1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

От месеци живея в къщата, построена преди години от моите родители в Банкя.

Китното градче Банкя, както би казал някой изкушен от Баналността (ах, тази малка сестра на Глупостта!) писател.

От години се опитвам да изградя у себе си един мироглед, в който материалното не е особено важно; парите не са прекалено любими; любовта е пред златото, поезията – пред срочните влогове. Въобще – мироглед в който ценностите не могат да се измерят на тегло, нито да се натрупат в сандък, нито да се обложат с данък. От години живея във война със себе си и със света – именно поради тая причина. Именно заради тоя мироглед, който искам да си изградя.

Живея във време, в което материалното е всичко. Магазините са храмове, марките са скрижали, манекените са икони, парите са бог, купуването и продаването са закон. Когато някой каже: това се търси на пазара, все едно казва: Отче наш. Даже аз, опитващия се да не ценя твърде много материалното,  мисля само за него. Казвам си – ето – писател съм – не се занимавам с изсичане на бразилските влажни гори. Не унищожавам душата си и природата, за да спечеля нови блага за ненаситната си алчност...За великанската си Гуша.

Ха – да бе!  – отговарям си сам веднага – а нали моите проклети книги се правят от хартия, а тя се прави от дървесината именно на тези гори. И в края на краищата книгите ми се продават в молове, а за тях получавам пари. С тях пазарувам  в тия молове разни маркови стоки. Само дето не съм си направил златен телец. Нищо възвишено няма в това.

Целият ми живот минава в такива самообвинения. Че съм прекалил с материалната суета, със стремежа към облагодетелстване на мизерната ми материална същност. Вярно – не си купувам кецове за двеста долара, както правят много мои връстници. Не карам скъпа кола, тоест – не карам никаква. Гордея се със своя Отказ от Доста Неща. Но непрекъснато се съмнявам, че той е много несъществен.

Сега искам да кажа друго. Аз и моето поколение сме във война с предишнотo. Това е нормално. Всички поколения са във война. Платон беше казал разни неща за младите. Че са мързеливи и не почитат възрастните. Не ги помня точно. Но мога да ги чуя – почти същите – на всяка автобусна спирка – казани от някой пенсионер. М-да – всеки пенсионер е вид Платон. Платон от спирките на 108 и 43.

Мисля обаче, че между нашите две поколения, моето – на четиресетгодишните  – и това на родителите ми – има наистина сериозни различия. Тези сериозни различия са основа за една безкрайна война.

Нека не говоря с метафори. Нека започна от къщата, в която сега живея. Нека започна от двора. Моят двор. Не – той не е мой! Той е дворът на къщата на моите родители! Ние  – четиресетгодишните, живеем в – двора – на – къщата – на – своите родители. Нашите родители, които построиха Кремиковци, Хаинбоаз, Девня, Младост, Люлин, Дружба 2, Врждебна 3, ЗММ, ЦНИЛА, НИХФИ, БАН, Баня Мадара, Златни пясъци, АЕЦ Козлодуй, ЦУМ и всичко! И моята къща в Банкя.

Която не е моя. Аз всъщност съм участвал – като дете – в построяването й. Както и моето поколение е участвало – като дете – в построяването на цяла България. Хубава, грозна, нелепа, започната, незавършена, панелна, разнебитена – такава, каквато е! Да – ние участвахме. Но – малко.Основни строители бяха нашите родители.

Тъжно. България не е красива сега. Грозна и объркана е, като циганска къща, в която мъжът пие, а жената проституира. Откаченият и заплеснат вуйчо-народ гледа отстрани и хълца от срам и безсилие. Даже никой не помни, че наричахме България земен рай. Кой я наричаше земен рай? Подиграваше ли й се някой? Сега ходим из порутените заводи и обраслите с магарешки бодил ниви и гърлата ни се свиват. Нашите родители още повече страдат, защото те я помнят доста хубава, мамка и, доста привлекателна. И аз я помня даже – България като млада. Те май са вярвали, когато са наричали България земен рай. Смешна работа. Да не повярва човек, че са вярвали. Дали са вярвали? Трябва да ги попитам, докато са живи.

И така. Сега аз сега си давам сметка, защо цял живот съм се противил на материалното. Защото то е било построено от друг. Защото друг му е бил собственик и стопанин. България с грозните си заводи и с красивите си хижи беше проект на друго поколение – не на моето. Ние дойдохме след построяването. При довършителните работи. Сега целият строеж е станал руина. Ето защо аз някак цял живот се чувствах като наемател в материалния свят. И бях във война с него и с тия, които го бяха построили. И сега живея в къщата им. И ходя по двора им. Той е мой и не е мой. Страната е моя. И не е моя. Не я харесвам, но не мога да направя нищо по въпроса. Не съм я правил аз, по дяволите! Ядосвам се, защото нямам сили да я вдигна от единия край, да я изтръскам цялата и да я построя отначало. А не искам да я напускам...Жалко е. Така се изсулват – от бедна трапеза – без да благодарят, като обиждат сготвеното и готвачите – само разни свине. Не искам да съм от тях.

Та така. Ходя по двора на къщата на моите родители. Пренасям някави бетонни плочи. Майка ми ме е помолила. Те образуват пътечка между лехите, но сега – през зимата – от пътечка няма нужда и плочите трябва да се пренесат на друго място в двора. Аз не разбирам смисъла на тая работа. Никой не разбира смисъла на работа, която не е Неговата Работа. Майка ми го разбира. Мисля си, че цялато ми поколение на разбира смисъла на страната, в която живее и му е неуютно. Моето поколение няма чувство за собственост над собствената си страна. Други са я посторили, сага други ядат останките и. Така си казвам.

Нося  плочи и се окалвам все повече. Краката ми са целите в кал. Ядосвам се на тая кал и на плочите, и на майка ми, и на цялото това поколение, което вечно нещо мъкнеше, вглъбено в собственическите си мисли, защурано във вечно материално подсигуряване. Вечно тичащо с торбите по евтините пазари в лов на евтини чушки и кисело мляко. Поколение от трудолюбиви, вманиачени по къщите и вилите си безбожници. Хора превърнали цялата построена от тях малка материална вселена в бог. Бог москвич, бог АЕЦ, бог краве сирене.

Моето поколение и предишното. Щурец и мравка.

И ето: сега аз съм кален. Защото съм носил тия плочи – без да осъзнавам смисъла им. Ще ми се да се прибера в къщата. Но така ще изцапам. С тая кал ще направя всичко на кочина. Но нали това е моята къща? – казвам си – ще я правя каквато искам! А като е моята, защо тогава да я превръщам в кочина? За да си докажа, че е моя? Може би...- мисля си, окалян, отпуснал безсилно ръце, зачуден – може би трябва аз и моето поколение да направим нещо, за да си докажем, че тая къща е наша? А? Нали така? Да я изтръскаме като одеало от въшките? Да се усетим като стопани на тая къща. И ето – мисля си – не е задължително да я окалям...

И ми хрумва нещо. Скоро ще направя следното: Ще направя хубаво стъргало за обувки. Така няма да окалям къщата, която е моя и не е моя. Ще има къде да си стържа обувките. Мисля си: за да се приобщя към тоя свят, все трябва да направя нещо за него. Поне едно стъргало. Оглеждам двора и търся подходящото място.

Сигурно някой мой връстник ще се ядоса – мисля си – защото аз решавам ей така – с лека ръка – че никой от моето поколение не е създал нищо. Сигурно е създал...Не знам. Виждал съм доста къщи създадени от мои връстници. Предимно – мутри. Дворци, подобни на кочини. Да – създали са.

Както и да е. Аз смятам да направя едно стъргало. Най обикновено, материално стъргало. Това е. Иска ми се да заживея в мир.

В Мир.

Pin It
Калин Терзийски
Калин Терзийски е психиатър, но в последните години паралелно с професията си се занимава с писане на романи, сценарии и поезия.
Други статии от този автор

Посетители

77

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Plamen писа Още
    Разликата не е между... преди 2 дни
  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 3 седмици
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 3 седмици
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020