1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

Granta България, бр.1
(Сборник), 2012 

2012_06_Granta-BG

Напред, настрани, зад нас и под нас – навсякъде е тъмно. Някой пред мене се спъва и изругава. Иде ми и аз да ругая, вярвате ли ми. Отзад една от мацките проплаква жално. Вече я болят краката. Май е оная, художничката. Преди два дни си мислех, че мога да я изчукам – сега ми е жал за нея. И за мен ми е жал. С всяка следваща крачка става все по-студено и по-студено. Може би е от глад. Или изтощение. Вече трудно определям каквото и да било. Най-малко посоката мога да определя. Дали вървим надолу? Или нагоре? И изобщо вървим ли?

...........

Всичко започна някъде около началото на учебната година. Всички наивно си мислят, че тогава запоите са свършили, защото е свършило лятото. Но ние знаем винаги къде, какво и кога се случва. Една вечер, в която абсурдната мисъл да уча ме заведе право в „Строежа“, се срещнах с Петьо Босия.

Лепнахме му тоя прякор на морето, щото щъкаше наляво и надясно без обувки... и без гащи. Та във въпросната вечер Петьо Босия се появява пред мен, докато изливам първата бира за вечерта и наблюдавам две първокурснички как се хилят тъпоглаво. До края на вечерта ме беше убедил да се запиша в пещерняшки клуб. Не просто убедил. Запалил. Щях да изкрънкам някакви кинти от нашите за екипировка. Поне беше някакво занимание. То и за курса трябваха пари, но какво пък.

.........

Някой изкрещява да спрем. Художничката е припаднала. Всички се струпваме над нея. Бият є шамари да се свести. Ася и Ника започват да реват. Някой крясва всички да млъкнат.

Настава гробовна тишина.

– Петя, Петя, събуди се – някой я разтърсва. На жълтата светлина на фенерчето виждам как едни кални пръсти разтриват слепоочията й. Осъзнавам като през мъгла, че лицето й не е просто пожълтяло – то е посивяло. Избърсвам инстинктивно няколко капчици пот от челото си. Ами ако умре?

Тук ли ще я оставим? Майчице, какво се случва?

..........

– Леле майко, какво се случва – крещи Петьо. Две седмици след началото на курса вдигаме бесен купон. И как не. Минали сме първото „изпитание“. Така им викат на задачките, дето ги минаваме. Място – Деветашката пещера. Задача – спускане с поддръжка. Начална позиция – горния ръб на пещерата. Височина – мамата си джаса. Щяхме да се насерем в гащите от шубе. Като стъпих на ръба с гръб към нищото, целият се тресях вътрешно. Коленете ми омекнаха като кашкавал. По средата на спускането капки пот избиха на челото ми, а ръцете ми вече по инерция стискаха въжето. Много адреналин, човече. Много адреналин – успя да изкрещи Петьо, преди да си сипе поредното уиски. Под тебе няма нищо. Абсолютно нищо. И си сам в това.

........

Сам съм в това. Пред мене няма нищо. Абсолютно нищо. Абсолютно черно. Оставихме Петя с надеждата да намерим изход и да се върнем за нея. Моята лична надежда клони към нулата. Покрихме я с едно одеяло и продължихме да се препъваме. По някое време усетих, че се спускаме. Започнахме да пъплим по слаб, но осезателен наклон.

– Внимавайте, да не се подхлъзнете – изревава първият.

Иван Милинката – викаха му така заради баничарницата на майка му и баща му. Лудо копеле. Когато не пие, нагъва милинки до припадък. Помагаше рано сутрин на майка си и баща си. Печеше милинки преди лекции. Като се появеше по някое време в залата, всичко овоняваше на милинки. Имах чувството, че душата му се е овоняла на милинки. Бих хапнал една  – каза стомахът ми и мъчително се присви.

......

Иван Милинката ме гледа подозрително и вика – „Ти луд ли си бе, копеле“. Седим в моята стая и обсъждаме т.нар. пиянска вечер. Студентския празник де.

– Защо бе, копеле!? Много яко ще е. Ще вземем одеялца.

Уиски, малко холандец. Нещичко за хапване. Би било яко. С Петьо вече поназнайваме нещо. Няма страшно, не се спичай.

– Не съм се спекъл – стегна се той. Ама си мисля – и на хижичка на Витоша ще е яко. Верно, мизерни са повечето, ама к’во от това.

– Ами виж, човек. На хижа на Витоша винаги можем да отидем. Ама в пещера на 8 декември кога ще ни се удаде шанс, а? А хората са навити. И готови. На един от групата баща му е кмет на селото. У него е ключът за входа.

– А що е заключено? Питал ли си се? Аз ще ти кажа – опасно е.

– Стига бе, човек. Айде, да кажем, че аз и Петьо не сме толкова силни. Ама онзи пич и Повелителя на пещерите са затънали до ушите в тия работи. Не могат да объркат нещо. Не и те.

...........

Пичът с ключа и Повелителят на пещерите, сиреч Косьо и Ванката, а и Андро ги загубихме още първия ден. След като стана земетресението и всички се паникьосаха. Не е ясно в коя галерия са влезли. Може и да са ни зарязали. И единствено аз съм виновен за тая работа. Вероятно всички щяха да ме гледат лошо. Ама не ме гледат. Толкова е тъмно, че сто процента не могат да ме различат. А аз предимно си мълча, така че вероятно не знаят, че продължавам да съм с тях.

След десет крачки се наложи да спрем, за да обсъдим посоката. Отпред като в приказка галерията се разделяше на две.

Creepy.

.........

– Човече, малко е creepy – изфъфли Лекето. Лекето е идиот и половина. Спор няма. Преди две години се надрусал като животно и скочил на втория си баща. Оттогава е в немилост.

И без два зъба. Затова фъфли. Не съм го виждал от два дни.

– Виж какво, Леке – убеждавам го аз. Можеш да си се друсаш там колкото си искаш. Бас хващам, че ще бъде лудо изживяване. Не си се друсал в пещера. Това ще ти смачка емоциите. Стегни се, стегни си багажа. След една седмица тръгваме. Прегледахме плановете, които едни ентусиасти са качили на caves.bg. Планът е на осми да сме в изумително голяма зала. Чудеса ти казвам. Видях снимка. Там ще е големият купон. Хората пишат в сайта, че Моби звучи несравнимо яко вътре. Имаме всички условия да си пренесем багажа по прилична странична галерия. Единственият проблем е едно малко спускане на четиридесет метра от входа. Но желанието движи света и прогреса – намигвам му и вдигам чашата. Вътре ли си?

– Виж, ще си помисля и ще ти звънна утре – удря чашата той.

Е, нави се.

Приведох се и тръгнах по десния тунел. Разбрахме се да се разделим. Четирима тръгнахме по десния. Ася вървеше плътно зад мен.

– Бомба – прошепна тя зад мен, – мислиш ли, че ще се измъкнем.

– Да бе, споко. Ще се измъкнем и ще се върнем да вземем и другите. Не се шашкай излишно. Нищо не е изгубено, докато ъъъъ... не е изгубено.

Ася е голям сладур по принцип. Доколкото знам, е осиновена. Косьо я беше помъкнал със себе си, за да й покаже очарованието на пещерния живот. Като всеки сладур се беше навила от раз. Купон да става – това е важното – изрече философски след първия коз, който завъртяхме.

Усещах страха й във врата си. Не, не беше страх – опитах да разсъдя трезво. Беше ужас. Чист, неподправен ужас.

Не бяхме яли повече от два дни, ако можех все още да вярвам на преценката си.

Дали някой ни търси? Казах на родителите си, че отивам на хижа над Юндола. Е, посоката е почти вярна. Но не е ясно колко всъщност съм се отдалечил от каквото и да е място отгоре. Не знаем дори колко дълбоко сме слезли. Иде ми да си забия главата в стените на галерията. Да се набуча на някой сталагмит. Поне това научих от курса. И май почти нищо друго. Освен как се сере в гащите на ръба на скалата.

.........

– Ще се насерем от кеф там, долу, копеле – мучеше Петьо до мен. Безумно, фантастично изживяване. Заплюх си мацка даже.

– Безспорно, така е – приповдигнах се и аз в тона на Петьо.

Само си сложи гащи, човек. Долу е студено. Да не се окаже замръзнал вместо натопорчен.

– Стига си ме гаврил – тя ще го стопли в устата си – изхили се истерично Босия. Кога тръгваме всъщност? Трябва ли да вземам нещо специално – попита, след като престана да се кикоти.

– Вдругиден рано сутрин. Ще трябва да мируваме утре вечер. Предполагам, че някъде докъм обяд ще сме пред входа.

Човека с ключа ще го вземем от селото. Ще свие ключа от баща си, щото оня в последния момент се е усетил, че не е съвсем чисто всичко. Пичовете в нета казват, че около три-четири часа трябват, за да стигнем до оная зала. Продължавахме да вървим в доста тесния десен тунел. Никой нищо не казва. Всеки дебне иззад рамото на другия за някаква светлинка отпред. Пред мене друг няма. Виждам ясно, отчайващо ясно, че светлина няма. Ако тунелът започне да се стеснява, ще трябва да се върнем, да търсим друг тунел. Друг изход. Скапана ситуация.

.......

– Скапана ситуация, човек – няма да мога да дойда – крещи Пипси в слушалката. Жена ми ще ражда. В подкрепа на думите му някой изкрещя някъде около него, все едно го режат на живо. Чао, пич – успех!

Измъквам се от леглото. Навън е все още тъмно. Багажът е готов от снощи. Успях да се наспя, което си е постижение.

След петнайсет минути ще ме чакат пред блока. Сборният пункт е на караулката. Най-удобно е. Пазаруването е направено. Трябва само да делнем разходите.

В суматохата някой беше обещал да вземе коз, друг обеща да качи на един флаш малко Моби. Леле, настръхвам от кеф, като си помисля. След три часа лудо пътуване стигаме селото. В кръчмата дръпваме по едно кафе и вадим от запасите по един енерджи дринк. Бирата после. Човекът с ключа идва ухилен. Бабите ни гледат подозрително.

..........

Боже, колко съм прост. Никой, никой не знае къде сме. За десетхиляден път, откакто сме долу, осъзнавам колко съм прост. Бабите и да са подозирали нещо са го забравили след пет минути. Нали са баби. То аз забравям – ами те. Тунелът прави доста остър завой. Отнякъде ме лъхва миризма на гнило. Срещу мене в галерията се появява течение.

Ноздрите ми се свиват отвратени. Мирише на мърша. Много силно. Нещо лепкаво има по пода. Галерията внезапно се разширява и пред нас от раз се отваря широка, огромна зала.

Цялата ярко осветена. Съседната галерия изплюва Мак,Златистия, Голямото шубе, Милинката и Светла. Зад мене в плътна колонка вървят Ася, Никата и Черния. Другите ги няма. Някъде по пътя са.

Всички гледат опулено и изплашено сцената отпред. От светлините ми става топло. Отдалеч и глухо бучи „Порцелан“.

Някакви полуизядени, полуразложени тела се клатят бавно и лежерно на ритъма. Някакъв пич без лице е захапал един коз само със зъбите си. Устните ги няма. От едната му буза дими част от смукнатото. Ухилва се и предава тревата на следващ.

От тавана висят хартиени лампи и светят с мътна жълта светлина. От един сталактит по средата на залата шурти нещо червено. Вино? Или кръв. Залата наистина е гигантска. Като бална зала е. Всички сме се наредили в плътен кордон по единия й край, точно до изхода на галериите. Мълчим и се оглеждаме втрещени. Ужасени. Деветима сме – броя наум. Колкото деветте кръга на ада.

И тогава се сещам откъде ми е позната ситуацията. Пещерата, загубените. Търсенето. Като дете четях „Том Сойер“. Когато с неговата любима Беки се загубили в пещерата. Изяли последното парче от сватбената си торта и толкова много се загубили, че и всякаква надежда се загубила. Само индианецът Джо ги намерил. Или те го намерили. Бил отчаян. И после умрял. А те се спасили. А ние индианецът Джо ли сме?

Ще умрем ли, или ще се спасим?

Наблюдавах лудата ситуация пред мен и се опитвах да разбера к’ви са тия. Що така в транс се люшкат на Моби и пушат като изветрели един несвършващ коз. Чий го дирят в тая пещера? И тогава отнякъде гръмна глас. Докато разбера какво казва, и спря. На дансинга всички танцуващи също спряха. И след малко започнаха отначало. Една мацка без очи разтръска косата си и гръмко се изсмя. Отиде и подложи глава под сталактита, от който течеше вино. Или кръв. За части от секундата лицето й блесна и се опъна върху полуизгнилите кости. Петя!? Художничката. Нямаше кръгове под очите. На тази жълта светлина даже не беше посивяла. Блестяща беше. Проследих я с поглед как приседна на някакво оръфано шалте и започна да си свива коз. Зави го и дръпна дълбоко. В този момент от нищото пак гръмна гласът. Познах го езика. Английски беше:

Be happy! Don’t worry. Everything is bright and shiny! Can you see! Can you feel. Enjoy. This is the time. Not tomorrow, but right now. The choice is yours.

Гръмна музика. Нещо различно и бързо. Не мога да го позная.

– Това откъде го имат – изкрещя Никата. Откъде го имат?

Всички се струпахме около нея. Онези странно танцуващите хич и не ни отразяваха.

Ника хълцаше и повтаряше като в унес същата реплика.

– Не може те да го имат. Това парче, преди да тръгнем, ми го прати един приятел. Направил му аранжимента и решил да се докара. Качих го на флашката си да ви го пусна по някое време. – Ника хълцаше и направо започна да реве истерично.

– Те са нас. Това е – всички обърнахме поглед към нас.

Онези нас там отсреща продължаваха да се подрусват смешно бързо. Кокалите им се подаваха от окъсаните парчета плат, които отдавна нямаха цвят. Бяха смешни, бяха гротескни. Бяха напушени. И продължаваха да въртят някакви странни, вечни, несвършващи козове. И да се наливат с вино от оня вечен обърнат фонтан.

......

Пред входа сме. Всички са нетърпеливи. Пръв е Косьо. Мълчаливо се шмугва, нарамил огромна раница. От страните й се люшват две въженца. Наляво – надясно. Полюшват се.

Всички се шмугваме след него. Едва ли не в безредие. В очакване. С глад за приключения в краката. Пещерата мълчи обещаващо отпред. Един топъл тунел. Като родилен канал.

Връщаме се обратно. Поглеждам телефона си. Няма никакъв обхват. Тотално загубен съм за този свят отгоре. Временно и щастливо загубен. Пропускам пред себе си Кристина с дългата коса и глупашки се заглеждам в задника є, навлечен в дебел гащеризон. Представям си го гол как се поклаща в хладния мрак на пещерата. Има златист мъх на кръста. Косъмчетата щръкват от студа. Дали Петьо Босия си е сложил гащи? На коя е хвърлил око? Ще се разрази купон, обещава мозъкът ми, временно поместен в гащите. А задникът на Криси продължава да върти осморки пред мен.

Криси е тая отпред. Сега я познах. Нищо че не косми, а и никаква плът не е останала на задника й. Двете тазови кости лудо се кривят пред опулените ни и ужасени погледи. Косата й се тръска като на кукла, седи като пришита на черепа й и се вее с всяко завъртане на таза й. Никой няма сили да се отвърне от тая гледка. Никой няма сили да врътне крачка и да побегне по обратния път. Да стигне до началото. Хммм, до изхода на родилния канал. Дотам ще станем на трупове, това е ясно на всички. Кое гадно копеле ни погоди тоя мръсен номер? – пита се съзнанието ми. Започвам трескаво да превъртам страници в интернет наум. caves.bg? Прати ми го един познат от потока.

Не мога да се сетя кой точно. Описание на пещерата, маршрут. Купон. Моби. Оня, дето ми продаде трева. Златните обици на майка ми. Полуусмивката, с която ще ме посрещне.

Снимка на залата. Жестока. Умопомрачителна. Сталактити и сталагмити, сталактони. В единия край проблясва езерце с пещерни перли. Това ли е пещерата? Тука ли сме, майка му стара? Външен изглед? Къде, по дяволите, е вън? Как изглеждаме отгоре?

Мълчание отсреща. Всички се кротват за миг. Един от скелетите се провиква. Ей, пичове, ебати и якия осми декември.

Фъфли. Дайте по една бира. Фъфли. Лекето? Дааа... На усмивката му, там, където няма устни, липсват и два зъба.

Изкикотва се с цяло гърло и хваща първия попаднал несвършващ коз.

Дано детето и жената на Пипси да са добре, мисля вяло. Жаден съм. И така ми се ще да запуша. Прекрачвам навътре в галерията, без да осъзнавам случващото се напълно. Останалите осем тръгват след мен. Купон да става, братче. После ще му мислим!

Pin It
Зорница Гъркова е млада българска писателка. (Това е всичко, което ми е известно, sorry!)

Посетители

69

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... преди 1 седмица
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... преди 2 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... преди 3 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    На хората, които... преди 3 седмици
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Началото на... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Книгата е... преди 4 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Големият номер в... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Пендо милий, ха укроти... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Не съм сигурен, че... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Да се публикуват... преди 4 седмици