1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Светослав Терзийски
„Безпризорни ангели“
ИК „Жанет45“, 2008

20011_01_Bezprizorni_Angeli_cover

Султанът мързеливо се излежаваше в разкошната си градина до шадравана, а едни пауни с чудни гласове пееха нещо за любовта. На малката масичка в близост имаше грозде, зелени ябълки и зрели банани, на единия от които се забелязваше лепенката на „Бонита“. Добре си живееше този султан. Пауните пееха, шадраванът ромонеше, а харемските хубавици, загърнати само с прозрачни воали, се увъртаха около него, като една го хранеше с гроздови зрънца в устата, а други две го разтриваха по рамената. Султанът се поглади по брадата и погледът му замечтано се отнесе над върхарите на кипарисите. Беше крайно време да се случи нещо стресиращо. Да – и ето!

Изневиделица султанският харем беше нападнат от едни разбойница или пирати, издокарани с разноцветни шалвари и къси елеци, откриващи мускулести гърди. И размахваха ятагани.

Султанът мигом бе вързан за едно дърво – каква жална физиономия имаше – а разбойниците започнаха да обладават харемските хубавици. Всъщност харемските хубавици известно време правиха свирки на разбойниците, но така си му е редът, така е от времето, откак са открити свирките. Кога са открити свирките ли? Знае ли човек? Тези банални свирки… Само султанът имаше нещо истинско в изражението. Беше не само разстроен, беше безвъзвратно съсипан.

А едно време не беше така. Ро познаваше султана от години и от много филми го помнеше в истинската му блестяща форма. Всъщност султанът тогава беше предимно каубой. Носеше впити дънки и никога не събуваше ботушите си, докато въргаляше гърдести краварки из разни плевни.

Все още не беше дошла силиконовата ера и девойките бяха истински закръглени, цицести сладурани, а лицата им излъчваха наивност и доброта, която напълно изчезна някъде около 1995 година.

Някъде по това време Ро се премести в ново жилище, където имаше кабелна телевизия. В началото имаше масичка, телевизор и диван, и когато първата вечер се метна на дивана, изморен от пренасянето, Ро откри магията на дистанционното. А първия канал на който попадна беше ясно кой. Първото нещо, което видя беше подскачащият задник на каубоя, потен и космат. Ро беше млад и все още не беше обсъждал със себе си, редно ли е да се смущава от голия потен задник, но когато на екрана се заклатиха благодатните цици на каубойката, Ро забрави за задника. После с течение на годините щеше да го гледа много пъти – този топчест задник с по една врътка косми на всяко от двете полукълба.

Всъщност в самия край на века, преди евентуалното изчезване на грешния свят, изчезнаха и космите от задника на каубоя-султан. Беше настъпило времето на мъжката епилация, а и каубоят вече се появяваше повече като бизнесмен и изобщо като някакъв баровец. Едни силиконови курви му правеха свирките под бюрата в разни кабинети или на задната седалка на някой кадилак. Бившият каубой-баровец беше леко понаедрял, но продължаваше да излъчва неповторимата си мъжественост, даже в по-голямо количество. Той не беше много аполонов, по-скоро едър и грубоват, а и леко гъзест, но по начин, който явно въздействаше на жените. Ро всеки път си казваше, че неговият собствен задник е къде по-малък. Иначе определено си приличаха – кръгла глава, в ранен стадий на оплешивяване, изписани вежди, но най-вече сладострастни месести устни, на които по-добре им отива името джуки. Една девойка беше казала на Ро, че устните му са като две зимни гуми мишелин.

В същия край на века Ро усети, че почва да напълнява и взе спешни мерки, а между другото баровецът от екрана също взимаше мерки, беше станал по-сух и мускулест, веднъж се появи като вожд на някакво диво племе и изпонаеба всички канибалки наоколо. Но на Ро най му харесваше, когато неговият задочен приятел се появяваше като по-прост персонаж – било тираджия, било водопроводчик, а най му отиваше да си е каубой. Но нали знаем как времето лети.

За Ро времето летеше точно по същия начин. Долитаха някакви жени, кацаха за известно време, после отлитаха. Долетяха и някакви пари, добре, че поне те се задържаха, а също и някакви успехи в бизнеса кацнаха на рамото му, до левия ревер на сакото. Ро беше почнал да ходи със сако, първо някак временно и тайно от себе си, а после това се превърна в дрехата за излизане навън. Между другото никой не знаеше, че той се казва Ро, всички си мислеха, че е Росен Владимиров, или господин Владимиров. Животът му ставаше все по-удобен и все по-притеснителен. Все по-рядко срещаше и познатия задник на своя екранен приятел, не само защото по-рядко посягаше към дистанционното, а и защото стилът на каубоя се беше попроменил. Каубоят се щадеше, предпочиташе да е по гръб или да му правят свирки. На моменти Ро го улавяше как поглежда към оператора или към някой от невидимите персонажи извън кадъра, сигурно някой му слагаше лед в безалкохолното. А може би каубоят поглеждаше към задочната си публика като стар концертмайстор – ето едно образцово ебане, специално за вас, уважаеми зрители.

Напоследък животът на Ро беше започнал да прилича на видеоигра. Той участваше, разбира се, борейки се за победа, за максимален брой точки, и често му се причуваше победния звънец и шума от щедро сипещи се жетони. Улавяше се, че вечер крои разни стратегии, загледан в тавана. Въпреки че от известно време живееше с една разбрана девойка, Ро спеше сам в стаята с телевизора, на същия стар диван, останал още от пренасянето. Разправяше й нещо за личното пространство и за разни травми от детството. Както и да е, Ро обичаше да се тръшне сам на дивана, както си беше с обувките, наблизо да има пепелник, цигари, запалка и дистанционно. Този минимален комплект от негови си неща, простички и верни, го караше да се чувства пич.

Цигарите трябваше да бъдат отказани, разбира се. Каубоят, особено откакто стана предимно баровец, пушеше само дебели пури, които намекваха за дебелия му релефен член. А този член работеше все още добре, както между другото беше и при Ро. Нещата все още бяха наред.

Всъщност, когато човек изрече тази фраза, точно от този момент нещата вече не са наред. Тъкмо както си мислиш, че никой и нищо не могат да смутят планомерния ход на живота, изведнъж зад гърба си усещаш, че се е промъкнал някой и става нещо. Специално при Ро се появи усещането, че някой друг обитава сакото му от време на време. Иначе казано – загуба на идентичност или пък такова отвращение от действителността, че азът отказва да присъства.

Временно се оттегля в едно нищо, докато в това време устата говори, крайниците се движат и изобщо животът тече.

Последната седмица мина така почти цялата. Ро беше в една дива провинция, където искаше да купи едни земи, а селяните които ги продаваха го изтощиха да смърт със свойта лукава наивност. И с някаква особена местна ракия.

Всяка вечер водеше кратичък, банален разговор с приятелката си. Как са селянките – питаше тя. Вече привърших с тях, сега почвам козите и кокошките – отвръщаше Ро. Айде цунки, миличко. Цунки… А когато се прибра в събота вечерта нея я нямаше.

Имаше някаква глупава бележка, че времето щяло да оправдае един от двамата, или нито един от двамата, или нещо от тоя род и Ро подразбра, че той самият нищо не може да направи. Той нямаше и сила нещо да направи. Не можа да си изпие дори кафето, което си взе от близкото ОМV. Седеше на гадното метално столче на бара в бензиностанцията и гледаше отражението на светофара в чашата си. Някой ден, след великия катаклизъм, когато свърши светът, е хубаво да остане да мига един светофар. Ще бъде наистина покъртително.

Това беше в събота вечерта.

В неделя сутринта слънцето светеше като истинско мартенско слънце. Призори Ро беше заспал и сега освен яркото слънце в стаята нахлу и натрапчивият шум от алармата на някаква кола. Натрапчивото до, ре, ми писукаше известно време, после спираше и пак почваше. Когато Ро излезе сънен на балкона да огледа паркираните долу коли, не можа да разбере коя точно вдига шума. Всъщност в голите напъпили клони на близкото дърво, една пресипнала мартенска птица пееше пролетната си песен. В тоя миг се почувства като човек, извършил престъпление и се замисли как точно може да се извини на птицата.

Време е стари ми Ро, крайно време е.

Никакво бръснене, никакъв крем, никакъв гел, никаква боя за обувки. Дънки, размъкната тениска, черното кожено яке и пари. До Пловдив стигна за по-малко от час и спирайки да пие кафе разбра, че пътува към морето.

Какво можеше да ни предложи, например, град Бургас?

Дора, Стела и Лидия. За последно се беше чувал с Лидия преди повече от половин година. Лидия имаше някакви проблеми с гаджето си, но винаги би се сгушила за малко под уютното крило на бате Ро. Но какво ли ставаше с другите две?

Какво ли ставаше с всички други хубави, тъмнокоси, ухаещи на водорасли и плажно масло жени? Имаше ли поне една, само една, за него.

Сигурно.

През всичките години, които минаха, Ро се беше научил, че жените идват, когато ти потрябват. Сигурно в момента, когато си сам и ти трябва жена, започваш да излъчваш някакви, доловими само за жените инфразвуци, както гренландските китове. Поне досега беше така.

Ро имаше няколко приятели с хотели и понякога все пак успяваше да се добере до морето, за да пийнат по едно, както беше думата. Обикновено на третия ден се свестяваше по пътя за София и започваше да си мисли колко работа го чака на следващия ден.

Всъщност нямаше нужда да мисли толкова за тези жени, по-добре да гледа небето, изпълнено с някакви нови наглед птици. Даже една от тия птици мощно се изцвъка на предното стъкло, но Ро не допусна да се ядоса. Заради сутрешната случка все още имаше особено отношение към птиците.

Пристигна в ранния следобед.

Неделя следобед, леко мъгливо, морето и небето са в два близки нюанса на сивото. На главната улица единствените живи твари са два гларуса, които спорят за парче пица. От някаква кръчма вятърът носи миризмата на кръчма и малко пиянски смях. Каква е разликата между бургаската кръчма и другите кръчми? Бургаската кръчма мирише повече на анасон, на прегорялата черна мас на някоя безока скумрия и на курвенския парфюм на тъжни, чернооки жени, които даже не са курви. Ро почувства, че има нужда от голямо питие и малко повече оптимизъм.

Отначало мислеше да не се обажда на никой, да се разхожда и да размишлява, но всъщност се беше обадил вече на всички. Дигна му само Дора. От нея разбра, че в Тампа, Флорида е осем часа сутринта и Дора спи. Иначе как си миличък? Добре. Айде…

Ако главната улица на Бургас беше например 50 километра, Ро щеше да я измине цялата, преди да предприеме нещо друго. Само че в град Бургас главната свършва съвсем скоро при ж. п. гарата. Малко по-надолу стърчаха крановете на пристанището, строги и самотни, като нарисувани с най-тъмния нюанс на сивото, върху сивия фон на морето. Ро не можа да си представи нещо по-неподвижно от застиналите кранове. Тяхната неподвижност се дължеше не толкова на неделния следобед, колкото на настъпилия вече край на света.

Рускини нямало, март месец е, а първите рускини идват един месец след щъркелите. Това разбра Ро за рускините, от своя приятел с хотела. В момента разполагаме с две нови сервитьорки, изглеждат навити, и както обикновено разполагаме с курви. Тоя сезон, даже, курвите били доста повече и били озверели, защото вече е средата на март. Като им свърши смяната на муцките (ставаше дума за сервитьорките), ще ти чукнем едно телефонче – така обеща приятелят.

Ро се прибра в хотела, взе няколко видеокасети от рецепцията и понеже вече си беше купил една бутилка Джеймисън, не намери за необходимо да прави нищо друго.

Най-накрая в сивия прозорец на хотелската стая се промъкна и друг цвят – плахият виолет на провинциалната вечер.

Ро се загледа навън, но освен себе си не видя нищо друго в тъмното стъкло на прозореца. Точно тебе няма да те гледам сега – каза си той и глътна малко от бутилката. Нито пиенето вървеше, нито гледането на филми. В съседната стая яростно шумеше водата в банята. Водата шумя яростно и продължително, а когато спря, малко след това се чу женско скимтене. Ро се заслуша и тъкмо определи, че скимтенето е със сексуален произход, когато то спря. И после пак неистов, безкраен шум на вода. Толкова ли бяха мръсни тези хора или пък толкова гнусливи… Дали могат да бъдат избити някак си – това Ро често си го мислеше, когато беше по-млад и с по-чиста душа. Сега изпитваше само лека досада.

Филмите също бяха досадни, те всъщност бяха продължение на безкрайния тъп филм, останал единствен на земята.

А!

А! Моят приятел!

Ро неволно беше натиснал някое от копчетата на дистанционното и изведнъж на екрана се появи лицето на султана, бивш каубой, баровец, дивак и близък на Ро. Чувството беше като при среща със съученик от гимназията. Познах го обаче, въпреки брадата и чалмата, си помисли Ро и намести възглавницата под главата си, без да откъсва очи от султана. Дали беше напълнял? Не можеше да се разбере от шарените чаршафи, с които беше завит. Тия бръчки между веждите и покрай устата дали бяха нарисувани или си бяха негови?

Ро потисна порива да отиде в банята и да се разгледа в огледалото и запали цигара. Ще пуши, докато умре. Цигари! Никакви пури! Беше опитал да пуши пури по примера на приятеля си от периода му на баровец, но после се върна пак при цигарите. А ето го този, султанът, не пуши дори наргиле; само зоби грозде, банани и ябълки. Нищо, след малко ще го видим, като се разсъблече.

А момента на разсъбличането не идваше. Разбойниците неуморно ръгаха ханъмите и нямаше изгледи това скоро да свърши.

Като дете, когато гледаше филми с добри и лоши, Ро много се вживяваше в моментите, когато добрите закъсваха, а лошите ги обграждаха, насочили мечове и копия. Тогава Ро си представяше как се появява с един калашник и после не е за разправяне какво става. Един калашник с много пълнители върши чудесна работа.

Какво да правим с разбойниците? Да ги строим до стената, пребледнели от страх, сложили отпред ръцете си да прикрият бързо спадащите си курове. И после? После би могъл да включи на автоматична стрелба и да ги направи на решето, но май беше по добре само да ги подплаши с един откос във въздуха. Представи си ги как бягат, подхвърляйки арогантните си голи задници. После си представи как развързва султана и двамата заедно почват да ебат харемските красавици, представяше си как двамата са един до друг, в една поза, изпънали потни гърбове и незнайно защо, някакъв ветрец рошеше заплешивявящите им перчеми. Това с ветреца някак не се връзваше с останалата картина и изобщо с ебането. По-добре би изглеждало да яздят камили или коне, или просто да се разхождат из някакъв парк и да си говорят за времето, през което не са се виждали.

Телефонният звън го сепна прекалено грубо. Ро вдигна слушалката, за да разбере, че сервитьорките нещо не били навити за тая вечер. Обаче ти ела, каза приятелчето, ела да му пийнем по едно малко и да видим какво дал господ в тая хладна вечер.

Ако съдим за господ по това, което беше дал, то тая хладна вечер, той се беше представил като могъщ сутеньор.

Курвите бяха може би около двайсет, че и повече, и седяха в дъното на ресторанта на едни столове, наредени в редици, останали от някакво мероприятие. Вонящи на козметика, с широки колани от изкуствена кожа, ритани в корема, изхвърляни от таксита, някои дори се опитваха плахо да се усмихват, но повечето гледаха изтерзано в пода и чакаха. Изглеждаха като събрани по печален повод или пък на фирмено събрание, на което повечето щяха да бъдат уволнени.

Приятелчето седеше сам, на една маса в близост до курвите и пийваше водка с фреш. От време на време ги разглеждаше, но не както човек гледа друг човек, а както сито куче гледа салам, чудейки се от къде да го захапе.

Ро се здрависа с него и още докато сядаше на стола, усети как потъва в онова отсъстващо състояние, което го спохождаше напоследък. Поръча си уиски, но нямаше сила да се пресегне и да вземе чашата си, все едно някой му беше отрязал ръцете. Всъщност имаше ли още ръце? За миг един нов, неизпитван досега ужас го сграбчи за гърлото и по челото му избиха капчици студена пот. Приятелят му говореше нещо и явно Ро отговаряше, защото оня дори се смееше.

Времето минаваше мъчително. Ро гълташе уискито и с едно око разглеждаше курвите. От тях лъхаше такава скръб, че на Ро подсъзнателно му се прииска някак да им помогне. Няма ли някое дружество, което да защищава бургаските курви през зимата? Те трябва да бъдат измити от черния грим и да им бъдат раздадени топли дрехи, които да стават за носене. Колко много се различаваха тези изтерзани жени от харемските хубавици, от онези добре гледани дестилирани кучки, които трябва да бъдат държани за косите и грубо ебани. Изведнъж се сети, че неговият приятел, султанът, стоеше вързан, докато онези противни красавци с нагло-наивни погледи безчинстваха с ханъмите. Ро не можеше да седи безучастен в компанията на бургаските курви и приятеля-дебил. Беше твърдо убеден, че трябва да се качи в стаята и да помогне на султана по някакъв начин. Започна да се извинява, че го е хванало пиенето и му се спи и след малко приятелчето склони да го пусне. Заедно с Ро станаха и две курви и го последваха на две крачки по-назад – размъкнат, жалък паша със съответния мърляв харем.

Какво ще ги правя пък тия – мислеше си с досада Ро и бързаше към асансьора. Дали султанът е успял да се освободи и да изколи наглите ебачи – това го интересуваше най-вече. По един инфантилен начин мисълта за султана беше нараснала в изтерзаната душа на Ро, добивайки неподозирани размери.

Когато влязоха в стаята, Ро нареди на курвите да си сипят пиене и се тръшна на кревата с дистанционното в ръка. Онези още ебяха. Султанът не се виждаше никакъв.

Няма ли най-накрая да стане нещо, не се ли измориха тези нерези, си мислеше Ро и отвреме навреме поглеждаше към курвите. Едната придремваше, а другата безмълвно гледаше към екрана – тя просто гледаше телевизор, бледа и безизразна, събрала цялата скръб на земята. А онези ебяха. Скотски целенасочено, с навирен задник, с присвити уши, като кучета, със стичаща се пот в улея на гърба, с разширени ноздри. От време на време кривяха лицата си имитирайки наслада, сигурно операторът ги подсещаше или режисьорът. Тия филми също имат режисьори. Тези режисьори са облекли неговия приятел в смешните султански парцали, залепили са му побеляла брада, нарисували са му бръчки и са го вързали за дървото. Сигурно го подсещат да продължава да прави идиотските мимики на отчаяние, което се бори с воайорско сладострастие. Кое е истинското – потта по лъсналите гърбове, кървавите капиляри в очите, бързият жест, с който някой от участниците си бърше потта или изпразването, мига в който лицето изразява болка, защото сексуалната наслада е бързо прелитаща болка, мига в който част от клетките ти те напускат. Всъщност разбойниците бяха почнали да се празнят един след друг, така, както им е наредил режисьорът.

След всяко изпразване камерата показваше лицето на султана в близък план и се виждаше как то изразява повече ужас, горест, смирение пред окончателната катастрофа. Брадата му трепереше като на ридаещ оперен певец, беше мокра от пот, прошарена брада, съвсем като истинска. А може би мокра от сълзи.

Тази брада е истинска, помисли си Ро. Не може да е толкова достоверна една изкуствена брада, а и щеше да се е разлепила от жегата и потта. И бръчките на султана му се сториха истински и дългият оредял перчем, който увисна пред лицето му. В последния кадър чалмата му беше паднала и той висеше на въжетата обронил глава на гърдите си. Всъщност той беше умрял.

Камерата обходи още веднъж изпотените, разменящи си лигави целувки бандити и ханъми. Защо не тичат направо към баните и съблекалните, защо режисьорът си мисли, че на някого му е интересно какво става след ебането, може би той още вярва тайно в любовта и държи неговите питомци да се целуват преди и след, да не се тръшкат като посечени до разчекнатите тела на жените. А може би режисьорът е обикновен идиот, може би вече пие в другата стая, а операторът си играе с камерата и завършва филма не с друго, а с драматичната прекършена фигура на султана – неподвижен, с прошарен кичур падащ пред лицето му, като разстрелян национален герой. Накрая камерата се отдалечи и в затъмняващия кадър остана да се мержелее бледото му, измъчено чело.

Филмът беше свършил и по екрана пробягваха черно-бели буболечки. Ро не можеше да помръдне. Всичките сили го бяха напуснали, всички причини, поради които можеше да се раздвижи, вече също ги нямаше. Не усещаше ръцете си и положи геройско усилие да улови лявата си китка. Опита се да си напипа пулса, но не успя. Дали въобще имаше пулс? Като че ли неуморната помпа на младежкото му сърце беше спряла, помпата, която работеше безотказно, без да пита за смисъл, без да дава вид, че някога ще спре, безогледна, неизтощима, като подскачащият, потен задник на каубоя. Ако преживееше махмурлука, го чакаше някакъв друг, напълно различен живот.

Курвите бяха заспали, а те винаги си тръгват. Спяха със свити крака, с обувки, стиснали лачените си чантички. Цветът на прозореца пак започна да се променя от лилаво към дрезгаво сиво, дрезгаво като похъркването на изтерзаните млади жени, които Ро нямаше сила да събуди.

Навън вече бучаха автобуси, пълни с посърнали работници, хора недоспали, облечени в евтини цветни якета,с дънки жълтеещи по коленете и около джобовете. Започваха да се събират по спирките, да изпълват улиците, да отвоюват от нощта пространство за себе си, пълнейки го с груби смехове, кашлица и цигарен дим, създавайки една напрегната суматоха, точно толкова сериозна, колкото живота. Навън беше понеделник сутрин.

Най-после Ро се беше изправил до прозореца и беше запалил цигара. Струваше му се, че безкрайната сутрешна дрезгавина го поглъща и той вече е един анонимен, малък човечец, захапал цигара, не по различен от бачкаторите отсреща на спирката. Оттук нататък щеше да живее в подобен здрач и винаги щеше да е понеделник сутрин.

Време е да се махам от тук – помисли си Ро. Щеше да слезе безшумно по стълбите, без асансьор, да мине бързо покрай рецепцията, нямаше да обръща внимание на момичето от рецепцията и на пиколото с тъпия поглед. Щеше да бърза към колата, колата е убежище, после щеше да кара с двеста и десет до Карнобат, а после по-леко, колкото позволява пътя, унесен от напоителната болка в главата. Толкова пъти беше правил така, толкова пъти.

Докато още беше жив.

Pin It
Светослав Терзийски
Между многото си други ангажименти Светослав Терзийски пише и проза. Автор е на сборника разкази „Безпризорни ангели“ (изд. „Жанет 45“, 2008), части от който представяме тук.
Други статии от този автор

Посетители

128

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Kirk Simon писа Още
    "както сочи... преди 2 часа
  • Гост писа Още
    Шопско не е в никакъв... преди 8 часа
  • Даниел писа Още
    От началото на юни... преди 23 часа
  • Бонго писа Още
    То вярно, че има... преди 1 ден
  • Бонго писа Още
    Има такава работа. преди 1 ден
  • Бонго писа Още
    Съгласен. В добавка... преди 1 ден
  • Бонго писа Още
    Като говорите на... преди 1 ден
  • Бонго писа Още
    Ти си калпав народ. Не... преди 1 ден
  • Ружа Манолова писа Още
    Получих отговор защо... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Вижте, Вальо,... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Преди всичко,... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Ще го кажа пак, този... преди 4 дни
  • Виргиния писа Още
    Света се променя -... преди 4 дни
  • Виргиния писа Още
    Това е смешно... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Не разбрах каза ли... преди 4 дни
  • ПМ писа Още
    Текстът не е... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    При нас пък наскоро... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    А за хуманитарните... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Очевидно хората, с... преди 5 дни
  • skarif писа Още
    Хладна, пресметлива,... преди 5 дни
  • николаи писа Още
    Много добро разделяне... преди 5 дни
  • АЛЕКСАНДЪР ИВАНЧЕВ писа Още
    ОТ ВСИЧКО ПРОЧЕТЕНО... преди 5 дни
  • Петър Тодоров писа Още
    Koe "развитие" имате... преди 5 дни
  • John Yossarian писа Още
    По повод включването... преди 6 дни
  • Родена писа Още
    Браво Лена! преди 6 дни