1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

На А. К.

Тази история е стара колкото първата Ева и всъщност се случи вчера. Празнувахме юбилея на моята приятелка. Две жени стоим пред отрупаната маса сами и мълчаливи. Жени – Евгения – беше предупредила мъжа и синовете си въобще да не се вясват и сега бяхме с нея в чужд град, захвърлили набързо багажа си в хотелската стая. Умна, властна, можеща, обичаща въпреки насечения й делник, търсен хирург, сега тя стоеше като вкаменена с удавен поглед в чашата с бяло вино.

Безмълвието беше започнало още от потеглянето, продължи през целия път и сега беше разпънало цялата вечер. Мълчанието държеше с ръцете си раздалечени невидимите вече била на Пирин и Рила и носеше усещането за един разкъсващ вик, който все още не е излязъл от гърлото.

Евгения беше споменавала, че този рожден ден не го чувства и не го чака като празник. Но сега пожела да се скрие, да потъне, да я няма. Малкият оркестър в ресторанта беше неочаквано добър. Парчетата, които изпълняваше, бяха разтърсващи като проникновение и отваряха още повече раната й.

Децата й бяха станали самостоятелни мъже. Имаха своите отговорности, вълнения, път в живота. Съпругът й все така вярно стоеше до нея и я подкрепяше безрезервно. Обичаше го. Това беше голямата, единствената й Любов. Двамата бяха преминали през толкова много изпитания и проблеми, бяха оцелявали, създавали дом, споделяли трудни радости, чувстваха се като едно цяло. Съпругът й стана приятел, брат, баща, нейното друго Аз. И точно този уравновесен живот, вместо да й донесе удовлетворение и спокойствие, отвори пропаст пред нея.

Нямаше го инфарктното събуждане, приготвянето сутрин на дрехи за децата, правенето на закуски, подаване на чанти и изпращане на училище…а после с прибирането им от училище – беше малкият ад. В натоварения й ден я нямаше вече онази сияйна мъглявина , която я караше да затваря очи и да си представя времето, когато децата ще са големи, а тя ще е направила своята кариера и ще може да се отдаде на желанията си, на пътуването за удоволствие… А колко желаеше мъжа до себе си! И винаги отлагаха страстта, докато заспят децата, докато пораснат, докато мине поредният проблем…

Саксофонът с нежния си скалпел разнищваше душите ни. Между извивките на меката светлина на музиката се стрелна неочаквано гласът на Жени:

– Отложеното щастие е изгубено щастие.

Ръцете й вече не държаха чашата с вино, а въртяха нервно вазата с повяхналата ресторантска роза.

– Мечтая да отида край реката в края на лятото, край синята вена, тръгнала от небето. Зелените облаци на дърветата да са надвиснали над водата. Облечена в дълга бухлата пола и бяла риза с дълги широки ръкави, да разпъна статива. Боса в росната трева да усещам как пълзят нагоре по тялото ми капките живот. И магически пръстите ми да пренасят течението на водата върху платното. Реката да ухае на терпентин… Да, и този мирис ме връща в гримьорната на татко, когато бях зад кулисите, следях излизането на актьорите на сцената, но никога не пожелах да стана актриса…защото няма игра. Играта е самата истина и тя е навсякъде: в живота, на сцената, в операционната, у дома, сега в този миг.

Стояхме замислени между миналото и настоящето си. Жени продължи:

– Не се ли изгубих в последователността, във всеотдайността си към семейството и работата си. Не изпуснах ли други важни неща, които трябваше да открия за себе си…възможности, хора, професии, страсти, пътища…

Рожденичката не търсеше моето внимание, а догонваше емоциите си:

– Защо ми трябваше точно сега, на 50, да се влюбя отново. И се изгубих…Разпилях се…Не мога да загърбя старата любов с толкова рани и бръчици, а не мога и да се отдам на новата от границите, с които сама съм се затворила. И ме боли, и плача, и се моля на себе си да се обичам, да не се самосъжалявам, да не се крия от емоциите си, да не се плаша от болката; да призная, че съм жива…А душата ми крещи за свободата си.

Бентът беше отприщен:

– Искам да отида в гората…Онази от приказките. И да срещна Вълка. Винаги са ме пазели да не вляза там, да не пострадам. Винаги съм се страхувала да изпробвам себе си… Толкова тъга натрупах по пропуснатото в живота от предпазливост и послушание, че сега съм гладна за нови емоции, за най-екстремните изживявания… Близките ме съветваха да не надничам в гората, че те ще ми кажат какво има там, че няма смисъл да се губя, да страдам, да търся…Изгарях от любопитство…и един ден замръкнах в гората…Беше и страшно, и приказно. Такова огнено вълнение никога не бях усещала дотогава. Същността ми разпознаваше други същности, срещаше нови емоции, за които все още не беше създала мисли. Думите ми бяха пусти, а сърцето ми бе превзело тялото ми и бях само чувство…А в главата резонираше не слово, а идеята, че трябва да се доверя на случващото се, на Вълка, който тъй и тъй ще срещна, и да му задам единствения въпрос, който си струва да се зададе…

– И кой е този въпрос?

– Изпитвах не толкова страх, колкото притегляне и приемане на Звяра. Усетих дъха му в тила си. Сякаш молеше за споделеност, за разбиране. Не го видях, но усетих ръцете му. Не го целунах, но почувствах глада му за близост. Сякаш бяхме едно цяло…

– И какъв беше въпросът?

– Събудих се. И ме болеше от раздялата. А той знаеше, че знам въпроса, и чакаше да му го задам.

– Да не е нещо като „Абракадабра“? – попитах, за да подкрепя разговора.

– Да, нещо, което те спасява от магията…и оставаш цял. Но се събудих сама в едно мъгливо утро. – Жени говореше в унес. – Осъзнах с цялата острота и една друга истина – години наред се грижех за децата и знаех, че те се нуждаят от мен, но сега не те, а аз имам потребност от тях. Оглеждам се в очите им и разбирам каква съм, какво искам да направя, колко много мога да обичам…че ме има в тях, в мен, в теб, във въздуха…

Отклоних очакването на сервитьора за нова поръчка. Виното беше достатъчно, щом накара рожденичката да говори.

– След като бях вярна на другите, останах ли вярна на себе си – продължаваше монолога си Жени? – Не знам откъде идва тази болка и горчивина, но ми се иска да завия като вълчица и да не спирам, да нося с гласа си планините, да накарам да закипят реките, да обруля звездите в скута си…Да подрънквам със стоте шарени цигански гривни на ръката ми, докато закича слънцето над ухото си…- за първи път приятелката ми замечтано се усмихна.

Може би беше вече време да си тръгваме. Опитвах се да откликвам на емоциите на юбилярката, а и да уцеля момента, когато е най-удачно да я отведа в хотела да си отдъхне.

Саксофонът отново изви глас, а след него пое пътя си към струната на нашите души класическа китара. И разбрах, че съм закъсняла да изведа Жени от ресторанта. Прозвуча страшен гърлен вопъл, тътен, който издъно заорава и преобръща всяко присъствие. Приятелката ми цялата бе станала вода, набраздена от вълните на ситни конвулсии. Сервитьорът гледаше безпомощно. Побързах да прегърна Жени и да избягаме от чуждото внимание.

Хотелът беше наблизо. Сгушени като момиченца в леглото, шепнех какви ли не приказки на своята приятелка. Жени бе забравила, че е Златното момиче. Тя беше национален консултант по хирургия, нямаше човек с толкова отворено сърце към другите, раздаваше себе си и времето си, а тя оставаше винаги на заден план…Трябваше да обезболя чувствата й, за да я накарам да си спомни какво заслужава.

Винаги бях успявала да разсмивам Жени и цялата ни дамска компания с поученията на баба и наподобявайки автентичния й език, заразказвах:

– Апнал веке от благата ябълка, дядо Адам гледа баба Ева една такава убава, нагласена, па се сепнал и лъцнал. Налита човека, завърти се насам, завърти се натам, ама нема нищо…А му се сака – умирачка! Дядо Боже гледал отгоре кво се мъчат двамината бадева, па ем му е жал, ем му е смех. Извардил моменто, кога Адам бил връз Ева, фанал от огино един въглен и уцелил го право у гъзо. И он се сецне какво бил върху баба Ева и…Айда-а-а! Свършили работата. Голем им бил мерака, ама зора им бил още по-голем. И оттогава е останало на мъжете све да им ги гори гъзо и все да налитат.

Сълзите стояха все още върху очите на юбилярката, но смехът я разтърсваше. Лицето й се избистряше все повече. Двете се кикотехме неудържимо, бутайки се силно с ръце, и това даваше още по-голям тласък и сила на смеха ни.

Вече притихнали с мислите си, Жени пак включи на своята вълна:

– Май мъжете и любовите нямат никаква вина за моите чувства. Просто не мога да приема промяната, която настъпва в мен. Не искам да нося печата на годините, защото за себе си съм все така млада, любопитна и наивна. Пък защо не, бръчиците ми отиват. Те са всичките мои тревожни и щастливи мигове, които обичам…

С палаво пламъче в очите, сякаш подмладена, юбилярката скочи върху широкото легло и започна да вика: „Искам нови дрехи, искам нови дрехи…“.

Задъхана се тръшна долу, втурна се към гардероба и започна да вади дрехи, шалове, завивки…Хвърляше ги към мен, върху мен, увиваше ги, накрая с кикот ми нареди: „Дърпай да видим кой е по-силен!“.

Трудно ми беше да следвам настроенията на Жени, но трябваше да й бъда противовесната точка. А пък и играта започна да ми харесва. Късахме всичко ненужно от себе си и го оставяхме да пада на земята. И ставахме все по-леки, по-ефирни, по-щастливи. Накрая уморени се строполихме върху купчината от парчета. Беше пъстро и хаотично. Две жени, които все са подреждали, чистили след другите, следели са за реда, сега на воля разтурвахме. Дишахме шумно през смях на пресекулки.

Жени пак се оживи:

– Знаеш, че от дете мечтая да бъда Феята със сините коси, и да помагам на животинки и хора. – Вдигна синята блуза върху главата и обхвана с нея косата си. – Ще ми трябва и вълшебен плащ. Аз ще подредя парчетата за него, а ти отивай до рецепцията за конци и игли.

Гледах приятелката си и хем я познавах, хем сякаш я виждах за първи път. Тя вече не мечтаеше, а правеше мечтата си. Цялата сияеше. Беше гола от кръста нагоре. Гърдите й бяха леко увиснали от кърменето, но въпреки това изглеждаха пълни с живот и смях.

На зазоряване наметалото на Жени беше готово. Горда, тя го сложи на голите си плещи. Сгуши се в него и усмихната заспа.

Pin It
Мими Михайлова
Мими Михайлова е завършила специалностите „Българска филология“ и „Психология“. Автор на две стихосбирки: „Жива вода“ и „Целуната от изгрева“. Издала две книги с критика: „Кризата на прехода. Митични и културно-антропологически наративи“ и „Пътят на неофита“. Пише разкази и есета. Има публикации в печата и в електронните медии. Член на Дружеството на писателите – Пловдив и в управителния съвет на НПО – Клуб на дейците на културата – Пловдив.
Други статии от този автор

Посетители

50

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Сийка Славева писа Още
    Невероятно точна... преди 7 часа
  • Гост писа Още
    Значи "След разпада на... преди 21 часа
  • Гост писа Още
    Каквито и да са... преди 22 часа
  • начинаещ писа Още
    Странни и тъжни... преди 2 дни
  • начинаещ писа Още
    Ами нормално е когато... преди 2 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
    Бих поспорила с г-н... преди 2 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
    Впечатляващо... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    Поздравления към Д-р... преди 4 дни
  • Дени писа Още
    Всъщност в тази... преди 4 дни
  • Кунев писа Още
    Вижте, тази статия... преди 4 дни
  • Valpet писа Още
    Брилянтен коментар на... преди 5 дни
  • Снежана Иванова писа Още
    Благодаря за силния... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Ето целия текст, в... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Действително,... преди 6 дни
  • Д-р Георги Карев, д.... писа Още
    Преди пандемията да... преди 6 дни
  • Кунев писа Още
    Познавам Наталия. Ще... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Всяко събуждане е... преди 6 дни
  • Valpet писа Още
    Хубаво пише Джина... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не беше съвсем точно... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    А, разбрах. Е, в такъв... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Има важна разлика... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Що е "бохемски"... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Най-хубавият и... преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Сериозна оценка, г-н... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Не съм изненадан от... преди 3 седмици