1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Мис Брук

Понеже като жена не ми се полагат значими дела,
постоянно посягам да върша добро.
Бомонт и Флечър[1], Девическа трагедия

Джордж Елиът, „Мидълмарч“
Изд. „Колибри“, 2012 

2012_08_middlemarch

Мис Брук имаше хубост, която сякаш само скромна дреха може добре да открои. Ръцете и китките й бяха толкова изящни, а ръкавите й така изискани, че би могла да се мери по грация с Дева Мария, вдъхновила италианските живописци. Профилът, снагата и осанката й като че ли придобиваха още по-голямо достолепие поради простите й одежди – на фона на провинциалната мода те се открояваха подобно на възвишен цитат от Библията или от някой наш древен поет насред прозаичен параграф от днешен вестник. За нея обикновено се казваше, че е забележително умна, но винаги се добавяше, че сестра й Силия има по-здрав разум. И все пак Силия не се обличаше много по-ярко и само тънкият наблюдател долавяше незабележимата разлика и лекото кокетство в облеклото й, защото скромните одежди на мис Брук се дължаха на различни обстоятелства, които до голяма степен се отнасяха и до сестра й. Гордото съзнание, че са дами по рождение, не бе за пренебрегване. Потеклото им, макар и не точно аристократично, беше безспорно добро: поглед назад към едно-две предишни поколения не би открил праотец с шивашки метър в ръка или с кантар на тезгяха, изобщо никой по-нисш от адмирал или свещеник. Открояваше се и предшественик, изявил се като пуритански последовател на Кромуел[2], но после се отвърнал от пуританството и от политическите битки и заживял като собственик на богато семейно имение. Напълно естествено е млади жени с подобно потекло и заможен тих фамилен дом, които посещават черква със скромни размери, да смятат, че контенето приляга само на щерките на амбулантните търговци. Налице бе и благовъзпитана пестеливост, тъй като в онези времена евентуалната необходимост да се намалят разходите, налагани от високото обществено положение, изискваше на първо място да се ограничи перченето с тоалети. Изброените причини биха били достатъчно основание за скромното облекло, без да се смятат религиозните чувства. Що се отнася до мис Брук обаче, единствено религията имаше решаващо значение. Силия кротко приемаше нагласата на сестра си, като само добавяше известна доза трезвост, която помага да се възприемат някои велики доктрини без излишни емоции. Доротия знаеше наизуст множество пасажи от Pensées на Паскал[3] и от Джеръми Тейлър[4] и обладана от идеи за съдбините на човечеството, осмислени в светлината на християнството, гледаше на залисията по женската мода като на безумно занимание. Тя не можеше едновременно да се вълнува от духовни проблеми с непреходно значение и да се захласва по блузки и воланчета. Доротия имаше теоретична нагласа и самата й природа се стремеше към някаква възвишена представа за света, която неминуемо да включва и енорията Типтън, както и собствената й деятелност в тази енория. Хранеше пиетет към пълната всеотдайност и величието, като спонтанно прегръщаше всичко, което според нея носеше тези белези. Способна бе да се устреми към мъченичеството, после да се поспре, а накрая да изпита мъченичество в област, където не го е дирила. Безспорно подобни черти в характера на една мома за женене неизбежно се отразяват върху съдбата й, а също й пречат да бъде възприемана по традиционния начин според хубавата външност, гиздавия й вид или способността да обича предано. При всички гореспоменати обстоятелства тя, по-голямата сестра, не беше още навършила двайсетте, а от около дванайсетгодишна възраст, когато загубиха родителите си, двете сестри бяха обучавани по правила, едновременно строги и доста либерални, първо в английско семейство, а после в швейцарско в Лозана – по този начин нежененият им чичо и техен наставник се беше опитал да притъпи несгодите в живота им на сирачета.

Не бе още минала и година, откакто се бяха настанили в имението Типтън Грейндж при чичо си – почти шейсетгодишен човек, сговорчив по природа, но с противоречиви идеи и твърде колеблив при гласуване. Той бе пътувал много на младини и в този край на графството смятаха, че е станал доста непоследователен във възгледите си. Да се предвидят умозаключенията му, беше толкова трудно, колкото и да се предскаже времето. Можеше единствено убедено да се твърди, че действията му винаги произтичат от благородни подбуди, но той би отделил съвсем оскъдни средства за осъществяването им. Дори хората с най-летлива и изменчива природа имат някои закоравели привички: даден човек може да нехае за всичко останало, но да държи на табакерата си за енфие и затова все да я понаглежда, да я пази и дори да не я изпуска от ръце.

Очевидно наследствената пуританска енергия бе в пълен отлив у мистър Брук, но у племенницата му Доротия тя проблясваше както в грешките, така и в добродетелите й. Понякога пуританската й жилка се проявяваше в недоволство от брътвежа на чичо й или от нехайството му към имението и често предизвикваше силен копнеж у нея час по-скоро да стане пълнолетна, за да разполага с пари за благородни дела. На нея се гледаше като на наследница, защото освен 700-те лири годишно, които сестрите бяха наследили от родителите си, при евентуална женитба на Доротия и раждането на син този син би наследил имението на мистър Брук, вероятно на стойност около три хиляди годишно – истинско състояние в очите на провинциалните семейства, подели спор за решението на Пийл[5] по католическия въпрос, но в пълно неведение относно бъдещите златни залежи и великолепната плутокрация, която така великодушно ще възхвалява ценностите на аристократичния живот.

Нима е възможно Доротия да не се омъжи – та тя бе толкова красива девойка, при това с блестящо бъдеще! Нищо не бе в състояние да осуети женитбата й освен страстта й към крайностите и желанието й да се ръководи от идеи, които все пак биха могли да разколебаят един предпазлив мъж да й предложи брак или пък могат накрая да я принудят сама да отхвърли всякакви предложения. Какво ли не би могло да се очаква от такава млада дама със знатен произход и благосъстояние, която внезапно пада на колене на тухления под редом до някой заболял ратай и се отдава на горещи молитви, сякаш смята, че живее във времето на апостолите; дама с причудливи католически залитания по диетите, която по цяла нощ седи да чете древни теологически книги! Подобна съпруга може и да те събуди някоя прекрасна заран с нов план за влагане на доходите си, който да е в пълен разрез с политическата икономия, както и с цената за поддръжка на конете за езда – съвсем естествено е един мъж да се позамисли, преди да поеме риска да се обвърже завинаги. Напълно в реда на нещата е една жена да има неразумни идеи, но в името на стабилността в обществото и в семейството подобни идеи не се пускат в действие. Благоразумните люде правят същото като съседите си и ако все пак се срещат и луди за връзване, човек трябва да знае кои са и да стои далече от тях.

В оценката си на новодошлите млади дами местните жители, дори и селяните, даваха предпочитание на Силия, тъй като им изглеждаше много дружелюбна и простодушна, докато Доротия им се струваше странна птица с тези свои големи очи и с пламенната си религиозност. Горката Доротия! В сравнение с нея простодушната наглед Силия бе много практична и предприемчива. Колко неуловим е човешкият дух в сравнение с осезаемата материя, която е само външен знак или облик на духа.

Ала хората, влезли в досег с Доротия, въпреки явната си предубеденост поради стряскащите слухове, установяваха, че тя излъчва очарование напук на мълвата. Мнозина от мъжете я намираха за възхитителна, когато яздеше. Тя обичаше свежия въздух и всички прелести в околността, а когато очите и бузите й засияваха от щастие, нямаше вид на страстна божия поклонничка. Ездата бе за нея удоволствие, което си разрешаваше въпреки угризенията – съзнаваше, че това занимание й носи езическа, чувствена наслада, и съответно очакваше някой ден да се откаже от него.

Тя бе открита, пламенна и ни най-малко не се възхищаваше от себе си. Приятно бе да се забележи, че във въображението си Доротия придава на сестра си Силия качества, по-ярки от своите собствени, и винаги когато в имението се появеше господин по един или друг повод, а не за да се срещне с мистър Брук, тя заключаваше, че въпросният господин вероятно е влюбен в Силия. Такъв например бе сър Джеймс Четам, когото Доротия непрекъснато преценяваше през погледа на сестра си и не спираше да разсъждава дали той би бил подходяща партия за Силия. Предположението господинът да е неин поклонник би й се сторило пълна нелепост. Независимо от жаждата си да опознае реалностите в живота, тя имаше много детински представи за брака. Убедена бе, че би се омъжила за мъдрия Хукър[6], ако е била родена своевременно, само и само за да го спаси от злочестата му грешка в брака. Или пък за Джон Милтън[7], когато го сполетяла слепотата. Или за когото и да било друг велик мъж, чието чудачество би било за нея голяма чест да понесе. Ала как би могъл да бъде възприет като възлюбен един добронамерен, приятен на вид баронет, който неизменно й отвръща с „Точно така!“ даже и когато тя изразява съмнения? Истински прекрасният брак е само този, в който съпругът е нещо като баща и може да те научи дори староеврейски език, стига да пожелаеш.

Поради тези особености в характера на Доротия мистър Брук бе още по-сериозно одумван в съседните имения заради това, че не е намерил порядъчна жена на средна възраст за наставница и компаньонка на племенниците си. Ала той толкова се ужасяваше от мисълта за някоя властна госпожа, каквато се очакваше да бъде жената в подобна роля, че лесно се поддаде на възраженията от страна на Доротия по въпроса и в този случай доста смело се противопостави на обществените порядки – по-специално на мисис Кадуоладьр, пасторската жена, и малката група знатни люде, на които гостуваше в североизточния край на Лоумшир[8]. Така че честта да се разпорежда в дома на чичо си се падна на мис Брук и новата й роля с цялата си тежест много й се нравеше.

Днес в имението бе поканен на вечеря сър Джеймс Четам заедно с един друг господин, когото момичетата не бяха виждали досега, но който бе събудил у Доротия благоговейни представи. Това бе преподобният Едуард Късобан, известен в графството с огромната си ерудиция и с това, че от дълги години задълбочено изследва историята на религията. Той имаше и благосъстояние, доста добро, за да придаде блясък на религиозните му увлечения, както и на възгледите му, които щяха да станат достояние за другите след издаването на книгата му. Самото му име[9] внушаваше уважение, особено у тези, които познаваха историята на теологията.

Рано този ден Доротия, току-що завърнала се от забавачницата, нейно лично завоевание в селото, беше заела обичайното си място в уютната всекидневна, разположена между спалните на двете сестри, и довършваше проекта за сграда (занимание, което й доставяше огромно удоволствие), когато Силия, от доста време вперила в нея поглед, изпълнен с колебливост дали да предложи нещо, промълви:

– Доротия, скъпа, ако нямаш нищо против... ако не си много заета, дали да не огледаме днес бижутата на мама и да не си ги поделим? Стават точно шест месеца, откакто чичо ти ги предаде, а ти дори не си ги погледнала.

По лицето на Силия сякаш мина някаква сянка на недоволство, но то не се прояви напълно поради обичайното благоговение на по-малката сестра към Доротия и възприетата прин-ципност – две взаимосвързани величини, които при случаен допир неочаквано пускат искри. За радост на Силия Доротия й отвърна с усмивка:

– Ти си цял справочник, Силия! Та тези шест месеца календарни ли са, или лунни?

– Днес е последният ден на септември, а чичо ни ти ги даде на първи април. Нали помниш, той каза, че чак тогава се сетил за тях. Вероятно си ги забравила, след като ги заключи тук в шкафа.

– Мила моя, ние не трябва да носим тези бижута, нали разбираш – отговори Доротия много сърдечно, едновременно с ласкави и увещателни нотки в гласа. Тя продължаваше да държи молива и да прави бележки в полето.

Силия се изчерви, силно натъжена.

– Аз смятам, скъпа, че би било неуважение към паметта на мама, ако ги сложим настрана, и забравим за тях. А освен това -добави тя след известно колебание, като едва не зарида от притеснение – огърлиците са вече нещо съвсем обикновено. Дори мадам Поансон, в някои отношения по-строга от тебе, носеше такива украшения. А, общо взето, християните... сигурно в рая има и жени, които са носили бижута. – Силия долавяше в себе си прилив на духовна сила, когато се стремеше да се обоснове.

– Значи, ти искаш да ги носиш, така ли! – възкликна Доро-тия и оживена от внезапното прозрение, усети подтик за решителни действия – навик, усвоен от същата онази мадам Поансон, която бе носила украшения. – Добре тогава, да ги извадим. Защо не си ми казала по-рано за това? Но ключовете, къде са ключовете? – Тя притисна глава с двете си ръце, сякаш отчаяна от собствената си разсеяност.

– Тук са – каза Силия, отдавна обмислила и подготвила подобен отговор.

– Отвори, моля те, голямото чекмедже на шкафа и извади кутията със скъпоценностите.

Ковчежето скоро се разтвори пред очите им и множеството скъпоценности блеснаха пред тях на масата също като пъстроцветна леха. Не беше кой знае колко богата колекция, но някои украшения наистина бяха забележително красиви, като най-изящното сред тях безспорно беше една огърлица от виолетови аметисти, инкрустирани в изящна златна обковка, както и перлен кръст с пет брилянта. Доротия веднага грабна огърлицата и я закопча на шията на сестра си, където тя прилепна плътно като гривна – бижуто подчерта главата и шията на Силия, което напомни за стила на Хенриета Мария10, както забеляза и самата тя в тясното огледало насреща.

– Чудесно, Силия! Можеш да носиш огърлицата с индийската си муселинова рокля. А кръста ще го слагаш с тъмните си тоалети.

Силия едва потисна щастливата си усмивка.

– О, Додо! Вземи кръста за себе си!

– Не, не, скъпа – възрази Доротия, като небрежно махна с ръка в знак на отказ.

– Непременно го вземи. Много ще ти отива... с черната рокля – настоя Силия. – Поне това можеш да сложиш.

– За нищо на света, за нищо на света. Кръстът е последното нещо, което ще нося като дрънкулка. – Доротия леко потръпна.

– Значи, и аз да го сложа, пак ще смяташ, че е грях? – попита Силия притеснено.

– Не, съвсем не, скъпа – възрази Доротия, като погали сестра си по бузата. – Душите също имат облик – това, което приляга на един, не става за друг.

– Но може да го запазиш в памет на мама.

– Не, не. Имам други вещи от мама... кутията и от санда-лово дърво, която толкова обичам... и много други неща. Всички бижута са за тебе, скъпа. Безсмислено е да говорим повече за това. Хайде... вземи ги, твои са.

Силия се почувства малко засегната. В тази пуританска благосклонност имаше голяма доза чувство за превъзходство, почти толкова мъчителна за крехката плът на светлокосата, не-изкушена от религията сестра, колкото и пуританското преследване.

– Че как мога аз да нося бижута, щом ти, по-голямата сестра, отказваш да ги носиш?

– Е, Силия, твърде много искаш – да си сложа дрънкулки само за да се чувстваш ти по-добре. Подобна огърлица би била мъчение за мене също като пирует по гладък под. Ще ми се завие свят и ще се чудя как да пристъпвам.

Силия разкопча огърлицата и я остави настрана.

– Може малко да ти е тясна. По-дълг гердан, леко увиснал надолу, ще ти отива повече – отбеляза тя с известно задоволство.

Мисълта, че бижуто е напълно неподходящо за Доротия от всякаква гледна точка, накара Силия да приеме огърлицата с още по-голяма готовност. Тя отвори кутийките за пръстени, откъдето просветна красив изумруд с диаманти – точно в този миг слънцето, показало се иззад облак, озари с лъчи масата.

– Колко красиви са тези скъпоценни камъни! – възкликна Доротия, обзета от внезапни чувства, ненадейни като слънчевите лъчи. – Не е ли странно как цветовете могат да проникват дълбоко в душата, подобно на парфюм! Предполагам, че именно поради това скъпоценните камъни присъстват като емблеми на духовност в откровенията на свети Джон. Те са като късчета от рая. Според мене изумрудът е най-красив.

– Има и същата гривна – зарадва се Силия. – Не я забелязахме в началото.

– Прекрасни са – въздъхна Доротия, като сложи пръстена и гривната на изящната си ръка, а после ги вдигна на нивото на очите си срещу светлината от прозореца. Същевременно тя мислено се опитваше да оправдае насладата си от цветовете, като я свързваше с мистичния си религиозен плам.

– Тези наистина ти харесват, Доротия – отбеляза Силия доста плахо, като се чудеше дали сестра й не проявява слабост, но й хрумна също, че по цвят изумрудите ще отиват на самата нея повече, отколкото лилавите аметисти. – Вземи поне този пръстен и гривната... щом не искаш нищо друго. Виж, тези аха-тови бижута са много красиви... и сдържани.

– Така е! Но аз ще взема тези... пръстена и гривната – заяви Доротия. А после отпусна ръка върху масата и добави със съвсем друг тон: – И все пак какви ли бедняци се трепят да намират тези камъни, да ги обработват и да ги продават! – Тя отново замлъкна и Силия си помисли, че сестра й ще се откаже от украшенията, ако реши да бъде последователна.

– Да, скъпа, ще ги взема – решително отсече Доротия. – А ти вземи всичко останало заедно с ковчежето.

Тя отново хвана молива, без да сваля бижутата и без да откъсва очи от тях. Реши често да ги държи до себе си, за да черпи зрителна наслада от тези бистри изворчета на ярък цвят.

– А ще ги носиш ли и пред други хора? – Силия я погледна с несъмнен интерес относно предстоящите й действия.

Доротия я стрелна с очи. Въпреки че в представите си непрекъснато разкрасяваше близките си, от време на време я осеняваше мълниеносно прозрение с остро жило. Макар че мис Брук често постигаше пълно смирение, не й липсваше и вътрешен огън.

– Може би – доста високомерно отговори тя. – Не знам докъде мога да стигна в падението си.

Силия се изчерви от огорчение. Усети, че е наскърбила сестра си, и не посмя да изрече ни една добра дума за подарените бижута, които сложи в ковчежето и отнесе със себе си. Доротия отново се залови с проекта си, но също бе огорчена и се питаше доколко са били искрени чувствата и думите й в гореописаната сцена, завършила с леко избухване.

Съвестта на Силия и подсказваше, че не е сбъркала – съвсем естествено и логично бе да постави въпроса за бижутата и затова отново заключи, че Доротия е била непоследователна: тя трябваше или да вземе всички полагаеми и се украшения, или пък изцяло да се откаже от тях в съответствие с думите си.

„Сигурна съм... или поне така смятам – помисли си Силия, – че носенето на огърлица няма да се отрази на молитвите ми. И не виждам защо точно сега, когато влизаме в обществото, аз трябва да се съобразявам с възгледите на Доротия, макар че тя, разбира се, трябва да се придържа към тях. Но невинаги е последователна.“

Така разсъждаваше Силия, приведена над гоблена си, когато чу, че сестра и я повика.

– Хей, Кити, ела да видиш проекта ми. Бих казала, че съм велик архитект, ако не бяха тези несъразмерни стълбища и камини.

Когато Силия се надвеси над чертежите, Доротия гальовно докосна с буза рамото на сестра си. Силия разбра жеста й. Доротия бе усетила, че е сгрешила, и Силия й прости. Откакто се помнеха, Силия изпитваше смесени чувства на укор и благоговение към сестра си. По-малката сестра винаги се бе чувствала потисната от нея, но нима всеки потиснат няма и собствено мнение?

Превод: Весела Кацарова



[1] Франсис Бомонт и Джон Флечър – английски драматурзи, издавали съвместно пиеси в началото на XVII в. Девическа трагедия (1619), IV, 1. – Б. пр.

[2] Оливър Кромуел (1599-1658) – английски генерал и държавник. Убеден пуритан, пълководец на парламентарната армия по време на Гражданската война в Англия. След екзекуцията на Чарлс I става лорд протектор (1653— 1658) на обявената република. – Б. пр.

[3] Блез Паскал (1623-1662) – френски философ, математик и физик. Трудът му „Мисли“ (Pensées – 1670) е апология на християнството. – Б. пр.

[4] Джеръми Тейлър (1613-1667) – английски теолог. – Б. пр.

[5] Робърт Пийл (1788-1850) – влиятелен британски политик в началото наXIX в., два пъти министър-председател, един от основателите на съвременната британска Консервативна партия. Дава право на католиците да заемат обществени постове. – Б. пр.

[6] Ричард Хукър (1554-1600)- английски теолог и професор по староеврейски език в Оксфорд. – Б. пр.

[7] Джон Милтън (1608-1674) – един от най-големите английски поети, известен предимно с поемата си „Изгубеният рай“ (1667). – Б. пр.

[8] Името на въображаемо графство, използвано за пръв път в романа на Елиът „Адам Бийд“ (1859). – Б. пр.

[9] Исак Казобон (1559-1614), сходно на името Късобан, е френски протестантски теолог и изследовател на класиката. – Б. пр.

Pin It
Джордж Елиът
Джордж Елиът (George Eliot) е английска писателка от 19 век, една от най-значимите романистки от Викторианската епоха. Истинското й име е Мери Ан Евънс. Романите й се отличават с чувство за реализъм и психологическа дълбочина. Използва мъжки псевдоним, за да бъде спокойна, че книгите й ще се вземат насериозно и няма да бъдат считани единствено за романтични истории.

Посетители

34

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Сийка Славева писа Още
    Невероятно точна... преди 7 часа
  • Гост писа Още
    Значи "След разпада на... преди 21 часа
  • Гост писа Още
    Каквито и да са... преди 22 часа
  • начинаещ писа Още
    Странни и тъжни... преди 2 дни
  • начинаещ писа Още
    Ами нормално е когато... преди 2 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
    Бих поспорила с г-н... преди 2 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
    Впечатляващо... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    Поздравления към Д-р... преди 4 дни
  • Дени писа Още
    Всъщност в тази... преди 4 дни
  • Кунев писа Още
    Вижте, тази статия... преди 4 дни
  • Valpet писа Още
    Брилянтен коментар на... преди 5 дни
  • Снежана Иванова писа Още
    Благодаря за силния... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Ето целия текст, в... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Действително,... преди 6 дни
  • Д-р Георги Карев, д.... писа Още
    Преди пандемията да... преди 6 дни
  • Кунев писа Още
    Познавам Наталия. Ще... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Всяко събуждане е... преди 6 дни
  • Valpet писа Още
    Хубаво пише Джина... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не беше съвсем точно... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    А, разбрах. Е, в такъв... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Има важна разлика... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Що е "бохемски"... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Най-хубавият и... преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Сериозна оценка, г-н... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Не съм изненадан от... преди 3 седмици