От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Пак ще спасяваме честта на риболовния флот. Непосилна задача, господа. Като ни дойде наум за тоя нож, още веднъж се уверяваме, че сме пропаднали, пропаднали сме и такива ще си останем. Лудия Пепо също не е от тези, които държат на честта. Той взе ножа, но при друг случай може да го подаде. Макар че това все пак е нещо – има положение, при което Лудия Пепо може да вземе ножа. При нас такива положения няма.

Ну, поехали, както казва Висоцки.

Един ден, малко преди сутрешното ставане, бяхме събудени от ужасни крясъци. Трябва да кажем, че обичаме по-силните думички: ужасен, трагичен, мръснико и т.н. Та, крясъците не бяха толкова ужасни може би, но достатъчно силни, за да ни събудят. Не скочихме веднага от койките, държим светът да знае, че не се стряскаме толкова лесно. Пропаднали сме, но това не ни пречи да правим някои неща с достойнство. Ако мис Мери Маклейн беше видяла колко спокойно се измъкваме от каютите, сигурно би спряла да крещи.

Плът, великолепна мургава плът срещнаха сънените ни очи на кърмата, открита гръд, двете връхчета на която направо избодоха очите ни. Негърката беше само по бикини, бели и някак нелепи върху тъмния фон, от лявата й ръка капеше кръв, а в дясната държеше широк кухненски нож.

– Какво направи... какво направи моята ръка... няма пръсти! – крещеше тя на ужасен английски и ни показваше наранената си ръка.

Когато стигнем дотук, повечето искат да чуят още нещо за негърката и никой не иска да чуе гласа на онзи от долните канижели. Готови сме да разправяме за негърката, умираме си някой да ни пита за такива работи, освен това знаем, че за да имаме успех, трябва да говорим само онова, което другите искат да чуят. Така че ще потърпи още малко онзи от долните канижели.


Small Ad GF 1

Обикновено никой не пита за името й, питат за кожата и за онези две връхчета, които са избождали очите ни. Кадифе, както казваме за кожата на всяка негърка, а гърдите скромни и изправени. Какво е усещането? Винаги ни трябва малко алкохол преди това, но не сме хора, които се отвличат с подробности, когато искат да докажат на другите и на себе си, че им е хубаво. Има и такива, които питат за лицето й. Дребно лице, с тъмночервени и подвижни устни, които европейското око винаги намира за дебели, плосък нос с трептящи ноздри, през които сякаш дишаше джунглата. Тънки масурчета, специално навити за случая, се спускаха около това лице и се блъскаха в него, докато негърката разтърсваше глава и крещеше:

– Какво направи... какво направи моята ръка... няма пръсти!

Как се е качила на кораба? С такси. Става дума за кану с мотор, който събира поне двайсет гърли. Имаме специални трапове за такива посетителки, най-често провесени от фенистрините. С тяхна помощ на кораба стават много специални и уж тайни фиести, за които няма да кажем нищо, с риск да изгубим част от аудиторията.

Гласът на онзи от долните канижели беше дрезгав и малко уплашен, доколкото хора като нас могат да си позволят да изглеждат уплашени. Мильо умира, каза гласът. Ха, сепнахме се ние, както най-често се сепват всички, които слушат. Как така ще умира? Кръвта му изтича, каза онзи от долните канижели. Поискахме да ни се обясни по-подробно. Мильо привикал тази тигрица в койката си, но изглежда забравил да й плати. И както се разбра по-късно, заплашил я с нож, широкия кухненски нож, който негърката размахваше сега пред нас. Тя не само отнела ножа, при което пострадала ръката й, но дори успяла да го забие някъде отляво на гърдите му.

Това не е мелодрама, господа. Не е мелодрама, защото тук няма евтини чувства. Изобщо няма чувства, господа. Тук има просто разчистване на сметки. Може би не сме единствените, които зачитат такива дами като мис Мери Маклейн, но претендираме, че сме от малцината, които си го признават. Въпреки че се славим като едни от най-способните мъже на Европа, негърката не беше дошла на кораба да се забавлява. Бе дошла да печели, а е много неприятно, когато не се заплати спечеленото. Така че ние бяхме на нейна страна. Лошото бе, че тя не искаше да го разбере и се нахвърляше върху всеки, който се приближи до нея.

Предполагаме, никой не си мисли, че ножът ще бъде до безкрайност в ръката на негърката. Може да бъде изпуснат, може да падне във водата, може по някакъв мистериозен начин да изчезне, а най-вероятно е да бъде взет от някого. Но докато гадаехме кой може да свърши това и докато слушахме внимателно онзи от долните канижели, кръвта на Мильо течеше. Ако някой си мисли, че се паникьосахме – не! Просто побутнахме доктора да отиде най-после долу, да види какво става. Като разбра това, негърката изтича побесняла към него и докторът едва успя да се вмъкне в лазарета. След малко се показа на фенистрина. Никой ли още не е взел ножа от тази пачавра, попита, онзи долу умира, кръвта му изтича. Не, никой не беше го взел. Стояхме на безопасно разстояние и си траехме.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Какво направи... какво направи моята ръка... няма пръсти! – крещеше непрестанно негърката и се приближаваше все по-плътно към нас.

Постепенно отстъпвахме, накрая съвсем се разсеяхме, сипейки върли моряшки псувни и проклятия по повод неприятностите, които винаги ни създават тия черни. В този момент на кърмата се появи капитанът и смело се приближи до негърката.

– Какво се е случило, мис, дайте ми моля... – започна той на отличен английски, но мис не го дочака да продължи, втурна се към него и капитанът едва успя да се оттегли с нужното достойнство.

Точно тогава по корабната уредба зазвуча Тина Търнър. Музиката и крясъците на негърката се смесиха в безумно кресчендо, на което мнозина от нас се наслаждаваха в каютите си. Не знаем дали песента екзалтира негърката, но тя изпадна в транс, тръгна из целия кораб, без да престава да крещи, като че корабът бе джунгла. Ако приемем, че нашето цивилизовано корито в този момент приличаше на джунгла, то трябва да признаем, че най-силното животно в нея бе мис Мери Маклейн. Тя беше жадна за мъст, ноздрите й трептяха от решителност, но нямаше върху кого да излее всичко това. Напразно блъскаше по вратите, те бяха заключени.

Дълго след тази злополучна сутрин пред нас се изправяше стройното тяло на негърката. Но по-често виждахме ножа. По дяволите, винаги се намира един да го вземе, на другите остава само обяснението защо не са го направили. Мильо беше дебел и безформен, понеже злоупотребяваше с яденето и тънките питиета, усмивката му беше озъбване, процеп, през който се виждаха зъбите му. С тази усмивка влизаше във всяка каюта, щом надушеше алкохол. Раболепен, но отмъстителен, човек, който само имитираше загриженост за другите, моторист, за когото машините бяха само железа. Не се напиваше лесно, но когато минеше петстотинте, разправяше за дебелите жени от санаториума за отслабване в Несебър, които стенели страшно възбуждащо, за жена си, която възпитавал с юмруци, а също и за двете си деца, които наказвал до стената на колене с вдигнати ръце. Според нас Мильо беше пълен идиот и ние бяхме доволни, че в лицето на мис Мери Маклейн си намери майстора. Само заради едната гола смелост можехме да направим опит да спасим Мильо, но за разлика от яростта на мис Мери Маклейн, нашата цивилизована смелост не беше отгледана в джунгла и се посвени да се покаже.

Да де, щеше да каже по-късно Дебелото момче Жорж.

След като обходи целия кораб и не намери човек да употреби ножа, негърката сякаш се примири и застана пред лазарета да превържат ръката й. Лудия Пепо се оказа най-близо до нея, издебна я и сви ножа. В първия момент тя се разяри отново, но после притихна и каза, че тази ръка и тази кръв ще струват скъпо на белия мъж.

След като я превързаха, тя мина покрай нас, вдигнала гордо бинтованата си ръка. А ние си останахме на кораба да приказваме и да анализираме. Все пак съдбата можеше да не бъде толкова несправедлива. Можеше в края на краищата да пъхне тоя проклет нож в ръката на някой друг, подаде го на последния, този, когото смятахме съвсем сигурно за побъркан, а да не говорим за външния му вид. Лудия Пепо имаше дълги ръце и къси крака, коремче, ни в клин, ни в ръкав щръкнало под хлътналите му гърди. Папагалът на капитана знаеше повече думи от него и преживяваше по-емоционално отплаването. Говореше се, че не си вършел работата в леглото, че бил непоносим вкъщи и го изпращат на рейс, преди да изтече отпуската му. Сега, надяваме се, всички разбират колко е трудно да се даде медала на такъв човек. Но ние му го даваме, с чиста съвест му го даваме, нека се радва Лудия Пепо, а ние ще продължаваме да доказваме на света, че сме пропаднали, защото знаем, че светът страшно си пада по пропаднали типове. Или най-малкото, все му е тая дали си пропаднал, мъжествен или побъркан.

Мильо ни спести неприятността да умре, раната му се оказа лека и още на другия ден на устните му заигра познатата усмивка, която изведнъж помръкна, когато на борда се появи полицай.

– Мис Маклейн – каза извинително и раболепно той, – иска обезщетение сто долара. В противен случай...

Знаехме какво в противен случай. Естествено Мильо трябваше да плати. След като не е могъл десет – сто. Но нямаше в момента. Лудия Пепо имаше и му услужи.

– Чест е за нас, господа – каза същата вечер Пецата, един дългуч от Плевенско, – че в риболовния флот има такъв пропаднал тип като Мильо.

– Плюя аз на такава чест – каза Дебелото момче Жорж.

А Мильо никога не върна стоте долара на Лудия Пепо.

Атанас Стойчев живее във Варна.

Първата му книга с разкази – „Нон стоп“, излиза през 1988 г. в Профиздат. Още като ръкопис е наградена в Националния конкурс за произведения на морска тема. Следват „Пясък от дъното“ (Факел, 1993), „Не ми вярвай, скъпа“ (Факел, Свободно поетическо общество, 1995), „Слаби ангели“ (Факел, 1999), „Тъмната страна на жената“ (Славена, 2003), „Тъмната страна на мъжа“ (Славена, 2008).

Автор е на пиесата „Скандал в рая“, която през 1994 г. получава Голямата награда в Националния конкурс за произведения на морска тема, а през 1996 г. е поставена на сцената на Фестивалния и конгресен център – Варна. На същата сцена през 1999 г. се играе и втората му пиеса „Задник, змия и бич“. Пиесите му „Плебеи и аристократи“, „Морски шах“ и драматизациите по Алеко Константинов „Разни хора, разни идеали“ и по Йордан Йовков „Шибил“ са излъчени в ефира на радио Варна през 2011 и 2012 г.

През 2002 г. негови разкази влизат в престижните антологии „Българска маринистика“ и издадената в САЩ „Гласове от линията на разлома. Балканска антология“.

През 2005 г. за разказа си „Един мъртвец за изхвърляне“ получава втора награда в The Dream Quest One Poetry & Writing Contest в Чикаго.

Книгата му „Човек зад борда“, сборник разкази, е преведена на английски и издадена в САЩ през 2010 г.

Член е на Съюза на българските писатели от 1995 г.


Pin It

Прочетете още...

Смъртта на поета

Кристин Димитрова 16 Ное, 2012 Hits: 11146
Първата мисъл на поета Геран Бисеров след…

Майстора и музата

Мими Михайлова 29 Окт, 2014 Hits: 9303
Никой не помнеше истинското му име. Знаеха…