1 1 1 1 1 Оценка 20% (1 гласуване)
Pin It

А вчера…о, вчера бях толкова тъжен, толкова нещастен и отчаян, че облякох коравото си, синьо яке и тръгнах навън. А навън валеше такъв дъжд, какъвто отдавна не бях виждал. Примерно децата на по седем години никога не са виждали такъв дъжд, но на тях той не им прави особено впечатление, защото не могат да кажат: ей, такъв дъжд не е валял от десет години, от юли деветдесет и пета, да речем. За тях това си е нормален, силен дъжд, явно, когато вали силно, така си вали. Децата много-много не се учудват – те носят предутробна мъдрост. А аз съм виждал силни дъждове – газил съм кални вади до кръста в пущинаците на Западна България. Бил съм и много нещастен и отчаян, ето затова сега можех да кажа: толкова отчаян не съм бил от…не помня откога.

Излязох с очакването дъждът бързо да ме намокри, да ме измие и охлади. Да ме хибернира студеният дъжд като течен азот, и аз като някакъв космонавт да прекарам в анабиоза самотния и тягостен полет през отчаянието. Обаче не стана така. Завървях, а не знаех къде да отида. Жената, която беше единственият ми близък човек, като изключим родителите ми, дементната ми, почти стогодишна баба, дъщеря ми, племенницата ми и една тяхна досадна приятелка, които оставих у дома, и оставяйки ги изпитах леко облекчение, та жената, с която единствено се чувствах добре / можех да лежа на пода в дома и, да пуша цигара след цигара, да си доливам пиене в чашата, да гледам дъжда навън и да бърборя безкрайни глупости/ нея я нямаше. Или не вдигаше телефона си. Аз влачен от мътните потоци, буйстващи по улиците, а и от тези в мозъка ми, вървях към нейния дом. Опитвах се да я намеря по телефона през десетина минути, горе-долу на всеки извървян половин километър – накъсаният сигнал, с всяко тъжно измучаване добавяше по още стотина грама горчивина, но аз продължавах да се обаждам.

В началото не казах каква беше причината да съм нещастен и отчаян, като очаквах всеки да знае единствената причина за тези неща. Но за всеки случай, за тези хора, каквито според мене не съществуват или само се правят, че съществуват, за тези които не знаят причината, ще я кажа: Бях сам. Лишен от всякаква надежда и сам. Или по-точно – сам и затова лишен от всякаква надежда. Все едно. Знаех, бях сигурен, че ако бях човек с надежди, ако бях обичан – някъде и от някого, или имах спомен за добри неща, които да ми припомнят добри хора, то аз нямаше да съм сам дори и закопан в малка, титанова капсула на един километър дълбочина под ледовете на Антарктида. Но сега вървях сред хора, оставях в пренаселения си дом хора, чувах гласове и автомобилни клаксони на хора, но бях сам. Мислех си: няма по-голяма самота от тази на човека, който е отхвърлен. Мислех си: няма по-голяма самота от тази на прокажения, който върви през до преди малко оживеното градче, звъни със звънчето си – предупреждава – хората се изпокриват, вратите се хлопват, той събира оставените пред заключените врати подаяния и отминава, звънейки. Аз бях сам по този начин и вълните кафява вода заливаха краката ми, водата се стичаше по веждите ми, вървях и отивах наникъде – тоест, натам, където очаквах да намеря утеха.

Всеки би се запитал, четейки това: а защо беше сам в тази вечер и се чувстваше изоставен и прокажен? Ще ви кажа с две думи: аз съм лош и пропаднал човек, ето защо никой не ме обича. Туй то.

Остава ми да вървя и да чакам дъжда да свърши нещо полезно, освен да наводнява улиците и да кара шофьорите да нервничат заради бавните си чистачки. Докато вървях към това никъде, което би трябвало да е по-добро от тук /а за вървящия „тук“ е мястото на което се намира след всяка крачка/, аз се замислих, защо съм толкова лош човек. Веднага ми дойде на ум, че никога не съм направил нищо добро. А съм направил доста лоши неща. Примерно – не съм почитал родителите си. Бил съм мързелив и в по-голямата част от живота си съм живял на чужд гръб. Извършвал съм дребни кражби и низости – като например да взема заем и да не го върна /и да престана да се виждам с този, от когото съм го взел/. Винаги съм бил безотговорен и на думата ми никога не е можело да се разчита. Когато съм правил нещо добро, правил съм го от самолюбие, за да се чувствам горд и велик, самолюбив съм до немай къде. В същото време съм готов да се предам пред най-малката трудност, да мънкам и да се оплаквам, да обвинявам Живота, Хората и Вселената. И друго – от как се помня пия прекалено много. Откак се помня пия успокоителни хапчета, към които отдавна съм пристрастен…Не, не е това! Вървя и мисля, гърлото ми се свива от мисълта за изброените неща, но знам, че не те са в основата…Дъждът ме плисва с нови зърна от вода, все едно някой сее върху мене водно жито…Да не би пък да е за това, че не съм се грижил никога за никого? Веднъж се грижих за един гълъб със счупено крило – все забравях да го храня, не шинирах крилото му и то изсъхна. Използвах го, за да се правя на ексцентричен и жените да се умиляват от добротата ми. Но не, не е…Не е и това…!

Сещам се…Това е! Аз никога не съм имал достатъчно пари, та да имам самочувствието, необходимо да извиниш всяка свинщина, която си направил. Да, май е това.

Вървя и не мога да спра, водата се покачва, покачила се е на места над глезените. Над моите глезени, а не над глезените на хората, които подскачат с чадъри по най-високите и незаляти места. Вървя, влачен от жълтеникави потоци, от кафеникави порои, даже на едно място виждам изливаща се на талази, като от вана в която някой клетник е прерязал вените си, съвсем червена вода. Ужасно. Оглеждам се да видя откъде се взема тази кървава вода. Просто не съм забелязал, че минавам покрай тенискорт с червена настилка от сгурия. В състоянието в което съм – вече съвсем мокър, два пъти по-обезнадежден, без път, вървящ упорито като повредена, крачеща машина – нищо не ме учудва.

Водата се покачва, колите са затънали до средата на гумите. Дъждът вали някак упорито, не толкова силно, колкото упорито, все едно е взел проклето и зло решение да наводнява. Аз вървя и не мога да спра, защото когато човек е отчаян и спре, той умира.

Да…никога не съм имал достатъчно пари, за да мога да извинявам свинщините си. Пред себе си и пред другите. А познавам доста хора, които умеят да го правят много добре. Правят ужасни свинства и не изпитват никакво неудобство, плащат си добре на цели тълпи от хора, които да им говорят приятни неща. Чудя се, докато поря с крака вълните на едно малко Мраморно море, образувало се в настланата с мрамор низина пред луксозна сграда, чудя се, дали да им завиждам или да ги съжалявам. Все едно. Ту им завиждам, ту ги съжалявам, ту се отвращавам от тях.

Ех, наистина, направил съм доста свинщини и би трябвало да имам доста много пари /парички, както казват самодоволните свине/ за да си купя цели наръчи индулгенции и да ги завирам в очите на хората, когато си отворят устата да ми кажат нещо лошо. Когато ме погледнат с лоши очи. И най-вече да ги навирам в своите очи. Доста много свинщини...

Веднъж спах с бъдещата жена на един от най-добрите си приятели. И то възползвайки се от това, че него дълго време го нямаше, тя беше самотна и уплашена, готова на всякаква близост. Друг път откраднах парите от касичката на дъщеря си, защото имах ужасяващ махмурлук и трябваше да пийна нещо. Трети път…трети път поне пет жени са абортирали заради моята немарливост, една от тях два пъти. Винаги след това съм ги изоставял. Както изоставих и законната си жена, както изоставих и тази жена, която сега не вдига телефона си. После пак се събрах с нея, после пак я изоставих, после пак…

Или пък, ужасно ми се струва в този дъжд, че обичам да се събирам със скитници – пияници /каквито обикновено са скитниците, но далече не само те/. Обичам да ги влача в дома на родителите си, този който споменах, за да спят там. Майка ми се отвращава от гноясалите язви по немитите им крака и ги гони. Права е – аз живея в нейния дом, след като жена ми ме изгони от моя, и следователно нямам никакво право да влача заразни боклуци /в какъвто ще се превърна и аз, обича да казва майка ми/ в добре измитата и с белина, фаянсово-теракотена, подобна на операционна къща. Нейния дом, нейната крепост, нейното кале, касъл и т.н. съградена от най-здрав гранит, бронз, с кули от най-чист ванадий, намираща се в апартамент на четвъртия етаж. И когато изгони поредния изпаднал скитник, аз се чувствам страшно, страховито виновен – пред него, пред нея и пред Бог. Имам добро образование, казвам си, приличен външен вид, казвам си, когато не съм пиян говоря много любезно – а ето, вместо да се занимавам с кариерата си /бях горе-долу добър лекар, ха, едно време/ с подстригване и изрязване на ноктите, аз се влача с просяците и пияниците /това е вината пред майка ми/. А вината пред Бог и пред скитниците – тя е ясна – О, Боже, защо съм толкова слаб, толкова немощен, та не мога да помогна на човека в беда? И защо не знам кое е добро и кое – зло? И ако случайно се сетя кое е добро, защо не го защитавам, защо не се боря за правдата като лъв с две сърца и с шест байпаса?

Доста пари ще ми трябват, за да не се чувствам отчаян. И хората, о, хората, нямаше да ме изоставят, а щяха да ме обичат, да ме целуват по пухкавите бузи при всеки удобен случай. Нямаше да бъда сам. А сега сам трябва да премина през едно кръстовище, което е толкова голямо, толкова задръстено, че колите са се допрели една в друга. Някои шофьори излизат и наджапват уж смело във водата, обаче не е въпрос на смелост – не съм забелязал, увлечен от отчаянието си, че водата е до праговете на колите. Колите, които са на по-ниско се пълнят с вода, а вратите им загребват и правят грамадни талази. Наводнение.

Провирам се между колите на кръстовището, забелязвам полицаи на групички да се опитват да подредят суматохата, но са толкова смешни в дългите си, черни дъждобрани, че могат единствено да плашат гаргите, естествено ако застанат на един крак и разперят ръце.

Да, да…дъждът наводнява целия околен свят, а на мене само краката, гърба и главата ми подгизват, а сърцето ми е сухо и тъжно. Ето примерно брат ми! През ден два спи за около десетина минути с едно момиче, съвсем младо, после го изгонва и хуква към собствената си жена /хм, собствената…ами разбира се, собствената – той я е купил с многото пари, които печели/ тя си мълчи и трупа гняв, но какво да го прави този гняв, освен да го трупа…така е, брат ми има достатъчно пари да се откупи пред съда на Съвестта си. Когато гони младичката жена, той й дава цяла шепа пари, и ето – тя никак не му се сърди, целува го по муцуната и си тръгва като лястовичка през октомври.

А при мене не е така. Всеки намира разнообразни и доста интересни поводи да ме обижда и презира. Например, ох, това направо не е за разправяне, но аз съм ексхибиционист, аз само гледам да се разголвам пред хората, само гледам да им показвам срамните си душа и сърце, та например веднъж баща ми се опита да ме души /горкият старец/ и ми изкрещя, почти изпаднал в амок „говедо мръсно“, защото пак седях с просяците и пияниците и пиех бира. Клетият старец, баща ми, не би душил и не би крещял подобни неща на никого, стига той да има прилична работа и хубавичка заплата от хиляда лева или долара, или ескудос, каквото ще там. Пък като има такава хубавичка заплата и изрязани нокти, нека пие по един галон денатуриран спирт – няма никакво значение. Баща ми ще го гледа с тихо презрение и кротко ще му казва: „Как върви работата, добре ли сте? А съпругата как е?“ Даже и ръка ще му подава, обзет от милост и всеопрощение. А човекът с хилядата си парични единици ще дъха на денатуриран спирт или на каквото там е изпил /мазут, перхидрол, рибонуклеинова киселина/. И няма да има никакви „говеда мръсни“ и никакви душенета. Ах, тези парички.

А водата стига до коленете. Образуват се малки водовъртежи, аз джапам през тях, хората се притесняват, страх ги е, че започва Големият Потоп и ще трябва да строят Ноеви Ковчези, пък ще трябва да ги строят вечерно време, защото през деня трябва да ходят на работа. И така мъжете ще пропускат мачовете от шест, жените – сериалите от шест и половина и животът им ще стане трагичен. А аз си ходя, все по-спокойно и уверено отчаян, почти съм се удавил и въобще не се притеснявам, и не ме е страх, защото нямам намерение да строя никакви ковчези и освен това не ходя на работа през деня. Хората се притесняват от Потопа, защото той ще ги намокри, ще наводни домовете им, паркетът им ще се подуе и когато стане това, ще има само плач и скърцане със зъби и дори са възможни простудни заболявания.

А аз минавам покрай някакво ниско място, прилича на градско блато, на локва, голяма колкото езерото Ери. Там една доста възрастна жена е потънала до над кръста, маха нещо с уморените си от живота ръце, но няма кой да я види, защото хората са забързани към своите си дела, към своя жалък живот, към своята мизерна смърт. Става ми досадно, че тази жена ще вземе да се удави, след това ще дойдат полицаи, ще се мотаят, ще мушкат с колове във водата и в тинята, ще пушат цигари и ще си говорят за футбол, ще намерят побелялото и, подпухнало тяло и ще го натоварят в линейка, за да могат после разни роднини да го оплакват, да палят свещи и други подобни глупости. Досадно ми стана.

Запътвам се към жената, тинята е много лепкава и ме тегли, земята иска да ме погълне, но мене това никак не ме притеснява, защото съм мръсен и противен човек и земята веднага ще ме повърне, като опита вкуса ми. Стигам до жената, тя здравата е затънала и в очите и има страх. Аз и се усмихвам съвсем налудничаво, все едно и подавам прах за пране от висок рафт в магазина, не знам как да и се усмихна по друг начин. И как да се усмихне човек, почти до шията във вода. Ей така-чак малко я поуплаших.

– Как сте, зле сте затънала…хванете се за мене и аз ще ви издърпам.

– О Боже, мойто момче, спаси ме, спаси ме! Не ща тука да загина. Имам син като тебе…

– Я, такъв мръсник ли? – промърморвам аз, но тя уплашено проплаква и се вайка

– Ох, ще си умра!

– Това непременно ще стане…е, няма да е сега… стига си се дърпала, затъваш повече!

– Дай ръка, дай…олеле, помогни ми, мойто момче, дай да се хвана…

– Абе нали това разправям – ядосвам се аз – нали това разправям – хвани се за мене и аз ще те изтегля от тинята.

– Ох, Господи, ох, помогни ни…страшно е, момченце, ще ни издави.

– Аз казах ли нещо – влача я за ръцете – няма момченце, няма това онова – ако ни издави, това е положението. Опитай се да не стъпваш, а да плуваш, защото тинята те дърпа надолу.

– О, Божичко!

– Няма Божичко! Сега се сети за Божичко…Давай, не се отпускай – викам строго и я влача, вече сме почти излезли. Целите сме в лигава, градска кал и вода, в която са гнили плъхове и са плували петна от пъстро моторно масло.

Излизаме от дълбокото, възрастната жена плаче, опитва се нещо да ме прегръща, нещо да ме целува, но аз вече съм тръгнал по-нататък, шляпам в локвите, дълбоки до коленете, дъждът бавно и на пресекулки, спира. Водата започва да се оттича в шахтите, даже изгрява и нещо като слънце, вечерно и смешно слънчице, което се готви да се скрие зад Витоша, за да отиде кой знае къде.

Аз шляпам из локвите и отивам наникъде, където, надявам се, ще намеря утеха.

Pin It
Калин Терзийски
Калин Терзийски е психиатър, но в последните години паралелно с професията си се занимава с писане на романи, сценарии и поезия.
Други статии от този автор

Посетители

65

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... преди 1 седмица
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... преди 2 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... преди 3 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    На хората, които... преди 3 седмици
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Началото на... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Книгата е... преди 4 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Големият номер в... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Пендо милий, ха укроти... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Не съм сигурен, че... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Да се публикуват... преди 4 седмици