1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Зимата пак дойде. Всяка година й се чудя на постоянството. Все се надявам да почне да закъснява, да забравя и изобщо да се откаже от заядливия си нрав. Къде ти! Баба ми казва – „Какъвто си се родил, такъв ще се скапеш“. Много оптимистично, знам. Кара те да работиш над себе си. Да вярваш. Така или иначе на зимата не й пука… че от нея камък се пука.

С тези думи започва мислено писаният блог на младо момиче, което седи до прозореца в някакво заведение, в един от крайните квартали на една столица, някъде на края на света. То поглежда често часовника, взира се в телефона си, колебае се и чака.

Може пък наистина да почна и аз да пиша блог. Това му е хубавото на интернета – слагаш си някакво име и казваш директно, каквото мислиш и чувстваш. Така и така не мога още дълго да си държа всичко в мене. А може и да ми е от полза. Някой да даде рамо, съвет… Колко ли време в живота си човек профуква в чакане? Отговорът на вечно будната мрежа – зависи от човека. Какво чака, кого, защо, как?

Много важни неща трябва да бъдат изяснени, чак тогава ще получиш верния отговор. Но обикновено човек чака сам себе си, събира сили и кураж да направи нещо или просто дреме, мислейки си, че е буден. Може и обратно – буден е, а се надява да е сън. Може и да не му пука, понеже знае, че работата не е заек… Главното е да не се чака твърде дълго. И да се прави с необходимото спокойствие! Ето такива мъдри глупости бих писала на другите, но сама на себе си не мога. Как се чака спокойно? Кой го владее?

Аз чакам напрегнато. Без търпение. С воля. До отчаяние. Уплашено. Най-горчивото – без достойнство. Чакам го … с искрица надежда. Сама.

Духам в шепите си, не става по-топло. Каня се да отворя списанието, което ми даде сутринта една приятелка. Омръзна ми да зяпам навън. Но пък напоследък не ми достига желание или концентрация да прочета каквото и да било от начало до край. През стъклото на това неуютно кафе, където доубивам вече половин час (от и без друго полумъртвото ми време), виждам част от сивкава сграда и един мрачен вход. От него изскачат разни фигури. Прилича на грамадна, мръсна машина за попкорн.От дъжд на вятър се включва и изплюва някой забравен изтърсак. После се стяга, бълва наведнъж няколко едри и здрави, после пак недоносени.

Може би кварталът си е такъв. Живеещите тук са социално слаби – повечето мършави, някак си, и дебелите, зле облечени, безпосочни. Звучи кофти, но наблюдавам вече трети или четвърти тип, дето едвам сколасва да се покаже на метър пред зейналата паст и подхваща несигурен танц. Ха наляво две крачки, ха назад, след това отскок вдясно, после пак назад. Сблъскване с новоизплютата калпава пуканка, която стремглаво се олюлява в същата посока. Кратко сдърпване за оръфани яки и ревери. Еднозначни жестове, изпълнени със закана. Изскачане на нова пуканка. Не съвсем бяла, но пък обла и хрупкава.

Ако трябва да продължа – току-що показалата се млада жена е наясно, че в тоя квартал, в такъв студ е все едно коя посока ще хванеш. В погледа й не се четат илюзии. Едва ли някога ще стигне топлите страни или поне слънчевия тротоар на тая разбита улица. Нищо не прочитам и в походката й. Но то може да е, защото не ми се чете.

Дотегна ми от собствената ми наивност. Не ми прилича да се държа като ученичка, след като вече не ми личи, че още съм. Така е справедливо. Последна година. Всеки ти пее, че бъдещето е пред тебе, в младите ти ръце и други бла-бла. А на мен ми се изплъзва, не мога да го овладея. Може и вече да съм го изпуснала и да е станало на парчета, а да не си давам сметка. Бивша добра ученичка, отклонила се от пътя. И е тъпо да продължавам да търся с лупа в това лъскаво лайф-стайл издание – имат ли, нямат ли сланини, силикони, целулити и бръчки големите звезди на снимките, по какво са се разсъблекли. Че то те все голи си ходят! Явно в тяхната страна зимата не съществува. Моя приятелка твърди, че това били наблюдения с цел внушение и постигане на подобно качество на живот. Тя явно има някакви цели. Блазе й.

Момичето взима списанието и впива очи в гланцовата корица. Оттам я фиксира предизвикателният поглед на някаква полубогиня. Имам още много да гладувам и студувам, докато се приближа до нещо подобно. А и тогава едва ли. Като се замислиш, коя свястна жена ще се снима по корсаж да я оглеждат. Баба е права. Хм, може би ако изглеждах така, и аз нямаше да съм против. Макар че всичко тука е ретуширано. Преправено и разкрасено. Тия гладки мазници… Това не е моят свят.

Ама как се озовах в тоя? Това ли е моят свят? Само ако ме види баща ми. Ако знае майка … Станах потайна като нея. Кръвта си е кръв. Това обаче не ни прави по-близки.С нея не можем да бъдем. Само пред баба мога още да бъда себе си. За оная история обаче и на нея не мога да се доверя. Ама бас държа, че тя знае нещичко за снаха си, чувствам го.

Момичето пак гледа навън. Барманката пък гледа него. А Той не идва. Отсреща ония двамата пушат пред входа, подскачат на място, изчаквайки явно разговарящата по телефона сладка пуканка. Хм, забавно. От километри се четат огромните, като за изоставащи в училище, надписи по лицата: Ейййй, к’во е туй, бе! Еййййй! Ама че каросерия“… или каквото там минава през главите им.

Може би в такъв момент се сещаш, че пуканките са вкусни, докато са топли. Разбирай – млади. Поне така предполагам. Което не ще да рече, че съм станала толкова гадна. Вероятно съм просто гладна. Или всичко това наистина е резултат от почти двегодишното ми тлеене и чакане на тоя мръсник, дето все го няма.

Нависях се. Писна ми да се правя, че дращя блог, че не ми пука, че няма скоро да се стъмни … Гадно копеле, къде се затри? Защо ми причиняваш това? Да звънна, да не звънна … Да не звъня. Той да се обади! Да се извини, да има сериозна причина и да бърза насам!

 

Тя разлиства списанието, хвърля разсеян поглед тук-там, по навик се взира в няколко лица и деколтета. Ето какво ще чета – интервю със световен режисьор. От такъв поне има какво да се научи. Зачита. Става й топло. Кипва. Възмущението се разлива по лицето й. Нещо, което винаги я е дразнело. Но пък било преимущество на естествените блондинки – беше я уверил той.

Още първите редове – несполучени. Мерси ти от такава искреност! На някакъв въпрос за брака режисьорът отговоря: „Аз много обичам жена си … а и всички жени въобще“. Край на цитата. Точка.

Как го мразя тоя смешник! Как така много обичаш жена си и всички останали също! Къде го има това? Коя жена ще каже, че обича мъжа си… и другите представители на прехваления му пол. Какво е това християнско отношение, по дяволите!

Сто на сто и той ме обича по тоя начин. Или жена си. Тя все пак преди мене е спечелила просторното му сърце. Аз съм в групата на останалите. Как можа да се влюби в мене? Защо, ако… нали … дълбоки чувства… клетва … И изведнъж – туй беше. Толкова ли е малка голямата любов?

Не бил бог, човек бил. Ясно. Останал е верен на себе си. А сега къде е? При нея? Или?… Защото при мене го няма. А и колкото пъти да й звънна, за да й мълча подло в телефона, толкова пъти имам усещането, че „Кой е?“ пита една нещастна жена. Не вярвам да й се предава моето нещастие. По кабел или някакви си вълни не става, сигурна съм. Както съм сигурна, че чувам в гласа й същите нотки, които познавам от собствения си – свити на кълбо и потръпващи нотки в глас на жена, която знае, че вече не я обичат. Друг въпрос е дали си го признава. И ако си го признава, дали предприема нещо.

Есемес! Есемес! Най-сетне, това е телепатия! Това е – любовта ни ще победи всичко. И мойте съмнения, и неговите закъснения, отсъствията му… липсата на извинение… Виж думите: „ако можеш почакай още, аз ще съм при теб най-рано след половин час“, виж това – не знам. Още половин час! И никакво обяснение. Само – нещо важно ме забави .

Сълзи замрежват картината пред очите й и тя не успява да види къде изчезват всички отвън. Тая проскубана барманка сигурно ми се кефи. Защо го правиш? Защо? Досадна балада. Не я понасям. По кафетата трябва да пускат само радио. А по радиото само глупости, за да не се разкисва човек. Къде ли е? Постоянно й прималяваше. Или от алкохола на празен стомах, или всичко отвътре й бе сраснало и с едно присвиване, успяваше да усети целия си организъм. Като че ли е изгнила.

Овъргалях се в калта. Чувствам се унизена и омерзена. Това ли, дето сега ме боли, е душата? Кого да обвиня? Не ми прилича на битка със себе си. Какво хубаво можеш да откриеш – да си до гуша в мизерията?

Това тук не е никакво предизвикателство към духа и тялото ми. Или? Хм, де да знам. Нали границата между болката и желанието била преливаща?

Във всеки случай главата ми прелива от ужасни мисли, и повечето не са мои. Неговите са и аз ги пуснах там. А на сърчицето ми виси мръсна тенекия, като на примряло за любов куче.

Помня го оня бездомник с големи очи и клепанали уши. Пред кренвирша предпочете да се погали в ръката на непознатия. Само като усети, че е приятел, се примъкна, скимтейки, и повече от минута-две се притиска у него, поемайки ласките му. Беше като прежадняло за любов. Без храна явно можеше да изкара още. Но без да усети по гърбината си човешка длан, не можеше. Лочеше, лочеше от внезапно шурналия топъл гейзер. Не се насищаше. Как ме прониза тоя кучешки поглед!

Не съм го карала аз да оставя жена си заради мен. Не смеех и да си го помечтая, когато сам го изговори. Когато ми призна любовта си. Това беше вълшебен ден. Думите му бяха толкова истински, очите – чисти. После не се повтори. Като че ли изричането развали магията. После се заредиха странностите. Погледът му ставаше все по-плитък и разсеян. Думите – без плътност.

И колкото повече се нуждаеше от топлината му, толкова повече й пробутваше разходка или кокалче. Докато не вдигна камък. Така й се срасна отвътре всичко. Така усети, че е прекрачил незримата граница и е минал на чужда земя. И в очакване на избора му – залък или камък – трепереше с подвита опашка.

Тя добре помнеше кога за първи път й подметна, че всъщност се влюбил в нея, понеже страшно приличала на жена му. На жена му! Това много я обърка. В началото той често я споменаваше и я караше да не знае какво да си мисли, как да го възприема.

Но тогава тя бе съвсем зелена, а той – зрял мъж, който я намери и взе. Друг път й каза, че я е прелъстил в миг на слабост, заслепен от свежестта й. И през смях се бе нарекъл – дърт развратник, гледайки доволно тренираното си тяло в огледалото. Тогава горещият прилив я помете. Заболя я като от неочаквана плесница. За да не забележи, се бе шмугнала под чаршафа.

Защо никой не я беше предупредил колко грозна може да е любовта? Тя знаеше, че ослепява и оглупява човека, но че причинява толкова коварна болка… Едно време, като слушаше скандалите между майка си и баща си, мислеше, че няма по-противно нещо. Толкова преднамерена жестокост не бе вдишвала в друго пространство, както у тях. Въздухът там на моменти я задушаваше като газ. Не можеше да си представи, че някога и те са се обичали. Със сигурност се бяха събрали по други причини. Това й бе ясно. Затова още вярваше в истинската любов, за която бе чела в романите.

Ала защо в последно време нито учи, нито чете? Много изпростях. Изпаднах. Не че се имам за особено умна. Откакто се влюбих обаче, промених тотално мнението си за мен. Правя неща, които никога не съм предполагала, че ще направя. Мисля мисли, които не знам откъде се извъждат в ума ми. Даже сънувам чужди сънища. И всичко, взето накуп, не е за гордост. А разправят, че любовта облагородявала. Мен не успява. А него – да. Хм, странно.

Той й беше казал веднъж, с характерния се плътен глас, от който се смръзваше на място: „Бейби, ти ме правиш по-добър. Любовта ти към мене го прави“. После й призна, че тя нямала представа колко по-лош е в действителност. И тя се съгласи. Наистина нямаше. А и не искаше да има – беше си помислила. Стигаше й тая му лошотия, дето изтърпява.

Щом го чувства така все пак, значи е истина. Човек най-добре усеща в дълбините си какъв е. На повърхността плуват разни неща, които често нямат общо с онова, което се крие отдолу. Знам го по себе си. Те идват с ветровете отвън и понякога разместват само горните пластове. А дъното си остава такова, каквото е. Всеки чувства това у самия себе си, само трябва да е честен, да се гмурне и да се вгледа много внимателно.

Блазе му, че става по-добър. А мен, през цялото време почти, ме е гнус… И най-неприемливото е, че свиквам с това усещане. Някакви подводни течения се надигат отвътре и ми идва да избълвам страшни гадости навън. Тях моето най-най-дълбоко дъно не може да приюти. И тая натрапчива погнуса от всичко наоколо и от мен не отминава. Тя остава и пуска планктон и пипала във вътрешността ми. Заграбва я.

Чувала съм, че и в океана избухват вулкани. Такова нещо ми трябва. Един вулкан би ме спасил.

А дотогава повърхността ще клокочи и наоколо ми ще се носи сярна смрад. И, както преди миг, ще продължавам да поглеждам към оня тип. Макар подобно поведение да ми е чуждо.

Тя не понася тия евтини кино трикове и винаги се е питала как така човек се преобръща на 180 градуса. Като малка все се изненадваше и разочароваше, защото възприемаше уверенията на даден персонаж за искрени и сериозни. И когато същият този си плюеше сам в лицето, не можеше да го проумее.

Героят се съпротивлява геройски. Категоричен е. Не, няма да закуси или да … извърши убийството. И изведнъж, в следващия кадър, зрителите го виждат стокилограмов, омазан до лакти в ягодов конфитюр и кръв, и им става ясно, че е закусвал и убивал безброй пъти в този кратък филмов отрязък. Това са психо-номерата на авторите, за да поддържат напрежението, но в живота не е така. Беше абсолютно сигурна. До момента, в който сама не започна да се тъпче и да убива времето си, за да няма никакво утре, макар да мечтаеше за секси фигура и страхотно бъдеще.

Този през цялото време не отмества очи от мен. А и аз – мине-не мине – хвърлям някое погледче. Докъде ще ме отведе тая игричка! Не знам ли, че трябва да си налягам парцалите? Обаче се изкушавам. Готин е, млад е, има разкошни устни. Как ще се почувства моя, ако под носа му тръгна с него? Нека малко и той да се пули и да чака. Нека види, че и аз имам избор. Та дори по-свеж от негова милост.

Зяпачът става от мястото си и преминава бавно през помещението. Барманката уж бърше плота. Тъкмо започва нова песен.

– Здрасти, гледам седиш отдавна сама. Чакаш ли някой или да дойда при тебе?

– Заповядай – поканва го с писклив глас тя. Младият мъж се представя, тя също. И макар да са наясно, че имената им са фалшиви, никой не трепва с око. Такива са правилата във вечно будната мрежа.

– Имаш ли си за пиене или да поръчам?

– Мерси, имам достатъчно. Кажи – кой си, какъв си? Той започва нещо да разправя, а тя без много да го слуша, следи внимателно устните му. Розови, плътни, почти перфектни. Такива обикновено си правят холивудските величия и някои от връстничките й в кварталното студио. В техния, лъскавия квартал.

Дано да дойде по-скоро! Много искам да ни свари как си чуруликаме. Навън почва да се стъмва. Надеждата й съвсем се стопява. Като последната светла ивица на хоризонта, която се подава в малкия процеп между две сгради – оная, дето прави попкорн и друга, по-ниска. Главният производител на светлина почва да завърта ключове и да натиска бутони. Време е за звезди, тъмен вятър и за тихото свистене, предизвикано от разместването на планетите. Нещо живо пърха наоколо и в свития й стомах.

Тя не овладява неадекватните мисли в главата си. Не осмисля какво й приказва човекът. Даже изрича на глас някои от хрумките, които внезапно я връхлитат. Важното е да го задържи. Чувства се като в някакво фентъзи или сайънсфикшън. Опомня се неочаквано, когато онзи пита: – Защо не „Часът на вампирите“? и пред кафето спира колата на нейния любим.

Слава богу! Оттук нататък събитията се развиват главоломно. Нейният ги вижда през витрината. Влиза бързо. С него е приятелят му, когото тя познава от самото начало. Хваща я здраво за ръката, малко над лакътя. Тя скача от стола. – Какви ги вършиш? – Приказвам си. – Хайде, тръгваме! – Добре, тръгвайте. Аз оставам. Приятна ти вечер. – Нервиш ме, движи, момиченце! – Я се разкарай!

– К’ъв е тоя? Баща ти ли е? – Не се бъркай, дребен! – По-полека, по-полека! Онзи също се изправя. Не е дребен. – Да вървим – тя го хваща свойски за ръката и двамата изскачат навън.

Неговата кола се оказва също паркирана отпред. И те потеглят към мержелеещата се ивица. Тя усеща корема си като неправилна, пълна с блато, топка. Дали ще има луна – пита, не можейки да открие необходимите думи. В тая суматоха всичко се е разпиляло. Онова, което преди пърхаше, сега се стаява на студения под, в ъгъла на нейното черно вътрешно пространство и не смее да погледне нито назад, нито напред. В очите й нещо насилено се хили и тя няма представа какви ги ръси устата й.

А пред вътрешното й разплакано око, без да може да ги спре, започват да изскачат парченца от разкъсаната снимка на онази вечер, когато Той не дойде на среща. Пак там, в същото кафене… Когато за първи път тръгна с чужд мъж.

Беше тръгнала ей така, без съпротивление, без да му мисли. Като че ли някой друг бе напъхан в нейната кожа.

Първият й мъж без любов беше старчок. Дааа… Този тук е млад. Онзи бе внимателен. Но все се опитваше да я целува и това й беше противно. С този едва ли ще бъде. Първият й бе дал доста пари. Не ги искаше. Обаче ги прибра. Още на другия ден ги похарчи. Без да почувства нищо особено.

Отнякъде познаваше физиономията му. Да не е известен? – беше се зачудила. Прилича на някого от вестниците на баща й, дето събират прах на холната масичка. Там ли бе виждала лицето му? – Тя си припомни неестествено буйната (за мъж на тая възраст) коса, живите очи, шкембето. Виждала съм го по телевизията. Не може да бъде! Да не е политик! Не …

Първо я бе питал за възрастта й. Направи й впечатление. Чак после за името. Сетне – какво прави в тая „забравена от бога махала“. Точно така се бе изразил и това също я впечатли. Тя го излъга за доста неща.

А може би беше известен журналист или ченге, което не може да спре да пита? Накрая й поиска номера, за да й се обади някой път. И тук излъга. Само за едно бе сигурна, че казва истината. Когато почти бащински я помоли „крачето й“ да не стъпва вече на подобно място. Тя засрамено обеща, вярвайки, че няма да го направи. А ето че го стори… Натъпка се пак с ягодова кървавица. И ще се пръсне.

В това гето, пълно с пияници и цигани – бе изсумтял той. Този факт беше извиквал в нея по-скоро състрадание. Още миналия път оня вход й бе заприличал на попкорн-машина, изстрелваща разни тъжно-любопитни екземпляри. Така си спомни, че баба й наричаше „циганчета“ или „циглета“ онези, които не успяват да се отворят. Само че тя не го казваше с отвращение.

– Все не могат да се покажат и те с бели ризки – смееше се. – Не стават за нищо. Не им достига топлина да се разцъфнат. В тях можеш само да си счупиш зъб. Или ще трябва да ги пукаме пак, или – хайде на боклука. Горките! – така приказваше, когато й правеше топли, пръхкави пуканки. Как сладко замирисваше тогава!

Тук не мирише добре. И никой не е с бяла риза. Нито тя, нито този на волана – помисли и се огледа като стресната от сън. После извади телефона си. Нищо. Няма път назад. Или ще рухна, или ще… рухна. В горчиви сълзи, или в помия. От кое по-малко боли? Мръсна работа е любовта. Опетни ме. Може би аз нея?

В черепа й, като на тачскрийн-дисплей, щяха да се появят още доста от снимките, ако топката в стомаха й не се заобляше. Безкрайните минути изтичаха по невидимия път и вероятно оставяха хлъзгава диря след себе си. Младият мъж дърпаше от цигарата си и като че ли си тананикаше. Не беше убедена, понеже колоните бумтяха едно хардрок парче, което в друга ситуация би й се понравило. Но сега я изнервяше.

Спирачки. Хубавецът се обръща към нея и показва зъби – бели, равни, съвършени. Уф, това все пак е твърде много за един мъж – изскача на дисплея й. Какво вижда в такава като мен един супер-топ-модел?

Неговите очи я заглеждат изпитателно. Тя задава въпроса – Какво правим тук? – Нали ти казах. – Извинявай, не съм разбрала. Сигурно съм задрямала. Днес цял ден препускам и съм малко гроги. Той я сграбчва с изящната си ръка за врата и с неподозирана сила притиска лицето й в скута си. Замирисва й на парфюм с пот и топката отвътре се спуква.

Той я притиска, все едно иска да я удави. Тя се опитва да се освободи. Свободна е огромната вълна от спукалата се топка и започва да се надигна. Сигурна е, че се бори за живота си. Едно острие се забива в нея и се опитва да я разпори. Резливо-солен вкус издира небцето й. Чувства се като малка рибка, захапала ръждива кука. Вълната с бясна скорост изхвърля всичко навън. Всичко – от това, което бе погълнала на закуска, преди да почне да унищожава и този ден, до отровата на куката.

Съдържанието се разпръсва наоколо с гърлено, дълбинно бучене. Опръсква лицето й, напълва скута му с топлина и влага. Възкисела миризма насища купето. Той изскача навън, чисти се и псува. После отива при нея. Хваща я за косата и я изхвърля на земята. След няколко юмрука, ритника и една несвършваща ругатня, моторът пак запалва и задните му светлини се загубват в далечината. Не остава никаква светла ивица. Не се чува свистене. Планетите са се наместили. Само светът й се върти неуморно.

Тя лежи в студената трева. Очите й са сухи и горят. От устата й се точат лиги и кръв. Този път не бе просто вълна. Беше цунами. Сетните му гъргорения я карат още да потръпва. Дали е изхвърлила всичките си вътрешности? Нечистотиите си? Някакви частици са полепнали по стените на устната кухина, по грапавата повърхност на езика, по зъбите. Олекна й. Опакото на очите й се показва и мъглата го превързва с тънките си пръсти. Само за ушите няма пощада. В тях заглъхват и пак прокънтяват думите му: – Курво дебела, за нищо не ставаш. За нищо… мръснице …

Телефонът й зазвънява някъде откъм изпразнения й стомах. Онова нещо отново запърхва. Тя идва на себе си. Боли я лошо кръстът. Джиесемът я убива в предния джоб на джинсите. Мелодията изпълва утробата й. „Лав из евриуеър“ …тра-ла-ла-ла-ла … Любовта е навсякъде! Бяха си го сложили и двамата, той първия куплет, тя – втория, за да се знае, че са завинаги заедно. Неразделни като прекрасна песен. И ето че песента продължава.

На дисплея пише – майка. Мама! Сълзите й рукват и заглушават песента. От носа й пак шурва течност, примесена с кръв. В корема й се опъват мрежи. Някой събира планктон и й причинява раздираща болка. Тялото й трепери от студа. Чести конвулсии движат раменете й и купчината, която представлява отдалече, заприличва на гроб, от който се надига мъртвец. Мамо …

Наблизо спира автомобил. Сприхав глас вика: – Кой е там? Кой сте вие? Имате ли нужда от помощ? След като получава в отговор само хлипания, приближава се и побутва купа. Божичко, та ти си почти дете!

Човекът държи в ръката си фенерче. Какво се е случило с тебе? Не се бой. Можеш ли сама да станеш? Тя преглъща шумно вълните, които се надигат отново. – Вир-вода си. Ще настинеш, опитай се да станеш. Хайде, аз ще те подпирам. Кой звяр те подреди така? Сядай, облегни се назад. Искаш ли малко чай? Ето. Сега ще се стоплиш. Ще ти помогна, не се плаши.

Телефонът зазвънява. Няма ли да се обадиш? Чакай да почистя лицето ти. Имаш хубави, сини очи. Не се тревожи. Няма да съм груб. А изборът ти е чудесен. Наистина любовта е навсякъде. Любовта е навсякъде … Как не съм се сетил и сам. Много хубава песен!

Тера, 24.11.2011

Pin It
Таня Рупел – Тера
Таня Рупел (Тера) е родена в Благоевград, България. Основното и средното си образование получава в София. Следва българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, София, където завършва и свободния факултет по Журналистика. Първата поетична книга на Таня – „Земя, небе и по-нататък“ излиза от печат 1994г. Същата година следва втората част от поредицата, по-късно – трета. 1996г. – първият й роман – „Прошка“;1997г. – новелата „Край реката“; 1999г. излиза сборник разкази и новели „В тишината на залива“; 2001г. стихосбирката „До скоро“; 2004г. „Знак“. Най-новата й белетристична книга „Урок по щастие или нищо подобно“ излиза от печат в началото на 2010г. Таня публикува свои работи в литературния и периодичен печат и участва в радио и телевизионни предавания като гост. Между другото е работила и като водеща на няколко телевизионни предавания с книжна и по-широка тематика. Също така от години в свободното си време рисува и е представяла с успех свои неща във виртуалното пространство. Понастоящем живее и твори в чужбина. През април 2010г. предстои представянето на новата й книга „Урок по щастие или нищо подобно“ в София.
Други статии от този автор

Посетители

70

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Kirk Simon писа Още
    "както сочи... преди 2 часа
  • Гост писа Още
    Шопско не е в никакъв... преди 8 часа
  • Даниел писа Още
    От началото на юни... преди 23 часа
  • Бонго писа Още
    То вярно, че има... преди 1 ден
  • Бонго писа Още
    Има такава работа. преди 1 ден
  • Бонго писа Още
    Съгласен. В добавка... преди 1 ден
  • Бонго писа Още
    Като говорите на... преди 1 ден
  • Бонго писа Още
    Ти си калпав народ. Не... преди 1 ден
  • Ружа Манолова писа Още
    Получих отговор защо... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Вижте, Вальо,... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Преди всичко,... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Ще го кажа пак, този... преди 4 дни
  • Виргиния писа Още
    Света се променя -... преди 4 дни
  • Виргиния писа Още
    Това е смешно... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Не разбрах каза ли... преди 4 дни
  • ПМ писа Още
    Текстът не е... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    При нас пък наскоро... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    А за хуманитарните... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Очевидно хората, с... преди 5 дни
  • skarif писа Още
    Хладна, пресметлива,... преди 5 дни
  • николаи писа Още
    Много добро разделяне... преди 5 дни
  • АЛЕКСАНДЪР ИВАНЧЕВ писа Още
    ОТ ВСИЧКО ПРОЧЕТЕНО... преди 5 дни
  • Петър Тодоров писа Още
    Koe "развитие" имате... преди 5 дни
  • John Yossarian писа Още
    По повод включването... преди 6 дни
  • Родена писа Още
    Браво Лена! преди 6 дни