1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Ако Ботев днес беше жив, щеше да бъде безработен

Румен Леонидов, „Уплашеният човек“
Изд. „Изток-Запад“, 2011

2011_09_Upl_chovek

Ботев. Колко кратко и категорично име с най-дългото и страшно ехо в българската песен, поезия и публицистика. Чутовен човек, със сърце – динамит, с юмруци – бомби, с поглед на небесен властелин, със забележително чело – като връх Вола.

Национален революционер. Две думи, от които днес се срамуваме. Защото се отрекохме до три пъти от революциите, отричаме се и от националното, като не го зачитаме, отричаме се постепенно и от Ботьова, от неговата дума, дързост, дишане и драматичност. Завистниците го клеветят, че е ръгнал да мре, за да се увековечи чрез смъртта си. Той обаче не е имал избор – трябвало е да изгори завинаги, заедно с ненаписаните си писма, стихове и статии.

Защото е знаел, че въстанието е обречено – не можеш с черешови топчета и кремъклийки пушки да победиш цяла империя. Но е отишъл на самосмърт, за да чуе Европа, че има такъв наведен под хомота на робството народец, горд и героичен като него, висок и велик като него, гениален и господен като него.

Целият великолепен театър, който разиграва безподобният ни войвода при превземането на кораба „Радецки“, чупенето на сандъците с градинарски сечива, преобличането в наперените униформи, арестуването на капитана и пращането на депешите-светкавици до двата най-известни за времето си европейски вестника – всичко това говори за осъзната мисия, от която те побиват тръпки. И ти се пълнят с влага очите.

Защото на подобна свободна обреченост, пред подобен избор може да бъде изправен само галеник на съдбата, роден за безсмъртие. Роден да бъде пример и подражание на цял един народ. Който предпочита да мучи и да преживя, да бъде доен и ръган с остена, да бъде употребен за срамни удоволствия. Но светът не съди за нас по нашите недъзи, а по високосните ни личности. По отличните ни личности, а не по помиярите, които ни управляват като подуправители на глобалната империя.

Ботев би бил невъзможен днес, когато пращим от свобода. От свободата по време на демокрация. Храчихме по комунистите, че били първо интернационалисти, а след това патриоти, че при тях сме имали две родинимайки, но те се плашеха от Ботев, от Ботевското у този неботевски народ; и дебнеха, ако случайно пак се прероди Войводата, да му турят я каскет, я някаква партийна шапка. Но тогава Ботев не беше невъзможен. Напротив – би бил втори път убит от своите. Но запаметен като Чиляк с централно ч.

Днес Христо е немислим. Нито като поет, нито като вестникар, нито като певец на волното слово. Волнодумник като него щеше да бъде безработен учител. Журналист на свободна практика, която няма къде да се практикува. Хъш с хъс, ненужен и неуважаван заради острия си език, заради горестната си гордост и нечовешката си безкомпромисност.

Малко преди да го гръмнат, в четата пълзи змията на страха. Ботев е разстроен. С разкъсани от походите ботуши, с червени като рани от безсънието очи, прашен, жаден и зъл от безпомощността на народонаселението си, чието чедо е и той самият. Викат му, Войводо, дай да бегаме у Сърбия, тука ще ни смажат като въшки, а той мълчи страшно и гледа някъде през тях. Гледал е към нас, да види какъв отговор ще му дадем ний, неговите следващи братци и сестрици, неговите чеда недоправени. Само един от щаба му възразява, че е свършено с тях като кауза, ако забегнат у Сръбско и си съхранят кожите. Но време за думане няма, турските орди налитат отново и ягнетата остават недопечени. Всички гушват пушките, пукот и пушек отвсякъде, а овчаринът плаче и стене – иска си паретата за обеда, който се върти на шиш и остава недокоснат.

Ботев гневно изругава: „Дайте му една кесия пари на тоя нещастник, ние за свободата му мрем, а той си жали жълтиците!“

Това са може би последните думи на Войводата. Битката започва. Пищят джепанета. Мирише на барут и на кръв. След няколко исторически часа, разказват, след като са отблъснали османлиите, той заспал като труп. За около минута, две или три. Наобиколили го първите му воеводи. Той се стреснал и скочил на крака. Изправил се и паднал завинаги. От българско олово в сърцето. За да може четниците му да се усетят свободни от неговия авторитет, от неговия поглед, от неговата божественост. Свободни да изберат страха и срама да се молят за пощада. Да се крият като лалугери из кошари и махали. Докато ги настигне бесилото или ятагана.

И Ботев, и Левски нямат гроб. Сигурно се знае къде са им костите, но за наказание не ни е казано. Не ни се казва. Щото не ги заслужаваме. Като единици и като сумарно стадо. Като индивиди и като масовка за митинги.

Но ние не знаем, че сме наказани – знаем само откъде се влага храната и откъде излиза. Защото сме обикновени хора и борбата за парчето хляб наш насущний е по и над всичко. Живеем наврени в хляба като червяци и за никакви прилики с Ботев не щем да чуем. Защото сме прости хора, от фабрики и канцеларии. И не живеем с литературата и с родната история, а в безродното ни отечество, сред българските башибозуци, в центъра на безкрайното собственоръчно иго.

Не Ботев, не Левски, не Раковски или Бенковски са нужни днес. Нужен ни е онзи бъзльо, който се е осмелил отдалеко да целуне тялото човешко на дивния дух, наречен Христо Калоферчето… Той ни е много нужен сега – да се огледа наоколо, да потърси с поглед нещо подобно, да занича час или два около себе си и в нас, пък като не найде кой е за пушване, да се пушне сам и да се свърши с рода му на мерзавците.

Додето не открием и не разпознаем мерзавците между нас си, ще патим и ще се разбягваме като уплашени четници, немили-недраги из странство. Ще бягат чедата ни от нас и ние от нашите отци и майчици. И все по-често ще забравяме за какво им хвръкнаха главите на онези юначни момчета, от които и семка не остана. А само кръв напусто май пролята и легенди, които не стават за хапване.

 

Робът се бори за свобода

Априлското въстание е националната ни Голгота, Горящият кръст, началото на края на общата ни безсъзнателност, на 500-годишната кома.

За 5 века не загубихме своя майчин език и бащина вяра, но изтървахме чудесното си чувство за общност, усещането за етнородност, еднородност и единство. Като духовна потребност и вроден инстинкт.

С какво ни превъзхождат като съзнание ония занаятчии, свещеници, даскали, търговци на аби и шаяци, земеделци, списователи, книжари, печатари, читалищни дейци и интелигенти, скочили в огъня с голи ръце?

Какви са били тези уж хрисими до вчера християни, които по кръстовата си саможертва се равнопоставят до Спасителя? Но те не възкръсват, защото не са богочовеци. Но са човеци с родова чест и българско честолюбие.

Къде е днес този елит, духовен и материален, близък по морал на безвластните си братя? Вярно, и тогава въстават само онези, които мрачно мечтаят и възторжено копнеят да си имат своя държава. Останалите хлопват кепенците и чакат ятагана да ги погали.

Но миналото и бъдещето са еднакво мъртви, ако живеем само в сегашността. Ако не помним миналото и не умеем да мечтаем за бъдещето. Народ без национален идеал не заслужава да се самонарича нация. Народ, който не прави разлика между идеал и блян, не е народ, който може да се самоуправлява. И да се самоорганизира в модерна държава.

Днес сме по-разединени отвсякога, и няма как да има сборуване между учените и безпросветните, между будните и заспалите, между майсторите и некадърниците, между средната класа и средните простаци. Защото всички говорим един език, но се разминаваме като мислене. И в критериите за качествата на живота и на смъртта. И в техния скрит и явен смисъл.

Затова е казано: „Робът се бори за свобода, а свободният – за съвършенство!“

 

Левски – извънбрачното дете на Свободата

Иде поредният Ден на народните будители, за пореден път календарно ще се пробудим. Ще разтъркаме очи и ще се прозеем юнашки. И ще се окаже, че неколцина отдавна са ококорени. И освестени, и национално осъзнати, и тоалетно освежени дори…

Кой трябва да бъде будителят и кой буденият? С какво първите лица на властта са по патриоти от редовите български граждани? И едните, и другите дали живеят с убеждението, че животът на нацията трябва да продължи дори и след края на личното ни битуване?

Днес живеем свободно, имаме си държава, демократични избори, а защо като общество продължаваме да дремем в робството си на сеирджилъка?

Добре, днес Апостола (както и Войводата) е невъзможен, няма как да се повтори като национален герой, пример, премиер, светец. Левский е извънбрачно дете на Пробудения български дух и Свободата. Но де се дянаха одухотворените духовници, учители, писари и преписвачи, писачи и ваятели, издатели и списователи, луди глави и хладни мозъци?

Днес българинът е анонимен бунтофреник: само мърмори. През другото време мятка по едно око около себе си и чака да види накъде ще задуха вятърът. Българинът като цяло продължава да бъде противен на самия себе си. Той е буден само ако има сметка да е окат. Затова управниците ни са наше копие – шушумиги, тарикати, неграмотници, средна ръка шмекери.

Но не се втренчвайте в жанровия калейдоскоп на поредното ни Пробуждане, а го обърнете като далекоглед срещу себе си. И какво ще видите? Големите неща изглеждат малки, чак жалки. А невидимите доскоро нещица – твърде ръстови. За това ми е дума. Виж се, брат ми, отстрани. И ако не ти дреме за нищо, значи не заслужаваш добрината да бъдеш събуден навреме… Защото пак ще заспиш.

Pin It
Румен Леонидов
Румен Леонидов (род. 1953) е български поет и преводач, журналист, издател и общественик. Към 2011 година има издадени девет стихосбирки и е носител на български и международни награди за поезия. Негови стихове са включени в различни антологии на българската поезия по света, има и самостоятелни публикации в САЩ, Англия, Русия, Италия, Унгария, Индия, Гърция, Сърбия, Австрия, Албания, Украйна, Молдова, Република Македония, Полша, Словения. Превежда от руски и френски. Член на Сдружението на българските писатели.
Други статии от този автор

Посетители

135

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Петър Тодоров писа Още
    ...Щом Ви яде съвестта,... преди 34 минути
  • Петър Тодоров писа Още
    Моите поздравления... преди 1 час
  • Лена писа Още
    До кой Георги Марков... преди 2 часа
  • Попйорданов писа Още
    Много обичам разни... преди 2 часа
  • Александрова писа Още
    Какво точно се... преди 2 часа
  • Петко Симеонов писа Още
    Господин Ценов,... преди 3 часа
  • Смиляна Лозанова писа Още
    Спомням си, че едно... преди 4 часа
  • Андрей Симеонов писа Още

    P.S. Все пак, ако мога... преди 6 часа
  • Николай писа Още
    Вие не сте оптимист... преди 7 часа
  • Андрей Симеонов писа Още
    Здравей, Гергане!... преди 8 часа
  • Нели Шишкова писа Още
    Уважаеми г-н Ценов,... преди 16 часа
  • Златко писа Още
    Добър и ценен текст,... преди 19 часа
  • Златко писа Още
    Америка е изключение... преди 21 часа
  • ггкк писа Още
    Мога ли само да... преди 21 часа
  • Атанас Мадемджиев писа Още
    И как се борим г-н... преди 1 ден
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Поредното траурно... преди 1 ден
  • Сийка Славева писа Още
    Невероятно точна... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Значи "След разпада на... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Каквито и да са... преди 3 дни
  • начинаещ писа Още
    Странни и тъжни... преди 3 дни
  • начинаещ писа Още
    Ами нормално е когато... преди 3 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
    Бих поспорила с г-н... преди 4 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
    Впечатляващо... преди 4 дни
  • Valpet писа Още
    Поздравления към Д-р... преди 5 дни
  • Дени писа Още
    Всъщност в тази... преди 5 дни