За голямата им къща на брега на залива. За тюлена монах и подводната му пещера.

Нейните истории ми звучаха като приказка. Чудех се дали да й вярвам, но ми харесваше да й вярвам.

Когато била на 5-6 години, през една зимна нощ в залива им спрял моторен катер. Трябвало да бягат, да изоставят дома си и да се спасяват. Набързо събрали най-необходимото и се качили на лодката. Зарязали всичко, зарязали даже любимата домашна котка.

По време на гражданската война дядото на Ифигения бил генерал от Демократичната армия на Гърция. Баща й – чичо Алкивиадис, не участвал в сраженията, но когато армията на комунистите отстъпила на север, генералът изпратил един катер да прибере семейството на сина му. Защото никой от рода Сефериадис не бил в безопасност във вражеската територия.

После Ифигения и родителите й някак се добрали до Албания, а оттам отишли в Унгария, където поживели три години. Чак след това се преселили в България.

Дали им квартира в общежитие в едно пернишко село -Темелково. (Сега е град и се казва Батановци.) Чичо Алкивиадис започнал работа в местния циментов завод.

– Въздухът в Темелково беше толкова мръсен, че не ставаше за дишане – разказваше Ифигения. – Прахолякът проникваше навсякъде, дори покривите в селото бяха мръснобели. Живяхме там четири години, докато се разболях. Месеци наред кашлицата ми не спираше и докторите казаха на нашите, че ако искат да живея, трябва да се махнем от Темелково. Затова татко си заряза работата и се преместихме в София.

Веднъж Ифигения измъкна изпод кревата си кутия от обувки, затворена с прашасал капак, и каза:

– Тук пазя съкровищата си. Можеш ли да познаеш какво има вътре?

– Гривни, гердани… – рекох, без много да му мисля.

– Така или иначе няма да познаеш – каза Ифигения и отвори капака.

Кутията беше пълна с камъни, най-обикновени камъни, увити в хартийки.

Успях само да се опуля.

– Виждаш ли, има отпечатък от раковина? – извади тя първото камъче. То беше увито в листче, на което пишеше нещо на гръцки. Ифигения се зачете. – Това камъче съм го намерила на брега на Йонийско море, в Албания, до град Дурас.

Второто камъче беше от брега на езерото Балатон, третото – от брега на Дунав до Будапеща.

– Всички камъчета са събирани от най-интересните места, където съм била – обясни Ифигения.

– За какво са ти? – попитах.

– Ще ги сложа в каменната река в къщата на острова – усмихна се Ифигения.

– Значи ще си правиш пътечки от камъни, така ли? – казах.

– Нещо такова – кимна Ифигения. – Ще добавям тук-там по някое камъче. Тепърва ще се уча как да го правя. Градината ни в двора е проектирана от прочут майстор на паркове, истински японец. Тя е замислена като символ на вселената, на вечността, но още не е завършена. За да я довърша, трябва да наредя в нея камъчета от цял свят.

– Как така?

– Просто ще обиколя земята и ще събера камъчета.

Ифигения не можа да обиколи земята. Само три дни след като отпразнуваме 16-я си рожден ден, старата й болест на белите дробове пак се активира. Тя влезе в болница, цял месец лежа и не се оправяше.

Последния път, когато я видях, ми набута в ръката лист от тетрадка, на който пишеше нещо на гръцки. И каза:

– Ако умра, дай това писмо на татко!

– Какви ги говориш? – креснах.

Тя се задъха, грабна кислородната маска, надиша се хубаво и продължи:

– Не те искам повече тука. Искам да ме запомниш хубава. И дай писмото на баща ми!

– Какво пише в него? – попитах.

– Пише, че ако умра, искам да ме изгорят. И ако е възможно, когато е възможно, да заровят праха ми на моя остров, до каменната река.

Две седмици по-късно, когато разбрах, че Ифигения е починала, слязох с листа на първия етаж във входа. Натиснах звънеца. Отвори ми чичо Алкивиадис. Дадох му писмото и промърморих:

– Ифигения ме помоли да ви предам това.

Той го прочете бавно и ме погледна със зелените си очи. Каза ми само:

– Обещавам.

Точно петдесет години по-късно избърсах сълзите си и се изправих. Трябваше да проверя дали чичо Алкивиадис е изпълнил обещанието си.

Някак се свлякох по металната стълба и излязох на двора. Тръгнах надолу по каменната река. Усещах я с босите си стъпала. Виеше се през целия двор, после рязко се спускаше надолу към морето.

На високия бряг над плажа, точно преди каменната река да се превърне в каменен водопад, видях един по-особен камък. Беше объл като витошка морена. Върху него имаше издълбан кръст, а отдолу пишеше:

Ифигения Сефериадис

1944-1960

Да, чичо Алкивиадис беше изпълнил обещанието си.

А какво правих аз петдесет години без Ифигения? Всъщност, не знаех какво да правя с живота си. Деца не отгледах, три пъти се разведох, каквото спечелих, разпилях.

На другия ден морето се укроти. Нейде към обед приятелите, които плаваха наоколо, ми се обадиха, че виждат от морето мачтата ми.

– Ще влезем да огледаме заливчето – казаха.

– Не си струва рискът – отвърнах. – Рот Хенкел се оказа прав. Входът му е преграден с подводни скали. Едва не се разбих.

– Щом е така – обадиха се пак, – караме нататък. Чао!

– Чао! Тръгвам след вас.

Запазих залива на Ифигения само за себе си. Пред другите ветроходци думичка не обелвах за него.

От първото ми посещение там минаха вече близо четири години. През това време направих някои неща, съвсем нетипични за един пенсионер. Продадох „Баварията“ и софийския си апартамент и си купих здрава 14-метрова лодка – „Бенето – Океанис“. Нарекох я „Ифигения“. После, без много да му мисля, поех на околосветско плаване. Понякога взимах екипаж за компания, но повечето време се справях сам. Атлантика пресякох от острови Зелени нос до Барбадос. След това половин година обикалях Карибите. Когато взеха да ми омръзват, минах в Тихия океан. Там се мотах напред-назад около година и половина. Специално внимание отделих на Япония и Китай. После тръгнах да се прибирам и това продължи горе-долу още година.

Общо взето плаването мина гладко, като изключим, че при един щорм изгубих винта, но някак се оправих.

След като обиколих земята, отново се върнах в залива на Ифигения. Беше началото на лятото. Тюленът сякаш ме очакваше – не спря да обикаля около лодката.

Къщата и дворът изобщо не се бяха променили.

В яхтата си карах поне двеста килограма камъчета. Всички те бяха увити в хартийки с надпис. За някои от тях трябваше да пропътувам стотици километри навътре в сушата. Бях ги събирал в разни по големина кашони, торби, сандъци и кошове. Два дена ги разтоварях с дингито – с гумената лодка.

После се заех с двора на къщата – той имаше нужда от основно почистване. Цяла седмица се борих с буренака и лианите. По време на дългото ми самотно странстване бях прочел много книги за изкуството на японските градинари. Докато работех, от ден на ден се убеждавах в уменията на майстора, проектирал градината на Ифигения. Мисля, че разбрах идеите му – те си бяха в рамките на традицията. След това започнах да редя моите каменни пътечки – трябваше да завърша градината.

На няколко пъти разбутвах всичко и започвах отначало. Накрая все пак се справих. До последното камъче.

После повя вятър и издуха прахоляка. Оставаше само да завали…

Според японската традиция камъните символизират светлата, положителна мъжка сила, наречена ян. Водата пък е олицетворение на отрицателната, тъмна, мека женска сила, наричана ин. Светът съществува, заради вечното противостоене и единство на тези сили.

Седмица по-късно дочаках, развълнуван, дъжда.

Заваля и водата намокри камъните, отми част от солта им, а после попи в земята. Градината блесна.

Вече беше завършена.

И съвършена.

Костадин Костадинов
Костадин Костадинов е български писател и издател, съосновател на издателство „ПАН“ – едно от водещите детски издателства у нас.
Други статии от този автор
Посетители: 161

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Поне за мен, текстът на... преди 1 час
  • Златко писа Още
    Към господин Николов,... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    Солидно, подплатено със... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    Бърза схватка откъм... преди 4 часа
  • Цончо писа Още
    Към господин Николов и... преди 19 часа
  • българин със самоуважение писа Още
    Ако не бяхме... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Не успях да се срещна с... преди 1 ден
  • Николай Колев писа Още
    Г-н Поппетров е споменал... преди 2 дни
  • А. Кирилов писа Още
    Прочитането на статията... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    В цялата история се... преди 3 дни
  • Златко Ангелов писа Още
    Напълно съгласен с Ангел... преди 3 дни
  • Ангел Николов писа Още
    Самата идея, че която и... преди 3 дни
  • Българин писа Още
    Златко, Златко,... преди 5 дни
  • Яни Милчаков писа Още

    Вече казах за... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    "Чете го като дяволът -... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Разбира се. Случва се не... преди 5 дни
  • Яни Милчаков писа Още
    Уважаеми Златко,
    Кратки... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    А между другото, Лешек... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Две забележки: първо, да... преди 5 дни
  • Яни Милчаков писа Още
    И още нещо. Интегрално... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Делото на Дянко Марков... преди 5 дни
  • Кунев писа Още
    Няма нищо по-ненаучно от... преди 6 дни
  • Павел Павлов писа Още
    Надя,както прокурорът... преди 6 дни
  • надя писа Още
    Оцелял сте, разбира се.... преди 6 дни
  • Яни Милчаков писа Още
    Добавям- това развитие,... преди 6 дни