1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

Тъй ще се мотаеме из тоя живот като жироскопи без да знаем какво е това жироскоп... 
Йордан Радичков 

Участници: бай Йордан Димитров, Иван Колев – на Петър Андонов брат му. Майката, Устата, Родригото – емигрант второ поколение и чистак ВG, гърбав Кольо Караниколов, дедо Христомир о. з.-то, ветеринар.

Рано следобед е, а навън притъмня и стана едно мъгливо и нискооблачно. Забърза се севернякът и подхвана някаква мелодия, отпървом бавно и на пресекулки, ама после напипа ритъма и я подкара както си трябва.

– Ще вали – рече си бай Йордан Димитров, – няма как да не вали, я какво е прихлупило селото.

То, като си помислиш, селото едно нищо и никакво, та какъв проблем е нещо си да го прихлупи. Така ще го прихлупи, че ще го отхлупи чак напролет.

Бай Йордан Димитров залепи нос на прозореца и се помъчи да различи нещо през похлупака, затиснал селото. Къде ти, всичко вече бе изчезнало и дори най-близките къщи почти не се виждаха. Той замислено се почеса по темето и влезе в малката стая, където предвидливо бе пъхнал няколко цепеници в печката. Кучето, дето дремеше край нея, надигна глава и вяло махна с опашка – демек радвам се, че те виждам, ама ако мислиш да излизаме навън, няма да стане. Бай Йордан Димитров изобщо не му обърна внимание и като хвърли още един поглед навън, където се бе смрачило окончателно и безвъзвратно, седна на стола пред компютъра.

– Ще вали – пак си рече той, – така ще ни заблъска, че жална ни майка. Ни жици ще останат в село, ни интернет. Като ги омотае севернякът, като ги усуче с ледените капки, само на жици ще ми станат. Не интернет, ами и въздух може да не стигне до нас.

Бай Йордан Димитров си имаше и резервен вариант за интернет – през мобилната връзка, само че тя излизаше бая скъпичко. Както викаше дедо Христомир о.з.-то: една овца на минута.

Бай Йордан Димитров погледна монитора, който алчно светеше в сумрака, и реши да надзърне какво става в селския чат, да види кой е там, да побъбри с тоя, с оня, да пита какво ще правят с бурята.

В този миг дъждът задумка по покрива и по ламаринения навес отпред, дето си редеше дървата. Така задумка, сякаш стадо прасета се бяха качили горе и пикаеха по ламарината.

– Е, почна се – въздъхна бай Йордан Димитров и побутна мишката с коравата си, напукана десница. Мишката бе доста мръсна и той от сума ти време се канеше да я почисти, ама то задържа ли се в село чиста мишка?

Прасетата отвън увеличиха броя си, а севернякът вдигна октавите. На бай Йордан Димитров му стана едно такова тревожно и притеснително, нелегитимно му стана, както обичаше да казва дедо Христомир о.з.-то.

Бай Йордан Димитров стана, погледна пак през прозореца – сякаш от това действие можеше да произтече нещо положително, като спирането на дъжда например – и бавно се върна пред компютъра.

В чата имаше пет-шест души: Майката, Устата, оня – Родригото от Аржентина, Иван Колев – на Петър Андонов брат му, и още не знам си кой.

Бай Йордан Димитров винаги се чудеше как така Иван Колев е на Петър Андонов брат му, пък имат различни фамилии. Още повече се чудеше, като много добре познаваше и баща им, и майка им, че и бабите и дядовците им. Всички са Андонови, само Иван Колев е Колев. Шантава работа. Преди време бай Йордан Димитров реши да провери това име Иван Колев в интернет. Написа го в една търсачка и натисна с мърлявата си мишка бутона „търси“.

Бре, че като се заточиха едни списъци с Иван Колевци, едни дълги редици, едни безкрайни страници с имена и всичките на Иван Колев. Бай Йордан Димитров направо се слиса. Ако преди това някой му беше казал, че по света има толкова много хора с това според него смотано име, щеше да го помисли за най-прост лъжец. Сега обаче, като видя що хора, що нещо носят това име, направо се смая. То не бяха писатели, то не бяха депутати. Артисти, футболисти, бизнесмени... Народ, народ, и все Иван Колевци. И всичките лъснаха пред бай Йордан Димитров като на тепсия. Адреси, мейли, регистрации, родени, живели, умрели... Сякаш ги гледаше през ключалка. На бай Йордан Димитров тогава му стана чоглаво и терсене. Тревожно му стана някак си и нелегитимно. После, кой знае защо, реши да потърси собственото си име. Ей така, от най-просто любопитство, написа бай Йордан Димитров в полето за търсене и аха да натисне бутона. После се сети, че това бай пред името му всъщност не му е името и му стана смешно. Какво ще ти открие компютърът на бай, нищо естествено. Той, компютърът, от къде на къде ще знае, че бай не му е името и изобщо да не се занимава с него. Откъде пък ми дойде наум да се пиша бай – смееше се бай Йордан Димитров и изтри това бай пред името си. Остана едното голо име, ето това остана в полето за търсене: Йордан Димитров.

Бай Йордан Димитров постави показалеца на оръфаната си мишка в полето „търси“, ама нещо го спря и не го натисна. Уплаши се нещо, разтревожи се. Притесни се сякаш да надзърне в собственото си име, да се разголи един вид и да види неща, които може би не са за виждане. Кой знае какво ще излезе от това търсене. Интернет е страшно блато, помисли си бай Йордан Димитров, и да пукна, ако знам какво може да стане, какъв караконджо може да изскочи от това блато. Ни в клин, ни в ръкав се сети някаква, дочута кой знае откъде, история за един, дето решил да си потърси името в интернет и намерил съобщение за собствената си смърт.

Стоя така поне десет минути, пулеше се в екрана, където си стоеше онова Йордан Димитров, и не смееше да натисне бутона „търси“. Гледа, гледа, пък накрая го изтри и му олекна на душата. Няма си друга работа, та ще си търси името в интернет...

Бай Йордан Димитров сега гледаше какво си бъбрят хората по селския чат, слушаше как отвън прасетата леят локви по покривите и изведнъж се сети, че сега някой нейде по света като едното нищо може да търси точно неговото име. Седи си някой в някое сгрухано село, захлупено от зли ноемврийски мъгли, и кво ли си вика: „Абе, що не взема да пусна един сърч на Йордан Димитров, да видим какво ще излезе.“ На бай Йордан Димитров му стана изключително неприятно и тревожно от факта, че някой нейде може да търси името му. Ето, седи си той на топло в стаята, слуша как вън вятърът връзва на фльонга жиците, а в това време някой тайно и хищно търси името му. Лакомо и алчно потрепервайки, чака да изскочат някакви данни за Йордан Димитров. И няма как да се скриеш, ни мъгла ще те притули, ни облак ще те прикрие. Интернет ще те изплюе, както майка те е родила, гол-голеничък. Всичко може да види този някой, всичко като на длан ще му изплюе интернетът за лицето Йордан Димитров. Бай Йордан Димитров се почувства направо гол, съблечен и изтикан на показ. Да ти умре интернетът дано – чумоса той нахалния търсач на името Йордан Димитров и пак се загледа навън.

Не му се влизаше в чата. Устата и Майката бяха неуморни. Цял ден и цяла нощ да стоят в мрежата, няма да им омръзне. Бе тия хора в кръчмата забравиха да идват вече. Оти да идваме, кай, като у дома си ми е светът. Кръчмарят Гроздев заради тях взе лиценз за интернет зала, вкара няколко компютъра в кръчмата и пусна бърза връзка. Напусто. Като си се бъхтил цял ден на полето и подир добитъка, най-сладко е вечер да се метнеш по чатове и форуми и да ти олекне на душата.

В селския чат е весело. Бистрят се какви ли не теми, и въпроси се разнищват. Оня ден Майката два часа обяснява как се проследява диво прасе, че и линкове пусна за онагледяване на лекцията. Устата пък най обича да си говорят за география. Като задраска в чата, не мож му взе думата. Някой път и до кавга се стига. Преди месец се разприказваха за вино. Повечето вече бяха сложили гроздето и от немай-къде някой повдигна тази тема. Почнаха да валят съвети и акъли от всички страни. Майката най се пенеше, ама и фелдшерът Донков не му оставаше длъжен.

– Аз – тупаше се виртуално в гърдите Майката – правя вино, откак се помня. Даже и от по-рано. Така че не ми давай акъл кое как става.

– Ти – отвръщаше фелдшерът Донков с ник Скалпел – може и от хиляда години да правиш вино, ама какво пречи хиляда години да ти е калпаво.

– Калпъвъ ти е главъть – отвръщаше Майката и в бързината пишеше думите, както му падне. Зер в интернет, както и да напишеш думата, все ще те разберат. Затова никой не си дава труд да спазва някакви си там граматически и разни други правила. – Що да сменям начина на приготвяне, като така винаги си е ставало.

–Ако те слуша тебе човек, още по клоните трябва да си седим – сърдеше се фелдшерът, който се мъчеше да докаже, че в правенето на вино, както и във всяко друго правене, си има наука, правила и теории.

Ама слушат ли ти тъпите селяни. Дай им само акъл да дават в чата. Понеже каквото напишеш там, няма начин другите да не го прочетат. В кръчмата е друго, там Боре Тихото, като вземе думата и край. Кой в кръчмата ще обърне внимание на Устата или Майката? Хрисими хора, мълчаливи, Устата даже леко заеква, щото му е заешка устата. В кръчмата трябва тартор, коч водач, да вика, да бърбори, да не млъква. В интернет всеки е водач, всеки може да говори, демек пише, и всеки може да стане център на внимание.

Бай Йордан Димитров за миг се поколеба дали да се включи в селския чат, но после се отказа. Тоя дъжд, дето изобщо нямаше намерение да намалява, го тревожеше и дори леко ядосваше. Така го ядосваше, че чак не му беше до чатене. И не за друго, ами защото трябваше да дава прах на кравата. Ама как да й даде, като трябва да иде до обора, а той е в другия край на двора. Трябва ботуши да обува, мушама да навлича... И да ходи чак до другия край на двора заради праха, дето трябва да го дава на кравата. Бай Йордан Димитров надзърна за миг през прозореца, ей така, колкото да се каже, че гледа, а не че много се надява тоя пусти дъжд да е отслабнал. То пък вятърът така сучеше водата, дето се изливаше от небето, така я подмяташе и преобръщаше, че на бай Йордан Димитров му стана ясно, че няма начин да стигне сух и невредим до обора и да даде прах на кравата. По никой начин не можеше да стане. А и да идеше някак си, връщането бе изключено. Трябваше да спи при кравата.

Тоя прах му го предписа ветеринарят вчера. От няколко дни кравата на бай Йордан Димитров се бе разболяла и той се поразтревожи. Бяха й излезли едни гнойни пъпки по вимето, сякаш хиляда комара я бяха изпохапали. Големи едни такива, с бели върхове. Обади се бай Йордан Димитров на ветеринаря да дойде да я види, а оня разправя, че по никой начин не може да дойде, щото имал работа за целия китайски и индийски народ, взети заедно, а пък той бил един, с два крака и две ръце само. Е, да мре ли добичето – пита го бай Йордан Димитров – и ние ли сме по-важни, или китайците и индийците, не че имам нещо против тях.

Ветеринарят обаче му разправя, че наистина, ама самата истина му казва, няма никакво време, че не секундата цепи, ами направо на кванти я разпарцалосва тая секунда, само и само да успее навсякъде. Направо съм открил една квантова ветеринария, казва, и пак няма да успее да дойде при бай Йордан Димитров по-рано от другата седмица. Затова бай Йордан Димитров да вземе да му прати на мейла дижитални снимки на вимето, от различен ъгъл правени, и той ще се опита да му постави диагноза и лечение.

– И да ги докараш добре на осветеност, и да вдигнеш пикселите – поучава го ветеринарят.

А не щеш ли да ти изрежа вимето и да ти го пратя по ди ейч ел – сумти бай Йордан Димитров, ама тръгна да вади цифровата камера.

После направи едни фотосесии, не ти е работа. Докара две големи халогенки в обора. Въртя я кравата на всички страни, докато намери най-добрия изглед. Муши се под нея, зад нея, омаза се целият в лайна и слама, ама направи снимки за чудо. Ветеринарят каза, че са достойни за учебник по ветеринарна медицина. Можело малко с фотошопа да оправи контраста, ама нейсе. После каза, че няма страшно и му прати един плик с някакъв прах да го дава на кравата сутрин и вечер.

Е, те сега е вечер, ама как да иде до пустия обор в тоя дъжд? От яд и в чата не му се влиза.

Всъщност – сети се бай Йордан Димитров – то още е рано, нищо, че се е стъмнило. Всъщност никаква вечер не е. До вечерта що време има, ехее. Все ще сколаса да й даде прах на кравата. Това го поуспокои и той пак се завъртя край компютъра.

В чата бе влязъл и гърбав Колю Караниколов. И той е един мълчаливец и темерут навън, в очите ще му бръкнеш, и пак ще мълчи, ама влезе ли в чата, майко мила. Пише, пише, сякаш някой норма му е поставил.

Като гледаше какви ги пише гърбав Колю Караниколов, бай Йордан Димитров се сети нещо, което се бе случило с Караниколов преди време.

Това лято на гърбав Колю се разболя свинята. Нещо задникът й гнояса н започна да се мъчи животното. Ни може да ходи, ни може да се изпикае. Гърбав Колю се оплака на всеки в чата и по разни форуми и нюз групи. Ветеринарят тогава пак беше зает като сега, пак квантираше секундите, и като сега накара гърбав Колю Караниколов да му прати снимки на задника на свинята, голямоформатни, с висока разделителност и добра видимост. Гърбав Колю и той се завира под свинята, и той се омаза целият в лайна, докато направи едни превъзходни снимки на свинския задник, за да може ветеринарят отблизо да види прасешкия анус и съответната вагина с всичките му гнойни подробности и последствия. Прати гърбав Колю Караниколов снимките и зачака. Ама нали си е малко смотан, взел, та объркал адреса на ветеринаря и вместо на него изстрелял снимките по тайнствените магистрали на световната мрежа право в сайта на някаква организация за борба с нелегалното разпространение на порнография в интернет.

Че като го нападнаха гърбав Колю от там! Разпространявал порнографски снимки по интернет, развалял морала и климата на мрежата, печелел нелегално от порноиндустрията. Засякоха го нещастника откъде е пратил снимките и като започнаха едни писма, едни обвинителни актове, едни страхотии. Изкараха гърбав Колю Караниколов най-големият разпространител на порноснимки. Започна той да им се обяснява, че снимките не са никакво порно, че не са и човешки дори, ами на задника на свинята му са, щото ветеринарят квантира секундата и няма време да дойде на село, и затова той, Колю Караниколов, е снимал задника на свинята, както му е заръчал ветеринарят – многопикселно и широкоъгълно, и ги праща тези снимки на ветеринаря да ги види и да каже какво да прави, щото животното се мъчи, пикае гной и прочее подробности. Ония от оная организация не се съгласяват и твърдят, че това са порноснимки. Бре, като стана една олелия, дето писа тогава Устата в чата: „Пичка им лелина, ти им пращаш пичка на свиня, те си мислят за човешка такава.“

Свикаха експерти и вещи лица да кажат е ли са снимките на свинята на гърбав Колю, или не са. Дори викнаха и главния доктор на свинекомплекса в Маноле и той да си каже думата. Накрая с триста мъки се съгласиха, че това, дето е снимал гърбав Колю Караниколов, не са човешки снимки.

Хубаво, ама в този момент в тази организация дошла някаква активистка от чужбина, някаква консултантка и разбирачка по тия неща. Тя, като видяла каква е работата, отсякла: „Да, снимките не са човешки, а животински, и ако се вярва на вещите лица – свински. Но от това работата става още по-лоша, защото това вече не е обикновена порнография, ами зоофилизъм, анимализъм и содомистка извратеност.“ Е, те такова чудо дори в обръгна-лите на всичко демократични страни няма – животинска еротика, свинска порнография и прасешко ХХL. Почна се пак една разправия, една олелия и бая време мина, докато решиха, че гърбав Колю Караниколов наистина е мислил само и единствено за животното си, когато е пращал снимките. Въпреки всичко го предупредиха това да му е за последно. Междувременно, докато гърбав Колю се разправяше с разни организации и хахавите им съветнички, свинята му взе, та умря. Мамка му и прасе, не издържа на стреса и гнойния си задник и взе, та се гътна. Гърбав Колю я продаде на едни цигани за сто лева и после написа две страници помен в чата. Ей така завърши тая история.

Тогава Майката писа, пак добре, че не са снимали на куц Добри магарето, когато лятото му се възпали оная работа. Фелдшерът добави, че камерата на куц Добри нямало да може да му я хване оная работа на магарето и трябвало да купува нова камера – широкоъгълна. Устата и той да не остане по-назад в простотиите, се обади, като писа, пак добре, че куц Добри не е правил снимки на оная работа на магарето, щото ако ги прати по мрежата, ще задръсти трафика и ще предизвика паника в наблюдаващите организации. Смях и простотии.

Само че сега бай Йордан Димитров, като гледаше в чата какво пише гърбав Колю Караниколов и като се сещаше за тази история, хич не му беше до смях. Ама хич. Даже пак му стана тревожно и притеснително. Ами ако неговите снимки на кравешкото виме попаднат пак в очите на някоя организация, ами ако вече специално следят тяхното село като гнездо на порока и гледат кой какви снимки изпраща, ами ако и сега рекат, че снимка на кравешко виме било порнография? Какво ще прави? Ходи доказвай, че това са медицински снимки и това виме е кравешко, и няма нищо общо с човешкото виме. Ще има обяснения, оправдания, оплаквания...

– Що ли ги пратих на ветеринаря? – кахъреше се бай Йордан Димитров.

– Да й бях намазал цицките с гранясала мас. Щеше да й мине на кравата и иикакви строги организации нямаше да ми искат обяснение, като какда ги разбират тези високорезолюционни снимки, дето ги праща ей така наляво и надясно по световната паяжина лицето Йордан Димитров.

Бай Йордан Димитров заряза компютъра и пак надникна през прозореца. Дъждът нямаше и намерение да спира.

„Само това ми е ексик – помисли си тревожно бай Йордан Димитров – да ме подгонят за кравешки еротизъм. Да ти се не види и виме, и ветеринар и интернет.“

Почуди се за миг какво да прави и пак седна зад компютъра. Преди това срьчка малко дървата в печката, подритна кучето, което го мързеше, та чак не искаше да се помести, и си сипа една бира. Като удари голяма глътка, малко се поуспокои.

То – разсъждаваше бай Йордан Димитров – свинският задник може да се сбърка с човешки такъв, ама кравешко виме няма как да мине за женски гърди. Вярно, на Станоев, дето работи на бензиностанцията при осми километър, жена му има гърди, дето са по-големи от вимето на кравата, ама все са с по една цицка и по никой начин не могат да се сбъркат с кравешки. Йордан Димитров съвсем се поуспокои. И освен това оня шемет гърбав Караниколов директно ги изпрати снимките на грешен адрес. Бай Йордан Димитров провери къде е изпратил оня ден снимките на кравешкото виме, увери се, че адресът на ветеринаря е същият, подвоуми се и после за всеки случай взе, та изтри снимките от компютъра си.

– Нито ми трябват, нито ще ми трябват някога – оправда се той. – Нали я лекувам. Днес, утре пъпките ще изчезнат и вимето й ще е като ново.

После през ума му отново мина лека сянка на тревога, понеже ветеринарят беше казал, като изчезнат пъпките, пак да му прати снимки, за да види е минало лечението.

– Ба – каза си бай Йордан Димитров, – то нека оздравее добичето, пък ще се занимавам аз да пращам пак снимки на оня вятърничав ветеринар. Както е тръгнало, ще поиска и осеменяване по интернет да прави. Да изражда, да скопява...

Сети се, че оня ден прочете в някакъв нюз рум, че някаква индийка забременяла по интернет и сега съди фирмата доставчик за издръжка. Майката писа в чата, че за индийка може и да е верно, те забременявали само от спомени, та какво остава за интернет.

Бай Йордан Димитров допи бирата си, попогледа още малко какви ги пишат селяните в чата и си отвори още една. Не му се пишеше. Чакаше свинете, дето са се покачили на покрива, да спрат да леят потоци, та да иде даде прах на кравата. Свинете обаче нямаха никакво намерение да си ходят и бай Йордан Димитров изтегли някакъв филм от мрежата и го загледа.

Докато го гледаше, прелетяха няколко съобщения по мрежата от Устата и Майката. Търсеха четвърти за белот онлайн. Третият щял да е Родригото от Аржентина. Бай Йордан им обясни, че не му се играе, щото трябва да дава прах на кравата и докато не го даде, не може да се отпусне, а не го дава, щото не може да си подаде носа навън заради тоя дъжд. Устата каза, че пъпките са на алергична основа и най-вероятно ще минат от само себе си, а праха оня шемет ветеринарят му го е дал колкото да даде нещо и да прибере парите на бай Йордан Димитров. После, тъй като не намериха четвърти за белот онлайн, взеха да нищят в чата проблема с алергиите при животните.

Бай Йордан Димитров ги погледа малко и понеже приказките, които се пишеха, не го успокояваха никак, реши да си догледа филма. Филмът беше интересен. Разправяше се за някакви извънземни, които дойдоха на земята от някаква страшно далечна галактика. Само че не бяха като хората, а приличаха на храсти. Едни такива с листа, кора и плодове. Много стара цивилизация, на не знам си колко милиона години. И като кацнаха, не можеха да разберат кои са разумните същества тук. Мислеха си, че горите и храстите са разумни, ама в начален стадий на развитие, а хората са някакви болести и буболечки, дето са нападнали тези гори и ги изсичат, горят и поробват. Умуваха как да помогнат на братята си по разум и решиха да пуснат над цялата планета някакви семена, които, като се разсадят, ще поникнат някакви нов вид растения бойци и ще уморят всички хора. Само че бяха кацнали в двора на един селянин и той сутринта видя разни храсталаци, поникнали в двора му, и взе, та ги напръска с някакъв зъл спрей, а после ги изпосече с един широк нож, подобен на мачете. С космическия кораб видя малко зор, щото той беше във формата на голям дънер. Него го дялка с една кирка, дялка го, мъчи го, накрая се ядоса, изкара едно малко тракторче, върза дънера с верига и го изтръгна. После го закара чак на края на селото и го търкулна в един дол.

Пустият му селянин, дивеше се бай Йордан Димитров, ни се попита откъде тия храсти са поникнали за една нощ в двора му, ни се зачуди като как тъй се появи тоя огромен дънер. Фрас-прас с мачетето и готово. Филмът свърши как селянинът събира остатъците от храстите и от тях изпадат някакви семена. Той ги разглежда любопитно и после ги събира в една кутия, която оставя на най-горния рафт в гаража си. Ей така свърши филмът.

Бай Йордан Димитров доволен се отпусна назад. Хубав филм. Що филми гледаше по мрежата, що нещо. От всички в селото той най-много гледаше филми. Другите се мотаеха като жироскопи по мрежата, без да знаят какво точно търсят, но бай Йордан Димитров най си харесваше филмите, които мрежата му изсипваше като рог на изобилието. Кога иначе в тяхното захлупено село ще гледат тия филми? Кога? Само да не го подгонят за незаконно гледане на филми. Бай Йордан Димитров не бе сигурен дали гледането на филми е незаконна дейност, но подозираше, че не е съвсем позволено. Тревога пак налегна душата му.

– То филмите иди-доди – тревожеше се той, – ами какво ще правя с нелегалния софтуер, с „дограмата“ какво ще правя, както викаше Устата. Там, ако ме усетят и надушат, че бай Йордан Димитров има нелицензиран софтуер, дупе да ми е яко. Те сега много строго гледат на тия неща и няма малко селце, няма столица – всички са под наблюдение и като нищо може да ме проследят. То кой ли пък в наше село има лицензиран софтуер? Ама като ни подгонят световните господари на софтуера, като се изтърсят някой ден в селото и като ни подкарат по списък, ще го питам аз тогава Майката, дето все разправя, че доде е жив, програма няма да си купи. Все едно Господ тия програми ги прави ей така от нищото.

Само мисълта, че ако и да им правят акция световните бригади за борба с нелегалния софтуер, едва ли ще е сега, когато идва зима, поуспокои малко бай Йордан Димитров. После реши, че най-добре е да си сложи един Линукс. Ами да, като си инсталира един фрии софтуер, нека да идва който си иска, нека да рови и бърника в компютъра – и кравешките снимки са изтрити, и софтуерът подменен.

Бай Йордан Димитров успокоен се изправи, после се заслуша и с радост откри, че дъждът навън е спрял, прасетата са си свършили работата и са се изнесли нанякъде. Вятърът и той си беше изкарал докрай песента и се бе умирил.

Бай Йордан Димитров отиде до прозореца и надникна навън. Бяло, бяло, всичко бе побеляло. Дъждът, уморен да тропонясва по ламаринения покрив на навеса, дето лежаха грижливо подредени дървата, се беше превърнал в сняг. Тих, кротък бял сняг. На ей такива парцали. Изскачаха нейде от черното нищо, прихлупило селото, и се редяха по покриви и дворове. Бай Йордан Димитров се поуспокои за праха, дето трябва да го дава на кравата. Като спря дъждът, е лесно. През снега и право в обора. Само дано не натрупа, докато дойде време да й го дава, че трябва пак да нахлузва ботушите. Хубаво е навън, мислеше си бай Йордан Димитров, чисто и спокойно. Само да му се излекува кравата. Другото ще се оправи. Лек повей на тревога мина през него, като се сети за незаконния софтуер, но после се успокои.

– Сега така и така нямам работа – рече си, – ще взема да си инсталирам един Линукс, та да ми е мирна главата.

Той всъщност си имаше бая работа. И по двора имаше работа, и обора трябваше да подготви за зимата, щото тя, ей я на, дойде, и в кооперацията трябваше да ходи да видят какво ще правят с есенната сеитба, че направо си окъсняха, и виното да преточи, и зеле да сложи, и какво ли още не. Селска къща без работа не остава.

Ама тая работа е лесна, смее си се наум бай Йордан Димитров. Тя е ясна и от нея не може да ти стане тревожно и нелегитимно, както се изразява дедо Христомир о.з.-то. По никой начин не може да ти стане. Виж, ако гледаш през пръсти на интернета, може да сгазиш лука.

– Да – поклати глава бай Йордан Димитров, – ша му прасна аз един Линукс, та да ми е мирна главата. Те по интернет диагнози на свински задници и кравешки цици поставят, забременяват по интернет, та няма да ме

надушат, че съм с нелегален софтуер. То захлупено село сме си и залутано, ама решат ли, няма начин да не ни открият.

Така си мисли бай Йордан Димитров и тьтрузи галоши по пресния и все още тънък сняг. Отпусна му се душата, олекна му. Дали от снега, дали от туй, че намери решения на всички тревожности, които го спохождаха тая вечер, не бе ясно. Кучето, което беше излязло с него, за да види какво става наоколо, подуши тук-там снега, поогледа се и клекна пред вратата, чакайки стопанина си да се върне и да го пусне пак вътре. Там му беше най-добре, до пукащата печка от едната страна и до тихото, тъничко цъкане на мишката, с която бай Йордан Димитров обхождаше света.

Pin It
Георги Малинов
Георги Малинов е роден през 1958 г. в Пазарджик. Магистър по икономика. В момента управлява малка компютърна фирма в София.
Други статии от този автор

Посетители

63

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    И, за да стане малко... преди 22 часа
  • Златко писа Още
    Преди време беше ми... преди 1 ден
  • Valpet писа Още
    Златко, обърни... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Между другото... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    И като са го... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Вальо, умната, малко... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    На 1.12.2020, известният... преди 2 дни
  • Златко писа Още
     Две различни... преди 4 дни
  • Ели писа Още
    Статията е... преди 4 дни
  • Кунев писа Още
    По-важно е не да си... преди 4 дни
  • Лъчезар Лозанов писа Още
    Чудесен текст! преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря ви,... преди 5 дни
  • Лъчезар Лозанов писа Още
    Митко Кенаров е... преди 5 дни
  • Въжарова писа Още
    Напълно съм съгласна... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    Едно малко... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Четох едни "писания"... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 2 седмици
  • Български офицер писа Още
    " TIMEO DANAOS et  DONA  FERENTES ! " преди 2 седмици
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много ценно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Първи впечатления от... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Завиждам на страната... преди 3 седмици
  • хелена писа Още
    Коментарът Ви какво... преди 3 седмици
  • хелена писа Още
    Казвате, че западната... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Западът 5 века е... преди 4 седмици
  • АННА писа Още
    Върнах се в детството... преди 4 седмици