1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Анжел Вагенщайн, „Преди края на света“
Изд. „Колибри“, 2011

2011_11_prkraianasveta

Та ставаше дума за моята лоша памет[1]. Винаги съм се възхищавал, но с известна доза скептицизъм, на онези мои познати, които са в състояние да ти кажат: „Пом­ниш ли, когато бяхме гимназисти, веднъж дойдох у вас, беше средата на март... да, да – беше някъде към 17 или 18 март 41-ва, привечер.“, и прочее. В такива случаи, признавам, с лицемерно дълбокомислие убедено ким­вам в знак на съгласие, въпреки че нищо подобно не помня.

Лошата памет за цифри, имена и дати е ужасен вроден дефект, нещо като бенка на носа или заешка устна, и не знам дали не е лекомислена авантюра от моя страна опитът да пиша за неща, отдалечени отвъд хо­ризонта на оцелелите ми спомени. Защото не е спирал да ме учудва следователят от криминалните романи, който разпитва заподозрения в убийство: „Къде бяхте на 12 юли миналата година между 10 и 10 и половина часа преди обед?“. Ако не дай си боже зададат подобен въпрос на мен, направо и без всякакви увъртания ще призная, че убиецът на съдията съм аз!

Случвало се е да забравя името на филмова звезда от юношеските години, когато сме висели пред кварталните кина в очакване лъвът на „Метро“ сънно да се прозине. Омайвал ме е този екранен герой, мечтал съм да бъда като него – великодушен, остроумен и храбър, а той, неблагодарникът, изведнъж безпричинно ме изос­тавя! Отчаян и в пълна безпомощност да си спомня как се казваше моят далечен филмов идеал, се заемам да варя любимата си унгарска рибена супа халасле, и ето че важният господин, без да съм го търсил, внезап­но изскача от врящата тенджера. И малко обидено ми казва: „Как можа да си го помислиш! Не съм те изоставил бе, мой човек, не съм такъв. Тук съм си, само за малко се отбих зад ъгъла на паметта ти, колкото да пусна една вода!“.

Поради тази причина изпитвам например особено притеснение, когато разяснявам на тарикатите, изхитрили се да не се раждат в страшните години на всемирната драма, наречена Втора световна война, че Гудериан и Баграмян не са футболисти от спортен клуб „Арарат“, а маршали, командвали смъртно враждуващи една с дру­га армии. Запомнил съм и вълнението, с което следяхме оскъдните сведения за развоя на титаничната битка, но ако ме попиташ за подробности, не помня точните дати и географските наименования на местата, където зашеметяващ брой войски от всички съюзени армии драматично са се сблъскали с нацизма в решаващия истори­чески ендшпил, с предизвестен шах и мат в три хода.

Самия ендшпил, общо взето, съм запомнил, за­щото взех скромно участие в качеството си на една от ония незначителни пешки, които големите играчи охотно жертват, за да получат тактическо преимущест­во. Във всеки случай усвоих правилото, че на оня гам­бит битият – бит, а… и така нататък. Но за други под­робности от онова време, моля те, не ме питай, защото непременно ще объркам конците.

За утешение и като проява на добра воля Приро­дата е компенсирала този мой генетичен недостатък с изострен спомен за детайла, за напълно забравена от паметливите ми съвременници дреболия или нюанс, подобен на оная едва загатната усмивка на Мона Лиза, без която портретът й би останал без душа. Та искам да кажа, че запаметявам по-скоро душата, или, да ре­чем – усмивката на събитието, отколкото точното му разположение по време и място или фамилните имена на участниците в него.

Мога да ти разкажа сто анекдотични случки с ня­кой отдавна изчезнал от живота ми филмов актьор, с когото сме изпили по време на снимки три бурета вино, но на когото съм забравил не само името, но и второстепенната роля, която изпълняваше в някакъв си филм по мой сценарий, не помня кой.

Уви, не съм водил и дневник, в който да направя съответната справка и да опресня спомените си. Прек­ланям се пред упоритостта на мои познати, които пространно и със самочувствието на Чаплин или принцеса Даяна описват най-подробно ден след ден битието си в дневници, сякаш някой някога ще се интересува от това, че миналата сряда са срещнали леля си в трам­вай номер девет. Обяснението, което винаги съм давал, когато са ме питали дали си водя дневник, е, че не вяр­вам в искреността на оня, който споделя върху хартия съкровените си тайни с наивната, но смътно осъзнава­на самозаблуда, че никой друг няма да ги чете. В такъв случай, тъй ми се струва, той неволно се описва такъв, какъвто би искал да изглежда в очите на далечния свой потомък, който ще разгръща пожълтелите страници на една уж случайно забравена на тавана тетрадка.

Други с основание не разчитат на потомците си, а периодично и за своя сметка издават логичното продъл­жение на всеки дневник – книжката с мемоари, под въл­нуващи заглавия от рода на „Време за равносметка“ или „С вяра и плам в гърдите“. После ги даряват с трогателни посвещения срещу още по-трогателни отзиви на роднини и приятели, които на промоцията превъзнасят автора, най-често преди да са прочели творбата му.

Не искам да засягам никого, но наистина не разби­рам защо авторите на подобни книжлета, които полу­чавам по пощата през ден, си мислят, че горещо искам да узная подробности от… е, да речем, от оная памет­на среща с лелята в трамвай номер девет!

Разбира се, не искам да бъда краен в преценките си за дневниците, защото не всички и всякакви дневници са еднакво значими. Например историческата ни наука би заеквала пред някои спорни казуси като слаб ученик пред черната дъска, ако не беше се докопала до дневника на някогашния ни министър-председател Богдан Филов. Та той с добросъвестността на учен археолог, какъвто е бил, преди да изостави тракийските гробници, за да си окървави съвестта с масовите гробове на избити антифашисти и депортирани евреи, ни остави уникални данни за времето и умонастроенията на Ц, както той в дневника си означава цар Борис III.

Или дневничето на Левски, което е по-скоро счетоводно-отчетен документ за похарчени средства на ползу Родину, с кратки закодирани бележки. Толкова закодирани, че повече от столетие разгадаваме трагич­ния смисъл на страховитото „Народе????“.

Не, не – имам предвид подробните и често пъти нелишени от суета описания на трепетни събития от лич­ния живот, които не интересуват никого и едва ли са ав­тентичен и неоспорим документ за времето. Това е един солиден мой аргумент срещу дневниците и мемоарите, който буди у околните разбиране и уважение към трез­вите ми размишления на тази тема. И ти, приятелю, би се отнесъл с уважение, ако можеше да чуеш с каква убе­дителност защитавам тезата си. Но не бързай! Защото истината, трябва да го призная, е съвсем друга: просто ме е мързяло да се занимавам с подобна дейност, щом съм могъл да си губя времето по по-приятен начин. А не познавам освен себе си друг, способен да аргументира мързела си тъй убедително, че в доста писания на лековерни млади журналистки минавам за работохолик.

Към горните самопризнания прибавям хаоса в моя работен кабинет и пълната липса на що-годе подреден архив, при който, за да намеря определен документ, трябва да се престоря, че търся нещо съвсем друго. За­щото винаги попадам на онова, за което напразно съм тършувал и разравял папки миналия месец, но днес вече не ми е нужно.

Не се гордея с подобно немарливо отношение към собственото си минало, защото сега, ако ме попиташ през коя година е била премиерата на еди-кой си филм, заснет по мой сценарий, трябва да разгърна за справка кинематографската енциклопедия. Но, от друга страна, пък тя съхранява сухи дати, заглавия на филми и имена на създателите им, но не е в течение на сума ти важни и любопитни неща за тях. Нещо като ботанически ал­манах, където ще намериш латинското наименование на казанлъшката роза и подробни данни за цъфтежа и стопанското й значение, но по никакъв начин няма да се докоснеш до нейната мистерия, закодирана с езика на ароматите. Ароматът на нещата, да – защото учени­те твърдят, че обонянието ни като вид памет е унасле­дено от времето, ако си спомняш, когато сме висели по клоните на дърветата, и че у човека най-дълбок и най-траен е споменът за миризмите.

Мирисът, скритият аромат на явленията! Като, да речем, на изумителното явление кино, някогашният му мирис на целулоид, грим и ацетоново лепило, прашни­ят мирис на декори и костюми, лошият мирис на цен­зурата, сладникавият парфюмен мирис на суетата.

Това, приятелю, беше между другото – по-късно ще научиш и някои подробности – кога забавни, кога не толкоз. Но засега ще ти кажа само, че въпреки всичко това бе пример на всеотдайност и осъзнаване на кино­то не само като занаят, а и като служене и мисия – един звезден миг в живота ни, прашинка от Големия взрив, произлязъл някога в едно парижко заведение, когато върху бялата покривка за маса с петно от разлято кафе бе прожектирано излизането на работниците от една фабрика и пристигането на един влак. Уж дреболия, но тогава, в далечната 1895-а, така се зароди една имаги­нерна нова вселена от образи, звуци и лудост, защото, какво е той, екранът – все едно дали с петна от кафе, кръв или загубени илюзии, ако не една от парадоксал­ните форми на друг, абстрактен и съществуващ в друго, паралелно измерение извънземен живот? За прашинки от този живот и за други събития от историческа важ­ност ще узнаеш по-късно, ако благоразумното пилеене на свободното време не те накара да туриш употребено трамвайно билетче между страниците на тази книга и никога повече да не я разгърнеш.

*

И знай: нямам и далечно намерение да се оправ­давам пред теб за това, че съм бил послушен син на своето време. Предпочитам още отсега да ти дам из­преварващ отговор на известния от вицовете въпрос, в случай че и ти имаш намерение по-късно да ми го зададеш: „Имали ли сте колебания при провеждане на партийната линия?“. Помниш отговора, който е напъл­но приложим и към мен, за да не се връщаме повече на темата: „Колебах се заедно с партийната линия“. А па­ралелната с нея в математиката се нарича „права“. Ние пък, незапознати с евклидовите геометрични тайнства, я наричахме единствено правилна – дори когато беше изкривена до неузнаваемост. Точка по въпроса и това е положението, непознати братко мой!

И още нещо: ако помниш, на смразяващото обви­нение на следователя от КГБ „Гражданино, защо в ан­кетния лист излъгахте, че нямате роднини в чужбина? Ние установихме, че имате брат в Израел!“, бедният Арон Вайнберг от Витебск отвърнал: „Извинявам се, уважаеми другари, но не съм лъгал, защото брат ми си е у дома. В чужбина съм аз“.

Не, няма да попълвам до последно всички графи от личното си досие, защото то никога не е интересу­вало никого, освен разните му там кадрови отдели и един велик полковник от Шесто, за когото може би ще ти докладвам по-късно. Иначе официално декларирам и съм готов да се закълна, положил ръка върху Светото писание или, ако предпочиташ – върху „Капиталът“, че нямам брат в Израел, нито сестра на служба в КГБ, не съм бил сътрудник на Мосад, Щази или ЦРУ! Но принуден съм от морални съображения изповедално и чистосърдечно да призная пред грядущите поколения, че винаги с голяма жертвоготовност съм сътрудничил на приятелите си при изпиването на хонорарите им, като съм разчитал на разбиране от тяхна страна и на­срещни услуги при изпиването на моите.

Който пък иска да узнае дали например съм бил внедрен агент на българската Държавна сигурност, явочник, информатор или нещо подобно – тема, въл­нуваща видиотеното ни общество дори повече от ди­лемата дали Памела Андерсън има силиконови гърди, нека се обърне към специализираната държавна коми­сия по досиетата. Защото няма аз да й върша работата, заради която там получават заплати за преливане от пусто в празно, с премиални за почистване на ланшния сняг.

Моля те и за великодушна прошка, ако повест­вованието ми невинаги ще следва една хронологична последователност, естествения календарен ход на събитията, и че например смъртта на някого няма да предхожда спомена за неговото раждане. Или за яс­нота – шокът от изпадналата в будна кома българска национална кинематография, който поражда носталгични спомени и преоценки за дните на нейното вдъх­новено зачатие.

Това беше само пример, за да ти стане ясно, че не подредбата на събитията по тяхната периодика, а асо­циацията е най-действеният ми суфльор или, да речем, патерица на паметта. Нещо като оня герой от праста­рия виц, който в обществената тоалетна в даден мо­мент пита съседа си по местодействие: „Апропо, какво прави сестра ти?“. Та опитвам се да кажа, че сложни и неведоми са пътищата на асоциативната памет.

Откъсъст се публикува със съгласие на издателите.



[1] АМАРКОРД: филм на Федерико Фелини от 1973.

Pin It
Анжел Вагенщайн
Анжел Раймонд Вагенщайн е български кинорежисьор и писател. Участник в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. Член на бойна група, партизанин.

Посетители

58

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Гост писа Още
    Значи "След разпада на... преди 10 часа
  • Гост писа Още
    Каквито и да са... преди 10 часа
  • начинаещ писа Още
    Странни и тъжни... преди 1 ден
  • начинаещ писа Още
    Ами нормално е когато... преди 1 ден
  • Татяна Ангелова писа Още
    Бих поспорила с г-н... преди 2 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
    Впечатляващо... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    Поздравления към Д-р... преди 3 дни
  • Дени писа Още
    Всъщност в тази... преди 3 дни
  • Кунев писа Още
    Вижте, тази статия... преди 4 дни
  • Valpet писа Още
    Брилянтен коментар на... преди 4 дни
  • Снежана Иванова писа Още
    Благодаря за силния... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Ето целия текст, в... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Действително,... преди 5 дни
  • Д-р Георги Карев, д.... писа Още
    Преди пандемията да... преди 5 дни
  • Кунев писа Още
    Познавам Наталия. Ще... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Всяко събуждане е... преди 6 дни
  • Valpet писа Още
    Хубаво пише Джина... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не беше съвсем точно... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    А, разбрах. Е, в такъв... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Има важна разлика... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Що е "бохемски"... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Най-хубавият и... преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Сериозна оценка, г-н... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Не съм изненадан от... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    “Хората свикнаха да... преди 3 седмици