От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Рада Москова,
„Ние – негероите“
София 2012, изд. „Факел“

2013 02 KOR moskova

НЕ БОЙ СЕ!

ВЪЗХИЩЕНИЯТА НА ТАТКО

Църквата в село Янтра е малка. Купчина камъни. Привежда се към всеки, за да сподели дребните му несгоди и да освети големите. Не тръби слава, нито възмездие. Колиба за човеци.

На празник той и баща му влизали да запалят свещ. Гледал в пламъка, докато догори. Преди време и животът на майка му се стопил. В празното се появила Голямата самота. Само децата могат да усетят Голямото. Стоят в подножието му в почуда и страх. Вьзрастните губят почудата, не и страха, той нараства и става огромен. Кара ги да паднат на колене. Само тези, които остават изправени, нямат страх. Не са много. Но пък се виждат. От време на време и за малко.

Работата на двора чакала него. Не обичал да се застоява – да стои и да гледа. Празното дебнело. Баща му се връщал рядко. Бързал да го хване за ръка. Двамата вървели – към ливадата с нацъфтяла трева, бахчата с едри жълти сливи, имало и мелница, в нея бълбукала тънка вода – тръгвали за някъде, а „някъде“ било винаги различно.

Когато се научил да чете, разбрал, че и всяка книга е някъде.

До някъде може да стигнеш, стига да тръгнеш. Но никой не може да ти го доведе.

Един ден баща му докарал кончето. Било толкова дребно, че го нарекли Трошка. В неделя го впрягали. С трополенето на каруцата през прахоляка по селския път се задавал градът. Там за първи път го сполетяло Възхищението. Връхлетяло във вид на кон. Червенокафяв. С дива руса грива и високи хълбоци, в които плували мускули – риби.


Small Ad GF 1

Баща му изреждал какво трябва да правят, къде да ходят, какво да купуват... Задължителни работи – пъплят отвсякъде. Не ги забелязал – очите му били пълни с коня.

– Какво ти става? – обадил се баща му.

Той надал вик:

– Знам как се казва – Смарагд. – Не знаел какво точно значи, знаел само, че е нещо, което блести. – Ще го купим ли? Ще намерим пари – настоявал. – Обещай! Утре...?

Баща му мълчал, но синът си знаел – парите служат за храна, за дрехи и учебници – днес. Утре е далече. Очите му се изпразнили. Докогато в тях влязла една жена. И тя блестяла. Не била първата, но станала последна – майка ми.

Баща ми притежаваше някакво ведро любопитство. Интересуваше се не толкова от фактите, колкото от силата, която ги кара да действат – отговорността на хората. Всичко, което произлизаше от нея, го удивляваше и забавляваше. От хубавото изпитваше възторг – в него сигурно е виждал божията отговорност. Девизът му беше: „Не бой се!“ – нещо предстои, заслужава да бъде преодоляно.

Риск, безстрашие, упорство.

НЕ БОЙ СЕ!

За него, за хората от онова време, важно беше какво могат да направят. Градският вестник се казвал „Напредък“. Не помня някой да е говорил за морал. Спазваха приличие. Тази дума вече наистина не се употребява. В „комунистическия морал“, за който пишеха по първите страници на вестниците, имаше заслуги, привилегии, права, „наши хора“, „партията е права и да съгреши дори“! Практикуваха го 45 години. (Дълга школа!) Остана запечатан в мозъците. За новите партии нови се оказаха само имената.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

„Не бой се!“

Колко ли пъти в лагера Белене, когато съсипията е изпразвала главата му, баща ми си е повтарял тези думи. Битка с отчаянието. Молитва. Смисъл, насъбиран през целия му опит. Не му е минавало през ум, че той вече няма значение. Доноси, нагаждане – новият опит. Него е трябвало да „усвояват“!

(„Народната“ власт говореше за бойци, но развъждаше слуги. Отглеждаше низост – слагачество, платена подлост. Под бляскавата корона на благородните социалистически идеали.)

„Не бой се!“ – малко днешни думи могат да имат такава тежест. Нашите думи служат за декорация – фойерверки – блесват и изчезват. И за скривалища – дълбаят укрития, прикриват. Навътре в дупката, откъдето стърчи само...

„Докато бурята отмине“.

Писмо:

с. Белене, 17 април 195О г.

Мили,

Пристигнах тук – добре съм, за мен не се тревожете. Адресът ми е село Белене -1, Свищовско(...) Пратете ми една проста супена лъжица и една чаена. (...) Целувам ви.

Още едно:

Белене, 30. 07. 51

Драга,

Начиная от 1 януари 1952 год. имам право да получа един колет с храна до 10 килограма в 3 (три) месеца през което време имам право да получа и един колет с дрехи. Имам право на 3 месеца да пиша по 1 писмо както и за същото време да получа също 1 писмо. За горното уведоми и близките ми.(...) Здрав съм. Целувам ви.

И още едно:

Белене, 1.10. 51 год.

Мила,

Колета и писмото ти от 16 м.м. получих – много ме зарадва и разтъжи. Неизмерими са мъката и страданието ми по вас. Знам че грижите ти за мен и децата са много големи – дали ще можеш да издържиш? (...) Здрав съм. Не се тревожете за мен. Целува ви...

Картичките на баща ми от лагера Белене: Четливият му почерк. Датата. Изрядната точност. Вътрешният порядък. Съзнанието за вина – невъзможност да присъства в преобърнатия ни живот.

КРИВИТЕ ТЕГЕЛИ НА МАЙКА МИ

„На края на нощната смяна се чувствах най-изморена. Нашият „завод на живота“ беше за „мъжки долни гащи“, според спецификата – бельо. Бяха му сложили името на загинал партизанин. Какво общо може да е имал с дългите долни гащи, които шиехме? Освен да си е мечтал да го стоплят през зимата, когато го е брулил вятърът по планините.

Бях на външните тегели. Много дълги и много прави. Едвам успявах да изпълня нормата. Ръцете, краката, цялото ми тяло потъваха в някаква хлъзгава умора, щеше ми се да легна в нея и да не стана. Трябваше да събера цялата си воля, за да продължа да ги местя. От време на време хвърлях поглед към прозореца. Чаках да почне да съмва. Първата светлина значеше край – правото да стана от машината. Точно тогава идваше Недяла – сменната майсторка, искаше да й казваме „майстор“. (Дали по-късно от комплекс за малоценност феминистките не измислихасамоуверения мъжки род за всички професии?) Тя разпаряше последния тегел, изсъскваше „изкривила си го!“ и заставаше над главата ми. Вперваше очи в разтрепераните ми ръце и чакаше да повторя тегела, за да го разпори отново. Преди работеше като домашна прислужница на моя приятелка лекарка с кабинет вкъщи. Вече беше пролетарият – член на Партията. Подплатена с „класова ненавист“. С превъзходството на владееща всички прави тегели и шевове! На събрание се случваше от администрацията да „дадат поръчение“ на мен – „класовия враг“! Четях, – четяла е гладко, – уводните статии от вестник „Работническо дело“. За разлика от нея бях завършила гимназия.

(Майка ми не се оплакваше – научи се и да не криви шевовете. Сигурно за някои самата тя е била крив тегел.)

Отраснала беше във фамилната къща между сестрите и техните руски романси, стиховете от Евгений Онегин, арията на Ленски и непоклатимо чувство за достойнство. По време на войните се разболяла от коремен тиф. Било въпрос на живот и смърт да започне да се храни. Можела да преглътне само „циганска баница“ у съседите – хляб с олио, наръсен с червен пипер и сол. Четири деца – сираци от войната. В къщичка с под от кал. Вкусно! Смеели се, пеели. Човешката общност, неразделена още на класи.)

Станала красива, хората я помнеха и след смъртта й. Хубостта й за мене, като за всяко дете, беше нещо естествено – цветно камъче, шарено зърно боб – странната направа на този свят. Нямах думи за грозно и хубаво. С времето започнах да разбирам, че е особен дар – погледа на Бога към него.

Държали я под ключ. Може би затова е избягала от къщи – пристанала на баща ми. Събудила се в скромна къща – сложили закуската направо на масата, без покривка. Преглътнала шока си. Усмихнала се – обичаше да се смее. Той се заел да работи пряко сили. Искал да й предостави всичко, на което била свикнала.

Писмо:

Белене, 3. 06. 51 г.

Мила (...)

Колета получих на 29 м.м. – розите ме върнаха 19 г. назад. И тогава имаше рози – символ на голяма и предана любов – дано същата живее още в теб и ти даде сили да изживееш голямото страдание и мъка, които ти причиних...

Целувам ви.

ПО УЛИЦАТА

СТЪКЛЕНИ УКРАШЕНИЯ

Ходя по улицата, подритвам първите жълти листа. Мачкам листчето с адреса от „дядката“ в джоба ми. Оглеждам хората. Срещам всякакви – спретнати, одрипавели, облечени фрапиращо с направо карнавални облекла, слава Богу – различни. Запомнила съм и няколко чешита – популярни роли от малкия ни провинциален театър: Камбан Колю, Пестил Иванца, Мара Подробната, а и две три „шантавели с капели“ с боядисани коси, с унищожителни погледи и още по-унищожителни присъди. След 9-ти септември шапките ги скриха, станаха „буржоазен предразсъдък“.

Не бързам. Времето в провинцията е мързеливо. Минувачите ходят бавно. Стоят за дълго един срещу друг, питат: „Доматите по колко ги купи? Докараха ли мляко?“ По-едрите събития се оттеглят омаломощени – живеенетообезсилва живота. Имах съученичка, която ми се щеше да видя. Да последвам съвета на Зина? Но такива срещи се превръщат в подробен списък от имена и училищни приключения. Трябваше да се правя, че не съм ги забравила. А тя ги пазеше, като стъклени украшения, които се вадят на Коледа. От смущение ставах несръчна – можеше да счупя нещо. Имах запазено участие, нещо като коледен ангел – решавах домашните по математика, развивах теми по български. Разполагах с очукано немско колело „Виктория“, останало от баща ми – моя боен кон. С него се измъквах по завоите на чакълестото шосе, колкото може по-надалеч между зелените хълмове, зад които сънно се губеше Балкана.

Бях „вражески елемент“ от породата на неблагонадеждните, (ТОЙ се беше погрижил,) не ме допуснаха на държавна работа, нито да следвам. Някои от съученичките ми, на които пишех темите по литература, бяха станали студентки.

ХЛЯБ

Бащата на мой приятел – главен счетоводител в единственото получастно предприятие ТПК – „трудово производителна“ хлебарска кооперация успя да ме назначи да продавам хляб.

Започвах сутрин в пет. Хляба го месеха нощем. На ръка. Вадеха го от фурната зад гърба ми. Овъргалян в пепел, в облак от пара. Бял ангел с брашнени крила. В ръцете ми – парещ самун. Благочестив мирис. Топла тежест. Подавах го на „следващия“ от опашката, по половин на човек. Дажба! С купони. Лепях ги на картони. Отчитах всеки хляб.

Половин хляб дневно? За някои не стигаше до никъде. Но имаше жени, които не използваха всичките си купони. С тях можех да изхранвам по някого. Съжалявах най-много един одърпан циганин, стар като Мойсей на Микеланжело, само че изнемощял, съкрушен. Стоеше встрани от опашката с цялото си парцаливо домочадие – пет-шест циганчета, нанизани едно след друго – всичките боси. Не молеха, не просеха – чакаха. С очи вперени в мен. Мълчаха. И аз мълчах. Трябваше да събера и изброя излишните купони. Щом започнех да приключвам и магазинът се изпразваше, всички се изправяха пред тезгяха, подавах в ръцете им няколко хляба – реколтата за през деня. Бащата измъкваше от дъното на провисналите си гащи шепа стотинки, изсипваше ги на тезгяха и си тръгваше. Никога не каза „благодаря“. Следваше го дрипавият шлейф от децата му – най-малкото едвам ходеше. Щом се намереха на улицата, всички наведнъж започваха да викат – настъпваше Голямото веселие. Не ги виждах из града – само в хлебарницата. Бяха моите цигани. Появяваха се като изпод земята, стояха до стената без да кажат дума, вземаха си хлябовете и се изнизваха навън. Мълчанието им на минутата се превръщаше в циганска гюрултия. И се дематериализираха.

Веднъж в началото на зимата, беше паднал първият сняг, ни докараха въглища – два тона, цяла планина! Изсипаха ги пред къщи. До вечерта трябваше да ги приберем – иначе глоба. С малката ми сестра и майка ми зъзнехме безпомощно на тротоара, отчаяни, че няма да можем да се справим. И изведнъж моите цигани изникнаха по обичая си отникъде, измъкнаха от ръцете ни лопатите и докато разберем какво става, нахвърляха през прозорчето на мазата грамадата въглища. После си тръгнаха. Боси. Дрипави. Сиви в сивеещия зимен ден. Не продумаха. Не се обърнаха.

Продавачка на хляб. Призвание, до което нататък в живота ми тъй и не успях да се добера.

(А и възможно ли е да уголемя благословията на една обикновена случка до целия си живот?)

СРЕЩА

МАРГИ

Продължавах из празните улици. Вятърът смиташе листа по тротоара. По петите ми продължаваше да се мъкне и моят призрак – свиквах с присъствието му. Откривах отпечатъка му навсякъде тук – и върху хората. Попълвах фигурки от пъзъла на живота им, те пък ограждаха фигурата, в която се беше разположил ТОЙ. Напрягах се мъчително да различа лицето му.

Чух да викат името ми. Обърнах се. Някаква жена. Неуместно къса пола над едри деформирани колена, клоширана пола, жестоко впита в талията с черно елече, пристегнато върху блуза с изрязано дълбоко деколте. Телеса в менгемето на мода от друго време!

– Аз съм Марги! Марги! – повтори настоятелно. – Не ме ли познаваш? –

Фиксираше ме настойчиво, сякаш искаше да влезе в мен и да провери държа ли я вътре. Неестествено дебелите жени ме карат да се чувствам неудобно, не зная накъде да гледам. Напрегнато се мъчех да се сетя коя е. Помогна ми:

– Взеха бащите ни в един и същи ден. Твоят се върна.

Не повярвах на очите си:

– Марги, ти?

Беше живо, дребно момиче, бухнало като корабия, с дебела руса плитка отзад. Връзваше я със светло синя панделка. Как беше попаднало в това тяло? Стоеше с цялата си тежест насреща ми и упорито настояваше, че помежду ни има нещо общо. Принуди ме да потвърдя, а преди време се бях заклела да не правя нищо от любезност!:

– У нас дойдоха по светло – в пет сутринта.

Помня една среща с английски писател след 10-ти ноември. Опитваше се да проумее нас източноевропейците – надълго и нашироко разпитва, внимателно ни изслуша. Още вярвахме (сърцераздирателно!), че Запада ни дължи поне съчувствие – зарязали ни бяха в социалистическия лагер.

(Нашето е „социалистически лагер“, тяхното – „капиталистически свят“, беше казал Радой Ралин.)

Накрая ни предостави обяснение, от името на своя уравновесен, гладък „свят“:

Ние сме уморени от съчувствие. Tired of compassion.

За съчувствието има и една спокойна дума –“емпатия“. Термините притежават хладнокръвна индиферентност .

ГРИМОВЕ

Марги ме хвана под ръка и тръгна с мен, пренасяше неочаквано леко тежкото си тяло.:

– Събудиха ме – блъскаха по вратата. Не разбирах кои са. Бяха „те“, „ние“ – някакви други. „Те и ние“ започна от тогава. От страх се заврях под леглото. Майка ми ме измъкна насила да кажа довиждане на баща си. Милиционерите го бяха наобиколили – десетина за един. Не смеех да протегна ръка, нямаше как да го стигна. Погледът му тръгна към мен, после се прибра и вече го нямаше. Целуна ме по челото. На излизане рече на майка ми: „Пази Марги!“ – Тя отмести погледа си от мене. Добави сухо: – Това беше. Не го осъдиха – за какво? Ако си спомняш – от лагера получавахме едни зелени картички през два три месеца. Веднъж вместо картичка дойде телеграма: „Умрял от кръвоизлив на язва.“ Краят на февруари. Мръсно, студено. Съдбата на света. Тогава си казах: Няма да им се дам! – Внезапно обяви: – Върнаха ми къщата – ремонтирана, с всички мебели. Използвали я за приемна на общината.

Не можех да откъсна очи от физиономията й – в пълен контраст на това, което говореше, беше напластила по миглите си черно, виолетово около очите, по бузестото си лице – бодър, неестествено розов фон дьо тен. Беше се втренчила в мен:

– Майка ми... Помниш ли я? Цялата в черно. Без поглед. Такива сиви човечета им трябваха – да се „влеят“ в „армията на трудещите се“! – Плюеше думите си. – Само че аз нямах намерение да се вливам, нито да ставам армия. За неин ужас тръгнах да искам разрешение да следвам. Направо от секретаря на градския комитет на партията. Облякох си униформата – от нейна стара копринена рокля, тъмно синя с бяла якичка. Стоеше ми страхотно – по тялото. Не се записах за среща, такъв беше редът, промъкнах се до кабинета, беше на втория етаж, почуках и влязох. Направо го смаях. Беше се нагледал на „бойни другарки“ по дочени панталони. Столовете стояха наредени до стената, придърпах един, не чаках да ме покани, седнах точно срещу него: „Искам да уча, това е смисълът на моя живот, единственият...“ Единственият смисъл беше да се махна от града. Говорех без да спирам. Забелязах, че той изобщо не слуша, направо ме облизва с поглед. От колената, през бюста до деколтето с бялата якичка, разголените ми ръце. Какво значение имаше какво казвам? Изправих се. Минах зад бюрото, застанах пред него. Ръката му се плъзна през ханша, корема...Нагоре. Тогава се дръпнах. Разбрах, че разстоянието помежду ни не го отдалечава, а го тегли към мене – колкото съм по-надалеч, толкова по-силно. Той се надигна, тръгна. Чаках. Приближи... Първата целувка. Първия ми мъж. Не ме привличаше. Възползвах се. Оженихме се същата пролет, сигурно си чувала – говореше се.

Говореше целият град, да. Беше сензация. Тя продължи:

– В София го преместиха по партийна линия. Влязох българска филология. Той – нагоре по партийната йерархия, аз?, където ми беше интересно. Станах директорка на театър. Започнах да спя с мъже. Всякакви. Както знаеш, апетитът идва с яденето. От сценичен работник до министър. Изпитвах удоволствие да го лъжа – простодушен до глупост, праволинеен, смееше ли да не бъде? Аз пък – криволинейна, колкото щеш! – Лицето й се накъдри в усмивка. – Обичаше да ме показва – носеше ми дрехи от чужбина, не можеше и да му мине през ум, че бях спала с половината от неговите началници и с всичките ни подбрани гости. През командировките му ги виках вкъщи – на ядки, дребни сладки и уиски – уют и стил. Правех аборт след аборт. Не исках да имам деца от него, от никого! Внимавах да не се привързвам.

Звучеше като постижение. Добави:

– Животът ми мина без да обичам.

Чудех се какво да й кажа, но тя ме изпревари:

– Не се просълзявай! Аз не плача.

(Хвалба?) Позасмя се:

– Питам се дали майка ми не ме уплаши с нейния доживотен траур? Ако бяха поживели по-дълго с баща ми, можеше и да го разлюби.

Трябваше да я накарам да смени темата:

– Какво стана с него?

– С мъжа ми? Умря преди няколко години – не можа да се помири. Изби го на плач. Заговори за идеали... Идеалите си те ги разнасят като златни лампази на пиколо, на което му се ще да мине за генерал. – През бръчките край устните си процеди: – Добросъвестно пиколо в известна верига хотели. Е, получаваше по някой бакшиш. Коли, правителствени вили, командировки... Най-буржоазният начин на живот е, когато го поукрасиш с нещо идеално. Като онези на запад, дето ходят да прегръщат гладни деца! – пое си дъх, сякаш беше тичала на дълго бягане. Надпреварваше се със себе си: – Случи ми се нещо, което не бях помисляла – започнах да го съжалявам. Побеляло дете – окрали му бяха играчките. – Отмести поглед от мен: – Опитвах да му обясня някои работи... Мозъците им са заковани – не може да прибавиш нищо.

Преглътна. Замълча. Стори ми се, че чувствата й не се побират в нея – във вид на едри, развълнувани кълбета плът излизат през огромното й тяло.

– Виж, аз съм рядко съчетание – реститутка с червен боклук! Падам си да ги дразня – старите, дето още си викат „другарю“, и новите, и те партийци, само че – „господа“, не могат да се ориентират – аз „те“, ли съм, или „ние“! – разтресе я нарочен смях. Преглътна го рязко. – Тези, които исках да ме разпознаят, тук ги няма – изнесли са се, някой – на оня свят... Ходя на гробищата, нося цветя. Да закича траура на майка си. Баща ми тъй и тъй до нея го няма. И там не плача. Ако се опитат да ме заприказват, намират се и любопитни, отговарям с подробности. От вежливост.

Тръгна си, без да каже нищо. Внезапно се обърна:

– Не си се много променила. Познаваш се.

Не можах да я пусна да си тръгне:

– Да седнем някъде!

– В градската градина? – Втурна се към мен. Хвана ме отново под ръка. – На нашата пейка, още я има. Тук нищо не се е преместило.

ИЗГУБЕНИ В ПРЕВОДА

Градската градина. На връщане от училище. Пейката, навътре в храстите – зелена хралупа, широки, дълбоки дървета. Гледаш нагоре – потъваш. Вход за нeпознати забранен. Тук се разменяха свещени тайни – кого гледаш в час, на кого даваш да преписва, кой ти носи чантата. Преди грехопадението. Преди отделянето на светлината от тъмнината. „Спасение дебне отвсякъде“, но светът не е голям, а малък и наблизо – до ъгъла за кесийка семки, за череши „горе на черешата“, в сладкарницата на турчина Янаки за камуш – розов бонбон, топи се в устата, носиш го в джоб... От време на време го напипваш – знаеш си, че е там. Отложена наслада – двойна.

– Марги!

Прекъсна ме:

– Да говорим за друго.

Откъде знаеше какво исках да й кажа? Тя продължи:

– Динко – Костадин, художника, сещаш ли се? Един ден ми се обади. Откриваше изложба, дойде в кабинета ми да ме покани лично. „Линията на партията“ бяха разните там ударнички, тъкачки, доячки – манекенките на социализма! Той не се съобразяваше, баща му беше партиец. Стана известен. Завиждаха му, разбира се, и не пропуснаха – абстрактен хуманизъм, формализъм – нали ги помниш? Суетник! Харесваше му да се говори за него. – Тя се поусмихна. – Едно време с него играехме на топчета – редовно го биех, той пък ме налагаше с чанта. Нарисува в споменника ми човече – катери се по стълба до небето, посяга да хване месеца.

Канеше на изложбите си и мене. Запомнила съм цикъл картини – лице, под което има друго, под него – друго. Нещо като лице, „изгубено в лицата си.“ Харесва ми заглавието на филма „Изгубени в превода“. Изгуби се и Динко – някъде из географията, отдавна не живееше в България.

– Не ме интересуваха картините му, интересуваше ме той – продължаваше Марги. – Появих се на откриването с огромен букет. Сложи го настрана, заговори с някакви хора – никакво внимание. Сега си мисля, че трябва да се е смутил. Всичките му гости ме оглеждаха – виждали са ме в бойните доспехи на Партията. Повечето естествено ми се слагаха, но други, винаги има и други, ми обръщаха гръб. Тръгнах си демонстративно. Направи се, че не забелязва. Чаках някакво обяснение – поне да се обади. Влезе в театъра за втори път след година и три месеца. Дошъл „за съдействие“, така каза. Извикали го от ДС. Искали „само“ да им стане сътрудник – общувал с интересни хора. Привиквали го през ден, разчитали на него – баща му бил член на партията. Беше потресен! Хвана ме за ръката, тресеше се целият, говореше нещо. Широки кафяви очи – право в мене. Не го чувах – чувствах погледа му, физически – вътре в себе си. Нищо друго не ме интересуваше.

Тя отмести поглед в дълбочината на дърветата, по някое време каза:

– Попитах го, търсех някаква тема: „Какво рисуваш?“, „Изобщо не рисувам, не мога.“ Помня го от едно време – малодушен, отстъпчив – носи ми чантата, играе на топчета. И все не улучва. „Нарисувай ми една овца!“ – бях му подарила „Малкият принц“ за рождения ден. Той скочи „Шегуваш ли се?“ Обърна ми гръб. Тръгна към вратата. Не го спрях. Онемях.

Не знаех какво да й кажа, тя и не чакаше. След време продължи:

– Не го потърсих, не посмях. По едно време научих, че се е махнал от България. Какво беше станало? Дали не си беше тръгнал, за да се избави от ония? В някакъв смисъл бях го изгонила – аз, разбираш ли?

– Стига, моля ти се – минало!

– Минава ли миналото?

Трябваше да сложа край на тази тема:

– Не попита защо съм тук?

Реших се да я посветя в мисията си, ТОЙ беше от нейните среди. Из разклоненията на апарата в града по онова време се случваха странни засечки, можеше да го е срещала. Знаеше ли какво точно е станало с него, накъде водят следите му? Изгубени в бъркотията? Кога? Къде? От кого? Изгубени в лицата си? Той, тя, аз... Кой в кое? Пред кого? Ние, вие, те, кой?

Даваше вид, че внимава, но едва ли я интересуваше. Мълчеше. Чуваше ли ме? Искаше ли да чува?

Смених темата.

– Виждала ли си куче, което си смее? Едно време пишехме съчинение по картинка. Нося си тази история в чантата. – извадих листа. – Написах я на самата дата, не може да не я помниш – 10 ти ноември! – не разчитах, че тя ще почне да чете, зачетох аз.

КУЧЕШКА УСМИВКА

Започва с усмивката на едно куче. Само хората имат привилегията да се смеят! (Освен обществени, сме и смеещи се животни.) Този весел помияр възнаграждаваше с кучешка усмивка всеки залък хляб: „Гледай, това куче се смее! Наистина!“ – до мене стоеше някаква непозната. Да откриеш ентусиазъм на улицата, където хората си кимват разсеяно, потънали в служебни неволи и семейни грижи, беше чудо.

В квартала с улички с весели имена се бяхме заселили горе долу по едно и също време. По едно и също време из същата градинка, (мърлява,) разхождахме децата си, понасяхме спирането на тока, поправките на водопровода, опашките за мляко, за топъл хляб, за портокали по Коледа, разнебитените тротоари, очукания асфалт...Със старите гланцирани листове от календара, постилах долапите в кухнята по Великден. След май следваше юни, след юни...Лято, есен, зима и пак пролет. Така и стигнахме до промяната! Последваха изборите, с тях – и новите надежди, новите телевизии, новите политически разправии, новите правителства... Същите дупки по асфалта, смалени пенсии, смалени надежди – всичко, което от смеещи се лека полека ни направи озъбени животни. Смеещите се останаха във вид на платена публика по шоута. Общото унижение, с което новите времена ни дариха, сплотява по-лесно от всяка солидарност. Нас то ни обедини (озъби) във всеобщо ожесточение. СОЛИДАРНОСТ не значи толкова сътрудничество, колкото заедност. Като изключим днешните финансово стопански „заедности!“, тя ни е сплотявала два три пъти през гордата ни 1300 годишна история!

С тази жена, срещната на тротоара, освен страниците от календара, които свършваха в кухнята, ни събра дарбата на кучето да се смее. Носехме му остатъци от храна, заставахме една до друга, търсехме му име: „Хахо, Кучо...“ Не знаех името й, къде живее, какво работи, не я и попитах. Говорехме си работи, които не се помнят – пръсват се из прахоляка, стоят във въздуха – придават ведрина на деня. Ще ми се да вярвам, че човешките присъствия остават като част от светлината – блясъци в сиянието й, духчета в духа й.

Понякога жената водеше под ръка много възрастен мъж – едър, с побеляла грива. Тежки вежди прихлупваха очите му. Неин мъж? По-скоро баща. Веднъж на една от уличките с весели имена, между няколко къщи с дворчета, все още!, попаднах на къщата им. Спретната градина зад кована ограда. Стояха навън. Под широката стряха имаше разнебитена кучешка колиба. Тези хора изглежда са гледали куче – от това и привързаността им към уличния пес. „Поздрави от Кучо“, казах. „Искаш да кажеш от Хахо“ отговори ми тя. Поусмихнахме се – беше шифърът ни за заедност. Възрастният мъж, притворил очи, се припичаше на слънце. Приветливо кимна, кимнах му и аз.

Обичах да минавам край тях, излизахме заедно, хранехме кучето, приказвахме. Случката, която ни сближи, се удължи – беше вече история. Траеше години.

Новата преса ни връхлетя едновременно с промяната. Вестници, вестници... Четяхме жадно наред! През едрите заглавия започнаха да извират факти.

Плоският едноизмерен свят придоби дълбочина. (Потъвам в неяозръщам се за дъно!) Един ден попаднах на кратко съобщение: На уличката с весело име, на някакъв номер, (къщата на новите мипознати?) живееше един от убийците в Белене! Пишеха името му. Майстор на смъртта. Тояги и тръби. Кал. Прасета... Изтичах ужасена към къщата. Минах колкото може по надалеч. Гледах за номер на вратата. Нямаше. (Дали не го бяха свалили?)

На мястото на две от предишните къщички, (с кои номера?), строяха блок. Старият човек, бащата, така и не научих как се казва, беше на двора. Затворил (скрил?) очи, той се припичаше на слънце. Около него – слънчица невени, небесно сини незабравки, преливащ през оградата люляк...Лекомислена пролет. Дремеше, отпуснат блажено на пейката. Едър, заплашително неподвижен. Скулптирана от светлината, фигурата му тежеше. С грамада от минало? Помнеше ли го? (Хора като него смеят ли да помнят?) Беше ли убиецът от Белене? С когото всекидневно се поздравявах? Бащата на усмихнатата женица, с която си говорехме за кучета?

Шарена градина, улица с весело име и куче – шифър за заедност? Някъде наблизо, в светлото, – старец, примигващ срещу слънцето.

На мястото на къщата с градинка сигурно вече са издигнали блок. Хората предпочитат да живеят в блокове.

Улицата е със същото весело име.

***

Всичко мълчеше. И Марги. Беше настъпил дългият есенен залез. В очите ни – оранжево слънце, отгоре му – графика от черни клони в разпарцаливена украса от листа. По едно време обърна лице към мен:

– Ти си започнала да пишеш?

– Не публикувам – не заслужаваше друг отговор, въпросът й беше формален.

– Това какво общо има с тебе? – изгледа ме с недоумение.

ЖИВЕЕНЕТО!

(Не знаеше ли какво е? Да се облечеш, да си направиш кафе, да отговориш на телефона. Заема времето – отнема времето, то се смалява – става поносимо. После? Ключът ти го няма, разливаш си чая, някой говори глупости. Мънички неприятности, отместват по-големите. Има и – да ги наречем – приятности, толкова обикновени, че не ги забелязваш – приказкина крак, есенно слънце, кучешка усмивка – приспособления срещу болката.)

Не се опитах да й обяснявам. Можеше ли да прояви интерес към работи, които не я засягат? За мое учудване обяви:

– Запазих някои връзки. Нищо че мъжът ми го няма. Искаш ли да го публикуваме?

– Не съм мислила.

– Ами помисли!

Хвана ме под ръка, придърпа ме към себе си:

– Динко бил тук. Канел се да продава къщата. – Застана лице в лице с мене. – Защо не му се обадиш?

– Да не си решила да я купиш?

– Подписва картините си „Динко“. Имам няколко. Мога да направя галерия.

(Динко? Дали той не е бил единствената й любов? В детството може да наместиш каквото си искаш, има място.)

Откакто заговорихме не преставах да преглъщам един въпрос. Накрая попитах:

– Ти червени пари ли имаш?

– Не бях готова за униженията на бедността. Изпитвала съм ги.

Готови за бедност няма.

Из книгата „Ние – негероите“ на Рада Москова, София 2012, изд. „Факел“.
Публикува се със съгласие на издателя.

Рада Москова е родена на 3 май 1933 в Габрово. През 1960 г. завършва Висш медицински институт. Работи като медик в Габрово, а също и като драматург в Централния куклен театър, в Народния театър за младежта (1962-1980) и в Кукления театър (1981). Автор е на няколко куклени пиеси, сред които „Разсърдените букви“ и „Бръмчилото“. Сред най-известните и книги са „Пеперудка“ (стихове за деца,1968); „Хей, конче!“ (приказки,1982); „Парчета от време“ (стихове,1995).

Москова е сценарист и на няколко филма: „Куче в чекмедже“ (1982), „Горе на черешата“ (1984), „Здравей, бабо!“ (1992), „Разговор с птици“ (1997), „Госпожа Динозавър“ и др. Във всичките й творби присъства темата за вътрешната потребност да дадеш и да получиш любов. За „Куче в чекмедже“ получава Награда на СБФД (1982) и първа награда на фестивала във Варна (1983), а за филма „Разговор с птици“ – наградата „Лив Улман“ (Чикаго, САЩ, 1998).

Майка е на режисьора Теди Москов.


Pin It

Прочетете още...

Ябълките

Яна Букова 01 Ян, 2010 Hits: 13251
Каза, че се надява да не я снимат в едър…

Цветът на реката

Федя Филкова 12 Окт, 2010 Hits: 10065
В този час на деня, при слънчево време,…