Драскулки - Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Тъкмо да отропаме сватбата на Колчо, сестро, и гръмна войната.

Чухме я, щото кмет Цани гръмна с пищова. Да можеше да го видиш – с бяла риза и червен пояс. А на калпака му – перо като някой княз. Те кметцаньови въдят токачки, та перото сигур е било токаче. Гръмна и заръча за бият черковната камбана като при наводнението, цял ден да я бият, та да се носи до околовръстните кошари и да слязат овчарите. Да беше жив мой Добри, и той щеше да слезе с тях.

И кехаята пратиха да бие барабана:

„Съобщава се на синца ви, че е дошла царска заповед, спорти която в цялото българско царство е обявена мобилизация на целокупното мъжко население, годно да държи пушка, щото се е задала война…“

Тъкмо бях запретнала поли да влазям в кацата и да мачкам гроздето. Като чух тез думи, отпретнах фустаня и тръгнах към общината, а там заприижда цялото село. Някои водеха и животни. За клане. Щото уж някой бил рекъл: дадеш ли курбан от стоката си, твоят пратеник на войната ще се върне жив-здрав, че и въздигнат.

„Братя! Българи свободни! И вие, мили сестри! До вчера, дето се вика, бяхме рая потърпевша, а от днес сме вече освободители! Нас ни приканя самата съдба – да покажем на света, че ни има, а туй се с думи не може изрече, щото е светът тъй далечно-обширен, че само святото дело може да ни въздигне в неговите строги очи! Нека в този час всинца изревем в глас единен: Македонийо, сестро по-малка ! Вдигни лице кахърно и триж пребледняло, та посрещни тез, дето идат с кръвта си да те възкресят…“

Кметът е учил в гюмназия три години в един клас: първите две – до Коледа, а трекята – до Великден. Затуй знае как да приказва с всичкия свят.

Подир заповяда:

„Всеки да си носи ляб и два чифта цървули – чифт – на краката,чифт – на гърба. Горна дреха за в дъжд – докато ни облече държавата. За доброволците – повечко дрехи – тях държавата няма да ги облича, щото, макар да ги зове, не ги призовава с царска заповед и щото те тръгнуват по смелост душевна и Божа заръка, а за божите работи държавата не мой да се бърка. Друго още: платно за раните, листо артия и химически молив, за който е грамотен, а който не е, да знае трите имена на жена си, името на селото си, плюс околията. Ха сега си идете, че утре пак по туй време елате да тръгнем!“

Ала се людето не разотива. Стоим и чакаме да се покаже отнейде войната. А нея я няма. Но кмет Цани пак гръмна. И се тогъз разотидохме. А у дома – Колчо – първият на мама. В мазето, зад кацата с гроздето.

„Що щеш тука, бре сине?“

„Вардя се, мале. Спастрям се за бъдещето. Да ме не найде някоя сбъркана заповед. Щото аз съм, мале, годеник, а годеницата ги защитава държавата. Щото и други войни ще има и за тях ще трябват мъже, а кой ще ги роди тез мъже? Ние – днешните годеници.“

Колчо нарежда, аз рева. От срам и от облегчение, че държавата пази сгодените си чада. Тогъз у дома дотича Диманка – дет ще ми бъде снаха. В ръцете й – китка, а и тя китка румена! Гледа Колча, ще й се да се прегърнат, ама пусто сърце майчино не ми дава да мръдна в друга стая и да ги оставя сами.

„Ей ти тъз китка, Колчо, здрав да идеш, здрав да се върнеш…“

Е тук ми се сърце обърна, сестро.

„Коя си ти ма, та си ми дошла в къщата да пререкаваш заповедта на държавата и да ми пращаш детето на смрът! Я вън от тук и не се обръщай!“

А той я гледа и очите му ще изтечат от сълзи. Взе китката, затъкна я милно в пояса си, подържа я, колкото да й се порадва и я повърна. Подаде я на Диманка. Ой те теб, майчина орис чемерна! Стига ми туй, що чух:

„Ако не тръгнеш, Колчо, аз ще да се овеся ей на оназ ябълка. На най-якия клон ще си метна въжето. Зян да стана по е добре, отколкото цял живот в срам да живея…“

Изхълца, милата, хвърли китката и искаше да затича, но наш Колчо – юнакът на мама!! – хвана Диманка за ръка и изрече с бащиния си дрезгав глас:

„Първо ще се венчаем!“

„Как бе Колчо, как бе мамин първенецо, ще стане туй, като ни поп ни е веке попът, ни кметът е кмет. Сичко е веке д р у г о ! Никой жив не е него си. Сичко съ й вкупом от живота отрекло и съ й пак вкупом зарекло да мре! А ти искаш бяло венчило…!“ – нареждам аз, но акълят ми пърха. „Аз ще ги венчая. Ще помоля Богородица за прошка и благоволение. Както майка на майка ще й се примоля.“

И ги венчах. Докато спяха. Той на хасъра, тя на креватя, аз – над тях. И по-високо бе само Господ.

Тръгнаха на другата заран. Де що имаше мъж, всичко тръгна. Само даскал Крънзов остана, щото не видеше завалията. Малко кьорав, та гледаше с две търкалета от стъкло, окачени на тел връз ушите му. Не че не искаше. Не го щяха. Дойде един офицерин на кон. Той го не щя. Кметът му се моли, а оня:

„Не може така, не е уставно, господине. Човекът е с недостатъчен взгляд.“

„Тамън да не вижда куршумите и да се върне герой.“

„Но ако вие, господин кмете, можете да ми докажете поне минимум зрителен капацитет у кандидат-доброволеца…“

„Ей сега, господин офицер!“

Кмет Цани извади от пояса едно малко стъкле и попита даскала Крънзов: „Кажете, молим, господине Крънзов, с какво й мастило пълна тъз черна мастилница?“

„С черно, господин кмете!“

„Годен!“ – изрева офицеринът и видях как майката Крънзова се прекръсти до три пъти и му подаде дюля.

И поеха нататък. Мъжете, сестро. Весели таквиз, пък гледат потайно. Най-отпред – музиката. Ще речеш – отиват в Ласкар да крадат мома. Пеят, тупат с крака и бързат. И се ни един не обърна да погледне барем кръста на черковата. Бързат!

Всичкият свят върви напред с очите, сал наш Колчо върви назад с очите. И преди да се бях наревала, Диманка се откъсна от ръката ми и полетя подир Колча, както сам Бог е летял към кръста си.

Увисна на ръката му и тръгна до него. Виси и тежи, сестро, като аз съм тежала на мъжовия ми лакет – съща торба с жълтици.

Вървят напред с очите. Двоица срещу войната.

Връщам се в двора, а дворът празен. Наглед всичко си е на мястото, но нищо не е предишно. А от Савко – вторичкият на мама – няма хабер. Чак на другата седмица ми обадиха – заминал с другите семинаристи, доброволци заминали, без дрехи и без майчина благословия. Де ще иде,де ще чело да положи? Нали учи за поп и освен молитви нищо друго не знае.

Троица срещу войната.

И къщата ми опразня. Ходих да питам Добри, мъж ми. Аз му приказвам, той мълчи. Тревата на гроба му – по-висока от мене. На трева станал. Какво може да ти отвърне една трева, сестро, макар и силна ! Само клати глава и то, ако има вятър. Ако няма – стои и мълчи. Мълчи и стои. Га че не аз, а тя е клета вдовица. Нищо не чух от Добри. И като нямаше кого, взех мене си да разпитвам. И си пея. Пея си и си приказвам –тъй по-лесно преглъщам думите…

„Що щеш тук, Куне, майко юнашка, що чиниш в тъз празна шарена къща, в тез празни равни дворове, в тез празни вишни кьошкове…“

Подир туй пък се молих. Чу ли ме, не чу ли ме Бог, не знам, ала на разсъмване аз него чух. До обяд пръснах стоката по комшиите, то каква стока – коза, двайсетина кокошки и прасе. Воловете ги реквизира войната. Харизах хайванчетата кой колкото даде, вързах парите на възел и ги пъхнах в тайния джоб на сукманя. Напълних торбата с каквото видях – какво ли й трябва на жена, тръгнала боса Балкана да мине? Хляб, сол, нож, кибрит,стомне с вода и дреха за в дъжд, както рече кмет Цани. И една вощеница прибавих. Знае ли човек де какво го очаква!Задянах торбата в люлката, дето децата си на гръб съм носила в нея по жътва, прекръстих къщата си и тръгнах. Не вървях, а сънувах. Като че нещо си ме водеше.

Трябва да е било по средата на месец октомври, щото лозята отсреща мълчаха олекнали и пъстро прошарени. Гледах гледката, галех я с поглед, прелях я със сълза и… изпсувах! Сега сама съм си всичко – и мъж, и жена и двуицата синове, дето с Диманка стават троица.

И аз.

Четворица срещу войната.

Надвечер стигнах Ловеч. Град голям, неизгледен. И народ, народ ! Нема ли за тез хора война, няма ли царска воля и държавна заповед?! А аз – като сиротинка. Отидох в черковата им, приюти ме баба клисарка. На заранта – животът още по-тих, бавен някакси и заслушан. Тропот. Коне тропаха. Много коне. Туй е войска, държавна работа, ще тръгна по нея. Но войската зави надолу към Осъма, спря и пусна конете да пият. Задянах отново люлката и поех пътя за Троян. Стигне ли човек Троян, нататък е лесно – минаваш Балкана и долу те чака я войната, я някой отвъден свят.

Аз съм жена темелна, сестро, знайш ма. Даяна на студ, на глад и на път. Сама си ора нивите, сама си мачкам гроздето и пак сама си пия виното. Нямам страх ни от тъма, ни от кръв. Сал от либенето се побоявах. Ма то бе едно време, кога Добри бе жив. Не стига, че жив, ами и млад! Па като ме почне… Подир като си замина, взе да ми идва само на сън.

Помолих се за него в Троянския манастир, напълних стомнето и попитах отците, що им шепне Бог по нашата работа?

„Не бойся, жено ! Цялото небесно войнство и самси Господ-Бог са с българите !“

„Туй ще обадя на синовете си, само да ги намеря!“

„Ще ги намериш, майко, ще ги намериш!“

Поех връз Балкана. Взе да се спуска студ, мъгла, току превали, пътят все нанагорнище и кално. Носех си ямурлук – тъкала съм го от козя козина и овча вълна за Добри – не пропуща вода и топли като кожух. Вечер се отбивах от пътя, увивах се в ямурлука и тъй прекарвах нощта. На четвъртия ден рукна силен дъжд. Той вали, аз вървя. Той бърза и аз бързам. Той не спира и аз не спирам. Хеле по едно време се разбрахме да спрем. Тамън да приседна и видях в туфите край пътя нещо да мърда.

Напипах ножа в дълбокия джоб на сукманя и се притулих зад дърво докато схвана каква е тъз живинка. Но живинката ме видя, размърда се тъй, като че се мъчи да стане. Човек. Коленичи, пак падна, пак на колене. Подадох му единия край на тояжката си, хвана се, уж се изправи, ама приведен. Мъж. Млад мъж. Целият кален, само лицето му чисто. Не видях очите му, но имаше мустаци.

„Вада-а“.

Не знам такава дума. Гледам го. Той пак:

„Вада-а…“

И посегна към стомнето. Напоих го. Пак го гледам. Какво да го правя? Ни е да го оставиш, ни е да го поведеш. Чуждо чедо.

Свих го до мене си под ямурлука и тъй дочакахме да се отоблачи. Хапнахме лебец и лук, малко пастърма ми бяха дали в манастира, нея прикътах за другия ден.

Тръгнахме с Войчо. Тъй се казваше брат ми, дето го убиха, та да му вземат черния ат. А туй момче имаше друго име, ама кой да го знай, та му виках Войчо. На брат ми.

Тръгнахме, ама още не минали от тук ей до там, той падна. Посочи крака си. Гледам – стъпалото му като превтасало. Навехнат. Свалям забрадката – боже, чужд мъж да ме гледа с гола коса! – стягам ходилото и пак запъпляме към превала. Ама превалът далече. Пълзим, пълзим, па седнем. Пак пълзим – той легне, аз седна до него; а мръкне ли – и двамата се свиваме под ямурлука. Студ срам не знае. Той нещо ми казва, но като не го разбирам, викам му „Търпи! Търпи!“ Той кима и пак тръгваме.

Свършихме ляба и сичкото. Пресушихме и стомнето. Пътят няма край, само вятър и шума от дърветата. Зряла шума, не става за ядене. Ядохме трева. На мене нищо, но той взе да повръща. Пекна слънце, разгърдихме се да се изсушим. На на него ризата му свилена, а дехата му като венчалното сетре да доктор Ставри.

„От дека си?“

Не разбира.

„Майка…мама… къде?“

„О, мама…въй мая мама…“

И току да ми целуне ръка.

„Петербург…Расия… Я Виктор…“ И се тупа в гърдите. Виктор.

Туй му било името. Нищо,де, дето Виктор, там и Войчо.

Заспахме познати. Тъй, ама на заранта аз се будя, той се не буди. Лежи и уж диша, ама май не диша. Дърпам го, щипя го, едва изохка… Треса го и го викам на име, хеле отвори очи…

„Хлеб…мама… кусочек…“

Де ляп в тъз гъста гора и още по-гъста мъгла. Аз може и да се заситя с трева, ама той не може. Стомахът му не мели тревата. Па и вода нямаме. И никой по пътя – ни към превала, ни от превала.

Дойде ми да го зарежа. Тъй и тъй не мога да му помогна, барем да не харча време за него. Там нейде войната гърми, там нейде синовете ми ме чакат – моите синове и моите волове, дето толкоз години ляб са ми давали…Дали са живи, Боже, дали са живи… Виждам момчетата паднали възнак, както бе паднал баща им…лежат и не мърдат…земята им изпила кръвта…не напила се и тя, пущината!, – Малкият на мама – с отворени очи…май диша…и шушне нещо…какво ми шушне…вода…вода… как да дойда, сине, как да балкана префръкна… Как да те мама напои! Как да те мама нахрани!

И тръгнах сама. Оставих Войча. Изчаках го да се отнесе в сън и тръгнах. Все по пътя, все по пътя…Много ми се видя и рекох да мина направо през просеката – прясна просека, скоро са я направили заради войската.…. Де ходих, що бродих, гледам, върнала съм се при Войчо. Сядам до него и плача. Да си не иде неоплакан. Ами ако и моите синове… коя ще ги майка оплаче…кой ще им очите затвори… Савко, миличкият, какъвто ми е скопосан като момиче…срамежлив, изчервява се щом спомене женско име…няма и седемнайсет… Пак рева. Войчо не чува. Викам и вия. Моля се и проклетисвам – белки някой ме чуе. Ако не друг, барем Господ!

И ме чу! Има Бог, сестро! И го има само за да ни слугува на мъките!

Придойде ми. Тъй както си седях до Войча и се питах как ли ще го погреба клетото, усетих, как ме дълбоко прободе в лявото сърце…После и в дясното… Тъй баба наричаше гърдите си… Боли и ме разпъва отвътре. Като да бях някой мях. Боли и разпъва,боли и разпъва…И ми потече в пазвата.… Топло и мокри. Пипам се, близвам – сладни. Кърма. Кърма ми дойде. Силна кърма, като чучур. Туй е можел да направи Бог в тоз час горък, туй е направил…

И взех тогаз главата на Войча, турих я до гърдите си, а те напращели като у родилка.

„Яж, сине…пий…“

И се давя от плач и от радост. А той – като пеленаче – сумти и цока. Га че цял живот само с кърма е поминувал.

Изцока ме цялата. До капка. Отвори очи. Гледа като възкръснал. Очите му сини, баш Савчови. Гледа, гледа, па се засмя. Че като ревнах. После и той. Ревем и се прегръщаме. За какво и защо – и днес не знам.

По едно време станахме да вървим. Но Божията милост нямаше край. Откъде Троян се зададе керван – биволски коля, награмадени с денкове. За войската.

Сместиха се някакаси, натовариха Войча, а той ми целуна ръка, като да бях владика.

„Спасиба, мама…мамачка… Я Виктор…Виктор Брюс… Не забуду! Никагда!“

Тръгнах подир колята. Имаше и други пешаци като мен, превалихме билото и надолу бързахме кой колко може.

А в полето оттатък Балкан миришеше на мокра земя и пърлено. Изглежда тъй мирише всяка война. Колкото по- равна става земята пред очите ми, толкоз повече народ щъка из нея, ама народ нефелен – едни нахвърляни като снопи в талиги, други куцукат пешком, хванати за ритлите на колята, трети се опират на окастрен клон или на пушка… Градобитен народ. Все мъже. Ама не са онез мъже, дето тръгнаха с песен и се не обърнаха да видят кръста на черковата. Друг народ беше туй. Народът на войната. И едно такова тихо. Хеле пък отвъд Филибето. Колкото по-близо до гърмежите, толкоз по-тихо у людето. Млади жени притичват помежду едни такива къщя, сковани от дъски и обковани отвътре с хасъри. Тук-там и по някоя бостанска колиба, ама направена от платно. Жените пък с еднакво облекло и си приличат като мравучки. И ми се мярна тогаз… Диманка ми се мярна. Тя е. И Колчо е тук. Ранен е бил, ама е оздравял. Добър Бог!

Че като викнах:

„Диманке! Диманке,ма!“

Ама кой да те чуй.

И ей ма пред самата война. Първо ме попитаха що диря тук и страх ли ме е от кръв?

„Всякаква – рекох – съм кръв пипала. И мъжка, и женска, и на добичета. Тръгнала съм да си диря децата.“

Не ми дадоха облекло, щото няма голяма дреха като за мене, само бяла забрадка с червен кръст. Записаха ме в някаква книга и тъй като не съм била учила да превързвам ранени, ме пратиха с двуица пооздравели момчета да посрещам колята откъде войната.. А аз все търсех да видя Диманка. Но дойде втори керван от турско и до вечерта стоварвахме ранените. Като наръч вършини ги стоварвахме. А те тежат като трупи.

През нощта тайно от докторите обикалях бараките. Ако моите бяха тук, по охкането им щях да ги позная. Щото те още от малки, заболеше ли нещо, викаха „оф“. В най-голямата барака дето са прясно докараните ранени, чух гласа на войната. Войната викаше майка си. „Малеее…майчице…“ Барем един не изплака за татко си. Щото на повечето от тях бащите им лежаха или на земята до тях или в земята там нейде си – в чужди села и градища, дето не мога името им да изрека… По двуица-троица мъже от къща излезли, а после ни един у дома се не върнал.

Цяла нощ обикалях бараките да диря я Диманка, я моите момчета. „Немаме таквиз имена тук, стрино. По другите лазарети ще трябва да дириш.“

И по съмнуване, без да казвам на никого, седнах в една от колите, дето отиват при войната. Нататък караха оздравелите, та да се още бият и комуто е било писано да умре, но се е някак отървал, да му се сбъдне написаното, а насам возеха ранените. Коларите ме гледаха – сама жена между толкоз мъже –, но нали съм с бялата забрадка,ми сторваха уважение. Един вид за човек на държавата ме имаха.

Към пладне снегът се усили, а пътят вървеше през нивите. Колата затъна и мъждивите кравички изпъваха гръбнак и шии да я измъкнат, ама не би. Тогъз слязох да помагам на добичетата, слязоха и мъжете. А с тях и Натко. Що бе,Натко, що бе сине на майка горкана, що ти е трябвало да тръгнуваш с лъжа… Казал му докторът, че раната му заздравява добре, а нашият чул: „Връщай се в полка си, момко“. И тайно, без открит лист или други държавни потреби, Натко тръгнал с нас към Одрин. „Искам да видя как вземаме крепостта! Искам да видя българското знаме над Селимието, как се ветрей на най-вишното минаре…пък тогаз да умра…“ Не видя знамето завалията. Докато напъвахме да измъкнем колата от калта, раната на стомаха му зейна и блъвна кръв. Свалих забрадката и затулих дупката, но кръвта бълва ли бълва. Ни да се връщаме, ни да отиваме. Чудим се и се маем. Тогъз из виелицата зад нас изникна каруца с чергило и с черни коне, потънали в пяна като сапунисани. Под чергилото две градски госпожи с дълги черни палта и черни шапки, а срещу им седи офицерин. Спряха при нас, офицеринът слезе да види що е станало, подир слязоха и жените и като видяха кървав Натко, по-високата продума нещо и натовариха ранения на каруцата, та да го върне каруцарят в бараката, отдето бе тръгнал с лъжа. Двете жени и мъжът – викаха му гусин майор, сигурно туй му е името – се хванаха до нас и взеха да бутат талигата. Хеле избутахме я от батака и потеглихме.

А жените останаха сред белия кър да ги затрупва снегът, докато чакат връщането на техния си превоз.

Преди да потеглим видях, че офицеринът се обърна гърбом към двете госпожи и извади пищов. Пошушнах му: „Не трябва нужда, момче! По тез места вече и вълци няма. Войната ги прокуди. „

Къде пладне каруцата с чергилото ни настигна, спря до нас и ние спряхме. Офицеринът скочи и ни подаде бохчичка и голяма манерка.

„За из път. От Нейно Величество“.

По-високата от жените се усмихна. Е, тогъз се наистина сепнах, сестро! Туй ми било то царицата!!! Лъжеш, момче, гаваш ме, щото ме видиш, че съм стара и съм от село. И щото не знайш, че аз дваж съм ходила на Ловчанския панаир! И съм виждала всичко! Цариците носят корони, рокли с бродерии и живеят в палати. Всяка царица е хем слънце, хем месец. Кога си е до цяра, тя мълчи като месечина. Сама ли е – свети и прежуря,та ослепяваш от гледане. Ти ще ми речеш на мене кое какво е!!!

В манерката вино, в бохчичката топъл хляб, сирене и малко кокоши воденички.

Хем ям, хем си викам на ум: „Че то и аз, ако мъж ми Добри бе цар, то и аз като негова царица ще ходя да се омешвам с народа…да го видя що има, що нема тоз народ… Тъй ама Добри почива в трапа на Змейов баир, а аз, сирота, – съм се сгънала в талигата за към войната… Не хокай ме, Добре, верни стопанино…Дето мрат моите синове и моите волове, там ще мра и аз…“

Два дни пътувахме с талигата и на третия стигнахме края на света.

Пред нас се лисна една голяма вода, а над нея слънцето спряло и не мръднува.

И народ, народ! Един кон води, други кон язди, трети го на носилка носят, четвърти седнал без крака и свири на гусла… И ни един читав. Ако ходи, главата му е превързана, ако е здрав горе, куцука на патерици…

Земя се свършва, сестро, война се не свършва!

Тогаз коларинът ми рече:

„До тук, бульо, си с нас, от тук нататък – ако шеш към Одрин – хващай по тоз път, ако щеш към лазаретите – хващай ей оня …“

А денят къс и скоро ще мръкне. По-добре в болниците – все ще им трябва як човек, барем за изнасяне на мъртъвци…

„Нямаме нужда от помагачи!“

Тъй ми рече възрастен мъж с мустаци и бяла престилка с червен кръст. „Вижте в холерната. Там трябват хора. Ей я оттатък баира.“

Разгеле нататък отиваше талига с четирима болни. Примолих се да ме вземат, но мъжът, дето ги возеше, ме отпъди с ръка.

„Къш оттук, жено! Заразно е.“

Тръгнах подир талигата. Все някъде щеше да ме заведе. Тъй стигнах до кирпичено село. Преди селото нива, види се, че е със жито засеяна, но подир изпотъпкана. И в нея четири пресни гроба. Наши гробове – с кръстове от дъски. И нещо написано. Но сърце ми се сви и очите ми ослепяха. Ами ако там пише Николчо Добрев Байрактаров…или пък Савко…Не…няма да пише…Пустата му надежбица, сестро! Тя е като ястреб-мършар…от нищо не се гнуси, от всякаква леш се гои и наддава… Престраших се. Пристъпих. Други бяха имената. Какво ли сънуват майките им, далечните!

Бог е добър за всички, ама не в един и същи час…

Къщите – турски къщи – боядисани като великденски яйца – от синкаво та до пембено. Но всичките празни. Само в най-високата къща мъждука прозорче. Там била болницата. Не ме пуснаха да вляза.

„Тук са холерните.“

Дадоха ми хляб и паница козя чорба и ме пратиха да запаля печката в пристройката – там нощуват докторите. Стаичката до средата навеяна със сняг, стените изплетени от пръте и измазани с бяла пръст, а на едната стена зазидано ей такова парче стъкло – то им е за прозорец. Три дървени креватя, а върху им сламеници и те вонят на плесен.

Първите дни не ме пускаха при холерните, ама като заприиждаха коля със заразени, една от сестрите ми рече „Влазяй и ти, пък дано имаш късмет“. Късметът ми,сестро, бе, че не намерих, а подир и не дочаках да дойдат там моите синове. Пращаха ме нощем да будувам, щото болните умират най-често нощем. Освен, че яде живи хора, холерата и смърди. Преди това повръща. Подир бълнува. И се изхожда бяло. А когато издъхне, като че целият свят въздъхва.

А колята прииждат и прииждат. Уж примирие, уж нашите само лежат в окопите край Одрин, а холерните ще ни затрупат. Слагаме ги по земята, вън под навеса, някои оставяме направо както са си в талигите. Докато накрая разбрахме, че холерата е отмъщението на турците. Тя, пустата, първо у техните хора се завъдила, от глад, смрад и въшки, а те хвърляли умрелите си в кладенците, та като настъпят нашите и превземат селото им, да пият от смъртосаната им вода и да изпиват заразата…И тъй – войната лежи на една кълка край Одрин, а турската холера коси нашите. За една нощ починаха седемнайсет войници и двуица офицери. Между войниците имаше и турци. И на тях помагахме, и тях лекувахме. Уж друговерци, ама и те хора.

„Религията е важна за живите. За мъртвите има само смърт.“

Погребвахме ги в общ трап – трябвало голи да ги заринем, по тяхному, ама отде време да ги събличаме, а подир да горим дрехите. Заливахме ги с негасена вар и оздравелите хвърляха върху им най-малко два метра пръст. Хвърляха и после затъпкваха.

И наши много гинеха. Оплаквах клетите ни момчета, както само майка може да плаче, ама не идеше поплакът ми от дъндуша, щото там – в най-дълбокото на човека – мъждукаше клета надежба, че войната веке се е уморила, нъли и тя душа носи, отпаднала е, проклетата, и някоя заран сама ще рече: „Дур!Стига!“

Тогава дойде царицата. Видя ме и ме позна. Рече ми: „Вие сте тук! Благодаря ви!“ Сама бях, ама тя ме взе за двуица и тъй ми приказваше. И аз – да се не изложа – й викам: „Тук сме, ваше величество, царице! Дето децата ми, дето воловете ми, там и ний!“ И тя ми стисна ръката и тъкмо тогъз откъм леглото отсреща болният се размърда и взе да бълнува. Виждах го, че си отива и царицата го видя, ама пак пристъпи към него и се наднесе над лицето му. А той като да я позна, надигна се и взе да я пита:

„Ти одила ли си в Радиненец?“

„Да“ – вика царицата.“

„Щом си одила, пак ще идеш. В жълтата къща зад училището…Знаеш ли я?“

„Знам я. Зад училището.“

„Ще идеш и ще им речеш, ако се роди мъжко, да го кръстят…“

Падна горкият, очите му се подбелиха и от устата му блъвна смръдлив дъх…Царицата без да трепне ни с ръка, ни с лице, изчака смрадта да се разнесе, свали ръкавицата на дясната си ръка, наведе се и затвори очите на мъртвия. Кимна на офицерина и той записа името и селото на клетника.

И тогаз настана една страхотия – след като обходи всички легла, царицата потегли нагоре по стълбите към втория етаж на къщата, там дето никой не смееше да пристъпи, щото бе пълно с холерни турски пленници, оставени тук да умрат от болестта си, дето са я донесли от тяхната си държава да морят нас. Главният доктор избърза напред и се изправи срещу царицата – сал дето не рече,“през трупа ми,Ваше Величество“, но разпери ръце и бая време стоя така. Царицата го изчака докато се измори да стои разпънат, благодари му за нещо и каза, че иска да види и горния етаж. Някой се сети и донесе котел с негасена вар – върви заднешком, посипва стълбището с варта, а нейно величество стъпва само на посипаното. Тръгнах и аз – да не рече госпожата,че уж сме си близки, пък я изоставям…

Що ти трябваше да видиш това, ваше величество!!!

Десетина окаяници лежаха натъркаляни в сламата, омешана с пикня и човешки мръсотии, гладни, жадни, натрупали около тях си сума ти дрипи на мъртвите им другари, затискат ги с ръце да не им ги вземе някой, а от парцалите извират въшки и холери…Извират и пълзят нанадолу…

Колко е стояла там царицата не знам, но мен ако питаш, дълго стоя.

Чух я да казва: „Още днес!“ Подир всинца я изпратихме до каруцата с черните коне. Тя поприказва нещо с доктора, после благодари на всички, на мене най-много, макар че нищо не ми рече, само ме погледна. И тогава аз се охрабрих да й кажа:

„Де да си диря момчетата, ваше величество. Ти нали знаеш къде са полковете…Четвърти пехотен Плевенски полк…Двуицата ми сина и снахата…и воловете ми – и те двуица… Искам с тях да умра…“

Но конете рипнаха и не чух какво ми рече царицата. Но докторът се смили:

„Ей ти тук трима оздравели, връщаме ги край селото Акалан. Там ще намериш Плевенския полк…“

И докато да тръгнем, видях как изведоха холерните турци и живи ги наблъскаха във варницата.

Тъй посрещнах Рождество Христово, сестро – в талига с трима другари на Колчо. Жив и здрав бил. И те уж здрави, пък не им се приказва. Питам ги туй-онуй – за Савко, за Диманка…Те или мълчат, или ме гледат сърдито. „Има много пленени…има и безследно изчезнали…Една от подвижните болници плениха…ако вашето момиче е било там…“

„Честита Коледа, момчета!“

Лазарета на Плевенската дивизия е настанен в три турски къщи, залепени една о друга. Вътре топло, войничета носят чай, болните малко, наобиколиха ме, заразпитваха ме всеки за селото си, а аз отде да знам в кое село какво е станало и ту рева, ту приказвам. Подир туй аз взех да ги питам за моите момчета. Колчо бил от същата рота, и тъкмо тази нощ стоял на пост отсреща на баира. „Какво прави на този пост“ – питам със свито гърло. „Стои. Стои и гледа. Ако е денем и ясно времето, вижда минаретата в Стамбул. Ако е нощем и студ като днес, стои и мръзне.“ „Кога ще се прибере на топло?“ „Като свърши нощта ще му изпратят смяна.“

Как съм дочакала това свършване, сестро, колко пъти ми е сърце прескочило от надяване, колко съм пъти тръгнувала на към баира, но все се намираше някой да ме повърне назад… Накрая паднах на колене пред началника на полка… „Дай ми да видя сина си…“ На колене сестро. Вдигна ме и заповяда да ме заведат при Колча. А нощта привършваше. Зазоравяше се и докато вървяхме с войничето към отсрешния баир, аз виждах хора наметнати с ямурлуци да се разтъпкват по наколко крачки насам, няколко крачки натам, пак насам, пак… Откъм селото се чуваше кучешки вой. Кучешки ли, вълчи ли. Воят замръзваше и се чупеше като ледунка. Замръзнах и аз. До колене газех в снега. Усещах го да пари по голите ми колене, щото ризата ми само до там стигаше. Падам, ставам, момчето ме тегли. Вървим. „Ей го отсреща. Дето стои прав. Другите се движат, Колчо стои.“ Юнакът на мама. Драпам по заледения сняг. Пъпля. Ей сегичка ще те мама прегърне, ще те мама стопли! „Колчо!“ Не чува. „Байрактаров!“ – вика войничето. Не чува Колчо. Първа стигам до него, фърлям се да го прегърна, а той – студен. Студен и тегне. Замръзнал. Замръзнал както стоял. Прав, до колене в снега, опрян на пушката си. Вкаменил се. С отворени очи се вкаменил. Тъй както е гледал минаретата на Стамбул…

Паднах с него в снега и лежахме прегърнати. Там умрях, сестро. Там ми излезе душата. Сянка съм, паметник съм, ни ме нещо боли, ни ме нещо радва. Каквото и да правя, все там искам да ида – при Колча. Но богу било угодно още да поживея. Още тегло да тегля.

Селото Акалан. Огън да го гори и чума да го тръшне дано! Песен му извадиха Колчовите другари.. Марш. Засвири ли го полковата музика и тръгнат ли войниците да маршируват, коне се вдигат на задни крака и цвилят…На най-големите празници. А аз съм въглен, сестро. Сух въглен и черен.

Савко се върна жив и здрав, запопи се едничкият на мама. Диманка не ме остави. Не бе ходила при войната. Още щом стигнали Плевенските казарми със заповед я откъснали от Колча и я пратили да се учи да привързва ранени. Настанили я да живее в болницата и билям плата й давали. Не ме остави Диманка. При мене си живее, както си е редно на снаха. Но е туй грехота. Щото е млада, от мъж не пипната и щото не е в нищо виновна. Викам си веднъж: ей сега ще й река нещо за женене… А тя:

„Аз съм вдовицата на Никола Байрактаров и такава ще си остана.“ Вдовица, сестро, на всички войни вдовица…

(Откъс от романа „Царица Елеонора Българска“, над който авторката работи в момента)...

Неда Антонова
Неда Антонова е завършила Института за култура в Санкт Петербург. Работила е като журналист; редактор в художествената редакция на Военно издателство „Св. Георги Победоносец“; писател в групата на военните писатели и композитори при МНО. Основател на сп. „Отечество“. Член на СБП от 1983 г. Автор на стихосбирката „Повторими неща“; на тетралогия исторически романи „Памет“: „Войната свърши в четвъртък“, „Не умирай вместо мен“, „Ангела“, „Приют за щастливи“, както и на други романи. Тя е единствената жена носителка на наградата „Златния меч“ за най-добър разказ на списание „Български воин“.
Други статии от този автор
Посетители: 188

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • veihaivei писа Още
    Преведена ли е вече?
    преди 6 часа
  • Златко писа Още
    Въпросът в тази дискусия... преди 13 часа
  • Златко писа Още
    Е какво пък, сега поне... преди 18 часа
  • Daniela Gortcheva писа Още
    Съдът не е постановил... преди 23 часа
  • Atansov писа Още
    Искам да искажа... преди 1 ден
  • Юлиана Методиева писа Още
    Дълбокото навлизане в... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Но, за да се върнем към... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Повтарям: това, че в... преди 2 дни
  • Жоро Ончев писа Още
    Няма нищо заплетено -... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    здравите си инстинкти и...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Не съм съвсем сигурен... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Айдеееей, пак си... преди 2 дни
  • Милена Моллова писа Още
    Иконоборството на Манол... преди 2 дни
  • Жоро Ончев писа Още
    Простичко е -... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Единственото, което се... преди 2 дни
  • Кунев писа Още
    Да, руснаците... преди 2 дни
  • Николай Угринов писа Още
    Страшно е, че вместо да... преди 2 дни
  • Николай Аретов писа Още
    Много интересна и... преди 2 дни
  • Росица Борисова писа Още
    Напълно съм съгласна с... преди 2 дни
  • Николай Колев писа Още
    Уважаеми г-н Енев, Нямам... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    Поне за мен, текстът на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Към господин Николов,... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Солидно, подплатено със... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Бърза схватка откъм... преди 3 дни
  • Цончо писа Още
    Към господин Николов и... преди 3 дни