Стоварихме куфарите си във фоайето на хотела и Алекс отиде към регистратурата. Седнах на фотьойла, за да си поема дъх. В сърцето ми още отекваше ритъма на днешния компресиран ден, а в ушите ми не спираше да звучи тембърът на Марк Нопфлър. Клатех в такт кръстосания си крак и главата си и се отнесох за миг.
Върнах се бързо в реалността. Може би отстрани изглеждах като спрял кон, който с нетърпение очаква да потегли. Но Алекс се бавеше. Слънцето надничаше право в очите ми. Примижих с клепачи и играех с лъчите му, а по бузите ми избиваше червенина. Това се случваше само когато се боричках с Алекс и когато се наслаждавах на чаша вино. Без значение, топлината ме превземаше. Хаотични мисли пикираха според някакви странни мозъчни връзки – ефектът на автопилота. А Алекс не идваше. Виждам, че се обяснява със служителката. Трогателно е. Днес съпругът ми е в добро настроение, а тогава става безкрайно обяснителен и любезен.
Странно, че е криза, а хотелът е пълен с помпозно благоденстващи персони. Медиите бълват постоянно страшни истории и всяка втора дума е „криза“, в главите ни като избити електрони шарят притесненията, сърцата са като помпи, осигуряващи просто циркулацията на кръвта… И покой. Колите не ръмжат с вирнати клаксони, а са спрели кротко на паркинга, подредени. Наоколо хората вървят бавно, като в унес и даже се чудят дали да се усмихнат. Надявам се останалата част от компанията все още да не са дошли, за да се насладя на мързела. По-късно ще превземем на абордаж спа процедурите.
Попивам ситуацията. Идеална зима – мека, без сняг, в очакване да преживеем кризата. Всеки месец с приятели си правим винен туризъм. Сега планината беше точното място – няма напрегнати спортисти да размахват копията на ските си и да преследват българския Йети, пък после да са захлупени под лавини и всички да чупят ръце в очакване на спасението им. Не, ленивците, дошли тук на дълъг уикенд, бяха сложили вече анцузи не защото щяха да спортуват, а за да им е удобно на коремите.
Комбинацията от камък и дърво, която ме заобикаляше, създаваше чувство за уют и близост до природата. Планината ме изпълваше със свежата си зеленина. И все още не можех да се отпусна напълно. Огледах се за Алекс. Отдавна не бях прекарвала толкова време, без да правя нищо. Чак сега видях, че на рецепцията няма жива душа. Исках да се ядосам, но ме домързя. Бях започнала да приемам спокойното безразличие на куфарите до мене. Поопънах гръб нагоре, после краката напред – модифицирана йога, така можех да чакам дълго.
Да, да. Ето, че останалата част от компанията се изсипа на куп. Заозъртаха се шумно и бях открита. Пратих мъжката част към рецепцията по следите на изчезналия Алекс, а женската половина до мен отразих като бръмчащи пчели – пърхащи и златни. Не че не съм от приказливите, но точно в този момент се реех в себе си и думите оставаха да висят в пространството…И ето го спасението. Мъжът ми и приятелите идваха, въоръжени с ключовете за стаите.
После за спа процедурите какво да разказвам. Все едно да описваш щастливо семейство – хубаво е, но отегчително. Няма катарзис. То катарзис се изпитва основно на чужд гръб. Иначе ти като страдаш чувството си е чиста проба самосъжаление.
Интересни бяха вечерите и късните разговори. Сбирката в ресторанта започна скромно и с любимата тема на Алекс – диетите. Менюто се проучваше внимателно като ценна книга в библиотека. После се подбираха блюдата в комбинация с виното.
Мъжете поръчаха свински пържоли и асеновградски мавруд, което бе отчетено от женската част като липса на експериментаторски дух и любопитство. Спорът избухна заради Gruener Veltliner Weinzierlberg 2006 – как може да се поръча австрийско вино, след като сме по следите на българските лозарски вкусове. Мъжките гласове настояваха за Quantum Sauvignon Blanc. Но храната предопредели избора – канапето от печена карамелизирана ябълка с гъши дроб идеално се връзваше с аромата на жълта ябълка, зелен банан и зрял пъпеш от виното. Добавката от салата с биволско сирене и капоната окончателно наклони везните към чуждоземското вино. Дегустацията на Quantum Sauvignon Blanc бе отложена.
Златният цвят на виното със зелени нотки се докосна със звън до червено-черните вълни на мавруда и страстите отново се разбуниха. Храната поведе разговора в здравото русло на живота – политиката и кризата. Виното в добавка разгорещи приказките и думите запрепускаха от „жълтите“ павета, по лозовите масиви, по пътеките на Памир и камъните на Андите. Разговорът премина в монолога на Борис – в живота пътешественик, а като трудова характеристика финансист и личен треньор. Той бе обиколил много екзотични земи. Вълнуваше се от езотерика и търсеше себе си. Гласът му емоционално кънтеше на словесните „виражи“, когато обясняваше за трудностите по пътя и за особеностите в живота на далечни хора.
Трудно беше да се вземе думата от Борис, но неусетно разговорът премина в приглушени нотки. Разпънатите салфетки по коленете ни висяха като крила на уморени птици. Театрално Пътешественика разпери ръце и каза:
– Пичове – нищо, че има и жени – не знам защо сега съм с вас тук. Липсва ми нещо, или знам ли, може би ми убягва част от пъзела. – после събра ръце до тялото си и притихна.
Настъпи тишина, в която компанията се опитваше да намери себе си, но бе обградена от стената на предела. И мислите, и думите идваха, блъскаха се, пърхаха и падаха като трохи покрай нас.
Тогава се роди усещането, че създаваме пръстен и че всички сме неразделна част от неговата цялост. Знам, че едновременно изпитахме това чувство на свързаност. И тогава се сетих за един отдавнашен сън.
Наруших мълчанието с един разказ, нека го наречем притча. В далечни времена, когато хората живели в полиси, имало един цар. Той имал една дъщеря от прекрасната си съпруга и един син от любимата си робиня. Царят обичал децата си и им възлагал големи надежди. Момичето обучавал като момче в спорта, музиката, математиката и реториката. И за сина си се грижел, за да бъде „дясната ръка“ на сестра си. Годините минавали, децата расли заедно с притеснението на бащата. По онова време жените нямали право да се намесват в управлението на полиса, в политиката, а братът – амбициозен и свадлив – все по-открито предявявал претенции за властта.
Царят, като предвидлив владетел, търсел подходящия жених, който да застане на престола, но да бъде разумен и да се вслушва във волята на дъщеря му, т.е. в неговото мнение. И както се случва в приказките, подходящият кандидат се явил. Базилевсът открил остър ум и воински качества у един млад аристократ. Момчето било от знатно семейство, с една дума, подходяща партия за царската дъщеря.
Но и най-добрият план може да се провали, когато сърцето е на друго мнение. Дъщерята на базилевса била подготвена за политик, но знаела, че е от непълноправните граждани – метеките. Участта й била да носи власт, но да не я упражнява. Това положение било обидно за младата жена. Тя знаела, че кандидат-женихът не я обича, а преследва жезъла. В същото време девойката обикнала от цялото си сърце един чужденец, постъпил на служба във войската.
Интригата се усложнила от завистта и огорчението на двама души: сина на царя от робинята и богатата наследничка, която била „хвърлила“ око на кандидат-жениха на принцесата като красив и перспективен мъж. Двамата се обединили от обидата си и подготвили план за премахването на царската дъщеря. Ако тя била мъртва, то желаният съпруг щял да бъде свободен за богатата аристократка, а пък престолът щял да се освободи за сина на базилевса, нищо че е от робиня, гласува ли Народното събрание неговото избиране като изключение. Нещастието, което двамата кроели на царската дъщеря, нямало да донесе щастие за тях – поставянето на роб начело на полиса било немислимо, а кандидат-женихът бил влюбен единствено в себе си и неотстъпно преследвал целите си.
Двамата заговорници подхвърлили на базилевса идеята, че ако чужденецът бъде убит, което не е трудно при неговата професия на войник, то царската дъщеря ще бъде „свободна“ да приеме отредената й съдба. Тези, които познавали Калиста, знаели за волята на духа й и за силата на чувствата й.
Лесната част от плана била изпълнена. В инсцениран нещастен случай чужденецът бил убит. Братът подшушнал на царкинята кой е причина за смъртта на любимия й. В този момент плановете, които градила Калиста за себе си и чужденеца, рухнали. Животът изгубил смисъл. Отвратена, тя избягала от полиса, за да търси сред природата и зверовете спасение в смъртта.
Базилевсът и кандидат-женихът дълго обикаляли със свита, за да дирят царкинята. Един ден Калиста чула копитата на конете близо до укритието й в гората. За да не я намерят тези, които са опустошили сърцето й, тя влязла в пролетните води на реката. Един слънчев лъч, промъкнал се между разпъпилите корони на дърветата, свързал завинаги душите на Калиста и Чужденеца.
Разказът свърши, а приятелите бяха притихнали като деца в очакване приказката да продължи до добрия край.
– Опитайте се да си представите коя е вашата роля в тази история. Всеки от нас е участник в нея.
Наистина беше трудно изведнъж да приемеш другото си лице в друга роля и друг репертоар.
– Няма значение дали вярвате в други животи и прераждания – продължих аз. – Разказите на един хакер на сънища нямат нищо общо с действителността, но това не означава, че не са истински.
Замислени, навдигнахме чаши. Алекс наруши мълчанието с опит да нацели почвата, където е отгледано гроздето. Да, пясъкът пропуска времето и водата през себе си като филтър и оставя зрънцата злато и танин, за да усетим вкуса на истинския живот.
тероар – съвкупността от особеностите на терена, на който се отглеждат лозята, като влага, обветреност, слънцегреене, температурни амплитуди, надморска височина, наклон; или т.нар. „усещане за място“
